Тайна идентичност

19

Няколко минути Декстър не знаеше дали почти непрестанните стонове и викове, които чуваше, не идваха от него. Беше в съзнание само колкото да поеме глътките студена вода, която някой му даваше. Лежеше по гръб на плажа, на няколко метра от сигналните огньове. С усилие отвори очи и погледна откритото небе над себе си. То преливаше от тъмносиньо към тъмносиво и звездите се появяваха една по една на небосклона.

— Заповядай, Декс — разтревоженото лице на Арц изплува и закри звездите. Арц се взря в него. Той поднесе бутилката с вода към устните на Декстър. — Пийни още малко. Джак каза, че само това ще ти помогне.

Декстър вдигна глава и последва съвета на Арц. Водата имаше хубав вкус и тези няколко глътки проясниха главата му още малко. След няколко минути вече се чувстваше достатъчно добре, за да седне.

— Аааахх… — простена той и вдигна ръка към главата си, която имаше чувството, че пулсира. — Благодаря ти, човече. Май този път жегата наистина ме изтощи — той чу още един вик от болка, но този път беше напълно сигурен, че не идва от него. — Това раненият мъж ли е?

Арц направи гримаса.

— Да. Започвам да мисля, че Джак не може да му помогне.

Чу се още по-силен вик. Декстър потръпна, отпи още една голяма глътка вода и се опита да не слуша.

Той огледа плажа и разбра, че повечето хора правеха същото. Клеър и Чарли седяха заедно, близо до един от огньовете с гръб към палатката на лазарета. От време на време Буун и Шанън идваха да видят как е Декстър, когото бяха донесли в лагера. Двамата запълваха времето си, като се разхождаха и си говореха тихо и от време на време хвърляха тревожни погледи към лазарета. Саид стоеше сам, малко настрани от останалите, загледан с тревога в очите право към източника на виковете.

Тогава Декстър видя един човек, който като че не обръщаше никакво внимание на виковете. Джордж бързаше към него с усмивка на широкото, червендалесто лице. Той носеше тъмен, побит куфар, което не беше изненадващо — той си беше присвоил задачата да събере всичкия багаж, който беше намерил първия ден, и все още си намираше занимание, като откриваше разни неща из джунглата и плажа.

— Декстър! — провикна се той. — Ето те и теб, приятел. Търсих те навсякъде.

— Намери ме — каза Декстър с уморена усмивка, когато Джордж стигна при него. — Какво става?

— Това познато ли ти е? — Джордж вдигна тъмния куфар.

Щом светлината го освети, Декстър ахна.

— Прилича на моя! — извика той. — Не мога да повярвам, че си го намерил. Бях се отказал от него.

Джордж сви рамене.

— Надявах се да е твоят — каза той. — Но не бях сигурен. На табелката пише Декстър Стъбс. Казах си колко ли Декстъровци може да има на този остров?

Декстър замръзна. Последното парченце от пъзела падна на мястото си в съзнанието му с оглушителен тътен.

— Декстър Стъбс? — каза Арц. Гласът му сякаш отекна по целия плаж. А може би само в главата на Декстър… — Ти Декстър Стъбс ли си, или Декстър Крос?

— Аз… — гърлото на Декстър отново пресъхна, но този път беше сигурен, че никаква вода не може да му помогне. Истината го помете, толкова ясна и недвусмислена, че Декстър не можеше да повярва, че досега не е могъл да си я спомни. — Аз… мисля, че това е истинското ми име. Декстър Стъбс.

Декстър стисна очи. Сега, след като истината излезе наяве, не знаеше дали може да я понесе. Нищо чудно, че се беше опитал да я забрави. Нищо чудно, че се беше опитал да изтрие миналото и да започне начисто на този остров.

Когато отвори очи, Буун разтриваше брадичката си и го гледаше изумено. Арц и Джордж го гледаха с нескрито любопитство. С крайчеца на окото си Декстър мерна Шанън, която идваше към тях. Клеър и Чарли също гледаха към него, сякаш се питаха за какво беше цялата тази шумотевица. Декстър безпомощно погледна Арц. Подозрение и недоверие ли виждаше в очите му?

Неспособен да понесе срама, Декстър се изправи на крака. Главата му се завъртя, но той не обърна внимание.

— Извинете ме — промълви той. Лицето му гореше от срам. — Трябва… трябва да вървя.

Без да поглежда никого, бързо избяга от плажа. Няколко души го извикаха по име, но той не спря, дори когато стигна тропическата гора. Продължи да тича, като сляпо си пробиваше път през притъмнялата джунгла и се препъваше в корените, без да усеща болка. Стоновете на умиращия мъж го следваха и отекваха в главата му в унисон с настроението му.

Добре си го заслужих — мрачно си помисли той и се блъсна в едно дебело бамбуково стъбло. — Ако само още имах амнезия… Тогава може би щях още да вярвам в този по-добър живот, който съм си сътворил. Може би поне още малко щях да остана в света на Супер Декстър…