По-неживи от всякога

Глава двайсет и шеста Над дъгата

— Леопардовият потник. Средното чекмедже между зебровия клин и гепардовата къса рокля. Бързо! — стреляше Кандис инструкциите си.

Мелъди плъзна на дясно огледалните врати.

— Големият или малкият?

Кандис свали слънчевите очила котешко око и я погледна ядно. Ти как мислиш?

— Явно малкия.

Кандис го грабна, сгъна го до размерите на кутийка тик-так и го натъпка в зеления войнишки сак.

Мелъди хвърли поглед към бялата къща отсреща. Прозорецът на Джаксън беше отворен. Завесите се полюшнаха. Сърцето на Мелъди подскочи. Дали не беше пропуснал ориентацията в лагера „Кресчендо“, за да я изпрати? Завесите отново се полюшнаха. Беше само вятърът.

— Имаме работа тук! — Кандис щракна с пръсти. — Черните ластични панталони. С циповете на глезените. В чекмеджето с панталоните, не от страната на широките панталони, от другата.

Мелъди пъхна панталоните до джинсовия потник. Нещо й намигна от дъното на сака.

— Бюстие с пайети?

Кандис стоеше пред огледалото и съзерцаваше една черна филцова шапка.

— Когато пайетите те повикат, по-добре им отговори. И, повярвай ми, те ще те повикат винаги в най-необичайния час. — Тя запрати шапката през прозореца като старо фризби. — След по-малко от двайсет и четири часа ще похапвам шоколадов кроасан в някое бистро и ще говоря франсе с някой хубав гарсон.

Мелъди се стовари с въздишка на розовото легло на воали.

— Трябва да си отдъхна пет минутки — рече и гушна една бяла сатенена възглавница.

Кандис се излегна до нея и дръпна перце от косата й.

— Ще ми липсваш, чудовище — каза тя и притисна Мелъди в прегръдките си.

Мелъди вдишваше парфюма на Кандис. Може би, ако поемеше дълбоко дъх, щеше да задържи аромата до август.

— Без сбогувания, нали помниш?

Кандис кимна и шумно подсмръкна. И тя ли мислеше за изминалите десет месеца? Месеците, в които се бяха сближили повече, отколкото през всичките петнайсет години. За преместването им в Орегон? За деня, когато срещнаха Джаксън? За мига, в който видяха как той се превръща в Хайд? Когато заедно основаха ГАЩИ? Когато разбраха, че не са родни сестри? И решиха, че това няма значение?

Мелъди се облегна на лакът и се вгледа в очите на Кандис, покрити с блестящ грим.

— Всеки ден, независимо къде се намираш, ще ходиш в някое интернет-кафе и ще ми разказваш какво се случва при теб. — Кандис запримигва. — Искам и подробности. Снимки. Истината.

— Лъжите вън — съгласи се омагьосаната Кандис.

Сирената — 1, нормито — 0.

Сссссссс. Отвън се чу шум от спирачки.

Мелъди и Кандис замръзнаха. Това е то. Едно… две… три… Мелъди скочи върху килима от овча кожа и зарови в нея пръстите на краката си.

— Автобусът пристигна! — викна Глори от долния етаж.

Кандис закопча ципа на сака и го бутна към Мелъди.

— Ако с този гардероб не станеш роклегенда, си мъртва за мен.

На вратата я чакаха ридаещите Глори и Бо.

— Утре вечер ще се видим в Сиатъл — рече Мелъди. — А после в Портланд, Сан Франциско, Анахайм и Сан Диего. — Преглътна желанието си — колкото хапче за слон — да заплаче. Наистина, родителите й щяха да присъстват на всеки концерт, а денем щяха да карат след автобуса с техниката. Но това бе краят на една ера. За първи път Мелъди стъпваше на широкия път. Светът й нямаше да остане малък — благодарение на процъфтяващия й талант. Подобно на състезателен кон, дарбата й имаше нужда от упражнения, за да се развие. Нуждаеше се от място, за да се разгърне. Салем бе твърде малък. Всяка крачка, която Мелъди правеше към бъдещето, бе крачка, която я отдалечаваше от миналото.

Бо разроши и без това чорлавата коса на дъщеря си.

— И да не пиеш.

— Да не взимаш наркотици — добави Глори.

— И повече никакви якета с качулки! — викна Кандис отгоре. Не искаше да я видят как плаче.

Разсмяха се и се прегърнаха. Целунаха се. Ще ми липсвате всички. Глори и Бо обещаха да тръгнат веднага щом оставят Кандис на летището. Те бяха семейството, което я изпращаше при новото й семейство. И доказваха, че истинската любов означава да оставиш някой да си тръгне — нещо, което Джаксън явно не желаеше да стори.

Вратите на виненочервения автобус се отвориха със съскане. Гръмна встъплението на „Райски град“.

Гранит изскочи от автобуса.

— Аз ще взема сака — каза той и посегна към багажа й. Но Мелъди продължи да влачи багажа си по стълбите, сякаш бе труп.

— Ти вече си мениджър — пошегува се тя. — Защо не повикаш носача?

Той грабна сака и го преметна през рамо. Това й напомни вечерта, когато се срещнаха — бе я спасил от тълпата на дансинга.

— Докато не намерим някой за тази работа, аз ще бъда носач и мениджър.

— Трябва да поговоря за това с моя приятел Лю.

— На всяка цена — каза той и пъхна сака в багажника на автобуса. — Готова ли си? — Гранит се усмихна така, сякаш й беше подготвил изненада. Но Мелъди знаеше, че той се опитва да запази самообладание. Иначе щеше да скочи на автобуса и да закрещи с пълно гърло: „Заминаваме на турне!“. А тя знаеше, защото и нейните вътрешности играеха поло.

— Добре дошла на борда! — изкрещя Девет-цяло-и-пет, надвиквайки Гънс енд Роузис. Тя и Чичи се бяха качили на черните кожени седалки и лепяха плакати на „Оловно перо“ по шкафчетата, облицовани с дървен фурнир. Сейдж сглобяваше нова коледна елха — на тънките й клончета щяха да се полюшват даренията на приятелите, които им предстоеше да срещнат. Автобусът миришеше на кожа и бонбони — мирис, който Мелъди занапред щеше да свързва с новото начало.

Зад канапето и кухненските шкафове имаше шест легла — три от едната и три от другата страна. Приличаха на рафтовете в гардероба на Кандис. Упадъчни за случаен посетител, съвсем на място за рокаджии. Зад леглата бе кабинката с тоалетна и душ. А най-отзад се мъдреха двете тонколони. Всичко бе съвършено.

— Готови ли сте? — викна Гранит и запали мотора. Освен мениджър и носач, той беше и техният шофьор.

— Готови! — викнаха момичетата.

Мелъди отвори прозореца и изпрати въздушни целувки на семейството си. Те й махаха и на свой ред й пращаха целувки. Тя се обърна и погледна къщата на Джаксън — така, за всеки случай. Но както и преди, там нямаше никого.

Когато автобусът потегли, Сейдж раздаде на всички шоколадово мляко.

— За „Оловно перо“!

— За „Оловно перо“! — отвърнаха момичетата, чукнаха се с кутиите и нагънаха млякото.

Гранит зави на север по I-5. Това не беше просто магистрала, а път, постлан с неизчерпаеми възможности.

— Кажете довиждане на Салем — извика Чичи.

Сейдж и Девет-цяло-и-пет се покатериха на канапето и замахаха. Но не и Мелъди. Отиде и седна до Гранит. Тържествено си обеща никога повече да не поглежда назад.

И тогава телефонът й звънна.

Номерът беше на Джаксън, но гласът — оживен и доста по-силен — беше на Ди Джей.

— Къде сте тръгнали без мен? — пошегува се той. Някъде наблизо гърмеше китара.

Мелъди се усмихна — бе изненадана, но най-вече изпита огромно облекчение. Джаксън не я бе изоставил — бе изоставил себе си. Заради нея. Абсолютна саможертва. И невероятна любов.

— Имаме нужда от носач — каза Мелъди. — Парите са жалки, а храната е още по-зле.

— Приемам! — Ди Джей прати местонахождението си и автобусът обърна назад. Това бе прекрасен завършек на една история и абсолютното начало на нова. Камилъди изчезна.