По-неживи от всякога

Глава единайсета Кампания до дупка

Вторник, 14 юни

Бууп. Бууп.

Край на часовете. Време бе за Т’о!

Франки целуна за късмет брошурите си и така се усмихна, че чак ушите й се изпънаха. Беше прочела, че усмихването стимулира освобождаването на серотонин — естествения хормон на щастието. А за нея бе много важно да излъчва щастие и увереност, особено под такова мрачно небе. Трябваше да спечели пространството на сърцата (и гласовете!) на останалите мърстонити. Защото ако тя не успееше, някой друг (Клео! Хейли!) щеше да ги спечели.

Централните врати се разтвориха с трясък и цунамито от ученици нахлу. Франки се усмихна с един бод по-широко от обикновено и пръскайки серотонин наоколо, извика:

— Дайте глас за нас! Франки и Брет ще ви донесат късмет! — и подаде първата си зелена брошура на един осмокласник с очилца. Той се изчерви и преглътна, а адамовата ябълка на тънкия му врат подскочи като стръв на въдица. Втората брошура даде на момиче с черен бретон от по-горните класове. Момичето я отпъди с жест, сякаш Франки бе лоша миризма.

— Аз съм нилофил — рече тя и показа амулета на верижката си.

Подаръкът от Клео — магически амулет — щеше да донесе щастие на всеки, който го носи, стига човекът да гласува за нея и Дюс. Всяко момиче, което минаваше, изглежда, имаше такъв амулет. Звезди за слава, парички за богатство, сърца за любов… Дотук магиите на Клео даваха отличен резултат — Франки бе станала невидима. Молеше се поне Брет да има повече сполука на футболното игрище.

— ФРАНКИ И БРЕТ СА КАТО МАСЛО И МЕД! — извика тя на безучастната тълпа. Съучениците й минаваха край нея, като избягваха дори да я погледнат. Така ли се чувстват парфюмните тестери в големите магазини за дрехи? Хайде бе, хора, това е само един лист хартия!

В отчаянието си да раздаде брошурите, Франки по невнимание пъхна една в ръката на Хейли. Тя я смачка на топка и я хвърли в кошчето за боклук.

— Благодаря ти, че пазиш чистота — успя да каже Франки много учтиво. Защото Двойката на Т’о щеше да бъде повече от модел — тя щеше да бъде модел за подражание.

— Благодаря ти, че убиваш дърветата! — изкрещя Хейли.

Поддръжниците й заръкопляскаха, сякаш тя току-що бе свършила президентската реч за встъпването си в длъжност.

Трябва да измисля нещо.

Какво? Какво?

Сетих се!

Сряда, 15 юни

Ако Франки искаше да прилича на посланик на сливането, трябваше да се облича подобаващо. Край на вталените черни джинси и ризите с разголено рамо. Те бяха неизменни като влака в девет и седем сутринта за гара Скука. Отсега нататък ще бъде като бонбони с карамел и шоколад — ще съчетава два различни вкуса/стила. Само че нейният стил ще бъде спортен, но шик точно като марката „Т’о Дали“.

Франки внимателно огледа отражението си в тоалетните на първия етаж: супервисоки розови кецове, раирани чорапи в цветовете на дъгата до бедрата, черна поличка за балет, вдъхновена от „Черния лебед“, тениска за футбол, която прелестно очертаваше формите й (благодарение на шивашките умения на Клаудин и щедрото дарение на Клод), и накрая късо джинсово сакенце. Косата й беше вързана с разноцветни връзки за обувки на дузина възли колкото юмрук, а гримът й бе тъкмо за модния подиум._ Горката Лала_, помисли си тя. Франки не можеше да си представи живота без огледала. Далтонизмът беше лоша болест. Но да не можеш да различиш добрата мода от лошата? Това вече заслужаваше безплатно място за паркиране за инвалиди, както и събиране на помощи веднъж годишно.

Франки целуна огледалото, оставяйки розов отпечатък от червило и цялата си неувереност от вчерашния ден. Тя и Брет трябваше да спечелят конкурса.

Брет стоеше, облегнат на облепена с плакати стена, когато тя се показа в коридора. Беше облякъл новата строга риза, синя като яйце на червеношийка, която тя му бе купила. Това беше последното нещо, което някой би очаквал да види под изтърканото му рокерско яке и грубите ботуши. Точно така, и той също се сливаше — като цветовете на дъгата, като пюре от сладки картофи, като смути23.

— А, ето го и бонбончето ми с шоколад и карамел — пошегува се той.

Франки сияеше. В платформата на Хейли имаше съдържание, а в тази на Клео — древни заклинания. Но Щайн и Рединг бяха заложили на външността. По шевовете! Та това беше фотографска кампания. Всичко друго беше без значение.

Няколко момичета минаха край тях и забавиха крачка, за да ги огледат от главата до петите.

— „Т’о Дали“ представя „Мърстон Микс“! — каза им Франки.

След като останаха сами, Брет измърмори:

— Нали не мислиш, че ще спечелим конкурса само защото приличаме на Елтън Джон?

— Брет, външният вид е всичко. Виж истинските съпруги от Ориндж Каунти, Колумбия и Ню Йорк. Известни са, защото имат наелектризиращи дрехи и луксозни къщи.

Брет погледна с досада.

— И защото се опитват да си издерат очите една на друга.

Франки простена ядно.

— Казвам само, че всичко това е само игра.

— Хм, виж. — Брет посочи изписания на ръка свитък, който се простираше като бежова екологична дъга от единия край с шкафчетата на деветокласниците, та чак до другия.

Франки пак простена.

— А играта май тъкмо се промени.

Четвъртък, 16 юни

Франки имаше болки в ставите. Целите й пръсти бяха в пришки. Чантата с портативното зарядно вонеше на изправената коса на кукла Барби. Тя се тръшна на металната операционна маса и дръпна електромагнитното одеяло чак до врата си. Беше уморена. Капнала. Грохнала. Щастлива. И най-сетне на път към челната тройка от победители.

Обърна се на една страна и погледна към аквариума до леглото си.

— Бяхте съвсем прави — рече Франки на глитератите. — Успехът беше мегаватов. — Петте бели плъха, напръскани с розов и оранжев блясък, я погледнаха и размърдаха мустачки, сякаш искаха да промълвят: Нали ти казахме?

— Може би заредих около двеста телефона днес. Ще издържат поне няколко седмици. Това ще е добре за гласуването. — Тя се прозя. Гостфейс Кила се изправи на задни крачета и зачегърта по стъклото с розовите си лапички. Ще ми се да ти помогна, опитваше се да й каже той.

— Акумулаторът на Лен Уолш също бе паднал. Аз му дадох ток и той запали. Само това струва поне двайсет гласа.

На вратата се чу тихо почукване.

— Влез — викна Франки.

Сребърна светлина проникна в стаята и се разтвори като хартиено ветрило.

— Стори ми се, че чух гласове. Защо още не си заспала? — попита майка й. Тя седна на ръба на масата и погали дъщеря си по главата. Франки вдъхна розовия аромат от нощния крем на Вивека.

— Разказвах на глитератите за конкурса — и с последните остатъци от енергия се обърна по гръб.

— Е, как върви?

Франки се прозя.

— Капнала съм.

— И защо е толкова важно да ви изберат за Двойката на Т’о? — попита майка й.

— Ще участваме в реклами и такива неща — отвърна тя. — Съвсем като истински модели.

— Е, и…? — каза майка й, като че ли това не беше достатъчно.

— Какво „Е, и“?

— И кое му е толкова хубавото на това? — виолетовите очи на Вивека я гледаха широко отворени и очакващи — готови да приемат всеки отговор на Франки, без да я съдят.

— Всеки иска да стане модел — опита Франки. Но думите й прозвучаха кухо.

— Защо? — попита майка й, опитвайки се да разбере.

— Защото.

Вивека чакаше.

— Защото да си модел, означава, че си красива и… — Тя млъкна. Това ли беше причината? Не, едва ли. Тя потърси по-надълбоко. — Аз и Брет ще представим училището.

— Значи по-скоро причината е политическа?

— Да — каза Франки. Това звучеше на място.

Вивека се замисли за миг.

— Мислех, че си приключила с политиката и сега просто се забавляваш.

— Да, така беше — призна Франки и дръпна завивките още по-нагоре. — Дори не подозирах колко много работа ме чака.

Глитератите вече спяха сгушени на кълбо и дишаха дълбоко. Блясъкът по гръбчетата им блещукаше на светлината от коридора.

— Неведнъж си се борила за различни каузи. Добре знаеш колко работа се иска.

— Да. — Франки се обърна настрани. — Но тогава работата не ми тежеше.

— Щом вярваш в нещо, работата никога не ти тежи — каза майка й и я целуна по челото. Беше казала, каквото имаше да казва. Точка.

Франки искаше да й обясни, че вярва в това, което прави. Но най-трудната част беше да спечели. Едва след това щеше да дойде и забавлението. Да бъде избрана за Двойката на „Т’о Дали“ означаваше фотосесии с Брет. Дизайнерски дрехи и обувки. Безпределна слава… Но как да обясниш всичко това на професор по химия? Затова само целуна майка си и се сви на кравайче.

Споменът за реакцията на Клео, когато видя станцията й за зареждане, утеши Франки и тя се унесе. Опашката — дълга колкото Нил, накара царицата да ахне така силно, че звучната мощ, с която засмука въздуха, можеше да си съперничи с прахосмукачка. Още малко и триъгълният чипс щеше да се надигне от чинията й и да се залепи на гланца й за устни. Хейли пък дума не обели, а просто изпусна кошницата си със сладкиши „Овес за мен“ — всяко парче, увито поотделно — и се вторачи.

Онзи, който е казал, че успехът е сладък, е сгрешил. Успехът е превъзходен.

Петък, 17 юни

— Ааааааа! — крещеше Грейс Колард.

Марк Бийн продължаваше да я ръга в гърдите. Камерата го следеше като дулото на снайпер. Но той я изхвърли от ума си. Последната грижа на Марк бе дали го снимат — беше дошъл за кръв.

— Колкото повече кръв, толкова повече стръв и смърт! — извиси глас той над писъците на Грейс. Окото на камерата сега гледаше към нея.

— Помогни ми! — изкрещя тя.

— И… стоп! — викна Брет зад камерата. Публиката гръмна в аплодисменти.

— Направо убиец! — каза задъхан Марк, изпълнен с възхищение от обитавания от духове замък, който служеше за фон и който сега беше опръскан с червен сироп.

— Отбивайте се в моята барака на ужасите, винаги щом пожелаете. Имам всички епизоди на „Писък“. — Брет се наведе до Марк и му смигна. — Може да се натискате на страшните места.

Франки се засмя и на раздяла подари чифт автентични обеци болтове на Грейс.

— Толкова са електрифициращи! — пищеше ли, пищеше момичето.

Електрифициращи? Колко наелектризиращо!

Докато подреждаше болтовете, Франки огледа столовата, за да прецени как се справя конкуренцията. Клео се бе хванала здраво за работа и увиваше в лен всякакви училищни принадлежности. Дюс беше до нея и печелеше сърцата и гласовете на зевзеците — той сваляше очилата си и превръщаше домашното на нищо неподозиращите жертви в камък. Хейли се бе настанила в другия край, до масата на мажоретките, и предлагаше безплатни уроци и преработка на есета, а в това време Хийт опразваше кутийки със сода и бълваше огнени оригвания по поръчка.

Някой потупа Франки по рамото.

— Ще ми направиш ли един хубав болт на пъпа? — попита я Блу с весела усмивка. Тубата крем за ръце, която се подаваше от платнената й чанта, бе увита в лен и това жегна Франки право в пространството на сърцето й. На чия страна ли е Блу?

— О, хайде стига, Шейла, не се гневи — от очите й струеше искреност. — Всички тук сме приятели. Не мога да избера никой. Освен това само глупаците взимат страна, нали така?

Франки се замисли и после се ухили.

— И само една звезда може да приеме възгледите ти — каза тя и й подаде лъскавото болтче с най-ярката си усмивка.

— Отлично! — заяви Блу и го нави в пъпа си.

— Следващият!

— И за мен същото като на тази девойка — каза Айриш Еми.

През следващите четирийсет и три минути Франки лепеше резервните болтове на баща си върху нокти, уши, вратове, носове, китки и дори върху едно невидимо чело (на Били!). Опашката пред нейната маса бе по-дълга от тази на Клео и Хейли взети заедно. А Брет снимаше филмите си по-бързо и от Дженифър Анистън. Одобрението за двамата беше колкото за президента Обама, когато спипа Осама. Всичко бе страшно електрифициращо!

И тогава болтовете свършиха.

— Бързо — каза й Брет и подаде камерата си на Франки. — Батерията ми пада.

Изцеден от предишния ден, електрическият поток на Франки се точеше като лак с изтекъл срок на годност. Гъсто, бавно, лепкаво, трудно — презареждането нямаше край.

— Болтовете са за будали! Ужасите са бози! — викна Клео. — Елате насам! Тук ще си направите украшения!

Дюс стоеше зад една маса, на която имаше ножици, парчета хартия и десетина шишенца с лак. Гласоподавателите можеха да изрежат всякакви форми от хартията, а след това Дюс щеше да ги превърне в каменни талисмани. В случай че желаеха нещо по-живо от естествения сив цвят на камъка, можеха да лакират творенията си с най-новата лятна палитра на „Шанел“. Дюс и Клео бяха обсадени. В ъгъла на Щайн и Рединг останаха само маски с петна от сироп, една полузаредена камера, празна кутия и пълен разгром. Хората ги бяха изоставили.

Брет започна да раздига. Франки задърпа конците си. Какво пък толкова, нека се разглоби. Пространството на сърцето й вече бе разбито…

— Спри! — каза едно реещо се във въздуха челно болтче. Били.

— Какво да спра? — попита Франки със слаб глас и отпуснати рамене.

— Спри да си повтаряш, че си се провалила и нямаш никакви шансове. Накрая ще зарежеш всичко и ще отидеш… на пазар!

Франки се ухили. Той беше опънал платната й като вятъра.

— Толкова много исках да спечеля конкурса. Уморих се от провали.

— Все още нищо не е решено — каза й Били.

Франки феновете, които бяха обградили Клео и Дюс.

— Но точно така изглежда.

— Външността често е измамна — рече той и — сссссс — напръска лицето си с цитрусовия спрей за появяване на Спектра. Болтчето бе залепено на върха на носа му, не на челото. — Видя ли?

Франки се изсмя.

— Клео може и да си мисли, че всичко й е вързано в кърпа, но накрая победата ще е твоя.

— Защо си толкова сигурен? — учуди се Франки.

— Надушвам го — отвърна Били и започна да изчезва. Но надеждата продължи да крепи Франки през целия ден.