По-неживи от всякога

Глава пета Най-сетне на пазар

Дворът на търговския център „Салем Хилс“ кипеше от наелектризираща енергия. Франки искаше да се затича в уханния от претцелите въздух и да закрещи от радост, защото живееше свободно. Искаше да завърти дупето си на витрината на „На 21-а завинаги“ точно между зелената ластична рокля и черния минижуп с капсулите и да покаже на хората, тръгнали на пазар, своя танц на песента на Лейди Гага „Поразена от звездите“. Искаше децата, които похапваха сладолед на стълбите до фонтана, и козметичките в бели престилки, които посръбваха диетична кола от сламките в почивката си, също да затанцуват с нея. Искаше да поведе лъскава тълпа от освободени танцьори както правеха в „Клуб Веселие“13.

Ала вместо това вървеше покрай фонтана за ръка с Брет и похапваше замразено кисело мляко с вкус на маракуя. И това наистина бе наелектризиращо, но не изискваше много енергия. А Франки имаше толкова киловати за горене!

Може би причината бе жаркото слънце, което сгряваше раменете й. Или пък спокойното шумолене на скъсаните джинси на Брет, който пристъпваше бавно, сякаш искаше да бъде само тук и никъде другаде. А може и да беше от витрините, на които бяха изложени ярки летни дрехи — като на маса, от която можеш да си вземеш толкова, колкото ти позволява джобът. Но най-сетне, вероятно всичко се дължеше на нестихващата радост от това да се разхожда пред очите на хората с истинската си кожа, без да слага вече онзи грим, който запушваше порите й. Край на полото, което скриваше болтовете и. Край на страха. Това беше двайсет и седмата й разходка до този мол, без да крие коя е. При все това усещането бе толкова приятно, че все още й бе трудно да повярва, че е истина.

Две колежанки, които похапваха от един огромен сладолед с напоени шоколадови топчета и гумени мечета, кимнаха с усмивка на Франки, когато се разминаха.

— Хубави обувки — подхвърли едната от тях.

— Благодаря! — Франки засия и погледна с радост към корковите си платформи. Винаги получаваше комплименти, щом сложеше късия лилав гащеризон на цветя и обуеше сандалите. Те доста издължаваха краката й.

— Ама че шантава работа! — Брет изхвърли хартията от претцела си в коша.

— Защо да е шантава? Обувките ми са хубави.

Брет се захили.

— Шантава е, защото хората вече дори не забелязват цвета на кожата ти. Виждат само… теб.

В този момент едно момче с обеца на носа и татуировки по ръцете профуча край тях на скейтборда си. Обърна се и погледна Франки.

— Май прибързваш — засмя се тя. — Мисля, че този малко се уплаши — рече и спря, за да огледа сребърните ботуши без пръсти на витрината на „Стив Маден“.

Брет я прегърна и я притегли към себе си.

— Хм… А аз мисля, че просто те хареса — рече той и я притисна още по-силно, сякаш с това заявяваше, че е негова. В случай че имаше някакви съмнения. Каквито нямаше.

Тя също го стисна силно.

— О… това е толкова мило! — възкликна той и я целуна.

Франки запръска искри, които не спряха да хвърчат, докато Брет не се отдръпна от нея. Момчето със скейтборда ги зяпаше. Франки опита да го утеши, като му помаха най-приятелски, но той отпраши разочарован. „Дали наистина ме видя такава, каквато съм?“ Толкова далеч ли бяха стигнали хората? Или просто…?

— Виж! — каза тя и дръпна Брет към един розово-черен навес. — Тук има разпродажба!

— Как е, Франкс? — попита продавачката — момиче, облечено в стил „глем-гот“. Устните й, очертани с черен молив, се извиха в усмивка.

— Само обикаляме.

— Има десет процента намаление на всичко в магазина — предложи момичето, като подръпваше черния дантелен шал — един от шестте, които висяха на врата й.

— Имате разпродажба, така ли? — попита Брет, като явно се стремеше да покаже, че и сам може да се оправи в подобна ситуация.

— Да, но само за Щайн.

— Ооо! — Франки я прегърна. Момичето ухаеше на череши.

— Ти си знаменитост тук — каза Брет, като тръгнаха към щанда с аксесоарите. Там изобилстваше от обеци с болтове и кожени ръкавели с шевове, и то в най-безпощадни цветове.

— Не съм само аз — отвърна тя, докато пробваше една лента за коса с изкуствена кафеникава козина. — Всички РАД са знаменитости.

Навън се бе струпала тълпа около уличен артист. Гримът на мима, жонглиращ с три портокала, се бе размазал от потта. Франки задърпа Брет към представлението.

Но Брет спря под една орязана смокиня и отчаяно настояваше да не приближава.

— Какво има? — попита тя, като не искаше да изпуска и минутка от шоуто.

Той посочи тениската си: на нея бе нарисуван мим, вързан за влакови релси на сантиметри от локомотив, приближаващ с бясна скорост.

— Това не е той, нали?

Брет се засмя.

— Не, но…

Франки се повдигна на пръсти, залепи му една целувка и го поведе най-отпред. Още щом видя тениската на Брет, мимът демонстративно изтри невидимите сълзи от очите си и побягна.

— Казах ли ти! — рече Брет. Двамата с Франки избухнаха в лудешки смях и се прикриха зад един бронзов делфин.

Тя притисна лице в мускулестата му гръд.

— Лятото ще бъде толкова наелектризиращо — каза, загледана във витрината на „Найк“. Той отметна косата от челото й и я затъкна зад ушите й. — Какво ще кажеш да се запишем на тенис? — предложи тя.

Брет издаде напред брадичка досущ като богаташ от висшето общество и каза:

— О, Фритци, и аз си мислех същото. Къде да бъде — в моя или в твоя клуб?

Франки прихна.

— Не, кажи сериозно.

— И защо?

— Има ли друг спорт с по-хубави дрехи? — попита тя и се видя облечена в жълтата плисирана поличка и горнището в същия цвят, изложени в магазина.

— Например плуване без бански? — опита той.

Тя го цапна по ръката.

Хванати за ръце, те минаха край една количка, на която се продаваха ленени чанти, лепенки и плакати с призиви за опазване на майката Земя. Франки си избра значка, на която пишеше ЖИВЕЙ ШУМНО.

— Не мога да повярвам, че съботата почти отлетя — каза тя нажалено. Понеделникът означаваше училище. А училището означаваше, че трябва да се оправя с Клео и Борда на равновесието. Мимолетно облаче скри слънцето и настроението на Франки още повече се помрачи.

Шегата на Клео все така пареше. „Защо ли Клео е натъпкала урната с моето име? Аз си мислех, че сме приятелки. Видях я да стои до масата, но и през ум не ми мина, че…“ Какво не ти мина през ум? Че Клео би осъдила приятел на затвор в някоя задушна стая, където той ще трябва да рисува плакати и да организира базар за печени сладки? Клео е способна на всичко, особено когото някой друг има девет приятели повече от нея.

Брет бръкна в джоба на джинсите си, оцапани с мастило, и подаде няколко банкноти на хипито зад количката, облечено с дълга пола. После връчи на Франки значката, която си бе харесала. Тя му благодари с усмивка и я закачи на сандалите си.

Брет завъртя пръстена си с черепа.

— Работата в този борд е точно за теб. Ти обичаш да участваш в такива проекти.

— Това беше преди.

— Преди кое? — сериозно попита Брет. — Преди това ли? — Той посочи няколко момичета, които разглеждаха пълните си торби и шумно даваха изблик на радостта си от покупките. — Животът не е само дрехи. Ти промени нещата.

Неочаквано Франки се разгневи и издърпа ръката си от неговата.

— Аз опитах да променя нещата. Но вместо това ги оплесках. Изкарах ума на всички и заради мен РАД трябваше да минат в нелегалност. Не аз, а Клаудин промени мисленето на хората. Вярвах, че аз ще сторя това. Но може би съм създадена за друго. Например да бъда едно обикновено момиче и да се радвам на живота.

— Ти отвори съзнанието на хората много преди рождения ден на Клаудин. РАД все още щяха да носят маските си, ако не беше ти да им напомниш, че могат да ги свалят. — Брет повиши глас и замълча, за да се овладее. — Знам ли, Бордът на равновесието може да се окаже… приятна работа. Може да събереш пари за онези портативни зарядни, за които не спираш да говориш. Може да си построим музей на чудовищата, който, разбира се, аз ще ръководя…

Франки не се сдържа и се усмихна. Преди време работата с другите в името на общото добро щеше да я изкуши. Но времената се меняха. А с тях и тя се променяше.

Въздъхна и влезе в магазина на H&M. Полъхът от климатика я накара да настръхне.

— Здравейте! Да ви помогна ли? Нещо определено ли търсите? — попита червенокосо момиче с прическа „мохикан“ и слети вежди.

— Просто разглеждаме — рече Брет и повдигна вежди, щом видя нейните. После се ухили, а Франки го цапна лекичко, задето се присмиваше. Но после и тя се засмя.

Веждичка започна да сгъва чифт къси панталони.

— Ако участвам в борда, няма да ми остава време да излизам с теб — изпъшка Франки.

— Какво ще кажеш, ако и аз се включа? — попита Брет.

Тя го погледна. Беше се облегнал на огледалната колона и се усмихваше.

— Как ще се включиш? Теб не са те избрали.

— Ще кажа, че съм бил избран.

— Но ти не си бил избран.

Брет скръсти ръце.

— Тогава ще излъжа.

Франки се колебаеше дали да го цапардоса, или да го целуне.

— Но…

— Какво но? — попита той и започна да разглежда закачените поли на точки. — Наистина ли няма да ми дадеш шанс да помогна на училището ни?

— Ами всички други, които не са били избрани, но са участвали? Не е честно.

— Та те не дават пукната пара — настояваше Брет. — Търсели са единствено начин как да увеличат шансовете си за колежа преди лятната ваканция.

— Откъде знаеш? — попита Франки, засегната от цинизма му. Нима имаше хора, които искаха да спечелят заради себе си? Не че това я интересуваше особено.

— Защото и аз кандидатствах по тази причина — призна си той и сгъна един смачкан розов пуловер.

— Какво си направил? — учуди се Франки.

— Двамата с Хийт се предизвикахме един друг. Нещо като руска рулетка, но вместо с куршуми със скучни програми след училище. Накрая и двамата бяхме избрани. — Той насочи пръст към слепоочието си и стреля. — Бум.

Франки едва не се строполи насред отдела за летни пуловери.

— Кога щеше да ми кажеш?

— Не мислех да ти казвам — отвърна той и пъхна ръце в джобовете си. — Мислех да те изненадам.

Тя отново усети прилив на енергия. Може би Брет имаше право. Може би идеята не бе чак толкова лоша. Така поне щяха да прекарват повече време заедно.

— Ще бъде интересно — рече той и я поведе към изхода.

— Наистина ли така мислиш? — сияеше Франки.

Брет сви рамене.

— Всичко е за предпочитане пред тениса.