По-неживи от всякога

Глава трета Чудовище заместник

Привлечени от жълтата светлина, която се разливаше през отворената врата, тълпа модерно облечени момчета и момичета със стилно рошави прически бавно се придвижи към ниската тухлена сграда.

Въпреки че вечерта бе топла, Мелъди Карвър закопча ципа на черното си яке с качулка и скръсти ръце на гърдите си. Наистина ли стоеше отвън пред колежанския бар по тениска с котенце и петна от белина, пижама на райета и домашни чехли? Все пак тя беше момичето с покоряващия глас на сирена. Тя трябваше да заповядва на хората какво да правят. Ала щом станеше дума за убеждаване, Кандис, по-голямата й сестра — обикновено норми, я слагаше в малкия си джоб.

— Лични карти — изръмжа дебеловратият охранител. Държеше черно фенерче досущ като Дарт Вейдър.

Малката фея в началото на опашката пристъпи напред и завъртайки очи, му показа картата си.

— Тук съм почти всяка вечер — каза тя на приятелите си. — Всеки път ли трябва да ме проверява?

— Когато стигнеш метър и седемдесет и качиш някой и друг килограм, тогава ще спра. А сега мърдай, Бамби — рече той и махна с ръка на следващия да се приближи.

— Хубави петна от пот! — извика миньончето и с ядни стъпки се заклати върху платформите си, високи колкото и кутията, от която бяха излезли.

— Следващият!

Едно момче с тесни джинси притеснено заопипва джобовете си, а в това време някакъв тип с бяла тениска, опъната по тялото му, и татуировки по ръцете удари юмрук с Потния и се вмъкна вътре.

— Прочисти си гърлото — прошепна Кандис с ъгълчето на начервените си като мак устни. — Наш ред е.

Те пристъпиха напред. Влажният въздух миришеше на цигари и масло от пачули5. Страхувайки се да не получи астматичен пристъп, Мелъди пропъди дима с ръка. Кандис я шляпна.

— Стига си се държала като ученичка.

— Но аз съм уче…

— Не и тази вечер! — Кандис бухна русите си букли.

— Не е за вярване, че Шейн все още не се е усетил — удиви се Мелъди. — Той наистина ли си мисли, че учиш в колежа „Уиламет“?

— Че защо не?

— Ами например, защото никога не те е виждал там — отвърна Мелъди и изведнъж й се допишка. Защо й трябваше да изгълтва почти цял литър кола? А, да, защото се бе приготвила да учи вечерта вкъщи за контролното по математика, а не да обработва охраната на местния бар, за да може Кандис да отиде на среща с приятеля си колежанин.

Кандис дръпна зеленото перце от косата на Мелъди и го затъкна зад ухото си.

— Лесно е човек да си намира аксесоари, когато си наблизо. Честно, мисля си, че всеки трябва да си има по една сестра сирена.

— А аз пък мисля, че някой трябва да те вземе за сестра — пошегува се Мелъди. — Имам нужда от почивка.

Зад тях една брюнетка с памучна рокля и кубинки изучаваше Кандис внимателно. Мелъди отдавна беше свикнала с това. Красотата на сестра й привличаше повече погледи, отколкото „Здрач“ по витрините на книжарниците.

Едно момиче с расти6 потупа Кандис по рамото, поръсено с брокат.

— Хей, Барби. Май балът ще е чак след месец.

— Какво казахте? — объркано попита Кандис.

Сърцето на Мелъди се заблъска в гърдите. Така ставаше всеки път, когато някой се заяждаше грубо с нея. Какво ли щеше да бъде този път? Чехлите? Пижамата? Чорлавата й коса?

— Да не си мислиш, че Мини ще те пусне да влезеш в този вид? — попита Рокличка.

— Трябва да я сложат върху торта. (Расти)

— Или на витрината на магазин за играчки. (Рокличка)

— Или на могила от кегли. (Расти)

Рокличка избухна в смях.

— Какво е това?

Расти пусна тънка струйка дим и сви рамене.

— Нямам представа.

Те избухнаха в смях.

Шокирана, Мелъди забрави, че й се пишка. Момичетата се присмиваха не на нейните дрехи, а на сестра й. За първи път в живота й!

Кандис прекрачи личното пространство на Расти. Сложи ръце на кръста и…

— Следващият! — подвикна им Мини.

Мелъди дръпна Кандис напред.

Кандис не бе свикнала на подигравки и смутена, потъна в мълчание.

Рокличка се приведе и прошепна:

— Аз поне изглеждам на двайсет и една.

Зелените очи на Кандис светнаха отново.

— Аз пък не изглеждам! — Извади визитка от дамската си чанта с мъниста и я подхвърли на момичето. — Няма защо да се безпокоиш. Баща ми е пластичен хирург. Ако някога спечелиш от лотарията, обади му се. Той обича предизвикателствата.

Мелъди прихна, като гледаше изумените момичетата. На Кандис винаги можеше да се разчита да отвърне на удара подобаващо.

— Поисках ви личните карти!

Кандис побутна Мелъди напред.

„Дано гласът ми да подейства, дано гласът ми да подейства“. Като не броим обаждането до отдела за приемане на студенти в Южнокалифорнийския университет (Кандис се нуждаеше от още време за входящото си есе, а Мелъди искаше Кандис да спре да я врънка за помощ), Мелъди от месеци не беше прибягвала до уменията си на сирена. Отговорността да управлява съдбата бе твърде тежка за нея. Беше си взела поука от шестнайсетия рожден ден на Клаудин. А също и от онзи случай, когато накара момчето в сладоледената къща да напълни фунийката на Джаксън с всички сладоледи от менюто. Същата вечер той повърна гумени мечета и бисквити с трици върху новото й джинсово яке.

Мелъди пое дълбоко дъх и се втренчи в черните очи на Мини.

— Няма нужда да проверявате личните ни карти. Ние сме на двайсет и една. Но двете момичета зад нас не са.

Той започна да примигва. Вълшебството подейства.

Бодигардът потупа сърдечно Мелъди по гърба и заедно с Кандис я съпроводи до вратата.

Кандис стисна ръката на Мелъди.

— Нали ти казах, че всичко ще е наред.

Болката в пикочния мехур отново се появи, но въпреки това Мелъди се усмихна. Но не защото бе влязла в кръчмата, а защото за първи път не се бе набила на очи.

Вътре въздухът бе спарен, миришеше на бира и стари пуканки. Мелъди отчаяно затърси с поглед тоалетната в препълненото помещение; очите й постепенно привикнаха към мъждивата светлина.

По дължината на заведението се простираше дървен бар, целият на резки. Зад него един азиатец, облечен по последна мода — черна тениска и панталони, обслужваше клиентите. Високите маси приличаха на гигантски подноси за празните халби и дамските чанти; колежаните се разхождаха или се поклащаха на парчето на Дъ Кюър, което дънеше от тонколоните до сцената. Музиката запълваше времето и развличаше хората, докато групата на момичетата се приготвяше.

Мелъди се върна към дните преди астмата, когато още пееше. Концертите й бяха за възрастни, които сядаха в залата, а от тях се носеше мирис на скъпи парфюми. Опита се да си представи какво ли е да пее пред свои връстници. Мисълта бързо се превърна в чувство, което много напомняше падане.

— Отивам да намеря Шейн. Сигурна ли си, че можеш да се прибереш сама? — попита Кандис и размаза очната си линия, сякаш е претърпяла злополука, за да изглежда по-секси.

Мелъди бе взела книжка едва преди шест дни, но толкова бе погълната от това да не се напишка в пижамата си, че кимна убедително. Кандис й хвърли ключовете и изчезна.

Най-после!

Черната тясна тоалетна бе облепена с плакати и афиши на някои от любимите й банди: Фу Файтърс, Пърл Джем, Нирвана, Блайнд Мелън, Стоун Темпъл Пайлътс… Тук бе като светилище на грънджа от деветдесетте. А може би по-скоро светилище на мрачната музика, която тя изпълняваше в слънчевия Бевърли Хилс. Песни за отритнатите хора. Песни за самата нея.

Мелъди изми ръцете си със студена вода без сапун на клатещата се мивка и огледа отражението си в напуканото огледало. Съвсем не бе в най-добрия си вид. Разчорлената й черна коса бе вързана на рошава опашка, около лицето й висяха разпръснати перца, а сивите й, иначе присвити, очи се кокореха от кофеина. Тя със сигурност не беше Кандис. Ала тази вечер това не я вълнуваше. Тук никой сякаш не я забелязваше. Беше невероятно.

Когато тръгна към изхода, светлините намаляха. Всички се струпаха пред сцената и започнаха да аплодират.

Едно русо момиче по впити къси панталонки и тениска над пъпа, с оголено закръглено коремче, от което изобщо не се притесняваше, седна на старите барабани, поправени с тиксо тук и там. Друго момиче — с розова коса, сребристо горнище и черни джинси по тялото — включи бас китарата си в стар усилвател, върху който имаше почти разлепена лепенка с надпис: ЛОШО КОТЕ. Китаристката носеше синя бална рокля на воали, скъсани мрежести чорапи и тежки ботуши. Щом те заеха местата си, на сцената се възкачи брюнетка с лъскава конска опашка и черна тениска, смъкната от едното й рамо. Белите й кожени боти отразяваха мръсния дървен под. Момичето имаше вид на възмутена мажоретка, а не на член на рокбандата.

— Хей, пияници и смотаняци! — викна тя. — Аз съм Давина и сега ще ви разклатя гребенчетата!

Останалите от групата се спогледаха с раздразнение. Розовокоска се наведе към микрофона и извика:

— А, забравих другите. Ние сме „Богиня Гръндж“. — Всички аплодираха шумно. Давина се подсмихна кокетно. — Моя грешка.

— Свикнали сме — извика барабанистката и удари палките една в друга. — Пет, шест, седем, осем!

Мелъди изведнъж си спомни — контролното по математика! Беше време да си тръгва. Но тогава в бара гръмна познат акорд. Пърл Джем? Не можеше да тръгне сега.

Започна да си проправя път към сцената.

— Гледай къде стъпваш! — викна момиче със синя коса, ластични дънки и мрежест потник. В този момент Мелъди се блъсна в грамада от мускули с тъмносива тениска.

— Добре ли си? — попита момчето и стисна рамото й. Въпреки потните тела наоколо ръката му беше учудващо студена. Тя кимна и се шмугна край него.

— Последвай ни — каза познат момчешки глас. Това беше Били и приятелката му Спектра, която винаги ухаеше на виолетки — любимата невидима двойка на „Мърстон Хай“. Двамата ловко я отведоха до сцената. Не за първи път плаваха в тези води.

Докато прожекторът шареше насам-натам, Мелъди успя да зърне Спектра. Когато светлината я отмина, безплътната красавица с лилава коса и черна рокля изчезна.

— Какво правите тук? — попита ги Мелъди.

— Идвам тук от години. Музиката е страхотна.

Мелъди закима енергично и вдигна палци към Спектра. После размаха ръце и закрещя, защото бандата засвири „Състояние на любов и доверие“.

— Къде е сестра ти? — попита Били.

— С Шейн! — изкрещя Мелъди.

— Виж с кого се запознах! — викна Кандис, приближавайки с танцова стъпка в средата на влакчето от трима души. — Руди и Байрон.

— Брайън — обади се момчето отпред.

— Тогава спри да повтаряш, че се казваш Байрон — каза Кандис.

— Нищо такова не повтарям!

Кандис изскочи от влакчето.

— Не танцувам на влакче с лъжци.

През следващия половин час те танцуваха и се забавляваха с най-доброто от деветдесетте. Учебникът по математика на Мелъди я викаше, но всяка следваща песен бе по-хубава от предишната. Не можеше да зареже нито ритмичния бас, нито плачещата китара. Музиката бе единственият й приятел, когато никой друг не даваше пукната пара за нея.

На сцената Давина бе налапала почти целия микрофон и развяваше опашката си като ревяща електрическа резачка. Обърна гръб на хората и шляпна стегнатото си от пилатеса дупе.

Песента набираше сила и Мелъди също запя. На припева започна да подскача, отдала се на енергията на тълпата. Сигурно червените бикове на Ред бул се чувстват точно така.

Изведнъж копнежът по Джаксън склещи Мелъди като заципено кожено яке. Искаше той да е тук. Искаше той да опознае и тази нейна страна. Музиката пораждаше нещо у нея, както горещината събуждаше диджея у Джаксън. Бе станала свидетел на неговото преобразяване и сега искаше той да види нейното. Неповторимите мигове в живота изгубваха своята реалност, ако не бяха споделени с него. Това бе любов. Но не беше ли също любов да го остави да учи за контролното по математика?

Давина бе застанала на ръба на сцената, приведена към публиката.

— Дръжте ме, хилави слабаци! — изрева тя. А после разпери ръце, вирна брадичка, събра пръстите на краката си и… се гмурна напред. Понесе се във въздуха към феновете си с увереността на пикираща чайка. — Идваааам!

Телата се пръснаха като хлебарки, подплашени от райд.

Туп. Пуиииииииии — изпищя микрофонът и се сгромоляса ведно с Давина на лепкавия под. Охх!

Хората заоглеждаха обезумели клуба, сякаш чакаха приятел, който още не бе дошъл. Групата продължи да свири.

— Рамото ми! — извика Давина. — Мисля, че си счупих нещо…

Охранителят изникна отнякъде и коленичи до ранената дива. Вдигна я като птиче и преметна счупеното й крило на раменете си. Тя го ритна в пищяла.

— Ооо! — ревна Давина. — Това е счупената ми ръка!

— Извинявай — смигна той на бандата и я отнесе. — Моя грешка.

Момичетата на сцената скриха усмивката си.

— Не искат ли да разберат какво й е? — попита Мелъди.

— Мразят Давина — обясни Спектра. — Тя е голяма снобарка. Дори не знае песните — трябва да я подкупват с дрехи, иначе отказва да репетира с тях.

— Тогава защо не я изхвърлят? — учуди се Мелъди.

— Баща й е Дани Кориган — каза Били и наклони главата й, така че да види неоновата реклама на бара. — Като в бар „Кориган“. Клубът е негов. А засега това е единственото място, където свирят.

— Чух, че Сейдж, китаристката, е платила на хората от първия ред да оставят Давина да падне! — рече Спектра с увереността на човек, който може да подкрепи думите си с доказателства, макар че почти никога не го правеше.

— Някой знае ли „Части на кукла“? — попита Сейдж, като се поклащаше на тежките си ботуши.

Мелъди ахна. Пееше тази песен под душа, откакто се помнеше. Можеше да я изкара на обратно, докато дъвче дъвка. Но не можеше да се качи на сцената пред тази публика. Ами ако астмата й се върне? Ами ако…

— Тя знае песента! — викна Кандис и вдигна ръката на сестра си.

Мелъди наведе глава, за да се скрие. Но Били обви коленете й с ръце и я изтика нагоре.

— Името й е Мели! — провикна се Кандис. Едно момче с чуплива коса, очила с телени рамки и набола от много учене брада се появи до нея. Кандис го прегърна като герой, завърнал се от фронта. Шейн?

— Идва! — извика Спектра.

— Ме-ли! Ме-ли! Ме-ли! — викаха Спектра и Били. И само след миг всички започнаха да им пригласят.

Мелъди замръзна. Щеше да убие Кандис… ако преди това не умреше от срам.

Кандис стисна Мелъди за раменете. Зелените й очи бяха искрени. Дори любящи.

— Нали помниш какво ти казва мама? Какво ще направиш, ако знаеш, че няма начин да се провалиш? — Мелъди стисна юмруци, сякаш знаеше отговора, но отказваше да го каже. Кандис й намигна. — Страх, вън!

С помощта на Били, Спектра и Шейн, Кандис избута сестра си напред. Сейдж протегна мазолестата си ръка и издърпа Мелъди на сцената.

— Хубава пижама. — Китаристката се ухили, но беше искрена. — От началото ли? — прошепна тя и после й хвърли микрофона.

Мелъди преглътна колата, която се надигна в гърлото й. Лицата я гледаха отдолу. Да можеше едно от тях поне да е на Джаксън. Тези лица не излъчваха топлина и любов. По тях се четеше нетърпение, възбуда и готовност да негодуват. Скептичността им заглуши първите акорди на китарата и още преди Мелъди да започне, я отписаха като аматьор.

Затвори очи. Можеше да го направи. Беше го правила и преди. Винаги бе мечтала отново да пее. Просто не трябваше да обръща внимание на подмятанията. Трябваше само да се отърси от недоверчивите лица, да си представи, че е под душа и…

— Аз имам очите на кукла…

Гласът й беше ясен. Нямаше хрипове. Нито храчки. Беше чист и пленителен.

Изведнъж Мелъди се пренесе в Бевърли Хилс. Изпита гняв към света, който й бе обърнал гръб заради носа (вярно, беше огромен). Бе я принизил до една част от тялото й, без да види човека в нея. Гневеше се и под душа, докато близките й бяха на разходка и се радваха на красотата си.

Китарата на Сейдж бе настойчива. Мелъди стискаше микрофона с две ръце, поела енергията на барабаните и баса. Възмущението й растеше, набираше сила като торнадо.

— Искат те наистина, искат те наистина, искат те…

Музиката забави темпо. Песента отиваше към края си. Мелъди нагоди гласа си към нея. От гняв през отмъщение и уязвимост до примирение.

— Един ден и ти ще страдаш като мен…

Последен акорд и песента свърши. Публиката стоеше притихнала. Мелъди отвори очи.

Аплодисментите заваляха като лакомства от пукната пинята7. Тя се усмихна скромно.

— Знаеш ли нещо на Нирвана? — попита я Сейдж.

Мелъди кимна.