По-неживи от всякога

Глава двайсет и първа Под стрес

Туп.

Една баскетболна топка се приземи на сантиметри от кутията с червената боя на Джаксън. Само това им липсваше — подът на физкултурния салон да заприлича на сцена от убийство.

— Не може ли да отидете да играете другаде? — извика Лала на Дейвис Дрейсън.

— И къде предлагаш? В салона ли? — попита той остроумно и вдигна топката с гигантската си ръка. Отново скърцане на кецове. Лала умираше от главоболие. Да пази от топките кутиите с боя, не беше сред задачите й за деня. Както и да Кара екипа да работи по-бързо. Но ето че стоеше и се взираше в почти празното платно. На него трябваше да нарисуват новото лого на „Т’о Дали“. Всъщност рисунката приличаше на дупенцето на павиан сред огромна пелена.

Лала вдигна супервайзърската си козирка (закачлив подарък от Клаудин) и опита да се усмихне.

— Джаксън, защо се туткаш? Утре идват! Досега си направил само… — Лала килна глава. — И какво всъщност е това? Колко време ще съхне? Мислил ли си по въпроса?

Джаксън потопи четката в боята, отцеди излишното количество по ръба и измърмори:

— Всичко ще е готово. Не се тревожи.

Типичен художник.

Лала чукна по дисплея на айпада си и отбеляза с чавка кутийката срещу Ново лого. Ами ако логото не стане до утре? Джаксън каза, че ще стане. Пък и тя имаше нужда да почувства, че напредват.

Хапка по хапка…

Беше ред на Модния подиум.

В другия край на салона Клод тъкмо вдигаше (благодаря ви, себични баскетболисти!) талашитена плоскост към рамката. Или ръцете му трепереха, или случайно бе стъпил върху активна разломна линия. Люлееше се напред-назад, сякаш всеки миг щеше да изпусне дъската. Лала се завтече да му помогне.

Някъде беше чела за една майка, чието дете се заклещило под някаква кола. Явно любовта бе дала сили на майката — тя бе успяла да повдигне колата и да спаси рожбата си. Конкурсът бе детето на Лала. Така че тя подхвана талашита за единия край и го повдигна?

— Какво правиш? — изръмжа Клод и пак се олюля.

— Спасявам те — изръмжа тя в отговор. — Ох! — Една треска се забоде в пръстчето, с което цъкаше по дисплея. Край — вече нямаше с какво да отмята свършената работа.

Лала пусна дъската и впи зъби в нараненото място. (Никога няма карфица, като ти дотрябва.) От рязкото движение Клод загуби равновесие и талашитът се напука.

— Аууу! — изрева Клод през зъби. — Какво си мислиш? — изрева той и взе да разтрива рамото си.

— Счупи ли се?

Клод завъртя ръката си.

— По-скоро е пукнато. Или натъртено. Може би трябва да отида на…

— Не ти, дъската! — тросна се Лала. — Виж, пукната е точно в средата. Ще можем ли да я сменим до утре? Опасно е. Ще вземе да се разцепи точно когато моделите дефилират.

— Добре казано — рече Клод. — Забрави футболната ми ръка. Страшно съм обезпокоен за дъската. Тя бе всичко за мен на този свят.

Аууу. Лала се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. В средата на салона, пред очите на всички. Знаеше, че той мрази такива неща. Но искаше да му покаже колко много цени това, че поставя конкурса пред собственото си тяло.

— Не се тревожи. Иди да си сложиш лед. Ще намеря друг да я смени. Щом новата пристигне, ще ти съобщя.

Бийп. Часовникът на Лала иззвъня. Оставаха двайсет и четири часа и двайсет и пет минути.

Когато хората от „Т’о Дали“ влязат през двойните врати — стига нещо да не се обърка, — тя ще бъде готова да ги впечатли като заключителния сезон на „Последният момински запой“. От графика на айпада замигаха две точки в червено:

Да проверя как върви шиенето на емблемата на „Т’о Дали Хай“ върху спортните екипи. Да приема доставката на обувките.

Благодаря ти, айпадче мое, ти си най-добрата секретарка на света. Къде ли е Клаудин? И къде са обувките?

Дики Дали беше обещал два чифта за двойката на Т’о. Франки и Брет седяха на скамейките и чакаха да започнат репетициите по дефилиране. А заради калпавата дъска трябваше да ходят по чорапи на пода.

Хапка по хапка…

Под скамейките Клаудин и нейните шивачки се бяха скупчили като тролове. Поне някой си върши работата както трябва. Малко съвършенство щеше да й дойде добре — в стомаха й се надигаше франзелена буря.

— Хей, Дийни — викна Лала и подаде глава. Буклите на приятелката й бяха накъдрени като на снимка с текст „преди“. Носеше карирана пижама за гости. — Как върви?

— Починете си за пет минути — каза Клаудин на екипа си. — Блу, ти остани.

— Прието, Шейла — отвърна тя и напръска люспите си с воден пистолет.

Момичетата се изнизаха едно след друго на светло, като примигваха и разтриваха гърбовете си.

— Пет значи пет — викна Лала подире им. — Нито минута повече. — После каза: — Е, как върви?

Блу се пресегна над купчината платове, заплетени конци и парчетата филц. Тя стисна обвитата в кашмир ръка на Лала.

— Ла, обещай, че няма да се ядосваш.

Да се ядосвам? Че защо да се ядосвам? Да не би, защото вашите екипи „направи си сам“ приличат повече на „развали си сам“?

— Обещавам — излъга Лала през вампирските си зъби.

Клаудин измъкна нещо иззад гърба си.

— Нали знаеш, че никога не съм залепвала термостикери на текстил?

Главата на Лала пулсираше, сякаш някой я ръгаше с шиш зад дясното око. Извади таблетките желязо и глътна две.

— Ами… — Клаудин погледна Блу. — Ютията ми е доста силна и… — Тя вдигна чифт сиви шорти. Отзад, точно в средата, с черни сбръчкани букви се четеше… Лала се наведе по-близо.

Ама какво беше това?

Крайчетата на Т-то и И-то се бяха навили и под тях се показваше бялото трико. Лала стисна очи. Започна да брои от тринайсет и пое дълбоко въздух. Искаше й се да скочи и да разкъса със зъби буквите, но се овладя.

— Добре. Всичко ще се оправи. Все още имаме време.

Клаудин въздъхна.

— Не го мисли — до утре шортите ще изглеждат идеално. Където има вълк, има и начин, нали така?

Дано.

Лала погледна часовника си. Седем минути до първия час. Седем минути и Франки, и Блу трябваше да влязат в часа по физическо, а Брет имаше химия в лабораторията.

Къде са тези обувки?

Лала хукна по коридора към канцеларията — за всеки случай, — да не би да са ги доставили там. Зърна табелки с надписи: Столова „Т’о Дали Хай“, Библиотека „Т’о Дали Хай“ и учителска стая „Т’о Дали Хай“.

— Без майтап?

— Чувстваш се напрегната, а? — отбеляза Блу, когато я настигна.

Лала кимна. Идеше й да се разреве. Или да се разпищи. Или да умре. Ама къде са тия ОБУВКИ?

— Ако оплескам нещата, баща ми ще ми натяква: казах ли ти аз? И догодина ще ни прати в „Радклиф“. — Тя гушна айпада, но страшно й се искаше това да бе Граф Великолепни.

Блу измъкна от ленената си чанта бутилка кокосово масло и обилно си намаза ръцете.

— Ще се оправиш. Имаш цял ден на разположение.

Лала продължаваше да върви. Обувките й трябваха спешно. Все нещо трябваше да стане днес.

— Разказвала ли съм ти за разходката по случай рождения ми ден?

Лала поклати глава.

— Всичко трябваше да завърши със страхотно барбекю. Само че татко загуби пътя. И ние — десет пищящи от страх шейли — се оказахме насред пустошта. Всичко вървеше наопаки, ти казвам. По едно време, както си прецапвахме през един билабонг38, отвсякъде наизскачаха крокодили. На всичкото отгоре мама бе забравила хладилната чанта с кльопачката и останахме без ядене. Стигнахме до едно езеро и хоп — цопнахме да се разхладим. А то да бе пълно с хапещи скариди. Даже и татко пищеше като кукабура39.

Лала спря и я погледна. Какво точно се опитваше да й каже Блу?

— Накрая край нас мина тлъстичко кенгуру и на мен ми светна — като му гледах шкембето на тоя разбойник, нямаше начин да не знае къде е барбекюто. Тръгнахме след него и стигнахме до един голф клуб. Там имаше пай с месо и сладоледени тортички.

Подминаха друг надпис: Музикална група „Т’о Дали Хай“. Добре, че бъдещето й зависеше от победата в конкурса, иначе Лала щеше да умре от смях.

— Искам само да кажа — продължи Блу, — че понякога животът сервира помия. Но ако не откъсваш поглед от кенгуруто, накрая всичко е само пайове и тортички.

Лала прихна.

— Какво стана с кенгуруто?

Блу се усмихна.

— А, това е най-хубавата част! На другата сутрин изникна на верандата ни. Мама го настани в стаята на Джази, когато той замина да учи в колежа. Джоуи вече девет години живее там.

Нищо друго не можеше да успокои Лала така, както някоя историйка за животни с щастлив край. (Поне тя смяташе, че това е история за животни.) И така, влезе в канцеларията усмихната.

— Някой от вас да се казва Лала? — попита едър мъж с кафява риза и немачкаеми панталонки. На корема му се мъдреше огромна кутия, тъкмо за два чифта обувки.

— Аз съм Лала! — Искаше да прегърне мъжа, но реши, че е достатъчно да нарисува сърчице до подписа си.

Разкъса тиксото и дръпна една каишка от изкуствена кожа. По пода се посипаха парчета стиропор.

— Може да съм пълен идиот, но какво е това? — попита Блу.

— Топчета стиропор — обясни Лала. — В Америка ги използваме, за да уплътняваме нещата в кутията. — Тя снижи глас. — Много са вредни за околната среда.

Блу се ококори.

— За това ли говориш? — тя посочи обувката в ръката на Лала.

Лала се изкиска. Дълго чаканият хибрид не приличаше на нищо, което бяха виждали досега. Кракът се вмъкваше в нещо като тръба, което стигаше до глезена. Пред тръбата имаше широко джобче. Шоколадова на цвят каишка, на която бе закачено портмоненце в същия цвят, минаваше през средата като панделка, вързана около книжен плик. Сивкавокафявата и мекичка като плюшено мече обувка приличаше по-скоро на отворена ученическа чанта. Дамският модел бе с каучукови грайфери и петсантиметров ток, който в основата се извиваше като опашка. Мъжките пък бяха равни и широки и приличаха на скейтърски кецове.

— Май там ще си държа крема за ръце — каза Блу, оглеждайки джобчето.

Лала прихна. Блу имаше право. На кой ли му е притрябвала чанта, след като си има „Т’о Дали“? Обувките щяха да бъдат истинска революция в женската мода. Колкото до мъжката, там се очакваше повече деликатност. Лала изобщо не можеше да си представи Клод да обуе нещо толкова… европейско. И не само той — който и да е спортист. Който и да е мъж американец. Но неслучайно „Дали“ бе най-добрата спортна марка. И ако Дики — този гений на спорта — сложеше името си под нещо, нямаше значение как ще изглежда то. Карирани спортни гащета, баскетболни кецове до коляното или изчистени бейзболни бухалки — никой не задаваше въпроси. Нестандартната екипировка бе по-добра от всичко, което бяха използвали до момента. Друго не им трябваше да знаят.

Когато Лала откри Франки, тя и Брет вече тичаха за час.

— Наелектризиращо! — викна Франки и притисна обувките до гърдите си.

— Хайде, пробвай ги — подкани я Лала. — Нека сме сигурни, че ти стават.

— Веднага след часа. Но не се тревожи. Мога да ходя с всякакви обувки — тя посочи пръстчето на раираните си платформи „Мери Джейнс“. — Виждаш ли?

Лала даде другия чифт на Брет. Той ги хвана с два пръста и ги вдигна към флуоресцентната лампа.

— Ама какво е това?

— Брет не си пада много по спорта — каза Франки, за да извини объркването му. — Ще се упражняваме да ходим с тях довечера.

Лала така стисна Франки от благодарност, че едва не й изхвърчаха болтовете. Най-сетне имаше на кого да разчита.

Хапка по хапка…

Коридорите се опразниха. Лала извади айпада си и започна да пише нов списък със задачи.

И колкото повече пишеше, толкова повече разбираше, че Блу е права. Всичко щеше да се нареди. Все още имаше време. Пайовете с месо и сладоледените тортички я чакаха в бъдещето…

И тогава пляс! Налетя на двама души. Горещото кафе се изплиска по дрехите им. Айпадът на Лала изтрещя на пода.

— Аааа! — викнаха и двамата. И започнаха да проклинат — той на английски, тя на… френски!

О, не. О, не не не не не…

Лепенките върху ризите им с надпис Посетител и петна от кафе хвърлиха в ужас Лала — гостите й бяха пристигнали двайсет и един часа и четиринайсет минути по-рано.

Време на социалната смърт: 9:46.