По-неживи от всякога

Глава първа Чудовищата искат да се забавляват

За трети път Франки провери датата на телефона си, за да се увери, че не сънува. Той все така показваше 1-ви юни. Жълти искри изригнаха от пръстите й и заваляха по претъпканите скамейки в училищния салон. Паднаха до обувките й на черно-бяло райе и бавно като светулки изтляха. Без днес, до края на училището оставаха двайсет и три дни! Двайсет и четири дни до първия ден от ваканцията! Двайсет и четири денонощия до началото на денонощното ежеседмично забавление с ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ!

Сред растящия шум от учениците, които не спираха да говорят, докато се провираха оттук-оттам, за да си намерят места, нормито до нея сложи на рамото й топлата си ръка. „Добре ли си?“, сякаш питаха небесносините му очи.

Франки кимна с усмивка и отново се върна към екрана. След шестмесечно ППТ (публично показване на тревожност) Брет Рединг продължаваше да забелязва всяко нейно трепване. Ако по време на тест тя започнеше да искри, той вдигаше поглед и й намигваше, за да й вдъхне кураж. Ако някой учител я вдигнеше в час и от нея излизаха искри, той слагаше ръка на гърба й. Но почнеше ли да искри, докато гледаха страшни филми, се заливаше от смях. Ами другите ученици от „Мърстон Хай“? Още от миналия ноември те вече не се удивяваха на чудатостите й. Шокът от това да видиш как внучката на Франкенщайн святка, пука и искри беше тооолкова стара новина.

Като не можеше да стои мирна, Франки започна да потропва с ментовозеления си крак. Пук! Нова искра прогори малка дупчица върху уплътнението на пейката. Тя сбърчи носле и размаха ръка, за да разнесе мириса на изгоряла пластмаса, преди някой да е забелязал.

— Защо е това светлинно шоу? — попита Брет и огледа салона, опитвайки се да открие причината.

— Добре съм — увери го Франки, като в същото време натискаше клавиатурата с палци. — Тъкмо ми хрумна да добавя още нещо към нещата за лятото, без които ще умра, и се развълнувах.

— Чак пък да умреш? — усмихна се той. — Не ми се вярва.

— О, да. — Тя бързо написа: Експеримент: да си опека само краката, така че да изглежда сякаш нося чорапогащи. — Такава скука е като няма страст. Затова всичко в моя списък за лятото е въпрос на живот и смърт — запъна се Франки, като защитаваше своите шестнайсет идеи. Това бяха нейните летни приключения. Поне за нея бяха приключения. Повечето от приятелите й вече бяха опитвали солта на Тихия океан и бяха ходили на бос крак от сутрин до вечер, бяха хващали светулки в буркани и бяха пробвали тридневно слънчево разкрасяване. Но не и Франки. Макар да имаше вградени познания, равни на цели петнайсет години, това щеше да бъде първото истинско лято в живота й. И тя щеше да сграбчи сезона с всеки шев по тялото си. Само трябваше да издържи ежеседмичното събиране на училището за обучението по търпимост, без да даде на късо, и щеше да се приближи с един час към лятото.

Блу се намъкна на пейката до Франки. Щом се настани, тя намота русите си букли на кок и ги пристегна с лакирана светлосиня клечка. Като си повяваше с ръка на врата, морското създание от Австралия въздъхна.

— Боже. Нямам търпение да си сложа стария костюм и да потопя крака в мехурчетата.

— В колко часа ще ходиш на педикюр? — попита Франки, като си мислеше, че и тя би могла да си сложи нов лак.

— Не, Шейла — засмя се Блу по своя делфински начин. — На австралийски това означава „искам да поплувам“. Напукала съм се като петите на прабаба ти. — Слънцето грееше през прозореца на тавана върху сухите й люспи и отразено от тях хвърляше разноцветни сърповидни светлинки на стената зад тях.

— Това звучи наелектризиращо! — Франки засия. — Хайде да се съберем голяма тумба. Аз ще помоля татко да спре турбините в задния двор, за да може да поскачаме във водопада.

От радост Блу сключи ръцете си, покрити с мрежести розови ръкавици.

— Нещо за парти край басейна ли дочуват ушите ми? — попита Клаудин, докато се качваше по стълбите към тях. Тя цопна кожената си чанта на пейката до Блу и измъкна от дясното си ухо парченце оранжев дунапрен. Ушите на вълчицата бяха твърде чувствителни за шума в салона. Но никога за светските събития и клюките. Тях не ги изключваше. — Къде и в колко часа? — попита тя и извади тапата и от лявото си ухо.

— У нас след училище — обяви Франки.

— Става — с тези думи Клаудин бухна кестенявата туфа на врата си и отново пъхна тапите в ушите си. До пълнолунието оставаше още много време, но въпреки това вратът и ръцете й бяха покрити с лъскава козина. Откакто се бе отказала от коламаската и поддържаше кожуха си в спретнат вид, тя ден и нощ сияеше като холивудска звезда. Нормитата в училище — от най-малките до най-големите, бяха започнали да украсяват ръкавите и яките на дрехите си с изкуствени кожички в цветовете на дъгата, направени от всякакви материи. Ала никой кожух не можеше да се сравнява по блясък или гъстота с този на Клаудин. Тя сама си бе направила кристална брошка, на която пишеше ЕСТЕСТВЕН КОЖУХ, и никога не я сваляше — за всеки случай, да не би някой да я пробва.

Клео се провря край Клаудин. Телата се разделиха като Червено море да й направят път да мине2. Клео разреса бретона си с пръсти и огледа навалицата. Лилавата й минирокля от трико обвиваше тялото й като подарък за рожден ден; златистите ленти от плат на китките й бяха панделките.

— Позволено ли е да се къпем голи на това парти? — чу се някъде наблизо гласът на Били.

— За какво обикаляхме толкова по магазините, ако няма да си носиш новите дрехи? — попита Франки невидимия си приятел.

— Много е топло — оправда се той.

— Дано невидимото ти дупе не е някъде на пейката — каза Клео и седна. Защитен балон от аромат на кехлибар и превъзходство я обгради отвсякъде. — Роклята ми не е дезинфекцирана против бацили.

— Но сигурно е дезинфекцирана против катили — сряза я Били.

Всички се засмяха без Дюс, приятеля на Клео. Той беше натрупал достатъчно опит, та да не се смее на онова, което кралското му гадже показваше в неприятна светлина. Като змиите под плетената си шапка, той просто се сви. После се извърна да каже „здрасти“ на Дейвис Дрейсън — негов приятел от баскетбола, който седеше на задния ред. Очилата Ray-Ban, запазена марка на Дюс, отразиха непринудената усмивка на момчето.

— А ние защо сме тук? — запита Блу. — Различни сме като двуглаво куче динго и пак се търпим. — Прегърна новата си приятелка норми от отбора по плуване Айриш Еми, а после я целуна глезено по бузата. — Виждаш ли?

— Охо, по-полека, пиленце — засмя се Айриш Еми и изтри мокрите следи от бледото си лице. Червената й, изправена с преса, коса се полюшна като морска трева.

Но Блу имаше право. Никой вече не се нуждаеше от тези лекции и упражнения по търпимост. Обучението в толерантност към различните бяха свършили чудесна работа, приучавайки нормитата и РАД да живеят в мирно съжителство. От месеци не бяха възниквали спорове. Всъщност, РАД (Регистрирани алдехидни дегенерати) бяха станали хитът на сезона този срок. И то доста голям хит.

Последната мания за татуировки от къна — едри бодове по китките и раменете — бяха вдъхновени от шевовете на Франки. Почитателите на Клео увиваха ръцете си с лен. Слънчевите очила и шапката на Дюс — неговата отличителна визия — се разпространиха в отбора по баскетбол по-бързо и от най-бързия бегач. Като пух от тополи по коридорите се въргаляха валма от изкуствени косми — знак на възхищение към Клаудин. А ръкавите на Блу бяха рекламирани в най-модните цветове за тази пролет. Мутантското най-сетне беше шик. Защо тогава да не сложим край на събирането? Преждевременно разпускане за добре свършената работа? След като се изкъпят, можеха да си вземат под наем водно колело и да се повозят по Уиламет, да подишат свежия въздух с дъх на трева. Да опитат всички видове сладо…

— Всички да станат! — изкрещя една жена на четирийсет и нещо с накъдрена коса и се насочи със скоклива походка към центъра на баскетболното игрище. Махаше с ръце на учениците като на кацащ самолет на пистата, подканяйки ги да се изправят.

Госпожа Фус беше училищният „експерт по интеграция“, както я наричаше директорът Уикс, и имаше за задача да научи учениците от „Мърстон Хай“ на толерантност. След първото събиране Клео бе казала: „Може би трябва да ни научи как да се отнасяме толерантно и към гардероба й.“ И колкото и да не обичаше да съди другите, тук Франки трябваше да се съгласи с Клео.

Човек трудно можеше да преглътне униформата на госпожа Фус — дънки „Ливайс“ с висока талия, маратонки „Рийбок“ в розово и сребърно със специална подметка и тениска най-малко пет номера по-голяма, на която се четеше нов лозунг: ВЪЗЛЮБИ БЛИЖНИЯ СИ даже да е гей.

— Това е последното ни събиране за тази година, затова пейте с цяло сърце. — Госпожа Фус натисна копчето на старата училищна уредба и с отсечен жест сложи лявата ръка на гърдите си. В салона отекна доста енергична интерпретация на новия химн на „Мърстон Хай“. Както винаги, пълна с желание да извлече максималното и от най-досадната ситуация, Франки се изправи и запя с цяло гърло.

Франки изпя последния стих колкото може по-силно и всички скочиха на крака и запляскаха с ръце. Госпожа Фус вдигна палци нагоре, щастлива от прилива на младежки дух. В отговор Франки направи същото. Клео завъртя очи — сигурно си мечтаеше да отреже палците на Франки и да ги напъха в…

Франки даде тон и след нея всички затропаха с крака. Госпожа Фус избърса от очите си сълзите на гордост.

— Без озлобление! — извика учителката и вдигна юмрук във въздуха.

— Само търпение! — отвърнаха учениците.

Аплодисментите продължиха и след като госпожа Фус изключи уредбата и нагласи микрофона и слушалките си.

— Всички по местата!

Високоговорителите изпищяха и пронизаха неспокойното жужене на учениците. Клаудин запуши ушите си.

— Съжалявам, Улф! — рече Фус й зае своята сериозна поза — ръцете, скръстени отзад, колената допрени едно до друго. — Днес е последната лекция от програмата на „Мърстон Хай“ „Да се потопим в различността“.

Учениците заръкопляскаха.

Тя помаха, за да ги усмири, а трицепсът й се развя като платна на кораб в открито море.

— Когато се срещнахме за първи път, училището беше разделено. РАД — госпожа Фус ентусиазирано подчерта думите си с кавички във въздуха — живееха в страх и нелегалност. Нормитата — тя отново направи кавички — господстваха.

— Ууу! — чу се мъжки глас.

Фус плесна с ръце и вдигна пръст. Всички ученици сега бяха единни.

— Благодарение на упорития ви труд — продължи тя — преживяхме невероятен срок тук в „Мърстон“. За първи път от двайсет години насам отборът ни по плуване, воден от Лагуна Блу, се класира на финалите на щата.

— Браво! — Айриш Еми удари леко Блу с юмрук.

Франки я потупа по гърба. Всички викаха одобрително. Блу се ухили и нави на пръста си една непослушна къдрица. Изрусено до бяло момиче от предната седалка се пресегна да я поздрави. На врата й с очна линия имаше изрисувани хриле.

Госпожа Фус продължи.

— Благодарение на семейство Улф смесеният отбор по бягане за момчета и момичета стигна до националното състезание през април. — Клаудин и братята й вдигнаха високо ръце. — И никой да може да надвие отборите ни по футбол и баскетбол. — Дюс и Клод станаха и се поклониха. — Изминалият сезон е без прецедент за спорта в „Мърстон Хай“, и то благодарение на нашите РАД и техните изключителни умения.

Ръкоплясканията отекнаха в стените.

— Гледам ви сега и виждам благодарност и приемане — не спираше госпожа Фус. — Днес аз виждам утрешния ден. И той, приятели, е изпъстрен в цветовете на дъгата. Една голяма, дръзка дъга. И ако вие ми помогнете да разнесем тази светлина от цветове по света, скоро той целият ще бъде озарен от нашата любов. А вие винаги ще помните, че тя е почнала оттук. От вас. От „Мърстон Хай“!

Франки скочи на пейката и затропа с крака одобрително. Отново всички я последваха. С изключение на Клео. Тя остана на пейката, която се тресеше под нея, и се опита да си сложи гланца за устни със златист отблясък.

Вярно, че големите излияния не бяха по вкуса й. Клео беше като котка и изразяваше одобрението си чрез ловки жестове — ту с премерена усмивка, ту с примигване с очи. Но напоследък — откакто броят на приятелите на Франки от фейсбук и туитър надхвърли този на приятелите на Клео (22 май, 7 часа и 4 минути вечерта, 607 на 528) — тя беше станала малко по-резервирана. Дори отмъстителна. Франки обмисляше дали да не намали коментарите си в двата сайта. Може би така щеше да остане с няколко приятели по-малко и резултатът щеше да се изравни. Беше готова на всичко само и само да прекрати високомерните забележки на Клео и смущаващото завъртане на очите й. Както беше обяснила майка й, това бяха страничните ефекти на завистта. Но с общи усилия Брет и Били успяха да я откажат от намерението й. Защо да нараняваш виртуалните си приятели? Само защото популярността на Клео пада? Та ти я превъзхождаш във всичко. Нищо чудно, че те харесват повече. Какво? На друг не е позволено да бъде популярен, така ли? Тя трябва да ти целува болтовете, а не обратното. И така, като си служеше с ласкателства, Франки опитваше да повдигне самочувствието на Клео. Но обикновено не сполучваше.

— Хей, Клео! — извика я Франки. — Ако стане земетресение, обещаваш ли ти да ми сложиш грима?

— Да бе, тогава ще ми е само до теб — озъби се тя.

Мястото на сърцето в тялото на Франки се сви. Всичко беше напразно. Каквото и да направеше, лентите на Клео се свиваха на топка.

— Остави я — прошепна Спектра, невидимата приятелка на Били. — Факт: близначката й Нефра заминава за Александрия за лятото. Клео е съкрушена. Нали знаеш, те спят в един саркофаг и прочее. Просто си го изкарва на теб.

— Благодаря, че ми каза — отвърна Франки учтиво и потисна желанието си да обърне очи. За никого не беше тайна, че Нефра живее в Кайро и е с три години по-голяма от Клео. Ама и тази Спектра — може ли едно нещичко да не обърка?

— Стига приказки! — извика госпожа Фус и пак плесна рязко, за да въдвори тишина. — Работата ни още не е приключила. Запратихме махалото много надалеч в едната посока. По време на мачовете нормитата седят на скамейките. Те крият естествената си красота зад гримове и аксесоари, повлияни от РАД…

— Какво лошо има в това? — обади се тихо Клео.

Клаудин се изкикоти.

— Трябва да възстановим равновесието — каза госпожа Фус. — Всеки цвят трябва да свети, за да можем да кажем, че сме дъга.

— Изглеждаш толкова вкусна, че огладнявам — прошепна Брет. Франки се усмихна и го сръга с лакът. От балсама на Брет, който крепеше черната му коса на съвършени бодлички, се носеше аромат на восък.

— Последното ни упражнение, преди да ви разпуснем за лятната ваканция…

Чу се всеобщо негодувание. Директорът излезе напред и помаха за тишина. Бавно салонът притихна. Той даде знак с глава на Фус да продължи.

— Искам да се съсредоточим върху равновесието. Затова учениците от всеки випуск ще си направят Борд на равновесието. В него ще има по равен брой РАД и нормита. До края на учебната година, а и през следващата, членовете на всеки отбор ще бъдат натоварени да помагат на съучениците си — събития, подобряване на условията в училището, дори нови занимания и спорт — всичко, което би допринесло за равновесието в нашата дъга.

Учудващо се чуха ръкопляскалия — най-вече от седящите на предните редове. Госпожа Фус и директорът Уикс си размениха изпълнени с гордост погледи.

Звънецът би.

Да! Денят най-сетне бе свършил. Беше време за басейна! Пейките заскърцаха, докато учениците взимаха чантите си.

— Ако искате да имате дума в бъдещето на училището, пуснете името си в кутията на вратата на салона — дереше се госпожа Фус. — За да е честно спрямо всички, ще изтегля имената чрез жребий, а утре директорът ще обяви членовете на борда.

Брет нарами на гръб раницата си и тръгна с тълпата към двойните врати.

— Ще го направиш ли? — попита той и взе ръката на Франки. От радост болтовете й забръмчаха. Дали някога олюпеният му черен лак и пръстенът с черепа ще й омръзнат?

— Да направя какво? — попита тя.

— Да участваш в Борда на равновесието. Ще пуснеш ли името си в кутията?

Франки се засмя. Оценяваше чувството му за хумор, както и аксесоарите, които носеше.

— Това е скучно.

— Не се шегувай — рече той. — Ти винаги се стремиш да участваш във всичко. Защо не и сега?

— Това беше преди — запъна се Франки с неочаквано раздразнение. Колко пъти трябваше да му напомня, че беше казала сбогом на политиката? Бе се борила и се бе провалила много пъти. А и освен това битката бе свършила. РАД бяха спечелили. Беше време за парти! — Ако ще е скучно, мен ме отпиши — рече тя. — Няма да прахосам хубавото време, за да стоя на срещи след училище.

— Май само ти няма да участваш — отвърна Брет.

Кутията беше наобиколена от повече от половината ученици. Листчетата бяха свършили. Едно момче, норми, със синя бейзболна шапка написа имената си на хартийка от дъвка. Джаксън Джекил надраска своите върху жълто залепващо се листче. Дори Клео търсеше нещо за писане.

— Радостно е, че и тя ще участва — рече Франки и кимна към Клео. „Може би сега няма да й остава време да ме гледа злобно.“

— Сигурно пъха в кутията листче след листче, за да спечели — обади се Били.

— Ти защо си против нея? — попита го Франки. — Към теб тя никога не е била лоша.

— Просто не искам да пострадаш — каза Били с известен сарказъм. Франки се усмихна. Явно й се присмиваше заради предупрежденията за Спектра. Ала навън бе прекалено слънчево, за да й пука.

— Успех — тя се усмихна на Клео на излизане от салона.

Клео се усмихна самодоволно.

— И на теб. — После се закиска.

Франки се замисли дали да не каже на Клео, че няма да участва. Но защо? Колкото по-бързо излезе от тук, толкова по-скоро ще може да посрещне гостите си край басейна. Всъщност партито беше под номер седем в нейния списък „на живот и смърт“. Затова, като покани и Клео, тя хукна към вратата. Свободата беше по-близо с цял един ден!