Зона 51: Истината

НАСТОЯЩЕТО3.

Великденският остров

Летящата чиния профуча по тунела, изплува на повърхността на езерото в кратера Рано Кау и изхвърча във въздуха. Сянката на Аспазия стоеше на пулта и когато чинията се издигна над кратера, с пълна скорост я насочи на запад.

Той оставяше зад себе си най-уединения остров на планетата с над десет хиляди бивши „роби“, сега освободени от нановируса, с който ги беше заразил. Освен военни моряци имаше хора, пратени там от водачи, за да последват Сянката на Аспазия. След като хората бяха овладели главния пазител, той бе изгубил контрол над своя пазителски компютър, а оттам и над нановируса.

Ала беше безсмъртен, тъй като бе пил от Граала, който сега лежеше на пода до него. Вече нямаше да се налага да се превъплъщава чрез ка. Освен това оставяше след себе си шепата водачи, които бяха обладани от пазителските компютри и бяха дошли при него, когато ги бе призовал. Беше подвел новоосвободените да се нахвърлят срещу тях и след минути всички водачи на Великденския остров бяха разкъсани на парчета.

Сянката на Аспазия не се интересуваше от онези, които изоставяше. Той бе свободен от ка и най-после можеше да напусне този остров на затънтената планета. Въпреки че сега хората контролираха главния пазител, Сянката на Аспазия прекалено дълго се беше борил с тях, за да не е готов за всякакви изненади.

Циан Лин, Китай

Четирите метални дракона, носещи Артад и неговите кортади, излязоха от могилната гробница и поеха на запад. Хилядолетия след влизането си в гробницата Артад бе готов да възобнови задачата си на Земята. Беше спал в очакване над десет хиляди години в най-дълбоката камера под планината.

Извънземният седеше на висока седалка и двуметровата му фигура се сливаше с очертанията й. Шестопръстите му ръце управляваха пулта, а червените му очи наблюдаваха екраните. Изобщо не го вълнуваше това, че изоставя китайското правителство, с което се бе съюзил. Въпреки всички шансове хората бяха взели Екскалибур и бяха овладели главния пазител, а оттам — и неговия кораб-майка. Плановете му бяха осуетени и той знаеше, че има една-единствена възможност: да иде на Марс.

Беше видял какво са построили там оцелелите аирлианци. И знаеше, че това е решението на всичките му проблеми. После щеше да има време да постави хората на мястото им.

Кемп Роуи, Северна Каролина

През Втората световна война Единадесета въздушна дивизия се бе обучавала в Кемп Роуи. Десантниците от Сон Тай също се бяха подготвяли за десанта в Северен Виетнам на макета, построен до дългата писта. Десантниците от Делта Форс, които бяха провели злополучната операция за освобождаване на заложници в Иран, също се бяха обучавали там — сред севернокаролинските борови гори на запад от Форт Браг. Там се провеждаха и фаза I и фаза III от подготовката на новобранците от спецчастите.

Сега останалите от онези, които бяха действали от Зона 51, смятаха това уединено място за свой щаб. Като се имаше предвид, че Яков се намираше в Турция, а Търкот — на Еверест, както и че Че Лу и Муалама бяха мъртви, там бяха останали само майор Куин и Лари Кинкейд.

Двамата действаха в две свързочни коли, които командирът на Делта Форс, стар военен приятел на Търкот, бе докарал от недалечния Форт Браг. Колите бяха включени в секретната военна комуникационна система МИЛСТАР. Достъпът до нея позволяваше на двамата поне да се опитат да останат на хребета на вихрените събития.

Лари Кинкейд провери последните снимки от Марс, получени от космическия телескоп Хъбъл. Беше работил десетки години в ЛРД — Лабораторията за реактивно движение — и НАСА. Бяха го привлекли в Зона 51, когато се установи, че аирлианците имат древна база в Сидония на Марс. Оттогава той наблюдаваше активността на Червената планета и по-конкретно Сидония, както и неотдавнашния строеж на високия склон на Монс Олимпус.

Преди Яков да овладее главния пазител, строежът на Монс Олимпус, изглежда, бе напредвал бързо. Многобройни черни подпори пресичаха огромната яма, изкопана в горната част на вулкана. Кинкейд можеше да съди по сенките, че подпорите се издигат на десетина метра над земята. Върху повечето от тях имаше решетъчни конструкции, които му приличаха на паяжина с пролуки, запълнени с лъскава материя. Над ямата и решетките се издигаха три извити навътре кули, две от които — очевидно готови и абсолютно еднакви, докато третата беше малко по-къса и все още недовършена. Размерите им бяха поразителни, дори като се имаше предвид по-слабото гравитационно поле на Марс, само три осми от земното. Всяка от тях беше висока поне хиляда и петстотин метра, много над три пъти повече от Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк. И бяха извити към центъра на ямата, като върховете им се доближаваха на четиристотин метра едни от други.

Въпреки огромните си размери, строежът не можеше да се сравнява с угасналия вулкан, до чийто връх се намираше. Монс Олимпус беше най-високата планина в Слънчевата система — издигаше се на повече от двадесет и четири километра над марсианския терен. Широчината на основата му беше почти петстотин и петдесет километра. Вулканът, наред с по-малките си събратя, образуващи масива Тарзис, беше толкова грамаден, че влияеше върху въртенето на планетата.

Роботите, които участваха в строежа, бяха принудени да прокопаят високия шест и половина километра насип около планината и да построят сто и шестдесет километрова рампа, за да си осигурят достъп до върха. Те идваха от Сидония и носеха материали от „Лицето“, което земните хора отдавна бяха забелязали на това място.

Нещо бе разрушено в Сидония, заключи Кинкейд. И сега го възстановяваха на много по-голяма височина. Като бе овладял главния пазител, Яков беше изключил контрола, упражняван от сидонийския пазител върху роботите, и строежът бе спрял. Малко преди да завършат обекта, виждаше той — ала какъв обект?

Глождеше го някакъв спомен — беше сигурен, че е виждал такова нещо. Къде? Кога? И най-важното, какво? Той се замисли. Ако бе виждал такова нещо, трябваше да е някъде на Земята. Кинкейд изключи марсианската обстановка и се съсредоточи върху строежа.

Дълбока яма. С кули. И решетки.

И тогава внезапно го осени. Къде беше виждал такова нещо на Земята. В Пуерто Рико. Обсерваторията Аресибо — най-големият радиотелескоп на света. С диаметър над триста метра на площ от двадесет акра. Докато работеше в НАСА, Кинкейд го беше посещавал няколко пъти. Строежът му бе отнел три години — от 1960 до 1963, ако не грешеше. Аирлианците почти го бяха завършили за също толкова седмици, при това техният беше много по-голям.

Той взе снимката и отново я разгледа. Нямаше никакво съмнение. На Монс Олимпус бяха построили почти същото нещо, само че в невъобразимо по-големи мащаби. Той бързо направи няколко изчисления и стигна до поразителния факт, че марсианският телескоп ще е сто пъти по-голям от Аресибо.

Защо им трябваше толкова голямо устройство? Аресибо бе създаден, за да засича радиовълни от далечния космос. Дали аирлианците в Сидония очакваха да получат съобщение? От кого? И… Кинкейд се откъсна от блуждаещите си мисли, защото му хрумна нещо страшно. Макар че се използваше главно като приемник, Аресибо можеше да предава. Естествено тази му функция така и не беше намерила приложение, защото на кого можеха да предават, по дяволите? А и радиовълните бяха сравнително бавни в сравнение с междузвездните разстояния. Дори първите радиопредавания на Земята все още пътуваха към най-близката звезда.

Освен ако… Побиха го тръпки. Освен ако аирлианците не бяха способни да предават по-бързо от радиовълните. Може би по-бързо от светлината? В края на краищата, подозираше се, че корабът-майка развива свръхсветлинна скорост. И ако комуникационните им средства бяха съобразени с разстоянията между звездните системи…

Кинкейд се обърна към Куин, който следеше събитията по радиото.

— Трябва възможно по-бързо да се свържа с Майк Търкот.

— Ще ми се да можех да го чуя, камо ли да се свържа с него. Според мен няма да слезе от планината — отвърна Куин.

Мексиканският залив

Гарлин мина по коридора и спря пред вратата на асансьора. Тя бавно се плъзна настрани и отзад се показа втора врата. Той не обърна внимание на кръвта по пода, останала от израелските агенти, които бяха донесли кивота и след това бяха убити. Труповете им все още бяха там, прерязани надве в кръста. Гарлин отиде до отсрещната стена, като по пътя прескочи един от тях. Вратата се плъзна и зад нея се показа гладка, черна, слабо заоблена повърхност. Появиха се правоъгълни очертания, после вратата се спусна надолу към пода. Зад люка имаше съвсем къс коридор, завършващ с метална врата. Гарлин отиде при нея и въведе кода на панела отляво. Тя се отвори и се видя сферично помещение, широко около четири и половина метра, пълно с оборудване и осветено с мътнозелено сияние. В центъра му имаше висок подиум, върху който лежеше странно същество — сиво кълбо с диаметър около метър и двадесет. Многобройните му очи бяха равномерно разположени по тялото. Една от дългите му метър и осемдесет сиви ръце се протягаше нагоре и се поклащаше като кобра, готвеща се за нападение. Върхът на второ пипало влизаше в квадратна черна кутия. От други три чуканчета растяха по-малки пипала, все още не съвсем зрели. Няколко очи се обърнаха към Гарлин и проследиха приближаването му. Това бе извънземно от Рояка, последното нещо, което беше видял израелският агент Шерев, когато бе донесъл кивота на завета, убеден, че го предава на новата комисия „Меджик-12“.

Гарлин коленичи пред подиума, отметна глава и широко отвори уста. От гърлото му се появи сиво пипало — бавно изпълзя навън. Беше дълго почти два метра. Една от ръцете на кълбото се пресегна, стисна трите пръста в края на пипалото и го притегли към себе си. Пипалото се огъна и дебелият му край се закрепи за едно чуканче от предната страна. След секунди двете вече се бяха съединили.

Единственото мозъчно полукълбо в стъблото на пипалото предаде сведения на четирите полукълба в разузнавача на Рояка: кивотът на завета функционира, но бавно. Мисловният щит около истинските спомени на Дънкан е пробит на отделни места. Проникването в истинската памет на Дънкан напредва, ала има да се желае още много, особено по отношение на действителната й самоличност, цел и произход — неща от огромно значение за Рояка, както и тайната на нейното безсмъртие.

Детайлите за повърхността на планетата, които бяха показани на екрана на кивота, бяха пратени в черната кутия, представляваща компютърен процесор. Образите бяха анализирани и резултатът се получи след секунди. Родният свят на Дънкан бе открит сред информацията, събрана от Рояка през предишните хилядолетия. Знаеха също, че преди пристигането на флота оттам е излетял кораб-майка. Предполагаше се, че аирлианците са изоставили планетата с него. Това предположение изглеждаше грешно. На борда на кораба-майка не бяха аирлианците, а народът на Дънкан. Което повдигаше друг въпрос.

Аирлианците бяха известен противник. Роякът беше срещал хора, ала винаги лесно се бе справял с тях. Но хора, които бяха победили аирлианците? Не веднъж, а два пъти, както показваха неотдавнашните събития на планетата. Това беше нещо неизвестно. И тъй като опитът му обхващаше стотици хиляди години на войни срещу други видове във вселената, Роякът вярваше, че неизвестната заплаха е най-опасна.

Роякът обмисли положението. При други обстоятелства времето не представляваше проблем. В края на краищата той бе прекарал дълги години в усамотение, бавно разработвайки и осъществявайки плана си да се внедри и изучи хората, за да се противопостави на присъствието на аирлианците. Дори на два пъти се беше опитвал да унищожи ключа за главния пазител — преди много години и съвсем наскоро, — но и двата му опита бяха провалени и в резултат бе изгубил две пипала.

Провалени от хора.

Извънредно странно и безпрецедентно.

Роякът вече почти половин милион години се сражаваше с аирлианците и други разумни видове на фронт, който обхващаше повече от дванадесет галактики. Аирлианците имаха по-съвършена техника, но Роякът компенсираше това с числеността си. Времето и разстоянията в тази междузвездна война бяха абсолютно непонятни за човеците.

На тази планета обаче времето беше дефицитен лукс, тъй като хората бяха овладели и задействали главния пазител. И малцината останали на Земята аирлианци се раздвижваха. И някакъв човек от една планета се беше вързал с други на огромно разстояние — и за пореден път бе победил аирлианците.

Роякът трябваше да предаде информация на своя флот, а тази планета да бъде определена за внедряване, побеждаване и унищожаване. Скачената с петролната платформа спасителна капсула можеше да се движи в атмосферата на планетата, но не и да излиза в орбита, нито да излъчва съобщения в междузвездното пространство.

Роякът знаеше, че щом корабът-майка се намира в човешки ръце, оцелелите аирлиански фракции са изправени пред същия проблем като него. Какво щяха да правят сега? Получи отговора почти също толкова бързо, колкото си зададе въпроса. На екрана пред него се появи планета, наред с данни, откраднати от хората, които наблюдаваха Марс. Ясно се различаваше строежът на Монс Олимпус. Роякът и преди беше виждал такива конструкции и бе разрушавал всички, на които се беше натъквал. Знаеше какво е това. Средството, с което щеше да се свърже с флота си.

Ала за да стигне до Червената планета, имаше нужда от космически кораб. Хората владееха единствения кораб за междузвездни пътувания — кораба-майка и свързания с него боен нокът. Докато обмисляше тази възможност, Роякът внезапно осъзна, че това не са единствените космически кораби на планетата — получените сведения показваха, че Дънкан е пристигнала със съд, който можеше да стигне поне до Марс. Той беше скрит някъде на Земята. Не бе трудно да вземе решение за следващите си действия.

Пипалото се отдели от главното кълбо и се протегна към все още отворената уста на Гарлин. Вмъкна се в тялото му и се уви около гръбначния му стълб. Микроскопичните сонди по краищата на трите пръста проникнаха в мозъка му и постигнаха пълен психически контрол, други сонди се впиха в гръбначния му мозък и овладяха тялото му. То потрепери и се разтърси, после замря неподвижно.

Гарлин се изправи и излезе от помещението. Отиде в стаята, където Дънкан лежеше на метална маса с корона на главата и тънък кабел, свързан с капака на кивота на завета. Гарлин въведе нова команда на контролния пулт и продължи да проучва тайните й спомени, като се съсредоточи върху въпроса къде е скрит корабът й.

Лиза Дънкан мъчително се гърчеше на масата. Нищо, преживяно в миналото, не можеше да се сравни с болката, която разкъсваше ума й, докато кивотът на завета разбиваше мисловния й щит и ровеше из истинските й спомени, скрити от самата нея тъкмо поради тази причина.

Истината лежеше дълбоко заровена в мозъка й. И малката частица от нея, която все още бе в състояние да разсъждава, въпреки болките, искаше да я научи също толкова отчаяно, колкото Роякът. Ала тя изпитваше и ужасен страх, че може да я издаде на Рояка и да обрече на гибел милиарди хора. Докато миналото й беше блокирано в собствения й мозък, Дънкан знаеше задачата си, знаеше, че съдбата на тази планета и всичките й обитатели зависи от нея.

Гарлин наблюдаваше екрана. Данните стигаха до мозъка му и бяха изсмуквани от пипалото на Рояка. Онзи, който бе представлявал преди Роякът да го обладае, се беше оттеглил в малка част от същността му, неспособен да действа със собственото си тяло, със собствения си ум. Роякът бе усъвършенствал изкуството да манипулира и използва другите видове. Той беше идеалният паразит, който се хранеше със своите приемници не само физически, но и психически и емоционално. За негово нещастие, накрая винаги ги унищожаваше и това налагаше расата постоянно да търси нови източници за съществуване.

Роякът караше кивота да сондира в същата посока като по-рано, да търси къде е отишъл космическият кораб. Той беше кацнал някъде на Земята. Споменът бе защитен, но Роякът знаеше, че това предполага нещо, което си струва да се защитава, и затова беше убеден, че нужната информация е в мозъка на Лиза.

На екрана проблесна нов образ. Обширна равнина, обрасла с висока трева, под сиво дъждовно небе, простираща се докъдето стига поглед. През равнината течеше река, издълбала дълбоко корито.

Появи се летяща чиния и увисна над равнината. Повърхността на кораба бе нажежена до червено от преминаването му през земната атмосфера. Той прекоси равнината, полетя на север към планините и спря над пръснатите по склоновете скали. От него се стрелна мощен лъч, прониза камъка и придаде на три от скалите правоъгълна форма. После от долната страна на кораба се активира тракторен лъч, който ги повдигна от земята.

Летящата чиния се понесе обратно към равнината заедно с камъните.

Екранът потъмня, мисловният щит прекъсна образа.

Гарлин докосна пулта и сондирането продължи оттам, откъдето бе прекъснало.

Корабът летеше над реката. Камъните бяха разположени на двадесетина метра един от друг. Корабът се спусна ниско над водната повърхност. Вдигна се пара.

Носът му докосна речния бряг. Двете двигателни капсули вдигнаха вой и тесният преден край на летящата чиния се заби в земята. Бавно потъна в пръстта и скалата и накрая навън останаха само задният му край и двигателят. Корабът се залюля и разшири издълбаната кухина. Топлината от повърхността му топеше варовика и образуваше пещера. Накрая корабът се измъкна от огромната дупка и кацна на брега.

В предната му част се отвори люк и оттам слязоха мъж и жена в черни гащеризони. Вдигнаха лица към дъжда и оставиха свежата вода да се стича по телата им. Жената беше точно копие на Дънкан, само че по-млада. Мъжът бе среден на ръст, добре сложен — същият от предишните образи.

Жената вдигна ръце и затанцува под дъжда. Мъжът с лека усмивка я погледа известно време, после отвори люка на товарния отсек и извади някакъв вързоп. Вътре имаше червена мрежа. Той я занесе в задния край на кораба и уви с нея едната двигателна капсула. Върна се при товарния отсек и взе подобен вързоп. След като покри и другата капсула, свърза двете с проводници.

Докато вадеше трети вързоп, жената най-после спря да танцува и отиде при него. Двамата безмълвно покриха целия кораб с червена мрежа. Жената се покатери по корпуса и скочи на брега. Мъжът влезе в кабината.

Корабът отново се издигна над равнината. Тракторният лъч повлече камъните и ги спусна над изкопаната пещера. Два бяха изправени, дълбоко забити в земята, докато третият бе поставен хоризонтално отгоре им.

Летящата чиния внимателно се вмъкна в отвора, без да докосва монолитите. След дългото пътуване тя най-после намери покой.

Екранът потъмня.

И Гарлин отново накара кивота на завета да продължи сондирането.

Застанала в равнината, жената наблюдаваше камъните. От единия започна да се вдига пара. Това продължи няколко минути. После тя пристъпи напред към левия камък, върху който се появиха очертания на врата. Тя се отвори и мъжът излезе навън с голяма раница на гръб и втора в ръце. Порталът се затвори и очертанията му изчезнаха. Двамата се вторачиха в структурата, след това мъжът подаде на жената раницата, която носеше, посочи с ръка и двамата тръгнаха.

Екранът угасна.

Корабът наистина се намираше на Земята — заровен. Но къде точно бяха тези странни камъни? Роякът все още не ги бе открил.

Връх Еверест

Търкот сляпо следваше браздата в снега, която бяха направили тюлените и по която се бяха изкачили двамата с Муалама. Стигна до трупа на Морис и спря за миг — взря се в замръзналата кръв и обезобразеното тяло на лекаря. Посветил се на спасяването на хората, той беше дал живота си, за да може Търкот да стигне до меча. Майк коленичи до трупа, извади герба на спецчастите от канадката си и го постави на гърдите му.

— De opresso liber — каза той и се изправи. „За освобождаване на угнетените“. Девизът на спецчастите. Осъзна, че думите идеално подхождат за войната, която водеше срещу извънземните. Докато стоеше до мъртвеца, го обзеха угризения. Едва не се беше отказал. Застана мирно и отдаде чест. Остана в тази поза няколко секунди, след това отпусна ръката си. Обърна се и погледна надолу.

После продължи пътя си с нови сили и стигна до труповете на двамата алпинисти, замръзнали в снега. Бяха умрели преди години в напразен опит да се изкачат на върха. Търкот ги погледна и се зачуди защо хората дават живота си за такова егоистично начинание. За слава ли? Докато се бореше с аирлианците и техните слуги през последните няколко месеца, не се беше замислял как другите разумни видове възприемат хората. „Освен физическия вид по какво се различаваме от аирлианците?“ И това го върна към същия въпрос, който си бе задал в самото начало: защо аирлианците бяха дошли на Земята? Какво искаха от планетата и човечеството? Бяха имали много възможности да изтребят човека, ала не го бяха направили. Всъщност изглеждаше, че двете фракции на аирлианците са направили всичко възможно да спасят хората.

Поклати глава. Мозъкът му бе прекалено изтощен и жаден за кислород, за да навлиза в такива въпроси. Той отсече с пикела катераческото въже от раницата на единия алпинист и с огромно усилие го провря през ремъците на двата трупа, после хвърли края му по южния склон, където беше летящата чиния. Тъй като труповете бяха замръзнали за планината, Търкот бе сигурен, че са достатъчно стабилна опора. Погледна надолу. Краят на въжето висеше над извънземния кораб.

Уви въжето около една халка на ремъците си и се обърна с гръб към бездната от южната страна на хребета. Оттласна се и се заспуска към златистия кораб. Блъсна се в склона, но дебелите му дрехи омекотиха удара, а и тялото му бе прекалено вцепенено, за да изпита болка. Сви колене към гърдите си, отпусна цялата си тежест върху въжето и скочи напред.

Когато стъпи върху летящата чиния, коленете му се подгънаха, и той падна. Остана неподвижен няколко секунди, като напразно се опитваше да си поеме дъх. С огромно усилие освободи въжето от халката, запълзя към отворения люк и се свлече вътре. Нямаше сили да се покатери по стълбичката и да затвори люка. Вмъкна се на пилотската седалка и се зае с пулта.

Летящата чиния се разтърси и завибрира, ала не помръдна от мястото си. Търкот се наведе над пулта. Не приемаше поражението. Ледът се пропука и корабът съвсем бавно започна да се откъсва от Еверест. После с рязко раздрусване се освободи. Той го насочи към мястото, откъдето бе дошъл.

Пред него се извисяваше величественият северен склон на Еверест. Въпреки изтощението си той не можеше да не се възхити на планината. Върхът се издигаше на няма и десетина метра от него.

Търкот задъхано насочи предния край към тясната пещера, в която лежеше ножницата. Когато корабът се допря до планината, той се покатери по стълбичката, излезе от люка и внимателно запристъпва по корпуса. После прескочи върху скалния перваз. С помощта на пикела изрови ножницата от ледения й гроб, върна се в кораба и я остави до себе си, без да прибира меча в нея.

След това издигна летящата чиния, обърна предния й край на югозапад и надолу и се понесе надалеч от мястото, където почиваха хората, провалили се в опита си да завоюват върха.

Протегна треперещата си ръка към микрофона на сателитната радиостанция и изхърка:

— Тук Търкот.

Не получи отговор.

— Тук Търкот.

Разнесе се пращене, после се чу развълнуваният глас на Куин.

— Шефе! Къде си?

— В летящата чиния. Спускам се.

— Слава Богу! Мислехме те за мъртъв.

— Какво стана? — попита той. — Великденският остров? Циан Лин?

— Щитовете и на двете места са свалени. Доколкото можем да преценим, като проследяваме корабите им, Сянката на Аспазия и Артад бягат.

— Къде? — попита Търкот.

— Не знаем. Артад се насочва на югозапад, а Сянката на Аспазия — на запад през Тихия океан.

— Дънкан?

— Няма данни за местонахождението й.

„Победата е бягство“. Тази мисъл неканена изникна в ума му и той разбра, че я е чул от някого. От някой важен за него човек. Разнесоха се викове.

— Кинкейд е тук — каза Куин. — Казва, че трябвало да ти съобщи нещо.

Горният люк беше отворен и Търкот усещаше повишаването на количеството кислород, докато се спускаше към Индия. Слънцето нахлуваше през корпуса и го огряваше. В кораба сигурно вече бе около нулата, ала той започваше да се чувства като в пещ. Навалелият сняг се топеше и образуваше локви по пода.

— Майк, аз съм Лари Кинкейд.

— Казвай.

— Става дума за Марс. За конструкцията, която аирлианците от Сидония строят на Монс Олимпус. Разбрах какво е. Някакъв предавател и приемник. Адски голям. Предполагам, че е предназначен за междузвездни комуникации. Навярно със свръхсветлинна скорост. Не съм сигурен каква техника имат в района. Смятаме, че корабът-майка развива свръхсветлинна скорост, следователно трябва да допуснем същото за комуникациите им. Мисля, че са имали такава конструкция в Сидония, но е била унищожена много отдавна. Сега я възстановяват на Монс Олимпус.

Думите отекнаха в ума на Търкот — несвързан хаос в продължение на няколко секунди преди мозайката да се подреди.

— Ясно. — Смисълът на казаното най-после стигна до съзнанието му. — Спечелихме битката за Земята. Но ако Артад стигне до Марс и прати съобщение на своя народ, може да изгубим всичко.

Не получи отговор.

Погледна зелените поля, които се носеха под него. Виеше му се свят. И му беше топло. Тялото му гореше. Пригади му се и той се обърна настрани, за да повърне, ала от гърлото му не излезе нищо. Не си спомняше кога за последен път е ял. Прекалено дълго бе оцелял с прекалено малко. Сега беше зашеметен от прекомерните количества кислород и топлина.

— Трябва веднъж завинаги да сложим край на това — измърмори той, пусна микрофона и припадна.