Зона 51: Истината

НАСТОЯЩЕТО10.

Въздушното пространство над Ламанша

Капсулата на Рояка летеше на по-малко от пет метра над вълните и беше невидима в мрака. Лиза Дънкан все още бе върху масата, но вече не беше свързана с кивота на завета. Гарлин чакаше, прегърбен до масите.

Капсулата прелетя над южното английско крайбрежие между Уеймът и Борнмът. Светлините на двата града ясно се виждаха от двете страни. Сферата мина над източен Дорсет, стигна до Солсбърийската равнина и намали скоростта. Целта му се очертаваше напред, осветена от няколко прожектора, ала наоколо като че ли нямаше никого — нищо чудно, като се имаше предвид ранният час.

По един път се движеха самотни фарове, после изчезнаха в далечината. Капсулата се приближи и спря точно пред осветения район. Сканира земята с радара си, насочи се на североизток и бавно кацна на тревата край оградата.

Космическото командване, планината Шайен, Колорадо

Мери Кийн доброволно работеше извънредна смяна, за да даде възможност на някои свои женени колеги, дежурили по време на последната световна война, да се приберат вкъщи и да се видят със семействата си. Не беше казала на шефа си, че не иска да си иде у дома, защото се бои от съобщенията, които може би я очакваха там. Единствената й дъщеря бе в армията и беше служила в Сеул, Южна Корея. Мери бе виждала снимките на шпионските сателити и знаеше какво се е случило с този град.

Докато не знаеше със сигурност, нямаше да е вярно. Не можеше да понесе тази мисъл, затова се съсредоточи върху екраните. Намираше се в една от металните сгради върху тежки пружини, дълбоко в комплекса, и заедно с десетината други оператори седеше на дълга заоблена маса.

Нейната зона за наблюдение беше Северният Атлантически океан, регион, в който не се бяха водили много бойни действия. Тя имаше достъп до три шпионски сателита КХ-14, които заснемаха от източното крайбрежие на Съединените щати до западното крайбрежие на Европа.

Мери се сепна, забелязала някакво движение. Изключително бърза топлинна следа, която започна в Мексиканския залив, премина през Атлантическия океан и спря в Южна Англия. Тя влезе в компютъра, засече координатите и установи, че там няма летище. Не можеше да е хеликоптер — обектът се беше движил прекалено бързо и на огромно разстояние. Всъщност, когато взе данните за полета, операторката видя, че той е летял прекалено бързо, за да е дори свръхмодерен военен самолет.

Оставаха летящите чинии. Както и други в Космическото командване, тя бе виждала следите на извънземните, но всеки път, когато насочваха вниманието на началниците си към тях, получаваха отговор да не им обръщат внимание.

След като се разкри истината за Зоната, Кийн неколкократно ги беше следила. Въпреки че бе симетрична обаче, тази следа се различаваше. Беше по-топла. Освен това операторката си спомни, че се бе получило питане за необичайни летящи обекти в района на Мексиканския залив.

Провери в списъка и забеляза, че като източник на питането е посочена Зона 51 чрез МИЛСТАР. Мери набра кода за достъп. Половин минута никой не отговори и тя тъкмо се канеше да затвори, когато от високоговорителя се разнесе разсеян глас.

— Майор Куин слуша.

— Имате ли летяща чиния по трансатлантически курс?

— Не. Какво сте засекли?

Тя предаде информацията.

— Казвате, че идва от Мексиканския залив, така ли?

— Да.

— Къде е сега?

Докато разговаряха, Кийн бе взела точните координати от най-близкия сателит КХ-14. Отвори картата на района и потърси мястото. Това, което откри, я изненада. Червеният надпис обозначаваше обект с национално значение.

— В Южна Англия. При Стоунхендж.

Стоунхендж

Стоунхендж беше най-голямата туристическа атракция в района и една от най-големите в цяла Англия. Капсулата на Рояка се намираше на северозапад от него и известно време само го наблюдава. Добрият разузнавач винаги проучва обстановката преди да се приближи до целта, а Роякът имаше голям опит в разузнаването, на галактическо или местно равнище.

Когато се установи, че районът изглежда безопасен и пуст, капсулата се придвижи напред. Блъсна се в оградата, с лекота я разкъса и спря до вътрешния кръг пред олтарния камък. Неизвестната на Рояка алармена система, вградена в оградата, се задейства и в местния полицейски участък се включи предупредителна лампичка.

В капсулата Гарлин отново беше поставил короната на главата на Дънкан и сега я свърза с проводниците на кивота.

Дълбочинният радар не бе установил присъствието на кораба от спомените на Дънкан. По време на сондирането обаче Роякът беше забелязал червената мрежа, с която Дънкан и мъжът бяха покрили космическия кораб преди да го заровят, и предполагаше, че това е някакъв вид щит.

Въпросът бе как да влязат в каменния асансьор.

Гарлин вкара сондата в ума на Дънкан и потърси още спомени.

Екранът затрептя. Появи се образ. Стоунхендж. Невредимите кръгове показваха, че действието се развива преди хиляди години. Беше нощ, ала камъните бяха окъпани в червено сияние. На неколкостотин метра оттам гореше огромна дървена фигура, висока над петнадесет метра, направена от клони, оплетени около дървена основа. Вътре бяха натъпкани десетки хора, които надаваха крясъци, обгърнати от безпощадните пламъци.

Около горящия „човек“ имаше кръг от стотици, ако не и хиляди хора, облечени в пъстри роби, които наблюдаваха ужасяващата клада и огънят осветяваше хипнотизираните им лица. В края на тълпата двама души се отдалечаваха към Стоунхендж. Бяха сами, когато стигнаха при камъните и смъкнаха качулките си. Дънкан и партньорът й. Тя се приближи до левия изправен камък в центъра на комплекса, протегна дясната си ръка, притисна дланта си към монолита — и се появи врата. Гарлин изключи проводниците и екранът потъмня. Той погледна надолу и видя, че Дънкан за пръв път от доста време е в съзнание. Тъмните й очи бяха вперени в него. По време на полета тялото й бе имало достатъчно време да се възстанови от раните.

— Кой си ти? — Гласът й беше дрезгав, гърлото й бе пресъхнало и прегракнало от викане. Очите й бяха хлътнали и уморени, спомените за болката се бяха отпечатали на лицето й.

Без да отговори, той се пресегна и стегна ремъка на дясната й ръка.

— Какво правиш? — попита Дънкан.

Гарлин безмълвно се обърна към черната чанта и извади странно наглед устройство, ключов елемент от което бе дълго тънко острие. Натисна един бутон и острието бързо започна да се движи назад напред. Дънкан се ококори, когато Гарлин насочи устройството към ръката й.

— Недей! — извика тя.

Гарлин притисна острието към китката й. Плисна кръв, плът, парченца кости. Викът на Дънкан отекна в капсулата. След по-малко от четири секунди, цяла вечност за нея, острието излезе от другата страна. Кръвта шуртеше от прерязалите артерии и Гарлин не направи опит да я спре.

Той пусна бутона и се възцари тишина, в която се чуваха само стоновете на Дънкан. Гарлин остави машината и вдигна отрязаната й дясна ръка. Част от външната стена на капсулата се отвори, спусна се на земята като рампа и той слезе по нея.

Лиза Дънкан лежеше на масата почти в безсъзнание. Устните й беззвучно се движеха. От дясната й ръка вече не течеше кръв, тъй като вирусът бе затворил раната. Тялото й бавно започна да възстановява изгубения крайник.

Докато шофираше служебния лендроувър по М-34 към Стоунхендж, полицай Мартоу тихо ругаеше. Охранителната система беше инсталирана на оградата от частна организация против младите гуляйджии, които често се събираха при паметника късно нощем, пиянстваха и дори драскаха по камъните. Този месец Мартоу вече два пъти ги бе пъдил.

Ако пак пипнеше тия проклети хлапета… Той завъртя волана на поредния завой. Нямаше нищо против да се забавляват — смущаваше го оскверняването на камъните. Мартоу беше тукашен и като всички, живели край мегалитния паметник, винаги бе изпитвал почит към него. Местните не се интересуваха кой и кога го е построил — важното беше, че съществува.

Когато фаровете му осветиха разбитата ограда, той инстинктивно удари спирачки и колата рязко спря. Полицаят запремигва, когато забеляза голямото кълбо, носещо се на няколко метра над земята близо до вътрешния кръг. Към централните камъни се приближаваше човек. И носеше нещо. Мартоу понечи да отвори вратата, когато мъжът вдигна предмета и го притисна към левия вертикален камък. Полицаят позна предмета: отрязана човешка ръка.

Той се върна в лендроувъра и посегна към радиостанцията. Първо изпусна микрофона, после няколко секунди не успя да го включи. През това време всичко от странно стана нереално. В камъка се отвори врата, мъжът мина през нея и тя се затвори. За миг Мартоу остана с микрофона в ръка, неуверен дали е видял това, което току-що се бе случило, или всичко е някакъв кошмар. Ала голямото кълбо продължаваше да виси на няколко метра над земята недалеч от него.

Полицаят натисна бутона на радиостанцията.

Кемп Роуи, Северна Каролина

Корабът-майка се спускаше към старата писта, тъмен на фона на облачното нощно небе. Десантниците от Делта Форс го зяпнаха благоговейно, когато спря точно над разбития бетон. В предната част на кораба се отвори люк и оттам се спусна метален трап. През люка сияеше зелена светлина и на нея се очертаха силуетите на двама мъже. Единият беше огромен, много по-висок от партньора си, но по-дребният се движеше самоуверено въпреки изтощено отпуснатите си рамене. Същата онази самоувереност, която притежаваха всички от Делта.

Познал Яков и Търкот, майор Куин изпита облекчение. То отстъпи мястото си на загриженост, когато двамата влязоха в светлия кръг около хангара. Изглеждаха измъчени, особено Търкот. По лицето му имаше мехури от студа, очите му бяха кръвясали, брадичката му бе покрита със сива четина. Той разсеяно разтриваше тила си.

— Мисля, че намерихме Дънкан — бяха първите думи на Куин.

Търкот не реагира така, както очакваше майорът. Нямаше усмивка, нито оживление.

— Къде?

— При Стоунхендж.

Търкот не спря. Плътно следван от Яков, той мина покрай Куин, влезе в хангара и се строполи на един сгъваем стол. Руснакът направи същото. Донесоха им чаши горещо кафе. Търкот хвана в шепи топлата чаша, наведе се над нея и дълбоко вдиша аромата.

— При Стоунхендж ли? В Англия? — попита най-после. — Откъде знаеш?

Куин приклекна пред него и тихо, бавно заговори:

— Засекли са придвижване на съд от Мексиканския залив до Стоунхендж. Прекалено бърз е, за да е самолет. Със странна термична следа. Помислили са го за летяща чиния, но не е. Отгоре на всичко имаме съобщение от израелски снайперист, според когото Шерев е занесъл кивота на завета на петролната платформа в Мексиканския залив. И неотдавна нещо, някакъв вид капсула, е излетяло от района на платформата на североизток. Сега е при Стоунхендж.

По време на обясненията на Куин Търкот бе затворил очи.

— В такъв случай Шерев е мъртъв.

— Не знам… — започна Куин, но Търкот вдигна ръка и го накара да млъкне.

— Защо Стоунхендж?

— Не знаем.

Търкот бавно обърна притворените си очи към Яков и съвсем леко повдигна едната си вежда. Руснакът се беше отпуснал назад, изпружил дългите си крака.

— Случайно някой да има водка? — попита Яков. Когато не получи отговор, въздъхна тежко и се изправи. — Вие американците никога не сте екипирани както трябва. Предполагам, че се налага да отидем в Англия.

Търкот също стана.

— Обади се на британците — на път към изхода на хангара каза той на Куин. — Да пратят някого там. Ако може, от СВС.

— Слушам.

Търкот спря.

— Нещо ново за Тесла и Тунгуския район?

— Имаме доста информация — отвърна Куин. — Очаквам да получа още.

— Тесла ли е свалил кораба на Рояка?

— Да. Изобретил е… — започна Куин, но Търкот вдигна ръка.

— Не всичко наведнъж. Отиваме в Англия да вземем Дънкан. После ще се върнем. Докарайте хората от Космическото командване. Да се приготвят за път и да ни чакат. И онова, което е изобретил Тесла… намерете някой, който може да го направи.

Стоунхендж, Англия

Мартоу наблюдаваше сцената пред себе си и нервно облизваше устни. Черната сфера не бе помръднала и рампата, по която очевидно беше слязъл мъжът, продължаваше да е спусната. Нямаше следи от вратата, през която мъжът бе влязъл във вертикалния камък. Полицаят се беше свързал с участъка и след като му отговориха, остави микрофона и няколко минути остана на мястото си, парализиран от нерешителност.

После бавно слезе и отиде при багажника на лендроувъра. Вдигна го и извади стария автомат „Стърлинг“, който му бяха дали по време на неотдавнашните безредици. Взе бронирана жилетка и я облече. Накрая тръгна напред, здраво притиснал приклада на автомата към рамото си. Местеше поглед между рампата и изправения камък, в който беше влязъл мъжът.

Зави към рампата.

Полковник Спиърсън от британската Специална военновъздушна служба (СВС) потегли към Стоунхендж десет секунди след обаждането на Куин от Америка. Двамата с Търкот бяха открили пещерата с рубина. Познаваше Търкот като изключителен боец. Човек, на когото можеше да се разчита.

Тъкмо провеждаха учение на юг от Херефорд, където бе разквартируван командваният от Спиърсън Двадесет и първи полк. Сега летяха на югоизток с максималната скорост на хеликоптера.

Полковникът се замисли за съобщението и местоназначението. Стоунхендж. Сърцето на Древна Англия. По-древен от всички други — от Тауър, от кралете, от кралиците, от всичко. Още отпреди Артур, който се бе оказал извънземен. Сега там имаше нещо. Нещо неизвестно, проследено през Атлантическия океан. Най-вероятно с извънземен произход. Ужасно го безпокоеше фактът, че извънземните като че ли са замесени във всяка легенда и мит, дори в нещо толкова благородно като легендата за Артур. И сега бяха при Стоунхендж.

— По-бързо — нареди той на пилота. Отзад в хеликоптера „Уестланд Линкс“ седяха дванадесет десантници от Специалната военновъздушна служба. Елитът на английската армия. Държаха оръжията си и безизразно гледаха пред себе си. На всички им бе писнало. От извънземните. От слугите на извънземни. От манипулирането, заразяването, промяната на хора. Бяха гледали записите на унищожаването на Тайван и атаката срещу Сеул, първо със севернокорейско химическо оръжие, а после и с американски ядрени бомби. И някак си знаеха, просто знаеха, че макар хората винаги да са воювали помежду си, зад всичко това стоят извънземните. Които действаха от сенките. И на всички им беше писнало.

Въздушното пространство на Съединените щати

Търкот седеше на пилотската седалка в кораба-майка, който летеше над Атлантическия океан. Не знаеше с каква скорост се движат, но океанът под тях се носеше стремглаво. Екскалибур бе облегнат на недалечния контролен пулт.

— Приятелю — каза руснакът.

— Да?

— Добре ли си?

— Не.

— И аз. — Яков постави широката си длан на рамото му. — Не позволявай думите на Сянката на Аспазия да всеят съмнение в душата ти.

Вперил поглед в екраните, Търкот не отговори.

Яков не отдръпна ръката си.

— И… — проточи той, за да привлече вниманието на майора, — що се отнася до госпожа Дънкан, не забравяй, че каквото и да е миналото й, сега тя е различна дори от жената, която познаваше през последните няколко месеца.

Търкот съвсем леко кимна.

— Знам.

— Понякога вършим неща, които по-късно…

— Знам, че не разсъждавам нормално, — прекъсна го майорът.

— Аз също не разсъждавах нормално, когато се влюбих в Катенка — отвърна Яков. Имаше предвид жената, която ги беше предала в Москва.

При други обстоятелства Търкот щеше да възрази срещу сравнението, но през последните няколко дни се бяха случили прекалено много неща, за да е сигурен в каквото и да било.

— Бях секач. Това винаги ми се е струвало адски странно. Да отсичаш живи същества. Дървета. Красиви големи дървета. Които са живели на Земята много повече от мен. Другите нямаха такива колебания — не знам защо аз мислех така. Но после се примирих с мисълта, че дървото ще бъде превърнато в ценни неща. Например в детско креватче. — Търкот мрачно се усмихна. — Глупости, знам. Но трябваше някак да го преодолея. И го преодолях.

— А сега?

— Не знам как да го преодолея.

Яков го плесна с широката си длан по гърдите.

— Ти си човек. — После удари по собствените си гърди. — И аз съм човек. Това е. Това е всичко. Докато ти си сякъл тия дървета, за които толкова много те е грижа, аз цял живот съм преследвал извънземните и техните слуги. Те убиха приятелите ми, унищожиха родината ми. Унищожили са много други страни и са избили милиони, дори милиарди хора през хилядолетията, откакто са на планетата ни. Известно ни е, че Черната смърт е тяхно дело. Опитаха се да направят нещо подобно, което едва успяхме да предотвратим.

— И през всички тия години, които прекарах в мрака, докато ги преследвах, аз трябваше, както казваш ти, да го преодолея по някакъв начин — продължи той. — Да накарам разума си да приеме онова, което правя. Също както ти е трябвало да разбереш какво вършиш. И знаеш ли какво реших? До какво се свежда всичко?

Търкот поклати глава.

— Аз съм човек — заяви Яков. — Те и онези, които работят за тях, не са.

— Толкова ли е просто? — попита майорът.

— Да. Толкова.

Стоунхендж

Мартоу предпазливо се изкачваше по рампата. Почти не повдигаше крака от метала, за да не вдига шум. Беше гледал Би Би Си. Знаеше за извънземните, Зона 51, световната война. Всички знаеха. И не се съмняваше, че се отнася за това. Нямаше представа защо е толкова сигурен.

Влезе вътре. Сияеше зелена светлина. Полицаят мъчително преглътна, но продължи напред. Рампата водеше до открехната метална врата. Той бавно я отвори с цевта на автомата. Първото, което забеляза, бе бледата жена, окървавена и завързана на количка. Дясната й ръка липсваше — беше отрязана малко над китката.

— Боже Господи — промълви Мартоу.

По-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой, и се завъртя. Показалецът му замръзна на спусъка, толкова се смая. Видя, че не е човек, а нещо… нещо невъобразимо. Пипалото се уви около шията му. Полицаят отвори уста да извика и това бе грешка.

Въздушното пространство

Пред тях се появи брегът на Англия и Търкот погледна навигационния екран, за да провери посоката към Стоунхендж. Промени курса и корабът-майка леко зави наляво.

— Още една минута — съобщи на Спиърсън пилотът по интеркома.

Полковникът изтегли назад затвора на автомата си МП-5 и провери дали в патронника има патрон. Останалите в хеликоптера последваха примера му.

Вертолетът намали скоростта и започна да се спуска.

— Докладвай обстановката — нареди Спиърсън на пилота, който управляваше с очила за нощно виждане. На каската на полковника също имаше такива, но предната седалка му пречеше да вижда.

— Има някаква черна сфера с диаметър около пет метра. Виси точно пред централния пръстен камъни. Изглежда, е отворен някакъв люк и от него струи зелена светлина. Наблизо е паркиран полицейски лендроувър. Няма следа от онзи, който е пристигнал с него.

Черна сфера ли? Спиърсън бе следил разузнавателните сведения за последната световна война, беше воювал главно в Тихия океан и Близкия изток, ала не си спомняше такова описание. Нещо ново. Нещо различно. Много пъти бе попадал под обстрел — в Северна Ирландия, през Войната в Залива, в Етиопия — но сега го побиха тръпки. Хеликоптерът кацна със слабо разтърсване.

Нямаше нужда да издава команди. Знаеше, че хората му ще го последват и ще се разгърнат тактически. Това беше разликата между СВС и обикновената бойна част. Той се затича към черната сфера, като в движение спусна очилата за нощно виждане. Запремигва и изчака няколко секунди мракът да отстъпи мястото си на яркозелената светлина. Кълбото беше абсолютно неподвижно и висеше на няколко метра над земята. Част от корпуса му бе отворена и се спускаше като рампа.

Спиърсън замръзна, когато от отвора излезе мъж с автомат „Стърлинг“. Полковникът тъкмо се прицелваше в него и се готвеше да стреля, когато позна униформата.

— Натам! — извика полицаят и посочи наляво, настрани от мегалита.

Спиърсън се обърна, последван от всичките си хора. Нищо.

Чу тракането на автомата, когато първите куршуми го улучиха и го повалиха. Полицаят се приближаваше към бойците от СВС и стреляше.

Полковникът лежеше на земята. Гърдите го боляха от ударите по бронираната жилетка. Вдигна глава. Хората му отвръщаха на огъня. Пред смаяния поглед на Спиърсън ченгето бе надупчено като решето, ала продължаваше да стреля. Паднаха още двама бойци от СВС, единият смъртоносно улучен в лицето.

Оръжието на полицая — стар „Стърлинг“ — глухо изщрака. Пълнителят се беше изпразнил. Десантниците не престанаха да стрелят и буквално го разкъсаха на парчета, докато трупът му най-после не се свлече на земята.

Полковникът се изправи. Един от хората му се втурна напред и провери тялото. Спиърсън даде знак на останалите да го последват и заобиколи, за да погледне в капсулата. Люкът беше затворен.

— Взривете го — нареди той.

Един от хората му извади малък насочен взрив от раницата си, изтича при люка и го постави в центъра му. После възпламени детонатора.

— Залегни! — извика сапьорът, докато тичаше настрани от сферата. Спиърсън се хвърли на земята. Разнесе се остър пукот. Спиърсън се изправи изруга. В люка бе пробита само шестдесетсантиметрова дупка.

Зад себе си чу изстрели и се обърна. Мъжът, който се бе надвесил над трупа на ченгето, беше прострелял друг боец в лицето. Вторият десантник извика и притисна раната с длани. Между пръстите му потече кръв. Другият продължи да стреля по другарите си — в главата, както го бяха обучавали.

— По дяволите! — изруга Спиърсън, когато бяха повалени още двама от хората му, натисна спусъка и куршумът улучи мъжа в главата, точно над дясното око, под ръба на каската. От изходната рана на тила му пръснаха кръв и мозък. Но войникът продължаваше да стреля и свали още един боец.

Полковникът усети нещо над себе си, ала нямаше време да погледне — стреляше, натискаше спусъка колкото може по-бързо, докато онзи най-после се строполи на земята.

— Какво става тук, господин полковник? — попита един от малцината му оцелели войници, които се бяха събрали при трупа. Той бе неузнаваем. Спиърсън буквално му беше откъснал главата.

Полковникът вдигна поглед нагоре. Звездите бяха изчезнали.

После ярка светлина изпълни небето и го заслепи.

Търкот чакаше точно до люка на трюма и щом Яков го отвори, се втурна навън по все още спускащия се трап. В едната си ръка стискаше автомата, а в другата — Екскалибур. Руснакът сигурно бе открил как да освети земята, защото беше светло като ден.

Майорът се огледа. Големите камъни бяха точно пред него, черната капсула също, един лендроувър, трупове. Неколцина униформени сваляха очилата си за нощно виждане. Познаваше единия — Спиърсън — от операцията в Етиопия.

— Полковник — извика Търкот и тръгна към командира на СВС.

Спиърсън премигваше и се опитваше да се ориентира, все още объркан и стъписан от безумното поведение на собствените си хора.

— Какво става, полковник? — Търкот спря до него.

Спиърсън поклати глава.

— Не знам. Полицаят откри огън срещу нас. После един от моите хора… не знам защо.

Търкот погледна обезглавения труп. Нещо мърдаше в края на гръбначния стълб, който стърчеше от шията. Нещо сиво.

— Какво е това, по дяволите? — Британецът отстъпи назад.

Появи се трипръстият край на пипало от Рояка и заопипва в търсене на нов приемник. Когато започна да изпълзява от тялото, Търкот замахна с Екскалибур и го разсече на две, точно под „пръстите“. Отсечената част падна на земята и започна да се „топи“. Разнесе се отвратителна смрад.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Спиърсън.

Търкот не обърна внимание на въпроса.

— Дънкан? Видяхте ли доктор Дънкан?

Полковникът поклати глава, все още вторачен в мястото, където бе паднало пипалото.

— Току-що пристигнахме. Ченгето започна да ни обстрелва. После моят човек се побърка. Това нещо в него ли е било? Какво става?

Търкот продължаваше да не отговаря на въпросите му. Нямаше време за обяснения. Тръгна към капсулата, като държеше в готовност и двете си оръжия. Изобщо не му дойде наум да се почувства странно от това, че в едната си ръка държи ултрамодерен автомат, а в другата — легендарен меч. Качи се по рампата и видя пробитата в люка дупка. Спря за миг, после се наведе и надникна вътре. Настръхна — чакаше да го нападне пипало. На зелената светлина видя Дънкан, завързана върху маса на колелца, огромните локви кръв, полувъзстановената й ръка, кивота на завета и короната.

Дънкан завъртя глава и погледите им се срещнаха. Търкот зърна болката в очите й.

— Майк. — Произнесе името му толкова тихо, че той не бе сигурен дали го е чул, или го е прочел по устните й.

— Ще те измъкна — каза майорът. Дупката беше прекалено тясна, за да се провре. Трябваше да я разшири.

— Майк.

Този път определено я чу. Бързо се огледа. Почти очакваше да види някое от съществата, с които двамата с Яков се бяха сражавали в руините на Четвърти отдел.

— Да?

— Съжалявам.

Търкот залитна, когато капсулата под краката му се раздвижи.

— Ще те измъкна. — Зачуди се дали излитат. Измъкна глава от дупката и отстъпи назад. Не беше капсулата. Разтърсваше се самата земя. Най-близкият изправен камък опасно се накланяше. Една хоризонтална плоча с трясък падна върху тревата. Спиърсън крещеше на хората си да се оттеглят.

Търкот отново се обърна към капсулата, тъкмо навреме, за да види, че трапът започва да се вдига. Разбра, че има само секунди.

— Ще се върна! — извика към отвора той, хвърли се настрани и за малко да бъде смазан от затварящия се люк. Сферата се издигна във въздуха и полетя в посока, обратна на кораба-майка. След петдесетина метра спря.

Майорът се изправи и мигновено трябваше отново да се хвърли на тревата, тъй като друг висок камък се стовари само на сантиметри от мястото, на което беше застанал. Усети изместването на въздуха от профучалия покрай него огромен монолит.

Опита се да забие пръсти в здравата земя, но пръстта се изплъзваше под тях. После усети метал, топъл метал, което бе странно. Корабът-майка във въздуха все още осветяваше всичко и той погледна надолу. Сив метал. Все повече. Търкот лежеше върху леко заоблена повърхност. Разбра, че е върху кораб от вид, какъвто не беше виждал досега. И този кораб се издигаше.

Запълзя на четири крака към ръба. Чу силен екот, който можеше да е само от падането на вертикалните камъни върху корпуса на кораба.

Когато стигна до ръба, корабът се бе измъкнал от земята. Имаше форма на чиния — с голяма изпъкналост отпред и още две отзад. Търкот нямаше време да го разглежда. Сви се и скочи от металната повърхност, нещо, на което преди много години го бяха научили във Форт Бенинг. Гласът на старшината отекна в главата му. „Свий колене и ръце. Скочи. Претърколи се.“

Остана легнал по гръб и видя очертанията на странния съд на фона на кораба-майка. След миг съдът се понесе на запад, последван от капсулата на Рояка.