Зона 51: Истината

НАСТОЯЩЕТО17.

В космоса

Търкот вървеше по главния коридор на кораба-майка. В едната си ръка държеше Екскалибур, а в другата — ножницата. В един от големите трюмове точно зад контролната кабина бяха разквартирувани войниците от Космическото командване. Вратата бе отворена и майорът видя, че повечето мъже спят в спалните си чували. Това му се стори добра идея.

В кабина от другата страна на коридора видя професор Лийхи и майор Куин да се занимават с палетите, натоварени с материали. Изкушаваше се да влезе и да попита за оръжието — дали ще го построят и кога ще е готово. Но се овладя. Знаеше, че така няма да ускори нещата. Или щяха да успеят навреме и оръжието щеше да действа, или нямаше. Щеше да мисли за това, когато настъпеше моментът.

Продължи по коридора и спря пред залата с главния пазител. Вратата с плъзгане се отвори и той влезе. Прекоси тесния метален мост до платформата, върху която се издигаше червената пирамида. Повърхността й светеше отвътре.

Той пъхна меча в ножницата и сиянието отслабна. Отпусна оръжието и го подпря на пирамидата. После се обърна към другите предмети наоколо: Граала и тумим и урим.

Седна по турски до Екскалибур, опря гръб на главния пазител и вдигна Граала. Беше изненадващо тежък. Той го постави точно пред себе си.

Когато протегна ръка към тумим и урим, камъните започнаха да излъчват зелена светлина и Търкот спря. Предпазливо ги вдигна и усети, че в тялото му се разлива топлина. Поднесе камъните пред себе си, сякаш ги претегляше. Спусна лявата си ръка към Граала и капакът му се отвори, разкривайки вдлъбнатина, в която камъкът пасваше идеално. Той задържа ръката си над отвора, после поклати глава и остави камъните на пода.

— Приятелю.

Думата го сепна. Не бе забелязал влезлия в помещението Яков. Руснакът мина по мостчето и застана до Търкот.

— Какво става? — Той посочи Граала.

— Не знам.

— Привлича те, нали? — попита Яков и също седна.

— Това е опасно нещо.

Руснакът кимна.

— Всички мощни неща са опасни. А това… — той протегна ръка и потупа Граала — е най-опасното.

— Вярвам в онова, което казах на Сянката на Аспазия — промълви Търкот. — Ако го върнем на Земята, той ще унищожи света.

— И все пак си тук — отбеляза Яков.

— Да.

— Какво да правим с него?

— Ако пием от Граала, ще получим преимущество в предстоящите битки.

Руснакът се намръщи.

— Но нали вярваш в онова, което каза на Сянката на Аспазия? Ако се върнем на Земята без Граала, след като сме пили от него… — Яков замълча за миг. — Не мислиш ли да се връщаш на Земята?

— Мина ми през ума. Според мен не бива да връщаме нито едно от тези неща. — Търкот посочи кораба-майка, главния пазител, Екскалибур, Граала и камъните. — През годините те са донесли толкова много нещастия и в бъдеще ще причинят още повече, след като част от истината вече е разкрита. А ако ние пием от Граала, мястото ни също няма да е на Земята.

— Тогава няма да пием — простичко отвърна Яков.

— Може да имаме нужда от преимуществото, което ще ни даде безсмъртието.

— Това не помогна много на Сянката на Аспазия, нали? — Руснакът се изправи. — Не се съмнявай в себе си точно сега, приятелю.

Майорът докосна слепоочието си.

— Ами това нещо вътре?

— Още не ти е попречило. На твое място не бих се тревожил за него.

Търкот се засмя.

— Даваш много лесни отговори на всички въпроси.

— Такива сме ние руснаците. — Яков му подаде ръка и Търкот я пое. Едрият мъж го изправи на крака. — Предлагам да си починем.

— Съгласен съм.

Беше се провалила.

Нещо повече.

Дънкан вцепенено наблюдаваше как пипалото се отделя от кълбото на Рояка и влиза в устата на Гарлин. Той отиде при масата, вдигна короната и я сложи на главата й. Сълзите й издълбаха бразди в засъхналата кръв по лицето й и отдолу се показа голата й кожа.

Тя погледна към ваните. Въпреки всичките й усилия гърдите й започнаха да се надигат и я разтърсиха неовладяеми ридания. Гарлин забеляза тази реакция и се приближи до ваните. Натисна един бутон и капакът на заетата вана се вдигна. Отвътре изсъска въздух, което показваше, че е била херметизирана. В нея лежеше тяло, увито в ленени бинтове от глава до пети. Ако се съдеше по фигурата, беше мъж.

— Остави го на мира! — извика Дънкан.

Гарлин не й обърна внимание, взе ножица и разряза превръзките на главата. Отдръпна настрани парчетата лен и разкри лицето на мъжа. Онзи от ранните образи, само че съвсем млад. По кожата му нямаше белези. Мъжът, който бе избягал от планетата с Дънкан. Очите му бяха безизразни и тялото му беше идеално съхранено. Имаше поразителна прилика с Майк Търкот.

Гарлин се върна при Дънкан и хвърли ножицата върху масата.

— Ние унищожихме родния ви свят.

Тя затвори очи.

— Кога?

— Седемдесет и две обиколки около звездата след като заминахте с кораба-майка.

Дънкан можеше само да се надява, че синът й е бил мъртъв, когато е пристигнал Роякът. Според изчисленията на учените след толкова години едва ли щяха да са оцелели много от останалите.

— Ще ти покажем чрез собствените ти спомени и записите, направени на твоята планета. — Той взе един от проводниците, излизащи от горната страна на кивота, и го включи в малък черен кръг. Дънкан усети пронизваща болка и започна да „вижда“. Вече знаеше, че началото е от собствените й спомени:

Тежките времена изискват мъчителни избори. Проста и разбираема максима, докато настъпи моментът и изборът стане личен. За онези, които все още бяха оцелели на опустошената планета, намираща се в спиралния ръкав Центавър от галактиката на Млечния път, на четиридесет и седем хиляди светлинни години от Слънчевата система, тежките времена бяха донесли много мъчителни избори и сегашният беше не само последен, но и най-важен.

Върху масивни подпори в някога пустинен район, сега приличащ на по-голямата част от планетата, лежеше исполински извънземен кораб — аирлиански кораб-майка. Наоколо патрулираха военни, а хилядите зад бариерите около кораба чакаха да бъдат изтеглени последните жребии, за да бъдат избрани малцината, които щяха да се качат на борда. Огромното мнозинство щеше да остане. Сред обитателите на планетата разгорещено се обсъждаше кое е за предпочитане.

Това бе сурова планета, направена още по-сурова от войната и революцията. Предишната година оцелелите бяха взели трудното решение да изстрелят кораба-майка и все още спореха дали постъпват разумно. Мнозина не желаеха да правят нищо — освен да се надяват. Въпреки милиардите, които вече бяха загинали.

Това решение се налагаше поради две причини — едната логична, другата емоционална. Изложените от учените голи факти показваха, че ако броят на населението се запази, опустошената планета няма да може да изхранва по-следващото поколение. Бяха спечелили войната, ала бяха изгубили настъпилия след нея мир. Пламенните им чувства налагаха да не допуснат и с други да се повтори същото, каквото се беше случило с тях. А имаше други. Този поразителен факт бе установен, когато бяха овладели извънземния кораб-майка и бяха отворили звездната му карта. Освен това се страхуваха, че извънземната раса, чиито представители бяха победили, ще прати нова експедиция, за да провери защо е прекъснала връзката. Бяха разгромили онези, които бяха пристигнали с кораба, с цената на собствената си планета. Нямаше да се справят с втори кораб и с още аирлианци.

Хората, които участваха в жребия, бяха най-добрите чеда на планетата. Мъже и жени, постигнали най-големи успехи в съответните области, независимо дали бяха учени или военни — а изборът във втората група бе тежък и се основаваше на техния опит.

Освен хора на кораба-майка щяха да натоварят кораби и оръжия, създадени на планетата поради необходимостта от съпротива срещу извънземните, наред с пленената техника на врага, срещу който успешно бяха въстанали.

Започна последното броене преди излитането и войниците трябваше да обкръжат площадката, за да спрат протестиращите, които искаха да спрат кораба, и онези от оставащите на планетата, които отчаяно копнееха да се качат на борда. Дълъг над километър и половина и с максимална широчина в центъра четиристотин метра, черният съд лежеше върху стойка от същия непробиваем метал. Въпреки отличната му конструкция по корпуса му имаше белези от тежки оръжия, говорещи за жестоките боеве, които обитателите на планетата бяха водили срещу съществата, долетели с този кораб. Бяха го пленили по време на заключителната атака, побеждавайки последните извънземни, които бяха намерили убежище на борда му, ала не бяха успели да избягат. Войната бе свирепа и цената беше почти непоносима. За всеки убит чуждопланетянин бяха загинали десетки хиляди хора.

Сред онези, които заминаваха с междузвездния кораб, бе една млада жена, учен по професия и майка по призвание. С нея беше и съпругът й, военен, който се бе сражавал в Революцията. Малкият им син беше навън край площадката. Решението да го оставят не бе лесно, но там, където отиваха, не можеха да се вземат деца. Такава беше студената логика на управляващите, ала сълзите, които се стичаха по лицето на жената, докато люковете на трюма бавно се затваряха, й пречеха да вижда далечната тълпа и показваха, че чувствата й се борят с разума й. Тя знаеше, че каквато и да е съдбата й, никога вече няма да види детето си.

Двамата със съпруга й бяха водили безброй дълги разговори за задачата и за планетата си. Той бе прям и откровен, какъвто беше по природа, и криеше чувствата си, съсредоточавайки се върху подготовката за предстоящата задача. Ала докато люковете се затваряха и техният свят се скриваше от поглед, жена му забеляза, че се е задъхал. Извърнал лицето си настрани, мъжът й протегна ръка и я прегърна през раменете. Всички на борда бяха оставили свои близки на планетата и бяха само остров на нещастие сред море от мъка. Колкото и да беше голям корабът, петимата хиляди избраници бяха наблъскани като в консерва.

В определения момент корабът безшумно се издигна от опората си. Насочи се нагоре, ускори през замърсената атмосфера, излезе в космическия вакуум и се скри от очите на милионите, които го наблюдаваха със смесени чувства. Продължи да увеличава конвенционалната си скорост, докато се отдалечаваше от планетата и гравитационното поле на звездата.

След двугодишно пътуване гравитацията на звездата почти не се усещаше и корабът-майка се движеше с три четвърти от скоростта на светлината. Вече беше достатъчно далеч и пътниците му се надяваха, че преминаването му няма да се свърже с родната им планета.

В този момент се задейства междузвездният двигател на кораба-майка. С прилив на енергия като от избухване на супернова, корабът премина към свръхсветлинна скорост.

Както се бяха опасявали оставащите на планетата, свръхсветлинната скорост бе регистрирана от сензорите на борда на един разузнавателен кораб на Рояка, отдалечен на повече от двадесет светлинни години. Той незабавно насочи вниманието си към източника на смущението и го разпозна като кораб-майка, принадлежащ на раса, с която беше воювал хилядолетия.

В контролната зала отвориха звездните карти и всички съседни звездни системи бяха определени за разузнаване. До най-близкото бойно ядро беше пратен сигнал за бойна готовност.

След заминаването на кораба-майка планетата бе обиколила звездата над шестдесет пъти, което се равняваше на средната продължителност на живота. Малцина си спомняха изстрелването на чуждопланетния кораб, а и те бяха пръснати по повърхността на планетата. Техните потомци, които се бореха за оцеляване, не обръщаха внимание на думите им. Сред останките от цивилизацията нямаше достатъчно техника, за да забележат разузнавателния кораб на Рояка, който най-после навлезе в звездната система, четвърта от списъка им за проверка. На една от планетите незабавно бяха регистрирани признаци от разумен живот. Малкият кораб обиколи звездата и постепенно намали скоростта, така че, когато стигна планетата, влезе в стабилна орбита около нея.

Щом зае позиция, той спусна сонди. Населението наброяваше по-малко от двадесет милиона, нищожен брой от гледна точка на галактическите мащаби, ала екипажът на разузнавателния кораб не се интересуваше от цифри, а само от факта, че на планетата има разумен живот. Корабът кацна и се скри на дъното на едно от моретата, докато екипажът внимателно проучи населението.

Докато разузнавачите продължаваха да събират информация и да се внедряват сред местните, беше изстреляна друга сонда. Тя навлезе в космоса на достатъчно разстояние от планетата и прати съобщение в космическата безкрайност, от която идваше разузнавателният кораб. Най-близкото бойно ядро вече бе уведомено и пристигаше. Това съобщение актуализира стратегическата ситуация и обозначи звездната система и планетата.

Кълбата и пипалата на Рояка, които бяха пратени на повърхността да се внедрят сред хората, научиха някои ценни неща. Че наистина е имало кораб-майка от тип, който познаваха, но че няма и следа от расата — аирлианците, — която го беше създала. Освен това установиха, че корабът-майка е заминал точно преди момента на междузвездния скок, следователно бе логично да се предположи, че поради някаква причина е изоставил планетата. Стана ясно също така, че останалото население — не аирлианците, а някакъв очевидно зачатъчно разумен вид — в момента не разполага с възможности за космически полети и не представлява междузвездна опасност.

Синът на двойката, която бе заминала с кораба-майка, съвсем смътно си спомняше родителите си. Той обработваше земята и тялото му беше прегърбено и изхабено от физическия труд и усилията да произвежда достатъчно храна, за да оцелее. От време на време разказваше на децата си, че е присъствал на излитането на извънземния кораб, но с всяка следваща година историята все повече се превръщаше в мит. Дори Революцията преди изстрелването на кораба изглеждаше далечна, макар че на западния хоризонт все още можеха да се видят развалините на един град, разрушен по време на боевете. За хората, които живееха в сламени колиби и пещери, дори руините бяха поразителни.

Някои се чудеха дали предците им са били прави да въстанат срещу „боговете“. Нещата сигурно бяха били по-добри, когато хората бяха обитавали такива разкошни места, каквито — ако се съдеше по разрушения град — бяха съществували някога. Думата „свобода“ губи голяма част от силата си, когато гърбът на човек се превива от полска работа. Дори синът от време на време се питаше защо са го изоставили родителите му. Нима сред звездите можеше да има нещо по-важно от семейството?

Дванадесет години след кацането на разузнавателния кораб пристигна бойното ядро на Рояка. Съпругата на сина на двойката беше починала няколко години преди това — сърцето й се бе пръснало, докато беше работила на нивата. Синът бе прикован на стол и всеки ден обмисляше дали да не сложи край на живота си, за да не тежи на семейството си.

Когато ядрото се появи в небето, той отначало реши, че се завръща корабът-майка, но после видя, че макар да е нависоко, съдът е много по-голям. Побиха го тръпки. Сянката на бойното ядро покри половината планета и предизвика неестествено затъмнение.

Синът си спомни разказите, които бе слушал като дете, и шепнешком заговори за Древния враг, ала това не означаваше нищо за децата и внуците му, които не бяха видели кораба-майка да потегля нито помнеха войните и опустошенията преди това. И все пак видът на чудовището ги изпълваше с ужас.

Разузнавателният кораб напусна повърхността на планетата и се срещна с бойното ядро. По същество ядрото представляваше самостоятелна механична планета с междузвезден двигател. Дълго десет хиляди, високо шест хиляди и широко триста километра, то беше достатъчно голямо, за да образува ясно доловимо гравитационно поле.

Докладът на разузнавачите показваше, че на планетата има едно-единствено ценно нещо и че като се има предвид регресът, който са претърпели, местните не представляват техническа опасност.

Разузнавателният кораб бе пратен към мястото, където преди много години беше засечен скокът към свръхсветлинна скорост, с инструкции да проследи кораба-майка.

Бойното ядро разгърна корабите си. Флотът влезе в равноотстояща орбита и обсади планетата. Всички главни кораби бяха два пъти по-големи от кораба-майка и имаха различна форма — огромни кълба с осем стърчащи ръце, покрити с оръжия и ракетни портали. И те направиха точно това, за което бяха създадени. Нямаше значение преценката на разузнавачите, че разумният живот ще изчезне за сравнително кратко от тяхна гледна точка време. Този разумен живот съществуваше в момента.

Всички ръкави на корабите изстреляха планетни съдове — по-малки версии на междузвездните. На повърхността на планетата бяха спуснати над два милиона такива. Подобно на едри черни дъждовни капки, те преминаха през атмосферата и се насочиха към селищните центрове, картографирани от внедрилите се разузнавачи.

Корабите кацнаха на планетата точно в един и същи момент и люковете им се отвориха.

Синът видя един от съдовете да каца на нивата, на която бе умряла жена му. От него излезе нещо, което бе по-страшно от най-ужасните истории, разказвани от баща му. Сърцето му се пръсна от смайване и той умря на стола си.

Старецът беше един от щастливците.

Когато останалите жители на планетата видяха какво излиза от корабите на нашествениците, повечето се парализираха от страх. Някои се съпротивляваха, но бързо бяха победени. После започна поробването и виковете се понесоха към небесата.

Дънкан разбра, че е крещяла по време на онова, което й бе показал Роякът. Образите изчезнаха и тя отвори очи — премигваше, за да прогони сълзите си. Зачуди се каква част от всичко това са нейни спомени, информация на Рояка и нейно въображение. Знаеше, че образите на порасналия й син са проектирани в ума й. Ала знаеше също, че по същество видяното е истина.

— Защо го правите? — попита Дънкан. — Защо убивате и унищожавате?

— Пазим вселената чиста.

— Чиста ли?

— Видове като вашия са болест, която трябва да се унищожи преди да ни зарази и погуби.

— Ами аирлианците?

— Ако не бяхме воювали с тях, те щяха да ни унищожат. Установили сме, че това е особеност на целия разумен живот. Той се съсредоточава върху себе си и вижда всички други като заплаха.

— Като вас.

— Да. И като вас.

— Видовете не могат ли да съществуват съвместно? — попита Дънкан.

— Историята на планетата, която току-що напуснахме, показва, че човеците не могат да съществуват мирно дори в собствения си вид на един-единствен свят. Според теб какво биха направили с други видове от други планети? Те са болест, която трябва да спрем преди да ни е заразила.

— Каква част от историята на Земята се дължи на намесата на аирлианците? Хората имали ли са някога възможност да действат самостоятелно?

— Това не ни интересува.

Тя се зачуди дали не е отвела Рояка на Земята. Дали разузнавателният кораб не бе последвал кораба-майка и двамата със съпруга й Гуалкмай? Ами синът й? Беше го обрекла на ужасна съдба.

Гарлин включи кивота и сондата проникна в мозъка й, слагайки край на размислите й. Дънкан отметна глава от болка.

На екрана отново се появи кръглата маса. Ала този път около нея не седяха рицари. С лице към вратата седеше само един мъж в очукана броня. На масата пред него лежеше меч, целият покрит в засъхнала кръв.

Вратата се отвори и Дънкан влезе и заобиколи масата. Носеше същата дълга роба, обточена със сребро, като в предишния спомен. Седна до мъжа и се обърна към него.

Екранът внезапно помръкна и Гарлин се обърна към масата. Лиза Дънкан се взираше в него и мускулите на челюстта й трепереха.

— Стига. Спомените ми са си мои.

Гарлин отново се завъртя към машината и увеличи енергията.

Лицето на Дънкан се напрегна от съзнателно усилие да спре нашествието в ума си. От челото й потече пот.

Екранът оживя от багри, но нямаше образи.

Гарлин продължи да увеличава енергията.

Борбата стана толкова жестока, че потта се смени с кръв.

Ала повече не се появи образ.

Майк Търкот спеше. И за пръв път от месеци не сънуваше. Беше потънал в дълбок, ободряващ тялото и ума сън.

В контролната зала на кораба-майка Яков внимателно проверяваше уредите. Особено го интересуваше онази част от контролния пулт, която беше използвал Сянката на Аспазия. Оръжията щяха да са им от огромна полза, когато настигнеха кораба на Рояка, и после на Марс.

В левия преден трюм майор Куин държеше ролка изолирбанд в едната си ръка и два и половина метров лост в другата. Маскировъчната му риза беше подгизнала от пот, а късата му коса се бе залепила за черепа. Доктор Лийхи се беше надвесила над няколко схеми, прокарваше показалец по някаква верига и от време на време сравняваше диаграмата с устройството, което под нейно ръководство сглобяваше Куин.

До този момент той бе подредил няколко пластмасови „отпечатъка“, както ги беше нарекла Лийхи, в елипса, дълга шест и широка три метра.

— Един от проблемите с бобините на Тесла е това, че хората не използват нужния материал за проводника и просто го навиват като обикновена бобина. Най-големият проблем обаче е това, че не използват нужния материал за опора на бобините. Когато произвеждаш електромагнитно поле с такава мощност, повечето материали поглъщат част от енергията. По-важна обаче е честотата.

Куин кимна, като че ли имаше представа за какво говори Лийхи.

Тя остави чертежите, отиде при голяма пластмасова кутия, отключи я и вдигна капака.

— От двайсет и пет години работя по тази бобина.

— Защо? — попита Куин. Бе се приближил, за да види какво има в кутията.

— Защото в колежа се занимавах с Тесла и неговите изобретения и разбрах, че е направил невероятни открития, но кой знае защо научната общност така и не е проучила теориите му.

— Какво е това? — попита Куин. В кутията имаше различни на цвят проводници, увити около шест мраморни стълбчета. Никога не беше виждал такова нещо.

— Основата на модифицирана бобина на Тесла — нещо като онова, което сте открили вие, но сега разбирам, че съм сбъркала някои неща.

— Можете ли да ги поправите?

Лийхи се усмихна.

— Мога, по дяволите.