Зона 51: Истината

МИНАЛОТО

Стоунхендж

528 г.сл.Хр.

Ветрецът над Солсбърийската равнина носеше над мегалитите гъст дим от дърво и горяща плът. Носеше и крясъците на осъдените и напевите на друидите. Слънцето беше залязло преди два часа, ала камъните бяха осветени от горящия дървен човек. Високата над петнадесет метра фигура бе направена от два дебели дънера, които изпълняваха ролята на основни подпори. Те минаваха през краката и стигаха до раменете, към които с железни клинове бяха закрепени напречни греди. Кожата беше от преплетени клонки и пръти.

В тази „кожа“ имаше хаос от тела, крайници и глави. Хората бяха натикани толкова плътно, че не можеха да помръднат. Някои бяха изправени, други настрани, трети с главата надолу — и изпълваха всеки метър от вътрешността на фигурата.

Около краката на дървения човек бяха натрупани снопове слама, които току-що бяха запалени, и пламъците облизваха прасците и бедрата, изгаряйки хората в тях. Техните мъчителни викове се смесваха с молбите на онези над тях, минаваха покрай ушите на жреците и жриците, които бяха заобиколили дървения човек и унесено пееха и танцуваха.

Около дървения човек имаше четири отделни групи, всяка ориентирана към една от посоките на света. Друидите от северната носеха жълти роби, които символизираха въздуха. Робите на западните бяха сини като водата. На източните — зелени като земята. А южните, между дървения човек и величествените камъни, носеха червени роби, символ на огъня. След неотдавнашната смърт на крал Артур и неговия враг Мордред в земята бе настъпил хаос и друидите бяха излезли от скривалищата си, за да възобновят древните си обреди.

Всички в дървения човек бяха получили смъртна присъда през изтеклата година. Престъпници и неверници, хора, служили на краля в потискането на старите религии и събирането на данъците. Присъдата се изпълняваше тази нощ чрез пречистващия огън.

Изгарянето на осъдените беше само началото на тазвечерните събития. След като пламъците угаснеха, друидите щяха да се преместят на юг при изправените камъни. Въпреки че ги бяха обявили за свое свято място, никой от събралите се около дървения човек не знаеше кой и защо е издигнал вътрешните кръгове мегалити.

Имаше легенди естествено. За богове, царували над земя насред океана, място, наречено Атлантида. За война между боговете, която скоро станала и човешка. За жреци, дошли в Англия отвъд морето. Някои разказваха за вълшебници и магьосници, местещи грамадните камъни със силата на ума си. Твърдеше се, че като млад, преди стотици години, кралският съветник Мерлин имал нещо общо с камъните. Шушукаше се дори за същества, които не били човеци, и за безсмъртните, ходещи по Земята, ала тези истории бяха свързани с приказките за феи, самодиви и други странни създания. Имаше даже поверие, че централните камъни са поникнали от земята като растения по повеля на боговете.

Пламъците пълзяха все по-нагоре по дървения човек и писъците се усилваха. Друидите също запяха по-високо. В мрака, настрани от жестоката сцена, слаба жена, увита в черно наметало, поръбено със сребро, водеше кон, теглещ носилка, върху която бе завързана друга, по-едра фигура. Жената се препъна и едва не падна — само юздата й помогна да запази равновесие. Плащът й бе мръсен и дрипав, крачката й — уморена, ала не можеше да има съмнение в решителността й, когато продължи напред през външния пръстен мегалити.

Пламъците на дървения човек осветиха мъжа на носилката. Робата му беше разкъсана и окървавена, въпреки че отдолу носеше броня. Металът бе очукан и пробит. Лицето му беше сбръчкано от годините, косата му бе бяла. Безжизнените му очи се взираха право нагоре в звездния небосвод.

Комплексът, в който навлязоха, беше строен на етапи. В средата, накъдето се бяха запътили, имаше пет двойки камъни, подредени във формата на конска подкова. Всяка двойка се състоеше от два големи изправени камъка с хоризонтална плоча отгоре. В центъра на целия комплекс имаше плоча от слюдест пясъчник, която изпълняваше функцията на олтар за различните местни религии, процъфтявали за кратко преди да рухнат под бремето на годините. По-късно строителите бяха издигнали около първия втори пръстен от по-ниски петнисти доломити. И още по-късно бяха построили трети пръстен от пясъчникови блокове с диаметър тридесет метра.

Бе имало дори четвърти кръг от дървени колове, обграждащи целия комплекс. Стоунхендж беше достигнал върха си към 1100 г.пр.Хр. и тогава всички камъни от трите кръга, наред с четвъртия дървен кръг бяха стояли по местата си. По-късно бяха дошли римляните, които го бяха осквернили, тъй като основателно бяха смятали, че е средоточие на местните шамани, чиято власт се бяха опитвали да унищожат, също както Артур — хиляда и петстотин години по-късно. Римляните бяха съборили някои хоризонтални камъни и дори бяха успели да прекатурят част от вертикалните. Бяха изгорили външния дървен кръг, също както сега друидите изгаряха осъдените. Оригиналният олтар обаче беше устоял на всички посегателства през вековете.

Жената поведе коня с носилката към най-старата група камъни. Две изправени плочи, покрити с трета. Отметна назад качулката си и разкри набръчканата си кожа и сивата си коса, тук-там прошарена с черни кичури. Разкривените й от артрита пръсти отвързаха носилката от коня.

— Дълго чакахме, моя любов, и станахме прекалено забележими — прошепна тя на мъжа на език, който не разбираше никой друг на планетата. Все още не бе проумяла, че той не я чува и никога няма да я чуе.

Тогава забеляза мъртвия му поглед и за миг също се вторачи в звездите. После посочи с ръка.

— Там, скъпи мой Гуалкмай. — В двора на крал Артур го бяха познавали като Гавин. Беше участвал в битката при Камлан, където двамата водачи смъртоносно се бяха ранили един друг. Там бе получил раните, които бяха изсмуквали живота от тялото му, докато тя беше пътувала, за да го доведе в Стоунхендж.

Ала не я плашеха нито раните, нито смъртта му. А повреденият амулет, който Гавин носеше на шията си под бронята. Той имаше формата на две молитвено протегнати нагоре ръце без тяло.

Точно преди последния си двубой с Мордред Артур бе нанесъл на Гавин силен удар с Екскалибур, беше пробил бронята и бе разсякъл амулета на две. При вида му я побиха тръпки и от очите й бликнаха сълзите, които беше сдържала по време на едноседмичното пътуване. Обзеха я страх и скръб. Чуваше напевите, виждаше огъня на север и знаеше, че няма време за мъката си, защото друидите щяха да дойдат, за да отдадат почит на нещо, което не разбираха.

Тя леко прокара пръсти по повърхността на левия изправен камък. Скоро откри каквото търсеше и притисна дясната си длан към мястото.

За миг сякаш напевите на друидите и виковете на умиращите стихнаха. Всичко замръзна. После в камъка се появи очертание на врата. И се отвори. Жената хвана двата пръта на носилката и с усилие я задърпа към мрака пред себе си. Освободен от товара и усетил отвратителната миризма, конят препусна в нощта. Вратата незабавно се затвори зад жената и мъртвия и очертанията й изчезнаха.

След седмица Стоунхендж бе изоставен. Там, където беше горял дървеният човек, имаше само студена пепел и почернели кости. Друидите бяха отишли зад хълмовете, за да се скрият от разбойниците, които бродеха наоколо. Това продължи векове наред. Камъните бяха виждали много нашественици, много поклонници. И щяха да виждат още повече в бъдеще.

Небето бе сиво и валеше слаб дъжд, навяван от студен вятър. На левия вертикален камък от централната двойка отново се появи очертание на врата. Тя се отвори и отвътре излезе жена в черни дрехи. Когато видя дъжд, си сложи качулката. Приличаше на старицата, която беше влязла, но с петдесет години по-млада. Вместо съсухрена от възрастта плът, лицето й бе гладко и розово, косата й — черна като катран. Тя вдигна лице нагоре и остави дъжда да се стича по кожата й. Капките се смесиха с ручейчетата на сълзите й.

Беше се опитала. Безуспешно, както се бе опасявала. Гуалкмай беше мъртъв. След всички тези години заедно. Тя се пресегна в камъка и измъкна носилката със завързаното отгоре й старческо тяло.

Жената неохотно се отдръпна от входа и вратата се затвори зад нея, после изчезна. Тя бавно закрачи между камъните и излезе в равнината, като теглеше трупа. Подмина пепелта на дървения човек, без изобщо да му обърне внимание, и продължи напред. Когато стигна до един нисък хребет, точно преди Стоунхендж да се скрие от поглед, жената се обърна назад.

Беше привечер и дъждът бе престанал. Почувства се съвсем сама, слаба фигура сред огромна равнина. Приближи се до един самотен дъб с изсъхнали клони, жив страж на мегалита. Взе дървена лопата и започна да копае гроб в пръстта. Трябваше й цяла нощ, за да достигне нужната дълбочина.

Когато първите слънчеви лъчи колебливо помилваха хоризонта на изток, жената излезе от ямата. Робата й беше мръсна, тъмната й коса бе сплъстена от кал, нежните й длани бяха целите в пришки.

Тя вдигна тялото на мъжа си и го спусна в дупката, която беше изкопала. Дълго държа дланта си върху лицето му и накрая неохотно се измъкна от гроба. Бръкна в джоба си и извади малкия разсечен амулет. Известно време се взира в него, след това извади изпод робата си верижка с подобен предмет, само че цял. Закачи повредения на верижката на шията си и го подържа в длан, като галеше очертанията му. После погледна съпруга си и заговори на родния им език.

— Десет хиляди години. Обичах те всеки ден от тях. И ще те помня и обичам още десет хиляди.

И със сълзи на очи хвърли първата лопата пръст в гроба.