Зона 51: Истината

НАСТОЯЩЕТО13.

Военновъздушната база „Барксдейл“, Луизиана

Двамата офицери от ВВС вървяха към входа на Ракетния контролен център за извънредни мерки (РКЦИМ). Бяха облечени в черни пилотски гащеризони. На десните си рамене имаха пагони с юмрук, стиснал мълнии, и думите „извънредни мерки“. На гърдите си носеха самозалепващи се табелки с името, военния чин и поделението си. Единият беше майор Бартлет, другият — капитан Тейър.

РКЦИМ се намираше в средата на открито тревисто пространство с площ стотина квадратни метра, заобиколено отвсякъде от гъста гора. На двадесет метра от края на гората имаше ограда, висока три и половина метра, с бодлива тел отгоре. До сградата се стигаше по чакълест път. На всеки три метра на оградата висяха табели с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО и СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. На покрива на сградата имаше видеокамери, дистанционно управляеми картечници, сателитна антена, ракети земя-въздух и малка радарна антена. Последните три бяха насочени към безоблачното небе.

Двамата офицери току-що бяха пристигнали с пикап от военновъздушната база „Барксдейл“, където беше разквартирувано 341-во ракетно ято. Пикапът бе паркиран точно пред тях и чакаше да върне свободната смяна. РКЦИМ се намираше на тринадесет километра от главната база, един от дванадесетте пръснати наоколо ракетни контролни центрове. Всеки контролен център отговаряше за шест силоза на интерконтинентални балистични ракети.

Единият офицер въведе код в панела до външната врата и тя се отвори. Двамата влязоха в къс коридор и се приближиха до масивен портал, охраняващ асансьора. На вратата беше нарисуван гербът на Центъра за извънредни мерки. Първият офицер доближи очите си до ретинния скенер отляво на вратата. От високоговорителя се разнесе механичен глас.

— Ретината проверена. Майор Бартлет. Правомощията ви са валидни.

Вторият офицер го последва и свали очилата си, за да оближи очи до гумените окуляри.

— Ретината проверена. Капитан Тейър. Правомощията ви са валидни.

След кратка пауза компютърът отново заговори.

— Правомощията ви са валидни. Моля, въведете паролата.

Бартлет въведе паролата за деня, която бяха получили преди да тръгнат от „Барксдейл“.

Безизразният глас на компютъра отекна във фоайето.

— Паролата е валидна. Погледнете към камерата за идентифициране от дежурния персонал.

Бартлет и Тейър отстъпиха назад и вдигнаха лица към видеокамерата на тавана. Образът бе предаден на сегашните дежурни долу.

— Дежурният персонал потвърждава идентификацията — съобщи компютърът.

Вратата бавно се отвори и те влязоха в асансьора, който ги спусна на тридесет метра под земята. Кабината рязко спря и коленете им се подгънаха.

Вратата на асансьора се отвори. Вляво имаше малко помещение с провизии за три месеца. Вдясно имаше стая с две легла, баня и кухня. Двамата мъже влязоха в Ракетния контролен център за извънредни мерки, помещение с размери дванадесет на дванадесет метра, пълно с техника. Центърът представляваше капсула върху четири грамадни пружини. На теория сградата можеше да издържи на пряко ядрено попадение. Подобно на Космическото командване в планината Шайен, той беше построен в началото на Студената война, когато това се смяташе за възможно. Персоналът на центъра обаче знаеше, че въпреки подсилената броня и пружините при ядрена война няма почти никакъв шанс да оцелее.

В предната част на помещението имаше широк пулт, надлъжно разделен с бронирано стъкло, което стигаше до тавана. От двете му страни имаше по един стол. Стъклото не позволяваше на единия дежурен да достигне до двата контролни ключа или с оръжие да застави другия дежурен да завърти своя ключ.

Екраните пред пулта показваха повърхността над центъра и силозите. Много от тях имаха пъстри дисплеи с термични изображения. По време на последната световна война дежурните и останалите военни бяха поддържали пълна бойна готовност и след очевидното прекратяване на бойните действия тя бе понижена само с една степен.

Един лейтенант се изправи и отдаде чест на Бартлет.

— РКЦИМ е ваш. Няма нищо за отбелязване в дневника. Все още сме в бойна готовност трета степен. Насочващите матрици са включени. — Той бръкна под гащеризона си, свали от шията си стоманена верижка с два ключа, червен и син, и я подаде на майора. Партньорът му предаде своите ключове на Тейър.

Бартлет погледна големия червен дигитален часовник над пултовете.

— Дежурството ви свършва в шест часа и четири минути. — Докато подаваше ключа на пикапа, той погледна към пулта. — Как се държи компютърът?

Над главния компютърен пулт имаше надпис:

Освободеният от дежурство офицер прибра в джоба си ключа за пикапа. Очевидно бързаше да си тръгне.

— Добре. Без дефекти. Леко дежурство.

После заедно с партньора си се качи на асансьора. Вратата се затвори и те изчезнаха. Бартлет и Тейър седнаха на пултовете си от двете страни на стъклената стена. Майорът проследи предишните двама дежурни на видео-екраните. Единият дисплей показваше нормална картина, другият — термична. На втория двете фигури светеха в червено на син фон. Когато се качиха в пикапа, термокамерата показа силуетите им на седалките. После запалиха двигателя, който засия в яркочервено в предната част на колата.

— Вратата на повърхността е затворена — докладва Тейър.

Пикапът на екрана се отдалечаваше. Порталът автоматично се затвори.

— Оградата е затворена — съобщи капитанът. — РКЦИМ е заключен.

— Включи сензорите, ракетите и автоматичните картечници — нареди Бартлет.

Тейър завъртя ключа, който активираше картечниците и ракетите земя-въздух на покрива на сградата. Картечниците имаха сензори за движение и стреляха по всичко, движещо се наоколо. Ракетите се насочваха от радара и дежурните можеха да ги изстрелят при въздушно нападение.

Двамата замълчаха и в тишината се чу ритмичният шум на мощните помпи, които отвеждаха подпочвените води в този район на Луизиана. Намираха се само на петдесетина километра от крайбрежните блата, които обхващаха стокилометровата крайбрежна ивица на Мексиканския залив. Това не бе най-подходящото място за подземни контролни центрове и силози, но го бяха определили стремящите се към популярност политици, а не военните професионалисти. Смяташе се, че ако помпите се развалят или прекъсне електричеството, РКЦИМ ще бъде залят за четири часа. Естествено, имаше резервни помпи и два мощни генератора.

Бартлет извади една папка.

— Да проверим дали системите действат нормално. — Той я отвори на първата страница. — Кабелна връзка с Националното командване?

Тейър погледна пулта си.

— Кабелната връзка в изправност.

— Сателитна връзка с МИЛСТАР?

— Сателитна връзка в изправност.

Прозвуча алармен сигнал и майорът се сепна.

Тейър погледна радарния дисплей.

— Приближаващ се кораб. Разстояние осем километра, височина хиляда и осемстотин метра. Движи се бързо. И е голям.

— По дяволите! — измърмори Бартлет и взе микрофона на радиостанцията. — Неидентифициран кораб, навлизате в забранено въздушно пространство. Незабавно променете курса с шестнайсет градуса.

Не получи отговор.

— Приближава се — докладва Тейър.

Майорът натисна един ключ и приготви ракетите „Стингър“ на покрива.

— Неидентифициран кораб, ако незабавно не промените курса си, ще бъдете свалени.

— Имам образ — съобщи Тейър.

Бартлет погледна видеоекрана. Приближаваше се продълговат черен кораб, определено не от човешки произход.

— Какво е това, по дяволите?

Той натисна бутона и изстреля двата стингъра. Ракетите полетяха към нокътя и го улучиха. Никакъв резултат.

Майорът вдигна червения телефон, който ги свързваше с щаба в „Барксдейл“, и в същия момент чу характерното изщракване на свален предпазител. Обърна се и се озова точно пред дулото на деветмилиметровата берета на Тейър. Партньорът му беше станал от стола си и бе заобиколил стъклената стена.

— Какво… — Тейър натисна спусъка и Бартлет не успя да довърши изречението.

Куршумът улучи майора в челото, проби черепа му и избухна от тила му. Кръв, мозък и кости се размазаха в кървава каша по бронираното стъкло.

Тейър погледна видеоекрана. Нокътят беше кацнал пред сградата. Отвори се люк и на земята се спусна трап. От кораба тичешком слязоха неколцина тежко въоръжени мъже в различни камуфлажни униформи и заеха защитни позиции. Последва ги висок светлокож мъж, който се насочи към РКЦИМ. Капитанът остави пистолета върху пулта си и въведе в компютъра команда, която изключваше системите за сигурност. Стоманената врата на входа бавно се отвори.

Тейър чу асансьора и се обърна към него. Сянката на Аспазия влезе в центъра. Не размениха приветствия. Капитанът реагираше така, както го бе програмирал пазителският компютър в Синай при получаването на съответната парола — която преди три часа беше пристигнала по имейл.

Сянката на Аспазия отиде при другия пулт, бръкна под гащеризона на Бартлет, смъкна верижката с червения ключ и я постави на собствената си шия. После издърпа трупа на майора от стола, пусна го на пода и седна, без да обръща внимание на кръвта и мозъка по облегалката.

— Готов ли си? — попита Сянката на Аспазия. После взе една папка с червена корица и печат „Строго секретно“. Беше научил за Ракетния контролен център за извънредни мерки от един свой водач, внедрен на висок пост в американското разузнаване. Бе определил неколцина офицери от персонала за програмиране и беше успял с трима от тях, включително Тейър, което му даваше голям шанс в центъра постоянно да има дежурен водач. Това бе резервен план, един от многото, които Сянката на Аспазия беше подготвил по света, но може би най-ефикасният и най-отчаяният.

Тейър го погледна през стъклото.

— Ракетният силоз е готов. Ракетните системи са активирани.

— Отвори силоза — заповяда Сянката на Аспазия.

— Слушам.

На четиристотин метра от входа на Ракетния контролен център за извънредни мерки имаше друг заграден участък. Две масивни бетонни врати бавно се отвориха нагоре и заеха вертикално положение. От дюзите на специално модифицираната интерконтинентална балистична ракета ЛГМ-118А „Пийскипър“ излизаше газ.

— Силозът е отворен — докладва Тейър. Толкова често беше тренирал тази ситуация, че действаше почти инстинктивно. Единствената разлика от ученията бе това, че го мотивираше програмирането, а не заповед от Националното командване.

— Силозът е отворен — потвърди Сянката на Аспазия, като се консултира с папката. Много любезно от страна на Военновъздушните сили на Съединените щати да го снабдят с подробна инструкция за изстрелване на ракетата. Винаги изпитваше превъзходство над човеците, когато използваше собствените им изобретения срещу тях.

Кулата във военновъздушната база „Барксдейл“ имаше две функции. На горния етаж бяха авиодиспечерите, които ръководеха ежедневните операции на самото летище. На долния бяха дежурните на 341-во ракетно крило, които ръководеха ежедневните операции на контролните центрове и техните ракети.

При отварянето на вратите на силоза светна самотна червена лампичка сред множество зелени. Дежурният офицер незабавно вдигна телефона и набра номера на Ракетния контролен център за извънредни мерки. След като никой не му отговори, той остави слушалката и натисна големия червен бутон за тревога. На горния етаж на кулата зави сирена. Дежурният вдигна друг телефон, който му осигуряваше пряка връзка с командира на ятото.

— Какво означава „Насочваща матрица за извънредни мерки“? — попита Сянката на Аспазия.

Тейър вече бе проверил тази информация. След края на Студената война Съединените щати и Русия бяха сключили договор, според който интерконтиненталните балистични ракети не трябваше да са насочени към сушата. Програмираната в бойните глави информация ги насочваше към място в океана, наречено „открита океанска зона“. Така се изключваше възможността за инцидент при случайно изстрелване. В случай, че наистина се налагаше изстрелване и ракетите се използваха в бойни действия, компютърът бързо определяше нова цел на бойните глави.

— Стандартната матрица е откритата океанска зона. В началото на последната световна война обаче бяха въведени голям брой вероятни цели — отвърна Тейър. — Основната бойна матрица е срещу континентален Китай. Вторичната матрица е срещу Северна Корея. Третият приоритет е Средна Азия.

— Можем да въведем нова програма, нали?

Капитанът кимна.

— След като изстреляме ракетата, можем да установим връзка с нея чрез МИЛСТАР. Тогава можем да програмираме насочващата матрица. — Той започна да пише на лаптопа, от задната страна на който излизаха кабели, водещи до главния пулт. — Влязох в мрежата и можем да използваме компютъра от всяко място, стига да имаме достъп до МИЛСТАР. — Тейър вдигна една зелена кутийка с малка сателитна антена отгоре. — Това ще ни осигури сателитна връзка.

Сянката на Аспазия се усмихна.

— О, мястото, което имам предвид, определено има достъп до МИЛСТАР. — Той извади червения ключ изпод ризата си и го пъхна в съответния слот. — Вкарай и своя ключ. — Капитанът се подчини.

— Ще броя до три — каза Сянката на Аспазия и се втренчи през стъклото в Тейър. — Едно. Две. Три.

Двамата едновременно завъртяха ключовете.

Солидната първа степен на ЛГМ-118А се възпламени. Стойките я освободиха и ракетата бавно започна да се издига от силоза, оставяйки огнена следа.

Преди ракетата да се появи от силоза, Тейър вече бе станал. Изключи лаптопа от порта и го прибра в куфарче. Сянката на Аспазия го поведе към асансьора и двамата излязоха на повърхността.

Командирът на ятото смаяно зяпаше мигащите червени лампички, които показваха, че е изстреляна ракета. Погледна през прозореца на кулата и видя облак дим, който се издигаше в утринното небе.

— Какво е изстреляно? — попита офицерът.

Получи възможно най-лошия отговор.

— Силозът на ракетата за извънредни мерки е празен.

— Свържете ме с контролния център — нареди той.

— Нямаме връзка с Ракетния контролен център за извънредни мерки. Всичко друго изглежда наред — докладва дежурният.

Командирът на ятото се обърна към него.

— Свържете ме с командния компютър на ракетата за извънредни мерки по МИЛСТАР.

— Не получавам отговор.

— В какво състояние са другите силози на Ракетния контролен център за извънредни мерки?

— Всички други ракетни силози са затворени.

Първата степен на пийскипъра завърши едноминутното си горене и се отдели, незабавно заместена от втората. Ракетата се бе издигала право нагоре, просто поемайки инерцията на първата степен, но втората притежаваше известен инерциален вектор и ракетата слабо се обърна на северозапад. Движеше се с над хиляда и петстотин километра в час и продължаваше да увеличава скоростта си.

Втората степен изгоря и се задействаха експлозивни дюзи, които накараха големия й метален корпус да се откъсне. Когато мястото й зае третата степен, пийскипърът вече почти беше напуснал атмосферата.

Третата степен изгоря, но не се отдели. Имаше достатъчно гориво за маневриране, ако се наложи. Ракетата се намираше в космоса над Канзас. Докато бордовият компютър сверяваше координатите с различни сателити, за да насочи ракетата в геосинхронна орбита, се включиха малки двигателни ракети.

След няколко секунди и те угаснаха и пийскипърът зае позиция.

Нокътят на Сянката на Аспазия излетя и се насочи право нагоре. Движеше се още по-бързо от ракетата.

Командирът на ятото вдигна червения телефон.

— Космическо командване, следите ли изстреляната интерконтинентална балистична ракета?

— Тъй вярно. Освен това нагоре се насочва управляем кораб.

— Какъв кораб?

— Най-вероятно извънземен.

— Господи! — промълви командирът, затвори и набра номера на оперативния център на Пентагона.

Капсулата в края на пийскипъра се разцепи на две и двете части се откъснаха. Вътре нямаше бойна глава. Бавно се разтвориха слънчеви батерии, събиращи енергия от слънцето, за да захранват компютъра и комуникационната система. Разгъна се антена, на която бяха прикрепени шест сателитни чинии.

Една от чиниите се завъртя в търсене на най-близкия сателит на МИЛСТАР. Откри го в геосинхронна орбита на триста и двадесет километра оттам. Ракетата прати сигнал до сателита и получи положителен импулс от компютъра на МИЛСТАР, който показваше, че е осъществена връзка. Другите сателитни чинии бяха насочени към Земята и също пращаха сигнали, свързвайки се с подводници, бомбардировачи и ракетни контролни центрове.

Главният компютър направи проверка и установи, че всички системи функционират изправно.

Ракетата за извънредни мерки беше готова.