Зона 51: Истината

НАСТОЯЩЕТО11.

В земна орбита

Артад пристъпи напред, пъхна предната част на стъпалата си в отворите на скафандъра и се притисна към вътрешната облицовка. Задната половина се затвори зад гърба му. Той проучи дисплея точно под визьора и провери дали всички системи са изправни.

Докладът на разузнавачите, които бе пратил на древния кораб-майка, го беше заинтригувал. Последните съобщения показваха, че предавателят на Марс още не е завършен, ала това не го безпокоеше. Човеците можеха да се опитат да откарат кораба-майка на Червената планета, но какво щяха да направят после? Те имаха съвсем елементарна представа как да използват възможностите му. Всъщност, докато обмисляше възможностите, той се надяваше, че човеците наистина ще откарат кораба-майка там, за да може да го превземе. Така щеше да е в много по-добро положение, когато пристигнеше флотът. Определено щеше да е по-добре да прати първото си съобщение след като завладееше кораба-майка. Сега все едно искаше помощ в ситуация, изплъзнала се от неговия контрол.

Отиде при херметичния шлюз на нокътя, затвори вратата след себе си и изчака да се отвори външната. Намираха се до главния трюм на кораба-майка. Люковете бяха изтръгнати от мощна експлозия, отворила в борда му четиристотин метрова рана. Артад включи реактивната раница и се прехвърли на по-големия съд. Когато влезе в трюма, първо забеляза опустошението. Всичко вътре бе разбито — вътрешните прегради не бяха издържали.

Имаше няколко повредени нокътя — от марсианския флот на Аспазия. Артад тръгна към един от тях, където го чакаха неколцина кортади, също в скафандри. Те го въведоха вътре през един от люковете. В коридора се носеха трупове на аирлианци, идеално запазени в космическия вакуум. Артад не им обърна внимание, въпреки че познаваше някои. Кортадите го поведоха към контролната кабина.

Шестима мъртви аирлианци бяха закопчани с ремъци на седалките си. Дори не бяха в скафандри, което показваше, че катастрофата ги е сполетяла неочаквано.

А на командната седалка беше Аспазия.

Артад спря пред някогашния си съперник. Над десет хиляди години бяха изтекли от първата им битка. Техните Сенки и привържениците им бяха продължили войната през хилядолетията. Изобщо не беше очаквал, че ще свърши така, че Аспазия ще загине от човешка ръка, което ще лиши Артад от възможност за отмъщение.

Той протегна облечената си в ръкавицата на скафандъра шестопръста ръка и хвана брадичката на Аспазия. Повдигна отпуснатата глава. Червените очи бяха мътни и пусти.

Без да пуска брадичката му, Артад завъртя глава към трупа на друг аирлианец, който седеше зад Аспазия. Жена. Пръстите му стиснаха брадичката, впиха се в мъртвата плът. Спомняше си я. Спомняше си, когато се бе отправила на мисията в този затънтен край на вселената. Спомняше си времето, което бяха прекарали заедно.

С рязко движение той строши врата на Аспазия.

Отново погледна трупа на жената и се обърна към изхода. Тръгна си, без дори да се обърне.

Марс

„Марс Патфайндър“ беше изстрелян на 4 декември 1996 година. На 4 юли следващата година стигна до Марс и влезе в орбита, която изобщо не минаваше близо до Сидония. Сондата навлезе в атмосферата и парашутът й се отвори на осем километра над планетата. На двадесет и един метра височина близо до Арес Валис парашутът се откъсна и заобиколен с въздушни възглавници, „Патфайндър“ падна на повърхността и отскочи. Продължи да подскача повече от осемстотин метра преди най-после да спре. Въздушните възглавници спаднаха.

Подобно на венчелистчета, бавно се отвориха четири сини слънчеви батерии. Разгъна се метеорологична антена, наред със СМП, скенера на „Марс Патфайндър“. Върху една от слънчевите батерии имаше малък всъдеход, наречен „Просветената истина“ в чест на афро-американска героиня от борбата против робството през XIX век Съджърнър Трут. Всъдеходът беше дълъг шестдесет и шест сантиметра и тежеше десет килограма.

Призори на 5 юли 1997 година СМП, който всъщност представляваше две разположени под различен ъгъл камери, даващи заедно триизмерно изображение, засне първите картини от повърхността на планетата. „Просветената истина“ бавно спусна прибраните си по време на пътуването колела и потегли по марсианската повърхност — първият човешки всъдеход на друга планета след последния полет на „Аполо“ на Луната. „Просветената истина“ измина четиридесет сантиметра до една скала, която ръководителите на полета нарекоха Досадника, и я анализира с помощта на АПРС — алфа-протонен рентгенов спектрометър. АПРС бомбардира скалата с алфа-частици и измери рикоширалата радиация. Данните бяха пратени на „Патфайндър“, който ги препрати на Земята. Анализирайки резултатите, учените получиха доста пълна представа за състава на скалата.

Един от проблемите с придвижването на „Просветената истина“ бе, че образите и данните пътуваха до Земята за две и половина минути. Също толкова време изминаваше, докато ръководителите на полета пратят обратно насочваща информация. Ето защо те трябваше извънредно внимателно да планират бъдещите движения на всъдехода. Американската общественост беше толкова възхитена от този успех, че през първия ден от работата на „Просветената истина“ в уебсайта на НАСА влязоха четиридесет и четири милиона души.

Проектираният да издържи само седем дни всъдеход продължи да функционира дълго след този срок. През август той се отдалечи на разстояние от десет метра, като измери състава на няколко скали. Останала с тридесет процента енергия, на 26 септември „Просветената истина“ бе пратена на най-дългото си пътуване от петдесет метра покрай сондата „Патфайндър“. На другия ден обаче сигналът и от „Просветената истина“, и от „Патфайндър“ се изгуби. Учените смятаха, че с началото на марсианската есен температурата е спаднала под долната граница, при която можел да работи предавателят.

Въпреки това те продължиха да пращат заповеди на „Просветената истина“ още няколко седмици, в случай, че макар да не е в състояние да предава данни чрез „Патфайндър“, всъдеходът все още може да приема и да функционира с енергията от слънчевите батерии.

Учените не знаеха, че сондата наистина предава техните заповеди на всъдехода, който продължаваше бавното си пътуване по повърхността на Марс с помощта на елементарната си лазерна насочваща система, позволяваща му да заобикаля препятствията. „Просветената истина“ се отдалечи на над четиристотин метра от сондата преди батериите й най-после да се изтощят. Всъдеходът спря в центъра на открито пространство — малък символ на способността на човечеството да лети до други светове.

И продължаваше да стои на това място години по-късно, когато на хоризонта се появи червен облак прах, показващ, че нещо се приближава. Главният конвой на аирлианците бе почти в подножието на Монс Олимпус. На километри зад него колата бе взела кристала от развалините на Лицето и бързаше да го настигне. Огромните вериги се впиваха в марсианската повърхност и вдигаха облаци червен прах.

Само едно звено от веригата на извънземната машина беше по-голямо от целия земен всъдеход.

И едно от тях заби всъдехода в марсианската почва, също както човек може да настъпи мравка, без да я забележи.

На четиристотин метра оттам сондата „Патфайндър“ изобщо не бе видяна — аирлианците бързаха да настигнат конвоя за Монс Олимпус.

Въздушното пространство на Южните Съединени щати

Сянката на Аспазия летеше на височина двайсет и пет километра, много над линиите на пътническите самолети, и обмисляше положението, в което се намираше. Без да губи време за гняв и съжаление, той просто анализираше фактите.

Нановирусът вече не функционираше и онези, които преди бяха негови неволни роби, сега бяха свободни.

Великденският остров вече не съществуваше.

Мисията на планината Синай гъмжеше от израелски войници.

Аспазия беше загинал в космоса.

Артад бе свободен и в момента човеците следяха нокътя му, който очевидно летеше към Марс.

Сянката на Аспазия беше изгубил много. И имаше само един нокът, неспособен на космически скокове.

Неприемливо.

Знаеше го, още когато сключваше сделката. Нямаше да изгуби цяла вечност в пълзене между звездните системи със субсветлинна скорост. Нямаше да го направи дори в криогенен сън. Достатъчно дълго бе чакал, за да приеме такава участ.

Оставаха му още няколко възможности. Водачите. През годините беше вербувал много хора, бе ги водил на Синай и ги беше принуждавал да влизат в директен контакт с пазителя. Машината буквално беше „пренаписвала“ мозъците им, за да ги превърне в слуги, без да се налага той да ги заразява с нановируса. И тъй като бе отпечатана в умовете им, програмата продължаваше да функционира, въпреки че Сянката на Аспазия не контролираше пазителите. Беше върнал тези хора по родните им места — агенти, готови да се подчинят на волята му, когато получат съответната парола.

Винаги трябва да имаш резервен план. Сянката на Аспазия бе научил този урок през хилядолетията в различните си превъплъщения. Най-сигурната гаранция беше винаги да има клонирано тяло в ка-ваната и спомените му да са качени в компютъра. Така, ако го убиеха, както се бе случвало, ка-машината щеше да се активира, да качи спомените в клонинга и той отново щеше да се „съживи“. Естествено случилото се от последното актуализиране на компютъра до неговата „смърт“ щеше да се изгуби, но Сянката на Аспазия винаги се опитваше да поддържа компютъра в крачка със събитията и рядко го актуализираше на повече от десет години. Сега той беше в ръцете на израелците, дълбоко в подножието на Синай, но в момента това не вълнуваше Сянката на Аспазия. Имаше много по-добър резервен план — безсмъртие.

Имаше и резервен вариант за подкрепа в случай, че положението ужасно се влоши, както бе станало. Той провери местонахождението си. Намираше се над Западен Тексас, където Рио Гранде описваше широк завой, близо до националния парк „Биг Бенд“.

Спусна нокътя през атмосферата с висока скорост и я намали точно над пустинята. Наоколо не се забелязваха светлини, нито следа от цивилизация. Това не беше необичайно, тъй като „Биг Бенд“ бе най-малко посещаваният национален парк в Съединените щати, макар да обхващаше над осемстотин хиляди акра. Индианците бяха наричали района Скалното хранилище на Великия дух, което даваше представа за терена. Първите испански изследователи го бяха нарекли El Despoblado, Необитаемата земя.

Нокътят кацна в подножието на високата хиляда и двеста метра планина Чиликота. В радиус от шестдесет километра наоколо не минаваха никакви пътища. Сянката на Аспазия включи мощен прожектор в горния край на кораба. Лъчът му щеше да освети терена на разстояние петдесетина километра, стига да не го спираше планината.

После Сянката на Аспазия се отпусна назад и зачака.

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

В стаята час по час влизаха лекари, проверяваха картона, преглеждаха пациентката и си тръгваха. Не защото смятаха, че някой от тях може да направи нещо повече, а защото никой не вярваше, че е жива, и трябваше да го видят със собствените си очи.

Кели Рейнолдс тежеше около тридесет и пет килограма, много под обичайните й седемдесет и пет. Интравенозното вливане в измършавялото й тяло се бе оказало почти невъзможно. Но тъй като нямаше друг начин да я хранят, лекарите бяха упорствали, докато не бяха поставили две системи направо в артериите.

Откакто я бяха докарали от Великденския остров, не беше идвала в съзнание и нямаше голяма надежда, че това изобщо ще се случи. Нито един от лекарите, които бяха удивени, че е жива, нямаше да се обзаложи, че ще оцелее повече от няколко дни. Бе изгубила прекалено много телесна маса и жизнените й органи бяха тежко увредени. Те не можеха да си обяснят защо още не е умряла.

Но Кели Рейнолдс остана жива. Защото една от сестрите в спешното отделение не мислеше като лекарите. Тери Къмингс работеше в „Триплър“ повече от тридесет и пет години. Беше натрупала опит с безбройните ранени, които караха от Виетнам в края на онази война. Бе виждала да се предават и умират хора, които би трябвало да оцелеят, беше виждала да оживяват хора, вече отписани от докторите.

Тя вярваше, че Кели Рейнолдс е от втората група. В края на краищата нали досега беше оцеляла? Това показваше силна воля. Затова, докато лекарите зяпаха костеливото тяло и клатеха глави, Къмингс се отнасяше с нея като с жив човек, държеше я за ръка и й говореше, макар че пациентката не я чуваше.

Дълбоко в ума си, в онова ъгълче, в което бе избягала, когато я бяха свързали с пазителя на Великденския остров, Кели Рейнолдс беше повече от жива и разсъждаваше. Анализираше пороя от данни, натрупани по време на симбиозата с пазителя. Адски много история, повечето от която различна от учебниците.

И началото на всичко това по времето, когато аирлианците бяха пристигнали на планетата. Пазителят й бе показал някои неща, но всеки път щом мислите й стигнеха до тях, тя се отдръпваше, ужасена от истината. И поради това не можеше да излезе от комата, в която се намираше.

Стоунхендж

Търкот се взираше в кратера, в който лежаха грамадните камъни, някога представлявали Стоунхендж, разхвърляни като кубчета от ядосана детска ръка. После включи радиостанцията си.

— Яков?

— Да?

— Къде са двата кораба?

— Насочиха се на югозапад. Свързах се с майор Куин и му казах да предаде на Космическото командване да ги проследи.

— Видях Дънкан.

Отговори му само пращене.

— Не успях да я спася. Роякът пак я отвлече. Изглеждаше много зле. Едната й ръка беше отрязана. Каза, че съжалявала.

— За какво? — най-после се обади руснакът.

— Не знам.

— Трябва да тръгваме — каза Яков. — Качвай се на борда.

Майорът се обърна и видя, че от кораба-майка се спуска трап. Спиърсън отцепваше района. Полковникът се приближи до Търкот.

— Какво беше това?

— Не знам. — Търкот нямаше нито време, нито желание да обяснява за Рояка, Дънкан и Марс. — Трябва да тръгвам.

— Имате ли нужда от помощ? — попита британецът.

Търкот уморено се усмихна.

— Благодаря за предложението, но следващата битка няма да се проведе тук… — той посочи земята под краката си, после вдигна ръка към небето, — а там.

Въздушното пространство на Северния Атлантически океан

Капсулата висеше във въздуха до космическия кораб, скрита в мрака на километър и половина над океана. От горната страна на кораба се отвори люк и Гарлин се покатери върху корпуса, като се движеше внимателно, но без осигурително въже. Застана в центъра и зачака капсулата да се приближи. Сферата се спусна и се приземи върху самия кораб. Гарлин отвори два малки люка, извади кабели и закрепи капсулата за кораба.

Рампата на черното кълбо се отвори и той влезе вътре. Скоро излезе с Дънкан на ръце. Пренесе я в кораба и я завърза на една от седалките. Направи втори курс и замъкна на борда кивота на завета. При третия взе жреческите одежди и короната. Капсулата се затвори и Гарлин се върна в космическия кораб.

Бавно увеличи скоростта, понесе се нагоре, напусна атмосферата и влезе в земна орбита. Люкът на капсулата отново се отвори и от него излезе кълбото на Рояка — само с две напълно развити пипала.

Никой разумен вид в космоса не знаеше произхода на Рояка. Учените от расите, които бяха оцелели след контакта с него и бяха успели да проучат труповете след битките, бяха установили само някои неща. Например, че кълбото представлява голям череп с масивен мозък, състоящ се от четири полукълба. Пипалата имаха мозъчен стълб и установяваха връзка с главния мозък, като се скачваха с него. Те можеха да контролират всеки организъм, в който проникнеха. Друга интересна особеност на Рояка бе това, че изглежда, беше еволюирал в условията на безтегловност. Кълбото с огромна трудност се движеше по планетна повърхност и това изискваше да са се скачили почти всичките му пипала.

В безтегловност обаче Роякът се движеше бързо и ефикасно дори само с едно пипало. Можеше да издържа известно време без кислород. Очите му бяха разположени на равни разстояния по тялото и кълбото с еднаква лекота се придвижваше във всяка посока. За него не съществуваха понятията „назад“, „нагоре“ и „надолу“. В редките случаи на ръкопашен бой в космически кораби Роякът беше жесток и непобедим противник. Учените на аирлианците предполагаха, че той не е еволюирал естествено, а е раса, създадена като оръжие — погълнала собствените си създатели и превърнала се в чума на вселената.

Тук задачата бе проста. Роякът пропълзя по повърхността на космическия кораб и стигна до херметичния шлюз. Люкът се отвори и кълбото влезе.

Лиза Дънкан чу отварянето на външния люк. Разбра къде се намира — в собствения си космически кораб. Безтегловността й показваше също, че се намира в космоса. Беше завързана на седалка в дъното на пилотската кабина. Цялата бе в засъхнала кръв, косата й беше сплъстена.

Когато вътрешният люк се отвори, Дънкан завъртя глава. Кълбото плавно влезе в кабината. Кожата й настръхна при отвратителния вид на съществото. То се приближи до съседната седалка и се хвана с едното си пипало. Щом се настани, Гарлин се откопча от своята седалка и отиде при Дънкан.

— Къде си? — промълви тя. — Истинският?

Гарлин безизразно я погледна, после отвори капака на кивота на завета вдигна короната и я постави на главата й.

— Не научи ли всичко, което искаше? — попита Дънкан. — Какво още ти трябва?

— Искаме да знаем защо си дошла на тази планета с кораба си — отвърна Гарлин.

— Какъв е бил Гарлин? — попита тя. — Знам, че си някъде там вътре, някаква частица от теб. Някаква човешка частица.

— Той е тук. — Гарлин посочи главата си. — Но ние контролираме всичко. Няма да може да ти помогне.

— Тогава защо не облада и мен? — Дънкан печелеше време, за да отложи сондирането.

Гарлин поклати глава.

— Не можем. Заради вируса, който е в теб. От Граала на аирлианците. Той атакува всичко, което влезе в тялото. — Гарлин се обърна към кивота и протегна ръце към пулта.

Дънкан извика, когато психосондата проникна в мозъка й.

Националният парк „Биг Бенд“

Сянката на Аспазия отдавна се бе подготвил за тази операция и беше дал заповед за осъществяването й още с пристигането си на Великденския остров. Това бе една от многобройните заповеди, които беше издал, тъй като не знаеше кои от тях ще се наложи да използва.

Затова не се изненада, когато в далечината се появиха дванадесет чифта фарове — приближаваха се към него. Бе пратил тридесет водачи, всички бивши военни, в този отдалечен край на Тексас. Беше се надявал, че никога няма да се наложи да ги повика.

Дванадесетте пикапа спряха до нокътя и мъжете слязоха. Извадиха оръжията и раниците си от колите и тихо се качиха по тясната стълба, която им бе спуснал Сянката на Аспазия. Щом всички стъпиха на борда, той затвори люка и излетя. За втората фаза от резервния си план.

Кемп Роуи, Северна Каролина

Нещата се бяха променили. Това беше впечатлението на Търкот, когато Яков спусна кораба-майка към пистата. Имаше много светлини. Цареше оживление. Обикаляха хеликоптери, които припряно правеха път на кацащия извънземен кораб. В единия край на летището бяха подредени шест товарни самолета С-130.

Щом руснакът спря кораба над земята, двамата отидоха при най-близкия люк и слязоха. Търкот носеше Екскалибур, увит в парче плат. Майор Куин ги чакаше, застанал между полковник Микол и някакъв мъж в хубав костюм.

— Майор Търкот, господин Яков. — Куин бързо пристъпи напред, за да ги представи. — Това е заместник генералният секретар Каонг, новият директор на ККИООН.

Търкот едва не се засмя. ККИООН — Комисията за контрол на извънземните към Обединените нации — всъщност не съществуваше, тъй като беше създадена след като двамата с Дънкан бяха разгласили какво е било скрито в Зона 51. Каонг официално му подаде ръка.

— С какво можем да сме ви полезни, господин Каонг?

— Опитваме се да определим каква е опасността в момента — отвърна заместник генералният секретар. — Известно ни е, че Сянката на Аспазия все още е на свобода, както и Артад.

Търкот се зачуди дали наистина долавя обвинителни нотки в гласа му, или само му се е сторило.

— Майор Куин може да ви каже повече по този въпрос.

— Какво се е случило при Стоунхендж? — попита Каонг. — Получихме само най-общи сведения от британците. Самите те не са съвсем сигурни.

— Роякът откри някакъв космически кораб — отвърна Търкот и се озърна. Търсеше войниците от Космическото командване, които трябваше да са тук.

— И каква е целта на този Рояк?

— Предполагам същата като на Артад. Да отиде на Марс и да превземе предавателя. Да се свърже с родния си свят и да повика подкрепление.

— Крайно обезпокоително — отбеляза Каонг.

Търкот отново насочи вниманието си към представителя на Обединените нации. Искрен ли беше?

— Да. Обезпокоително. Това е точната дума.

— Можем ли да ви помогнем?

Майорът се зачуди къде е била цялата тази помощ, докато той беше на Еверест.

— В момента не можете да направите нищо. — Той се обърна към Куин. — Тук ли са хората от Космическото командване?

Куин кимна.

— Пълен екип със снаряжение и скафандри ТШКБС. Готови за път.

— Къде са корабите на Артад и Рояка?

Куин ги поведе към хангара.

— Артад известно време беше спрял при разбития кораб-майка. Нокътят му потегли преди двайсетина минути. Ако се съди по времето, за което пристигна Аспазия, смятаме, че ще стигне на Марс за два дни. Корабът на Рояка току-що излезе от орбита. Засега не знаем скоростта му, така че нямаме представа кой пръв ще стигне на Марс.

— А Сянката на Аспазия и неговият нокът? — попита Търкот, докато влизаше в хангара.

Наблизо стоеше мъж в черен гащеризон с пагон на Космическото командване на рамото.

— Изгубихме го някъде над Тексас.

Това накара Търкот да се закове на място.

— Над Тексас ли? Не е ли в космоса?

— Не сме забелязвали нищо друго да напуска гравитационното поле на Земята.

— По дяволите! — измърмори Търкот и се строполи на един стол. — Добре. Разкажи ми за Тесла и Тунгуския район. Трябва ми нещо повече от това — той вдигна меча, — когато тръгна след тях.

Марс

Конвоят на аирлианците се изкачваше по сто и петдесет километровата рампа, която водеше през високия шест и половина километра насип около Монс Олимпус. Зад него се вдигаше червен облак прах. Самият отвор в насипа бе дълбок над три километра, изпитание за ефикасността и огромните възможности на роботите. Десетина робота бяха пръснати наоколо — системите им бяха блокирали след изключването на сидонийския пазител.

Първият всъдеход мина през насипа и продължи нагоре по склона на Монс Олимпус. Вулканът беше толкова голям, че склонът бе сравнително полегат, едва около пет градуса. Близо до върха се виждаха дъгите на двете готови кули и незавършената трета. На осемдесет километра след конвоя — в подножието на рампата — се движеше всъдеходът, който носеше основния елемент на предавателя.