Зона 51: Истината

НАСТОЯЩЕТО15.

Въздушното пространство на Кемп Роуи

— Какво ни е известно? — попита Търкот. Намираха се в контролната зала и наблюдаваха компютърния дисплей, който в момента предаваше информация от Космическото командване. В момента нокътят на Сянката на Аспазия беше в орбита и се движеше на изток.

— Почакай малко — отвърна Кинкейд и посочи екрана. — Насочва се нанякъде. Иначе няма нужда да се движи.

— Накъде?

Кинкейд проектира траекторията на нокътя.

— Натам.

Точно по траекторията имаше светла точица.

— Какво е това? — попита Търкот.

— Международната космическа станция.

— А ракетата за извънредни мерки?

— Ракетата е тук. Точно над Кавказ.

— Херметизирай кораба — нареди Търкот на руснака, после се обърна към Манинг. — Пригответе хората си. Потегляме на спешна операция.

— Хм… — Майор Куин беше вдигнал ръка почти като ученик; с другата притискаше слушалката до ухото си, за да чуе какво му говорят.

— Да?

— Космическото командване е копирало насочваща матрица, която току-що е била пратена от ракетата за извънредни мерки.

— Цели?

— Двайсет и пет града по света. Струва ми се, че ги е избрал по население. — Той бързо ги изброи: Ню Йорк, Мексико Сити, Сао Паоло, Токио, Осака-Киото, Лос Анжелис, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Лондон, Москва, Калкута, Бомбай, Чикаго, Лима, Париж, Санкт Петербург, Ню Делхи, Техеран, Шанхай, Банкок, Кайро, Сидни, Атина, Багдад и Атланта.

Търкот само го зяпаше.

— Всички са взети на прицел — прибави Куин, тъй като не бе уверен, че Търкот го е разбрал.

— Със собствените ни оръжия.

Това не беше въпрос.

— Точно така.

— Значи е късно да унищожаваме ракетата.

— Да. Единственият начин да спрем тези ядрени бомби е да си върнем контрола върху компютъра.

— И къде е той?

— Предполагам, че е в нокътя на Сянката на Аспазия. От „Барксдейл“ потвърждават, че в контролния център няма никого и че главният компютър там е изключен. Сянката на Аспазия трябва да има лаптоп със сателитна връзка.

Търкот се обърна и погледна Яков. Руснакът държеше бутилка с някаква прозрачна течност. Той отпи голяма глътка и подаде шишето на майора. Офицерът от спецчастите отказа.

— И без това достатъчно ме боли главата.

— Винаги съм твърдял, че положението може да стане по-лошо — отвърна Яков.

Търкот не му обърна внимание.

— Освен това… — Куин млъкна.

— Да?

— Каонг… — Куин хвърли поглед на екрана на лаптопа си — иска да разговаря с теб.

— За какво?

— Сянката на Аспазия пратил ултиматум на Обединените нации.

Търкот се приближи, седна до Куин и погледна лицето на дисплея.

— С какво мога да ви помогна, господин заместник генерален секретар?

Каонг явно слушаше някого от лявата си страна. После протегна ръка и настрои някакво копче. Гласът му се разнесе от тонколоните.

— Получихме ултиматум от Сянката на Аспазия. Ако му дадем кораба-майка, той ще ни предаде контрола на ракетата за извънредни мерки.

— Вие ли? — попита Търкот. — Корабът-майка не е във ваши ръце. Ние го контролираме. Контролира го Зона петдесет и едно.

Заместник генералният секретар се намръщи.

— Не ви разбирам, господин майор. Вие сте подчинени на ККИООН.

— Не видях никого от ККИООН, когато бях на Еверест — заяви Търкот. — Никой не помогна на Яков в Арарат. Нито когато Куин и Кинкейд бяха атакувани в Зона петдесет и едно. Нямате си и представа за какво говорите, господине. Не познавате Сянката на Аспазия. Ние го познаваме. Не можем да му имаме доверие.

— Но той се свърза с Обединените нации — възрази Каонг. — И заплашва родината ви, наред с всички други страни членки. Аз…

Търкот поклати глава.

— Първо ще се справим със Сянката на Аспазия. После и с останалите.

— Кои останали?

— Нямам време за обяснения. — Търкот се пресегна и прекъсна връзката, върна се при пилотската седалка и седна. — Корабът херметизиран ли е?

— Да — потвърди Яков.

— Добре. — Майорът постави ръце върху пулта и корабът-майка се издигна.

Международната космическа станция

Кой би помислил, че херметичният шлюз на Международната космическа станция може да има нужда от ключалка?

Сянката на Аспазия се изстреля с реактивна раница през малкото разстояние между нокътя и космическата станция и просто натисна бравата на външния люк. Вмъкна се вътре и затвори люка след себе си. Свали шлема си, после отвори вътрешния люк. В тесния коридор пред него се носеше човек, който стискаше лост — очевидно единственото оръжие, което бе успял да открие екипажът на станцията.

Сянката на Аспазия пъхна под мишница пиката, която беше взел от оръжейната на нокътя, и натисна вдлъбнатината на дръжката й. Златистият лъч улучи мъжа и го повали в безсъзнание. Съществото сви крака, оттласна се и затвори люка след себе си. Прекоси центъра на помещението и отблъсна космонавта от пътя си. Отсрещният люк бе затворен и когато стигна до него, Сянката на Аспазия установи, че не поддава. Той надникна през стъкленото прозорче и видя жена, която се взираше в него от отсрещната страна. Знаеше, че на станцията има тричленен екипаж, двама американци — мъж и жена — и един руснак.

Нямаше време за игрички. Сянката на Аспазия отстъпи назад, прицели се в люка, настрои енергийната мощност и продължително натисна спусъка. Златният лъч улучи средата на люка. След две секунди металът започна да се огъва. Съществото пусна бутона и люкът се отвори. Чу шлюза зад себе си и се обърна — капитан Тейър влизаше в коридора с лаптопа и малката сателитна радиостанция под мишница.

Сянката на Аспазия влетя във вътрешния модул, американската лаборатория. Жената беше отстъпила назад и стоеше до другия мъж от екипажа, който отчаяно се опитваше да се свърже по радиостанцията с контролния център. Без да губи време, Сянката на Аспазия стреля два пъти и ги повали на пода.

После заповяда на Тейър да влезе в модула. Докато капитанът включваше компютъра и сателитната радиостанция в електрическата мрежа и комуникационната система на космическата станция, на борда се качиха неколцина водачи, които Сянката на Аспазия бе събрал в Тексас. Той им нареди да изнесат тримата космонавти и да ги изхвърлят през херметичния шлюз.

Сянката на Аспазия застана до шлюза и през един илюминатор погледна трите носещи се наблизо трупа. Бяха изтекли четиридесет и пет минути, откакто беше пратил ултиматума си до Обединените нации. Оставаха още няколко минути, докато Тейър се приготвеше да изстреля ядрения залп. Съществото отправи очи към планетата.

— Вие сте на ход, господин Търкот — каза Сянката на Аспазия и отново си сложи шлема.

В космоса

Гарлин безизразно наблюдаваше екрана на кивота на завета. След като Роякът имаше кораб и знаеше откъде е дошла Дънкан, тя вече не представляваше приоритет. Сега главната цел на сондирането бе да научат колкото може повече за човеците, за да подготвят пълен доклад, щом стигнат на Марс и овладеят предавателя.

Докато кивотът ровеше в мозъка на Дънкан, артерията отново поддаде. Байпасът изпълни функцията си, мозъкът продължи да функционира и Гарлин скоро беше възнаграден с образ на група мъже, облечени в брони и събрани около кръгла маса, поставена в средата на зала с дървена ламперия.

И в сенките на залата стоеше Дънкан в бяла роба, поръбена със сребро.

В орбита

Търкот все повече свикваше с управлението на кораба-майка. Пултът, който използваше, бе съвсем прост, макар че той нямаше представа за предназначението на много дисплеи и бутони. Вече виждаше заоблеността на Земята, което показваше, че са много високо. Той даде знак на Яков да заеме мястото му.

— Отивам отпред при хората от Космическото командване.

Руснакът не беше доволен. За пореден път го изключваха от действията, тъй като нито един от скафандрите ТШКБС не ставаше на грамадното му тяло. Той неохотно се премести на пилотската седалка.

— Как искаш да се приближа до космическата станция?

— Едва ли ще можем да ги изненадаме — отвърна Търкот. — Просто приближи кораба на стотина метра.

— Ами ако Сянката на Аспазия ни атакува с нокътя?

— Този кораб му трябва — поясни майорът. — Няма да рискува да го повреди.

Без да губи повече време, Търкот изскочи от командната зала и се затича към предния трюм. Шестима десантници вече бяха в скафандри и чакаха. Той си наложи да не мърда, докато внимателно увиваха подложката на СУАР връзката около главата му. После се намести в задната половина на скафандъра. Затвориха предната, скафандърът се херметизира и той усети притока на кислород от резервоара.

И преди бе носил ТШКБС — по време на операцията на платото Гиза за спасяването на Дънкан. Щом скафандърът се херметизира, той бе готов за действие, но гласът на Манинг отекна в шлема му.

— Почакайте.

— Какво има? — попита Търкот. Виждаше вътрешността на трюма върху заобления екран пред очите си.

— Трябва да минат една-две минути, докато СУАР връзката се синхронизира с ума ви и компютъра.

Майорът си наложи да остане неподвижен. Не усещаше никаква промяна.

На дясната му ръка бе монтиран МК-98. Приличаше на пневматичен чук с отворена тръба в края. Отгоре имаше лазерен мерник и той е черен като скафандъра и МК-98. В пълнителя беше зареден шестдесетсантиметров цилиндър. В него имаше десет стрели с обеднен уран, всяка дълга петнадесет и с диаметър два и половина сантиметра. Изстрелваха се с пружина. Скоростта им в цилиндъра не се намаляваше поради триене, тъй като електромагнитно поле ги задържаше точно в центъра на цевта. Това бе най-подходящото оръжие на Космическото командване за условията на безтегловност и вакуум. Тъй като в космоса нямаше въздух, стрелите летяха, докато не улучат нещо.

Отляво на скафандъра Търкот имаше напълно функционална огромна „ръка“ с двадесетсантиметрови пръсти. Двама десантници имаха МК-99, които приличаха на МК-98, но изстрелваха по-големи стрели, приблизително също толкова дълги, но с диаметър пет сантиметра. Те съдържаха високоексплозивен заряд.

— Може ли вече да тръгвам? — попита Търкот.

— Да — отвърна Манинг.

Със СУАР връзката беше различно, скоро установи майорът, когато вдигна „длан“ пред визьора си. Ръката на скафандъра се движеше заедно с неговата, а не след нея. Малка, но съществена разлика. Предишния път, когато бе носил скафандър, приемаше забавянето на реакцията на скафандъра като неизбежната цена за допълнителната броня и сила. Но сега — сега само трябваше да се движи нормално и скафандърът реагираше синхронно.

Търкот вдигна Екскалибур и го пъхна в кожената ножница, която бе наредил на един от хората на Манинг да му ушие, закрепена за скафандъра му с велкро.

В шлема му се разнесе гласът на Яков.

— Космическата станция е на пет километра от нас. Приближавам се. Няма следа от нокътя. Не отговаря на позивните.

Майорът вече четири пъти беше водил битки със Сянката на Аспазия и бе разбрал, че нищо не е такова, каквото изглежда. В такива сблъсъци трябваше да очаква неочакваното. Съмняваше се, че съществото е изоставило нокътя, даже да оставеше водачи на борда му. Но също така знаеше, че целта на извънземния е корабът-майка. Трябваше да вземе предвид и факта, че Сянката на Аспазия проявява изключителна отмъстителност — той беше възнамерявал да унищожи Великденския остров, а след това и целия тихоокеански регион, а сега се готвеше да прати в небитието двадесет и пет големи града.

— На един километър сме — съобщи руснакът. — Бавно се приближаваме. Ще ти отворя външния люк. Всички в скафандри ли са?

— Да — потвърди Манинг.

Лампите в трюма угаснаха и за няколко секунди те останаха в пълен мрак. След това люкът на трюма започна да се отваря и вътре нахлу сребриста звездна светлина. Въздухът излезе със свистене. Капитанът и хората му тръгнаха напред с приготвени оръжия. Търкот ги последва и превключи дисплея си на нощно виждане, усилвайки светлината на звездите.

Космическата станция беше точно пред тях, три свързани помежду си модула и големи слънчеви батерии. Наблизо се носеха три трупа в сини гащеризони.

— Някаква информация за екипажа на станцията? — попита Търкот.

— Трима: двама американци и един руснак — веднага отговори Куин.

Още трима убити, помисли си Търкот. Нищожен брой в сравнение с жертвите на последната световна война, но все пак — защо Сянката на Аспазия бе превзел космическата станция? Тя не му трябваше. Майорът знаеше, че Сянката на Аспазия също го познава.

— Членовете на екипажа са мъртви — съобщи той.

— Виждаме — отвърна Манинг.

Търкот разбра, че не бе трябвало да посочва очевидното, но искаше капитанът да осъзнае, че сега на борда на станцията има само противници.

— Спирам — каза Яков и спря кораба-майка на няма и сто метра от космическата станция.

— Около мен, кръгов клин — нареди Манинг. Дванадесетимата десантници излетяха от трюма и се разгърнаха от двете страни и под капитана. Търкот си помисли, че това е съвсем различна бойна обстановка, в която постоянно трябва да се имат предвид и трите измерения, и изчака на ръба на трюма, докато първият десантник стигне до космическата станция.

После включи реактивната си раница и излетя от трюма. Ала не се насочи напред, а се издигна нагоре, плътно до корпуса на кораба-майка.

Другите единадесет души изчакаха, докато първият застане вляво от херметичния шлюз. Той залепи насочен взрив върху стената на модула и се отдръпна.

Експлозивът избухна и проби дупка в станцията. Двама десантници влетяха през нея с насочени напред оръжия.

Търкот видя, че нокътят се появява точно иззад кораба-майка. Беше се крил на север зад заоблеността на Земята. Когато се приближи, издълженият корпус се завъртя с по-дебелия край напред. Слабо заобленият кораб рязко намали скоростта и когато стигна до кораба-майка, едва се движеше. Застана под ъгъл към него, но не се допря, а спря на няколко метра.

Търкот се носеше в сенките до горната страна на кораба-майка — тъмен силует, който почти не се различаваше на черния фон на корпуса. Зърна проблясък, който продължи само няколко секунди. Превключеният му на нощно виждане дисплей показа фигура в скафандър, която излезе от нокътя и се насочи към кораба-майка.

Търкот вдигна МК-98 и се прицели във фигурата. Изчака да се изравни с него и стреля, като изпразни половината пълнител.

Първата стрела с обеднен уран улучи Сянката на Аспазия отдясно, проби скафандъра му, премина през тялото му и излезе от другата страна. От удара тялото му се завъртя във вакуума. Поради тази причина вторият заряд профуча покрай него, но Търкот коригира мерника си и следващите три попадения бяха в тялото на извънземния. От раните се вдигаха червени облачета.

Когато в пълнителя му останаха шест стрели, майорът прекрати огъня и полетя „надолу“ към премятащото се тяло. Трябваше да увеличи скоростта, за да го настигне, тъй като стрелите не само го бяха разкъсали, но му бяха придали и ускорение. Търкот протегна ръка и хвана безжизнената фигура. Вече се намираше на близо километър от кораба-майка, затова насочи реактивната струя в обратната посока.

Спря в откритото пространство високо над Земята и бръкна в раницата на гърба на Сянката на Аспазия. Откри кислородните тръби и ги измъкна навън, без да ги пуска.

Доближи фигурата към себе си, вдигна тъмния визьор и видя лицето на Сянката на Аспазия. От устата му се стичаше струя гъста кръв. Очите бяха изцъклени. Майорът зачака. Клепачите потрепнаха и на лицето проблесна разум.

Офицерът от спецчастите стисна „дланта“ си и проби кислородните тръби. Сянката на Аспазия отвори уста и няколко секунди напразно се опитваше да си поеме въздух. Накрая смъртта отново го настигна.

Търкот си помисли дали да не го завърже за корпуса на кораба-майка. Да го кара да умира на всеки няколко минути. Подходящо възмездие за всички мъки, които бе причинило на човечеството това извънземно същество.

Той погледна към планетата. Границата между деня и нощта разполовяваше Съединените щати. Видя облачната покривна на Карибите. Наближаваше буря.

Гласът на Яков го откъсна от унеса му.

— Приятелю? Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Къде си? Хората, които са на пост пред станцията, ми пратиха съобщение. Капитан Манинг я е превзел. Неговите хора са взели компютъра и в момента спират изстрелването на ядрените бомби.

Търкот беше забавил за насочващата матрица. Защото се бе съсредоточил върху това да надхитри Сянката на Аспазия — знаеше, че съществото също няма да мисли за матрицата. Това просто беше средство да примами Търкот и кораба-майка. Което не означаваше, че няма да изстреля ракетите, а само че смята унищожаването на всички тези градове за по-маловажно от главната си цел — да превземе кораба-майка.

Търкот разсъждаваше като врага си. Това беше преимущество по време на битка, каза си той, докато отново насочваше вниманието си към тялото, което държеше. Извънземния пак оживя, задъха се и умря, но майорът се почувства така, сякаш бяха пробили дупка в гърдите му. За да разсъждава като врага си, трябваше да се откаже от човешката си същност.

Нещо тупна по шлема му и той се сепна, после разбра, че е собствената му длан, неволно докоснала мястото над имплантанта му. Това го върна към сегашната ситуация. Сянката на Аспазия. Безсмъртен.

Но.

Думата отекна в ума му. Аирлианците едва ли бяха проектирали Граала така, че да дават безсмъртие на хората, без да могат да си вземат подаръка. Търкот си представи сцената, когато се бе срещнал със Сянката на Аспазия на борда на кораба-майка в Арарат — след като съществото беше пило от Граала. И си спомни, че само едно нещо бе смущавало извънземния.

Той изтегли меча от ножницата и предпазливо го стисна с механичната си ръка. Когато замахна, звездите се отразиха в острието.

В очите на Сянката на Аспазия проблесна разум. Устата му се отвори, болката изкриви лицето му. Той се вторачи в меча над главата на Търкот и се облещи от страх.

Майорът с един удар му отсече главата.

От шията бликна кръв, ала скоро спря. Търкот зачака да види дали ще последва промяна.

Минаха няколко минути. Нищо.

Сянката на Аспазия най-после беше мъртъв.