Зной в полунощ

— Сигурно сте полудели — каза червенокосата и гласът й наистина прозвуча ядосано. По лицето й бе избила странна пот, а пръстите й приличаха на сгърчени змии. — Не съм никакъв доктор и името ми не е нито Ву, нито Фу, или там както го казахте, и ви давам точно две секунди да ме оставите на мира.

Тя не можеше да отдели очи от гладкото и празно лице на Фаркас. Хуанито си даде сметка, че на него то явно не му правеше вече чак такова впечатление, но за останалите гледката очевидно бе чудовищна.

Фаркас не помръдна. След малко жената отново заговори, но този път тонът й бе по-спокоен и почти въпросителен:

— Все пак що за същество сте вие?

Не е Ву, реши Хуанито.

Истинският Ву не би задал подобен въпрос. Истинският Ву щеше да знае. И да избяга. Освен това тя с положителност бе жена. Извивката на устните, овалното чело и меката кожа на лицето бяха съвършено женствени. Тези детайли са абсолютно различни при мъжете и при жените. А също и тънките китки. Начинът, по който бе седнала. И много други неща. Не съществуваха чак толкова прецизни генетични хирурзи. Хуанито се загледа в очите й, опитвайки се да открие следи от типичната за китайците издълженост, но не видя нищо. Те бяха синьосиви. Доколкото си спомняше, всички китайци имаха кафяви очи. „Не че е кой знае колко трудно цветът да бъде променен“, помисли си Хуанито.

Фаркас се наведе към нея и произнесе тихо, но отсечено:

— Много добре знаете що за същество съм, докторе. Казвам се Виктор Фаркас. Роден съм в Ташкент по време на Второто разпадане. Майка ми бе съпруга на унгарския консул и вие направихте генетична трансплантация на зародиша в утробата й. Вашата специалност тогава бе структурногенетична реконструкция. Нима сте забравили? Премахнахте очите ми и на тяхно място присадихте сляпо зрение, докторе.

Жената отмести поглед встрани. Бузите й порозяваха. Изглеждаше видимо развълнувана. Хуанито отново започна да променя мнението си. „Може пък и да съществуват чак толкова съвършени генетични хирурзи“, мина му през ума.

— Абсолютно нищо от това, което казвате, не е истина — отвърна тя. — Никога не съм чувала за вас и за мястото, което споменахте. Вие сте душевноболен. Мога да ви покажа коя съм. Имам документи. Нямате право да ме безпокоите.

— Нямам намерение да ви причинявам нищо лошо, докторе.

— Аз не съм доктор.

— А бихте ли станали отново? Срещу добро заплащане?

Хуанито извърна изненадан глава и погледна Фаркас. Не бе очаквал такъв обрат.

Високият мъж се усмихваше любезно. Бе се привел към нея, очаквайки отговор.

— Не желая да слушам повече — отсече жената. — Или се махайте веднага, или ще извикам полиция.

— Чуйте ме внимателно, доктор Ву — продължи Фаркас. — Работим върху един проект, който силно би ви заинтригувал. Представлявам инженерен екип, подразделение на добре известна на вас корпорация. Става дума за експериментален космически полет, първата междузвездна експедиция със свръхсветлинна скорост. Според програмата стартът трябва да бъде след три години. Или може би четири.

Жената се изправи.

— Нямам нищо общо с вашата налудничавост.

— Свръхсветлинната скорост деформира зрението — сякаш не я чу Фаркас. Той като че ли не забелязваше, че тя стои права, готова всеки момент да се измъкне. — И всъщност го разрушава напълно. Възприятията стават съвършено ненормални. Екипаж с естествени зрителни способности изобщо не би могъл да работи при такива условия. Но се оказва, че човек със сляпо зрение сравнително лесно би се приспособил към причинените от скоростта промени. Както разбирате, аз съм напълно подходящ за такъв полет и вече получих покана да взема участие.

— Не проявявам ни най-малък интерес…

— Всъщност вече бяха проведени пробни изпитания на Земята и резултатите са изключително обнадеждаващи. Предмет на опита бях аз. Поради това сме напълно убедени, че проектът е осъществим. Но не е възможно да извърша полета сам. Вече е подбран петчленен екипаж и всички са съгласни доброволно да се подложат на структурногенетична ретрофия, за да се сдобият с моите способности. Не познаваме друг специалист във вашата област. Бихме искали да прекратите уединението си, доктор Ву.

Хуанито не бе очаквал срещата да се развие по този начин. Беше абсолютно сащисан.

— Създали сме за вас изцяло оборудвана лаборатория на недалечен сателит. Всичко, което ви потрябва допълнително, ще ви бъде доставено незабавно, щом поискате. От само себе си се разбира, че заплащането ще бъде много добро. Гарантираме и личната ви неприкосновеност през цялото време, докато отсъствате от Валпарайсо Нуево. Какво ще кажете? Приемате ли?

Червенокосата бавно отстъпваше разтреперана. Фаркас, изглежда, не забелязваше това.

— Не — отвърна тя. — Беше толкова отдавна. Каквито и да са били уменията ми, всичко съм забравил, всичко съм забравил.

„Значи все пак Фаркас се оказа прав“, помисли си Хуанито. Това несъмнено бе доктор Ву.

— Може да изкарате опреснителен курс — не спираше Фаркас. — Не е възможно човек с такива изключителни способности като вашите да забрави всичко, не съм ли прав?

— Не. Моля ви. Оставете ме.

Хуанито наистина бе изумен колко погрешна е била представата му през цялото време. Изобщо не ставаше дума за никакво отмъщение. Рядко се бе заблуждавал до такава степен. Сега му бе съвършено ясно, че Фаркас не бе пристигнал с намерението да си го върне. А за да сключи сделка. От името на „Киоцера — Мерк“. Изобщо не му минаваше и през ума да си отмъщава. И не изпитваше никакъв гняв към генетичния хирург заради онова, което му бе сторил преди толкова време. Абсолютно никакъв.

В този момент Фаркас му изглеждаше още по-странен и непредсказуем.

— Какво ще кажете? — попита повторно той.

Вместо да отговори, жената… Ву… отстъпи още няколко крачки. Тя… той… както и да е… сякаш всяка секунда бе готов да хукне.

— Къде отива той? — попита неочаквано Фаркас. — Хуанито, не му позволявай да се измъкне!

Ву продължаваше да отстъпва бързо към вътрешните помещения на кафенето, Фаркас направи рязък жест с ръка и Хуанито го последва. С оръжието, което носи, може да го зашемети от петнайсетина крачки разстояние. Но не може да го направи пред очите на цялата тази тълпа, особено при положение, че е под закрила и че се намират в Ел Мирадор. Поне петдесетина души моментално щяха да се нахвърлят отгоре му. Щяха да го заловят, да го пребият, да го обрежат и да продадат кожичката му на хората на генералисимуса за две кали и половина.

Кафенето бе претъпкано и полумрачно. Хуанито мерна жената някъде в дъното, близо до стаите за почивка. „Продължавай, каза си той наум. Влез в дамската тоалетна. И там ще те намеря, щом трябва. Нищо няма да ме спре.“

Но тя подмина помещенията и се вмъкна в някаква ниша до кухнята. Двама натоварени с подноси келнери се зададоха насреща му, изгледаха го гневно и го скастриха да се отстрани от пътя им. Когато ги отмина, вече бе загубил от погледа си червенокосата. Ако я изтърве, ще има големи проблеми с Фаркас. Той сигурно ще получи истеричен пристъп. И по всяка вероятност няма да му плати седмичната надница. Изгаря с цели две хиляди кали, без да смята допълнителните разходи.

В този момент една ръка се протегна от сянката, сграбчи го за китката с изненадваща ярост и го вмъкна в тясна стаичка, потънала в зеленикава мъгла, която струеше от някаква странна машина върху далечната стена. Червенокосата го гледаше обезумяла.

— Иска да ме убие, нали? Всичко, дето го разправя, е лъжа, нали?

— Мисля, че не е — отвърна Хуанито.

— Никой не би се съгласил доброволно да заместят очите му със сляпо зрение.

— Откъде да знам? Хората са способни на какви ли не щуротии. Но ако искаше да те убие, мисля, че би действал по друг начин.

— Иска да ме махне от Валпарайсо и да ме убие някъде другаде.

— Не знам — призна Хуанито. — Не ми разкрива плановете си. Аз само си върша работата.

— Колко ти плати, за да ме откриеш? — И повтори яростно: — Колко? — След което метна светкавичен поглед към пъхнатата в джоба му ръка. — Знам, че си въоръжен. Остави го в джоба си и само ми отговори. Колко?

— Три хиляди кали седмично — измърмори Хуанито, леко надувайки цифрата.

— Ще ти дам пет, за да ме отървеш от него.

Това се казва обрат. Хуанито се поколеба. Да се откаже от Фаркас? Беше ли способен на такава светкавична смяна? Ще бъде ли професионално, ако го направи заради по-добрата оферта?

— Осем — каза след малко той.

Защо не, по дяволите? С нищо не бе задължен на Фаркас. Тук всеки има право на убежище: състрадателните чувства на Върховния осигуряваха защита и на Ву. И задължение на всеки бе да защитава съгражданите си от евентуални опасности. В края на краищата осем хиляди кали са доста солидна пачка.

— Шест и петстотин.

— Осем или край на разговора. И то веднага. Носиш ли си ръкавицата?

Жената, която се оказа д-р Ву Фаншуи, промърмори ядосано и измъкна подвижния си терминал.

— Сметка 1133 — каза Хуанито.

И трансферът бе извършен.

— Какво искаш да направя? — попита Хуанито.

— Точно зад кафенето е входът на един пасаж, който извежда към външната сфера. Ще ме забележиш тъкмо в момента, когато се вмъквам вътре, и двамата ще ме последвате. Когато всички сме вече вътре и той тръгне към мен, ще изостанеш зад него и ще натиснеш спусъка. Нека изгние вътре.

В очите на Ву проблясваха заплашителни пламъчета. Сякаш ретрофираното тяло бе започнало да изчезва и отдолу малко по малко се показваше истинският Ву.

— Ясно, нали? — изгледа го свирепо. И очите на възрастната жена блеснаха сатанински. — Аз те купих, момче. И се надявам да не го забравиш, докато сме вътре. Ясно, нали? Нали? Добре.