Зной в полунощ

Беше десет часът сутринта и Ник Роудс все не можеше да се начуди на времето. Имайки предвид сезона и характерните за това време на годината атмосферни условия, денят бе невероятно светъл и ясен: фотохимичната интензивност бе много по-ниска от обичайната, почти нямаше мъгла и иззад неизбежните ивици от атмосферни боклуци от парниковия ефект прозираха късчета синьо — или почти синьо — небе.

Беше чел в разни детски книжки за сини небеса, когато беше малко момче, но рядко бе имал възможност да ги види през последните трийсетина години. По неизвестни причини обаче днес времето бе ясно. Или поне относително ясно. От офиса му на тринайсетия етаж на стройната и грациозна кула на „Сантачиара текнолъджис“ се разкриваше 360-градусова гледка към целия Сан Франциско чак до Бъркли хилс, които се простираха на четири — пет километра южно от университетското градче: мостовете, трепкащата водна повърхност, приличащото на красива играчка градче от другата страна на залива, заоблените хълмове зад гърба му, покрити с изсъхнала жълтеникава трева. От такова разстояние не се забелязваше пълзящата навсякъде корозия, причинена от неумолимите газове и изпарения. А над всичко се извисяваше небесният купол, голяма част от който точно в този момент изглеждаше изумително синя. В такъв ден бе невъзможно да се съсредоточиш върху работата. Роудс крачеше от прозорец до прозорец и не можеше да се насити на гледката.

Страхотен ден наистина. Но знаеше много добре, че няма да е за дълго, и беше прав.

Сигналната лампичка светна и той дочу безизразния андроиден глас: „Доктор Ван Влиет ви търси на трета линия, доктор Роудс. Иска да знае дали вече имате становище по доклада му.“

Усети, че му се гади. Беше прекалено рано, за да спори с Ван Влиет и да се сблъсква с произтичащите от това усложнения.

— Кажи му, че имам съвещание и ще му се обадя по-късно — отвърна автоматично Роудс.

Ник Роудс бе директор на проучванията по Програмата за оцеляване и приспособяване в „Сантачиара текнолъджис“, което означаваше, че изкарва парите си, опитвайки се да открие начини за превръщане на човешките същества в нещо по-човешко или по-малко човешко — тъкмо това все още не му бе особено ясно. „Сантачиара текнолъджис“ бе филиал на „Самурай индъстрис“, мегакорпорацията, която притежаваше почти всички дялове от вселената, които не бяха собственост на „Киоцера-Мерк“, ООД. А Алекс Ван Влиет бе по всяка вероятност най-блестящият (и най-агресивният) от екипа млади и запалени генни инженери. По общо мнение той бе разработил съвършено нов адаптационен план, основаващ се на отстраняването на хемоглобина, и според тези, които бяха чули обясненията му, имаше реални шансове да пробие. Това бе съвършено нова гледна точка, която според Роудс беше доста опасна, без точно да знае защо. Но знаеше, че точно в този момент би предпочел да избегне разговор с Ван Влиет.

„Не от страх“, каза си Роудс. По-скоро по морални съображения. Според него имаше известна разлика. Рано или късно щеше да си изясни вътрешните противоречия, в които напоследък се бе оплел, и да се оправи с Ван Влиет. „Само не сега“, помисли си Роудс. Не сега, нали?

Върна се на бюрото.

То изглеждаше доста внушително с обширния си гладък и идеално полиран плот във формата на бумеранг, боядисан в червено. Бе изработен от дънера на рядко дърво, докарано от сърцето на някаква южноамериканска тропическа гора и купен на баснословна цена — един милион долара. Върху него цареше абсолютен безпорядък: в единия ъгъл бяха струпани информационни кубове, до тях видеокасети, огромна купчина виртуални дискове, между които и макетите с предложенията на Ван Влиет откъм далечния край на бюрото. Вляво под повърхността се намираше контролно табло за всички електронни уреди в кабинета; вдясно бе разположено барче с кристална брава, в което имаше малка колекция коняци и уиски, лична собственост на доктора на науките Никълъс Роудс. А в средата, точно до таблото за комуникация, стоеше елегантният шестогранен холочип, подарен му от неговата приятелка Изабел Мартин за Коледа, върху всяка от чиито страни бе изписана с пламтящи букви (ако ги гледаш под съответния ъгъл) по една от шестте думи, с които Роудс формулираше дейностите на своя отдел:

КОСТИ БЪБРЕЦИ 

БЕЛИ ДРОБОВЕ СЪРЦЕ 

КОЖА УМ 

Много мило от нейна страна. Като се има предвид, че Изабел направо се отвращаваше от работата му и вътрешно се надяваше, че нищо няма да излезе. Роудс го взе и започна да го върти в дланта си като огромен скъпоценен камък. КОСТИ. БЕЛИ ДРОБОВЕ. КОЖА. Да. БЪБРЕЦИ. СЪРЦЕ. УМ. Известно време не отдели очи от УМ. „Именно там е истинският проблем — помисли си той, — там се крие разковничето.“ УМ.

Лампичката светна отново: „Мешорам Енрон се обажда на втора линия.“

— Кой?

„Мешорам Енрон — повтори автоматът максимално точно. — Израелският журналист. Съгласихте се днес да обядвате с него.“

— Да. Точно така — поколеба се Роудс. И за Енрон не бе готов все още — поне не веднага и не насаме. — Кажи му, че няма да успея за обяд и му предложи вечеря. — Посегна несъзнателно към виртуалните касети на Ван Влиет, остави ги обратно на мястото им, притегли ги отново към себе си и ги заразглежда, сякаш току-що му ги бяха донесли. — Ако приеме, обади се на г-жа Мартин и я свържи с мен. Искам и тя да присъства.

След няколко минути андроидът докладва, че господин Енрон с удоволствие приема поканата да вечерят заедно. Доктор Роудс би ли го взел от хотела му в Сан Франциско в седем и половина? Госпожа Мартин в момента не отговаря, но й е оставено съобщение. Отново се е обадил доктор Ван Влиет, който с нетърпение очаква да обсъди предложенията си с д-р Роудс при първа възможност, дъра-бъра, надявайки се на експедитивен отговор, дъра-бъра…

Да. Дъра-бъра. Най-неочаквано денят се оказа претрупан. Противникът го превъзхождаше по численост. Ван Влиет увеличаваше натиска. Този Енрон, който душеше наоколо и искаше да узнае бог знае какво. Шпионин несъмнено. „Всички евреи са малко или повече шпиони“, помисли си Роудс. Какво още? А е само десет сутринта. Може би време за първата глътка?

Не, бе категоричното му решение. Още е рано.

Но ако бе рано за първата глътка и за доклада на Ван Влиет, това щеше да обърка цялата му програма за деня, което също не бе за предпочитане. Изведнъж се отказа от всякакво умуване. Пълна смяна на посоката — там е разковничето. Посегна под бюрото, ловко отключи барчето, измъкна бутилка коняк и удари една светкавична глътка. Замисли се за момент и отпи още една, по-малка глътка. Усети топлината да се разлива по тялото му, взе предложението на Ван Влиет и го мушна в гнездото.

Виртуалният Ван Влиет моментално се изправи пред него, дребен както в живота: жилаво, спретнато малко човече със студени сини очи, мъничка зализана козя брадичка и предизвикателна стойка, която му придаваше известна внушителност. Едрият и тромав Роудс изпитваше недоверие към ситни мъже. Караха го да се чувства като заобиколена от джафкащи маймуни горила. А и горилите почти бяха изчезнали. Докато маймуните се размножаваха като комари в нововъзникналите джунгли.

Зад Ван Влиет подобно на ореол потрепваше някакво триизмерно изображение от цветни точици, в което Роудс почти веднага разпозна модела на хемоглобиновата молекула. Ван тъкмо казваше: „Това са свързани протеини и се състоят от четири хеми-групи и глобиновата молекула. Хеми-компонентът е порфирин, в който свързващият метален йон се съдържа в двувалентното желязо, т.е. Fe⁺². Глобиновият компонент се състои от четири полипептидни вериги, обозначени като алфа, бета, гама и т.н. според аминокиселинната си структура.“

Беше средата на начална лекция относно функциите на хемоглобина. Бе задействал диска неправилно и бе пропуснал встъпителните бележки на Ван Влиет. И по-добре. Чудесно си представяше какво биха могли да представляват. Най-добре да ги подмине.

„… особено важна роля играе пигментът на хемоглобина при дишането на бозайниците, тъй като свързва свободния с молекулярния кислород и по този начин транспортира кислорода из организма. Но хемоглобинът има афинитет и към много други молекули: лесно се съединява с въглероден окис например, което има разрушителен ефект върху организма. Лесно образува съединения и с азотен окис. Серният хемоглобин, който представлява хемоглобин плюс водороден сулфиден газ, е друга важна патологична разновидност на пигмента. Хематинът, който е хидроксилно съединение на хемо…“

Докато говореше, Ван Влиет се движеше енергично из виртуалното пространство и разместваше молекулярните модели зад себе си с бързи и уверени движения на ръцете, сякаш беше магьосник, който подрежда реквизита си. При всяко негово ловко докосване ярките модели моментално се пренареждаха, за да демонстрират всеки път видоизменената форма на хемоглобина, представяна от него. Цветовете наистина впечатляваха. Роудс удари още една малка глътка. После още няколко. Постепенно се разсея, но не заради коняка, а просто от скука и раздразнителност.

Ван Влиет не спираше да сипе елементарна биохимична информация. Явно дискът бе предназначен за хора на по-високо управленско ниво от това на Роудс и с по-ниска техническа компетентност.

„Железни соли — недостатъчно снабдяване на тъканите с кислород — афинитет към въглерод, фосфор, манган, ванадий, волфрам — желязото ще образува халоиди с четирите халогенни елемента…“

Да. Да. Разбира се, че ще образува.

Върху лицето на Ван Влиет неочаквано се появи дяволска усмивчица: „Но що се отнася до човешката раса, това скоро ще бъде минало. Както вече посочих, състоянието на атмосферата приблизително 2350 години след новата ера говори за значително изместване на кислорода и азота от сложни въглеводородни и серни съединения, както и за критично увеличение на процента на въглеродния двуокис, което налага изменения в дихателната дейност на човешкия организъм. Рисковете от използването на хемоглобина като основен дихателен транспортен протеин стават все по-явни. Ние трябва да превъзмогнем зависимостта на човешката раса от кислорода. Водородо-метановият цикъл е една от възможните алтернативи, прилагайки транспортен протеин, който използва двойна сярна връзка, както може да се види на тази диаграма.“

Моделът напомняше на плътно навита змия с дразнещи червени и виолетови ивици, извисила глава високо нагоре, сякаш готова за атака.

Роудс спря диска и го превъртя около деветдесет секунди назад.

Рисковете от използването на хемоглобина като основен дихателен транспортен протеин стават все по-явни. Ние трябва да превъзмогнем зависимостта на човешката раса от кислорода.

„Побъркал се е“, помисли си Роудс.

… транспортен протеин, който използва двойна сярна връзка…

Така. Така. Дискът се бе върнал до мястото, откъдето Роудс го бе пуснал. Като някакъв подскачащ полубог Ван Влиет отново подреди с чевръсти и деликатни движения пурпурночервената змия във въздуха пред бюрото му. Роудс подпря брадичка върху свитите си юмруци и изгледа обиколките на Ван Влиет до края на първата капсула, съдържаща все по-апокалиптични новости за дихателната система на човека в настъпващата епоха на кислородна недостатъчност. Втората капсула, обяви като на шега той, съдържаше подробни технически обяснения във връзка с налагащите се промени, произтичащи от неговото предложение. Роудс взе втората капсула, но не я пусна.

Значи човек наистина трябваше да се измъква през задната стълба.

Ние трябва да превъзмогнем зависимостта на човешката раса от кислорода…

Дребното човече направо искаше да преустрои цялата дихателна система и кръвообращението, за да дишат човеците сернодвуокисната (метановата) въглероднодвуокисна каша и да прати по дяволите необходимостта от кислород. От всички адаптационни проекти, които бяха оставени за проучване в лабораториите на „Сантачиара“ през последната година и половина, този бе далеч най-радикалният. Далеч най-радикалният наистина. Никой досега не бе допускал дори възможността за подобна цялостна трансформация. След като прегледа някои разработки на Ван Влиет, Роудс се усъмни, че това нещо изобщо би могло да се осъществи. До такава степен надхвърляше представите му за реалност.

Усети някакво мускулче да трепка върху бузата му и го натисна с два пръста, за да се освободи от напрежението.

Още една глътка?

Не. Не точно сега.

Би ли могла да се осъществи идеята на Ван Влиет?

„След не по-малко от един милион години“, мина му през ума. Ще се наложи всичко да бъде преустроено, от горе до долу, цялата система от органи — черен дроб, бял дроб и цялата карантия, чак до осмотичните функции на клетъчната мембрана — пълна трансформация, всъщност създаване на нов човешки вид. Една свръхамбициозна програма, далеч надхвърляща техническия капацитет на „Сантачиара“, която би довела до непредвидими последици, ако въпреки всички трудности би се осъществила.

Но пък нали именно проучването и осъществяването на подобни програми бе предметът на дейността им? Нали точно за това му плащат, и то твърде добре? Нали затова назначи Ван Влиет за свой сътрудник?

А ако Ван Влиет има право относно приложимостта на своя проект, а аз греша…

Погледна към ръцете си, които леко потрепваха. Опъна пръсти, за да преодолее треперенето. Натисна копчето, като включи този път Ван Влиет от самото начало.

Ван Влиет се ухили насреща му самоуверено и свойски, сякаш бяха стари приятели. Доколкото си спомняше, беше само на двайсет и четири. Почти син можеше да му бъде. Вече четиридесетгодишен, досега Роудс не бе изпитвал на гърба си агресивността на следващото поколение и усещането не му достави особено удоволствие.

„В това свое встъпление искам да предложа да пристъпим към фундаментална преоценка на досегашните ни усилия, изхождайки от предпоставката, че когато сме изправени пред екстремна ситуация, единствено разумни са екстремните мерки.“

Изображението на Ван Влиет изчезна и на негово място се появи прекрасно женско създание в широка, свободно падаща по тялото дреха. Крехкото същество крачеше през гора на фона на навъсено, тъмнозелено небе. Изящна и стройна прерафаелитова мадона с очарователни черти. И обгърналият я от всички страни смъртоносен въздух, зловонен и сплут като фекален разтвор. Което изобщо не я притесняваше. Роудс забеляза изящните й ноздри ритмично да вдишват тази гадост, докато девойчето весело си тананикаше някаква песничка и танцуваше в такт с мелодията.

Роудс се досети, че това е нещо като реклама на новата човешка раса, която Ван Влиет възнамеряваше да създаде. Нима наистина този отвратителен бъдещ свят щеше да бъде населен с подобни очарователни феи?

„Никакъв сериозен аргумент не би могъл да обори преценката ни, че в рамките на три-четири, най-много шест поколения, въздухът на тази планета ще стане негоден за ползване от страна на човешката раса при настоящото устройство и функциониране на нейните органи и системи. Независимо от всякакви предпазни мерки вече е ясно, че парниковият ефект отдавна има необратим характер и продължаващото обгазяване на атмосферата със замърсители ще доведе до прекрачване на долната допустима граница на окисляване, когато ще са живи правнуците на днешните новородени.

Тъй като не сме в състояние да пристъпим към макропреустройство на нашата атмосфера, за да възстановим състава й от прединдустриалната епоха, което се налага поради непредотвратимото отделяне на огромни количества въглеводород, изхвърлян в земните океани и в твърдо състояние през безотговорните деветнайсети и двайсети век, тук, в «Сантачиара», решихме вместо това да направим опит за микропреустройство на човешкия геном, за да го подготвим за неминуемите промени. В момента се проучват различни адаптационни програми с различна степен на сложност, но категоричното ми мнение след обстойно запознаване и анализ на цялостната програма на «Сантачиара» в настоящия момент е, че тя е базирана на полумерки, което я обрича на неминуем неуспех и…“

„Исусе Христе, помисли си Роудс, и се хили право насреща ми!“

Беше го слушал достатъчно дълго, поне за момента. Натисна бутона. Ван Влиет изчезна.

„Госпожа Мартин се обажда на първа линия“ — обяви веднага говорителят.

Благодарен, че това ще го разсее, Роудс включи изображението. Образът на Изабел изплува пред него — слаба, енергична жена със странно нехармонични черти. Остри, блестящи сиво-виолетови очи; изящно изваян, деликатен нос; меки, плътни устни: нищо не пасваше едно на друго. Миналата пролет бе боядисала косата си във вулканичночервено и той все още не бе свикнал с цвета.

Както винаги, тя подхвана безцеремонно:

— Каква е тази вечеря с някакъв си израелец довечера, Ник? Нали щяхме да ходим в Сосалито… — Тя неочаквано спря. — Ник? Изглеждаш толкова странно, Ник!

— Така ли? В какъв смисъл?

— Изразът ти е толкова напрегнат. Зениците ти са разширени. Има някакъв проблем, нали?

Изабел винаги моментално забелязваше всяка соматична промяна в него. Но това беше работата й в края на краищата: беше кинетичен терапевт. Езикът на тялото за Изабел бе като майчин. Глупаво бе да се опитваш да криеш нещо от нея. Поддържаха връзка вече в продължение на две години и половина. Бяха започнали да го подпитват кога ще се женят.

Гледаше го с проницателния си професионален поглед: мама Изабел, винаги готова да се притече на помощ, за да те освободи от терзанието. Разказвай, скъпи. Кажи какво те мъчи, за да ти олекне.

— Неприятна сутрин, госпожо — започна Роудс. — Преди два-три дни едно от моите момчета ми връчи идиотското си и възможно най-радикално адаптационно предложение, което съм виждал някога. Идеята е наистина революционна. Днес за първи път имах време да го погледна. Стигнах до половината и съм прекалено потиснат, за да продължа.

— И коя е причината?

— Отчасти радикалността на предложението. Това би означавало предприемането на всички онези крайни мерки, които винаги са те притеснявали — коренна трансформация на човешкия организъм, а не някакви козметични промени. И отчасти наглостта му. Въведението му започва с това, че направо ни обявява за безнадеждни консерватори, поради което не ни остава нищо друго, освен да се махнем и да му предоставим лабораторията.

— Ти? Консерватор?

— Да, според него. Както и да е, все още не съм съгласен да слушам как едно невръстно пишлеме обяснява, че е време задници като мен да се оттеглят и да престанат да пречат за решаването на проблема.

— Което той може да постигне?

— Не съм стигнал още до там. Може да може, може и да не може. Склонен съм да вярвам, че не може, защото предложението му е толкова крайно, че ми се струва неосъществимо. Има някои основни технически проблеми, които според мен са неразрешими поначало. Но какво знам аз? Аз съм само един дърт задник. Той иска да използваме хемоглобин на сярна вместо на желязна основа, за да оцелеем без кислород, когато настъпи критичният момент след двеста-триста години.

— Как мислиш, възможно ли е всичко това?

— Не знам. Много се съмнявам. Но ако се окаже възможно, най-много до година той ще бъде господарят на цялата тази лаборатория, а мен ще ме изритат — успя да се усмихне измъчено Роудс. — Вероятно тъкмо сега е моментът да го убия, преди всичко това да бъде разгласено.

Лицето й придоби мрачен израз, докато той говореше. Погледът й стана метален. Това вече не беше терапевтът, а заклетият политически функционер. Роудс изпита притеснение. Страхуваше се от този поглед.

— И това ли е всичко, което те занимава в момента, Ник? Че това момче може да те изрита от мястото ти? А помисли ли за човечеството, за бога? Цялостна трансформация? Какво означава всичко това? Да не би да възнамерява да ни превърне в някакви научнофантастични чудовища?

— Изабел…

— Сяра в кръвта? Но това е отвратително.

— Да. Така е. Само като си го помисля, ми се повдига.

Роудс съжали, че навлезе в такива подробности — не беше редно да споделя проблемите на компанията с външен човек, най-малкото с Изабел. Тя поддържаше връзки с половин дузина реакционни хуманистични общества в Сан Франциско и можеше да му навлече големи неприятности.

— Виж какво — продължи той, — дай да не говорим повече за това, става ли? Особено по телефона. Знам, че предложението не е по вкуса ти. Но нека да го обсъдим някой друг път, съгласна ли си? Що се отнася до тази вечер…

— Израелецът.

— Така. — Спомняйки си предстоящата среща с Енрон, Роудс все повече съжаляваше, че бе наговорил всичко това на Изабел точно в този момент. — Казва, че е журналист. Води някаква сензационна рубрика за бъдещето на човешката раса, нещо като „Ужасяващите предизвикателства, които ни заплашват“ или „Какво мислят по въпроса най-съвършените ни мозъци“, в някакво луксозно списание с един милиард читатели в израело-арабския свят и иска да ме разпитва за настоящото състояние на американските изследвания в генетичната трансплантация. Сигурно е шпионин.

— Разбира се, че е шпионин. Всички израелци са шпиони. Всеки го знае. Учудена съм, че изобщо си се съгласил да разговаряш с него.

— Няма как. Уредил го е чрез Ню Токио. Естествено, от мен не се очаква да засягам същностните въпроси. Списанието е много голямо, а районът представлява огромен пазар за продуктите на „Самурай“. Трябва да изиграем за техните читатели ролята на последните надеждни спасители на човечеството. Трябваше да обядваме заедно, но предпочетох да е вечеря. Искам да си до мен, за да ме сритваш под масата, когато навляза в забранени територии.

— Готово — усмихна се тя.

— Но те моля, Изабел. Без политика и излишни спорове. Всеки от нас двамата си има своите схващания, но нека довечера да не ги обсъждаме пред въпросния Енрон.

Усмивката й изчезна.

— Ще се опитам да се контролирам, Ник. Няма да имаш никакви проблеми. Но няма ли да е добре статията му да засегне въпроса и за многообразието от мнения по този проблем в Америка?

— Умолявам те.

— Добре.

Отговорът й прозвуча хладно. Роудс се запита дали наистина нямаше да обърка нещата довечера. Беше доста непредсказуема. Може би сбърка, че изобщо я покани. Но в такъв случай може би изобщо бе грешка връзката му с нея.

— Ще те взема в седем — каза той. — Отседнал е в центъра и не сме обсъждали къде да ядем. Защо да не отидем в Сосалито.

И й изпрати въздушна целувка. Неочаквано си представи, че вечерята вече е приключила, всички приказки са изприказвани, отървал се е от Мешорам Енрон и двамата с Изабел най-после са се усамотили в апартамента му с изглед към залива — осветлението е приглушено, звучи тиха музика, няколко глътки коняк и вече са в леглото с Изабел в прегръдките му, а сладкото й ухание го упойва и главата му бавно се отпуска между гърдите й…

Да. Да. По дяволите Алекс Ван Влиет и пурпурночервените му змии, по дяволите Мешорам Енрон, по дяволите целия обречен, скапан, задръстен от мръсотии свят. Единственият смисъл се състои в това да си осигуриш едно безопасно кътче за през нощта.

Любимата ми да е в моите прегръдки, леглото да прегръща мен!

Сигналната лампа отново светна.

Исусе Христе! Роудс се вторачи в машинката.

— Ако е Ван Влиет, можеш да му кажеш, че…

„Господин Пол Карпинтър на първа линия“ — обяви любезно андроидът.

— Пол Карпинтър? — възкликна изумен Роудс.

Натисна бутона и ето ти го Пол, без съмнение самият Пол, леко поостарял, може би дори малко повечко, с тъмна рунтава брада, скриваща половината му лице, на мястото на заострената брадичка, която носеше едно време. Твърдата му руса коса бе доста по-дълга от преди, а лицето му бе покрито със слънчев загар и множество бръчици около очите, сякаш бе прекарал дълго време на открито. Не бяха се виждали цели пет години.

— Е — започна Роудс, — блудният син се завръща. Откъде, по дяволите, се обаждаш, човече?

— От съседната врата тук, в Сан Франциско. Как си, Ник? Много трансплантации ли направи тези дни?

— Сан Франциско? — опули се Роудс. — Ти си в града? Защо? По какъв случай? Защо не ме предупреди, че пристигаш?

— Реших, че няма смисъл. Тук съм няколко седмици, след което компанията ме запокитва на майната си в Южния Пасифик. Вече съм капитан на ледовлекач. Викай ми Ахав. Ще намериш ли време за един обяд със стария приятел другата седмица?

— Другата седмица? — възкликна Роудс. — Какво ще кажеш за днес?

Карпинтър го изгледа учуден.

— Можеш още сега? Такава важна клечка като теб?

— Страшно бих искал. Тъкмо повод да се измъкна от тази шибана лудница за няколко часа.

— След трийсет минути съм при теб. Качвам се в лабораторията ти, показваш ми всички новости и отиваме да се наплюскаме някъде. Става ли?

— Не става. Всичко по-интересно е под забрана от съображения за сигурност. Освен това се опитвам да се скрия от един тип тук, така че не бих могъл да се измъкна преди обяд. — Роудс погледна часовника си. — Ще се срещнем в дванайсет в „Антонио“ до дигата. Всеки таксиметров шофьор познава мястото. Боже Господи, как се радвам, че ще те видя, Пол! Господи! Ама че изненада!