Зной в полунощ

— Мисля, че открихме стоката — каза Фаркас.

Беше сам в стаята си и разговаряше по телефона с полковник Емилио Олмо, третия човек в цивилната полиция на Валпарайсо Нуево. Полковник Олмо се ползваше с изключителното доверие на дон Едуардо Калаган, генералисимуса, Върховния, Покровителя и Абсолютния вожд на Валпарайсо Нуево. За Фаркас обаче по-същественото беше, че Олмо е главният представител на „Киоцера-Мерк“ тук. Доколкото бе подразбрал „Киоцера-Мерк“ имаха дългосрочен план да направят Олмо приемник на Върховния, когато настъпи благоприятният момент да се сложи точка на дългогодишния режим на дон Едуардо. Обстоятелството, че прибира пари и от двете места, подсказваше, че не е благоразумно да му се вярва особено, но все пак основните му интереси бяха свързани с „Киоцера-Мерк“, поради което Фаркас реши, че би могъл да се обърне за подкрепа към него.

— Кой ти е агент? — попита Олмо.

— Хуанито Холт.

— Гадното копеленце. Знам го много добре. Трябва да ти кажа, че е умно хлапе. Как го намери?

— Всъщност той ме намери. Пет минути след като слязох от совалката, ме набара. Много е бърз.

— Много. Дори прекалено понякога. Бащата бе забъркан в събитията в Централноамериканската империя — помниш ли? Тройната революция? Много хитър hombre. Беше ту социалист, ту фашист, никой така и не можа да разбере, а накрая, когато всичко рухна, се измъкна и продължи да заговорничи оттук. В един момент започна да създава прекалено много проблеми и левите и десните предпочетоха да се обединят и да се отърват от него. Хлапето също е хитро. Внимавай, Виктор.

— За всичко внимавам — отвърна Фаркас. — Знаеш го добре.

— Да. Сигурен съм.

Фаркас наблюдаваше екрана, който бе прикрепен направо върху стената. За него той представляваше преливащ в различни нюанси жълт равнобедрен триъгълник, чийто заострен горен край бе извит назад към стената, сякаш се опитваше да премине в някакво съседно измерение. Разположеното близо до основата на триъгълника изображение на Олмо пък му напомняше два срязани куба в кобалтовосин цвят, свързани от ярка като диамант бяла зигзагообразна светлина.

Въздухът в стаята бе затрогващо хладен и свеж. Сякаш човек дишаше парфюм. Беше също толкова изкуствен, колкото и въздухът в закритите пространства на Земята, ако не и повече, и все пак бе по-различен. Разликата според Фаркас беше в това, че земният въздух трябваше да бъде филтриран, преди да бъде вкаран в дадена сграда, за да се отстранят всякакви боклуци от него, като метан, излишъците CO₂ и останалите отпадъчни продукти вследствие на парниковия ефект, което го правеше някак си стерилен. Човек го дишаше със съзнанието, че е преработен, и това пораждаше недоверчиво отношение. Какво ли още бяха отстранили освен боклуците? Докато атмосферата на сателитите от типа L–5 се състоеше от божествената смес кислород-азот-въглероден двуокис, и то в пропорции, каквито сам Бог бе предписал, ако не и по-съвършени, тъй като процентното съдържание на относително безполезния азот бе по-малко, отколкото на Земята, за сметка на кислорода. А и не се налагаше филтриране, тъй като отсъстваха каквито и да са ненужни примеси.

Така че напълно синтетичният въздух на сателита беше по-благоуханен от денатурирания въздух на запечатаните земни сгради. Тежък. Твърде тежък за него. Фаркас знаеше, че въздухът тук е по-добър от земния, но никога не успя напълно да свикне с него. Очакваше да има вкус на смърт, особено когато беше навън, без маска, и той изпълваше дробовете му с всички онези прекрасни въглеводороди. Синтетичният боклук беше по-омайващ, отколкото му бе необходимо.

„Дайте ми само още малко време — помисли си Фаркас — и ще започна да го харесвам.“

— Стоката се намира в Ел Мирадор — продължи Фаркас. — Моят агент ще ме заведе днес там, за да проверя склада.

— Bueno. И си убеден, че всичко ще бъде наред?

— Напълно.

— Какво те прави толкова сигурен?

— Просто интуиция. Знам, че не се заблуждавам.

— Ясно. Твоите сетива се различават от нашите. Ти си твърде необикновен човек, Виктор.

Фаркас не отвърна.

— Ако стоката ти хареса, кога искаш да я натовариш?

— Вероятно съвсем скоро.

— За централния офис?

— Не. Планът е променен. От централния офис поискаха стоката да бъде изпратена директно във фабриката.

— Аха. Разбирам.

— Ако се заемеш да уредиш въпроса с митническите декларации — продължи Фаркас, — веднага щом сме готови, ще те информирам.

— А митническите такси…

— За всичко сме се погрижили, както обикновено. Не мисля, че дон Едуардо ще има повод да се оплаче.

— Би било твърде неприятно, ако му дадем повод.

— Няма да има проблеми.

— Bueno — каза Олмо. — Дон Едуардо винаги е нещастен, когато изнасят ценна стока от Валпарайсо Нуево. Това трябва да се има предвид.

— Казах, че ще се отплатим, нали?

Ненадейно гласът на Фаркас прозвуча по-категорично и от кобалтовосиньо изображението на Олмо стана почти червено, с което сякаш искаше да подскаже, че евентуално неуреждане на сметките би било крайно обезпокоително и че тонът му е твърде неприемлив. Миг по-късно Фаркас установи, че Олмо възвръща обичайния си цвят, което означаваше, че кризата е преминала.

— Bueno — повтори Олмо.

Този път, изглежда, му бе повярвал.

Ел Мирадор бе разположен по средата на спицата между центъра и периферията. Огромните прозорци от стъкло осигуряваха колосална гледка към останалата част от Валпарайсо Нуево, звездите, слънцето, луната, Земята и всичко останало. Когато Хуанито и Фаркас пристигнаха, имаше слънчево затъмнение, което не бе голяма рядкост за сателитните светове, но не бе и чак толкова често явление. Земята почти изцяло скриваше слънцето, от което бе останал един съвсем малък отрязък, блеснал като диамант върху златен пръстен. Плътни морави сенки покриваха целия град, сякаш загърнат в тежка кадифена завеса.

Хуанито се опита да опише гледката, Фаркас го прекъсна с нетърпелив жест.

— Знам, знам. Чувствам го със зъбите си. — Бяха застанали върху огромен ескалатор, който ги отвеждаше към градския площад. — Слънцето в момента е дълго и тънко като острие на секира. Земята има шест страни, всяка в различен цвят.

Хуанито го изгледа изумен.

— Ву е тук — каза Фаркас. — Там долу, на площада. Усещам присъствието му.

— От петстотин метра?

— Ела с мен.

— Какво ще правим, ако наистина е там?

— Въоръжен ли си? — попита Фаркас.

— Да, нося шило — потупа бедрото си Хуанито.

— Добре. Настрой го на максимална мощност, но не го използвай освен при крайна необходимост. В никакъв случай не бих искал да го нараниш.

— Ясно. Искаш да го убиеш собственоръчно, когато му дойде времето. Много бавно и с огромно удовлетворение.

— Просто внимавай да не го нараниш, това е всичко. Да вървим.

Ел Мирадор притежаваше старомодната атмосфера на класически латиноамерикански град с ниски сгради, боядисани в пастелни цветове, чиито фасади бяха покрити с множество железни украси, павиран със заоблени камъни площад, по чиято периферия се кипреха малки старовремски кафенета, а в центъра му бе разположен натруфен фонтан. Наброяваше около десетина хиляди жители и сякаш всички те в момента си пиеха питиетата на площада и наблюдаваха затъмнението. Това бе събитието на деня. Никой не им обърна внимание, когато слязоха от ескалатора и тръгнаха по площада. „Дяволска работа, помисли си Хуанито, пристигаш с един слепец, който крачи до теб, а никой дори не те забелязва. Но когато слънцето отново изгрее, нещата могат да се променят.“

— Ето го там — пошепна Фаркас. — Някъде вляво, на петдесет-шейсет метра от нас.

Той кимна едва забележимо в същата посока. Хуанито се втренчи в моравия сумрак. Десетина-петнайсет души бяха насядали около масичките на тротоара под разноцветните стъклени тенти. Обичайната следобедна атмосфера в добрия стар, уютен Ел Мирадор на сънливия стар Валпарайсо Нуево.

Фаркас се бе дръпнал настрана, очевидно за да прикрие странното си лице.

— Ву е онзи, дето седи сам на първата маса — изрече той с половин уста.

— Сама на маса седи единствено една жена — поклати глава Хуанито. — Около петдесет-петдесет и петгодишна, дълга червеникава коса, голям нос, облечена в дрехи, които са били на мода преди десетина години.

— Това е Ву.

— Откъде си толкова сигурен?

— Възможно е да ретрофираш тялото си така, че да изглежда съвършено различно. Но не можеш да промениш невидимата информация, която аз долавям със сляпото си зрение. Последния път, когато видях д-р Ву, за мен той представляваше излъскан до огледален блясък кубичен метален блок, застанал върху пирамидален пиедестал с цвят на мед. Тогава бях на девет години и си обещах никога да не забравя на какво ми прилича. И не забравих. Точно така ми изглежда седналата на онази маса.

Хуанито отново се вторачи нататък. И отново видя една най-обикновена жена в изпомачкани старомодни дрехи. Наистина напоследък постигаха чудеса с ретрофирането: можеха да покрият скелета ти с каквото си искаш тяло като дрехи върху манекен, манипулирайки собствената ти ДНК. Но все пак на Хуанито му бе трудно да се съгласи, че тази женица там е някакъв зловещ китайски генетичен трансплантатор под маскировка, а още по-невъзможно му бе да си я представи като лъскав куб върху медна пирамида.

Но почти физически усещаше омразата, която се излъчваше от Фаркас. Значи това наистина бе той. Слепецът неистово искаше да си отмъсти за стореното с него още преди раждането му, което го бе направило различен от останалото човечество.

— Сега какво ще правим? — попита Хуанито.

— Ще отидем да седнем на нейната маса. Дръж оръжието си в готовност. Но се надявам да не се наложи да го използваш.

— Ако насочим оръжие към нея и се окаже, че не е Ву — каза притеснен Хуанито, — това ще ми докара адски неприятности, особено ако си плаща на Върховния за убежище. Бегълците много се дразнят, когато някой им наруши уединението. Такъв въпрос може да стане, че теб да те изхвърлят, а мен да ми натресат огромна глоба. Нищо чудно и мен да ме изхвърлят и тогава какво? Къде ще живея, ако напусна това местенце? За това помислял ли си?

— Недей да се тревожиш толкова — отвърна Фаркас. — Това е д-р Ву и толкова. Наблюдавай го как ще реагира, като ме види, и сам ще повярваш.

— Така или иначе нарушаваме правото на убежище. Достатъчно е само да извика цивилната полиция.

— Първата ни работа е да го убедим, че това би било глупав ход от негова страна. Разбираш ли?

— Но аз нямам право да го наранявам — настоя Хуанито.

— Не. И не бива да го правиш в никакъв случай. Трябва само да демонстрираш готовност да го направиш, ако се наложи. Сега да вървим. Седни пръв, попитай учтиво дали има нещо против и кажи нещо по повод затъмнението. Аз ще дойда след трийсетина секунди. Ясно, нали? Ти си добро момче. Тръгвай.