Зной в полунощ

Фаркас никога не беше виждал Сан Франциско. Обичайната му база беше Европа: Лондон, Париж, понякога Франкфурт. Когато компанията го изпращаше в Щатите, беше обикновено в Ню Йорк. Веднъж попадна в просналия се във всички посоки Лос Анджелис, който му направи кошмарно впечатление с чудовищната си пренаселеност и уродливост, задушен от смрадната си отровна атмосфера и убийствена жега: един град, вече негоден за нормален живот, независимо че предстоящата кулминация на парниковото бедствие беше все още далеч в бъдещето.

Сан Франциско обаче беше съвършено различен. Малко и приятно градче, разположено между океана и залива. Особените му зрителни възприятия транспонираха хълмистия пейзаж в приятна композиция от квадратни вълнообразни форми, а разположените от двете й страни водни пространства излъчваха хармоничните наситени нюанси на червено бургундско вино, които галеха със спокойната мекота на кадифе.

Разбира се, въздухът на Сан Франциско беше задръстен от парникови газове, но това беше валидно за повечето градове на Земята. Тук поне постоянният вятър откъм океана пречеше на разяждащите вещества да се задържат дълго на едно място. И макар климатът да беше неприятно топъл, океанският бриз коригираше до известна степен неприятното усещане. Времето по-скоро напомняше на това в Лондон или Париж, отколкото на който и да е от посетените от него американски градове. Всички те бяха истински пещи. Жегата в Сан Франциско беше по-поносима. Но му липсваха постоянните умерени валежи над Западна Европа. Сан Франциско се препичаше под неизменната канонада на пустинното слънце, която той възприемаше като брилянтен дъжд от златисти кинжали.

От космическия терминал той, Йоланда и Енрон взеха подземната транзитна капсула до просторната долина източно от Сан Франциско. Двамата придружиха Фаркас до хотела му в централната част на града, след което прекосиха залива, за да се приберат в къщата на Йоланда в Бъркли, където смятаха да останат. На Йоланда й бяха необходими няколко дни, за да се оправи с къщата и с домашните си любимци, след което тримата щяха да слязат в Южна Калифорния, за да се срещнат с Давидов и да уговорят условията за партньорството между Израел и „Киоцера“, което щеше да осигури средствата за завладяването на Валпарайсо Нуево.

Може би щеше да е по-умно да беше заминал с Давидов направо за Лос Анджелис, а другите двама да се присъединят към тях, когато Йоланда приключи със задълженията си. Това вероятно щеше да му даде възможност да се запознае по-отблизо с Давидов и с неговите сподвижници, както и с реалните им възможности. Но Фаркас никак не бързаше да попадне в ада на Лос Анджелис.

Освен това изгаряше от желание да е близо до Йоланда Бермудез. Единствената им среща в хотела на Валпарайсо Нуево беше възбудила апетита му. Изпитваше лек срам да признае дори пред себе си, че решението му да пристигне в Сан Франциско вместо в Лос Анджелис беше продиктувано от обстоятелството, че тя реши да дойде първо тук. След дългия период на въздържание Фаркас се беше оказал пленник на пищната щедрост на плътта й, на готовността й лесно да бъде покорена и на отзивчивата й натура.

Знаеше, че постъпва глупаво и необмислено, а може би дори рисковано и без особени шансове за успех: Енрон като че ли се опитваше да я държи настрана от него. Но същевременно беше сигурен, че собственическото поведение на Енрон не беше нищо повече от задоволяване на мъжкото му самолюбие. Усещаше, че израелецът използва Йоланда само като средство за постигане на съществените си намерения.

Изглежда, тя също го разбираше. Надяваше се, че ще може да я откъсне от него, докато бяха тук. Фаркас мислеше, дори беше убеден, че я привлича не по-слабо, отколкото тя него. След неочакваната им авантюра на Валпарайсо Нуево у него се появи желанието да прекарат заедно няколко седмици в Сан Франциско, докато тя завърши скулптурата си, която беше само претекст — не хранеше никакви илюзии по отношение на това — за срещата им в хотелската стая.

Засега обаче се намираше в съвсем друга хотелска стая и беше сам. Засега.

Извади багажа си, взе душ и си наля малко бренди от минибарчето. Отново се замисли дали да не се обади в Ню Киото, за да ги информира с какво се е захванал, и отново отхвърли идеята. Рано или късно щеше да им съобщи, че е на път да ангажира компанията с участие в международна конспирация. Но все още нямаше нищо реално. Това щеше да стане в Лос Анджелис, след последната среща с Давидов и останалите конспиратори. Едва тогава щеше да изложи подробностите пред изпълнителния комитет. Ако проектът не им харесаше или възникнеха някакви принципни възражения, лесно би могъл да оттегли поетите от него ангажименти. Ако получеше одобрение, сам подписваше заповедта си за следващото стъпало: най-малко ниво осем, а защо не и още по-високо: Виктор Фаркас, ниво седем, предвкуси насладата той — заплата, привилегии, луксозен апартамент в Монако, лятна къща на брега на Ню Киото. Докато космическият кораб най-после полети и остави Земята зад гърба си.

Телефонът нежно пропя.

Фаркас с неохота се откъсна от бленуванията си. Само двама души във вселената знаеха къде се намира и може би…

Да. Беше Йоланда.

— Удобно ли се настани? — попита тя.

— Всичко е великолепно. — И добави бързо, може би дори прекалено бързо: — Тъкмо се питах, Йоланда, имаш ли някакви планове за вечерта? Бих могъл да се обадя на някои хора от „Киоцера“, но ако имаш желание да се видим…

— Много бих искала. Но аз и Марти ще прекараме вечерта в Бъркли с наши познати. Изабел Мартин и Ник Роудс. Тя е кинетичен терапевт, най-близката ми приятелка, изключителна жена, а той е великолепен генетик в „Самурай“ — за съжаление работи в областта на адаптационните изследвания, но е толкова очарователен, че му прощавам…

— Тогава утре?

— Всъщност се обаждам именно по този повод. Утре вечер…

Той се наведе.

— Бихме могли да вечеряме някъде в Сан Франциско, само ти и аз…

— О, би било чудесно, нали? Но какво да направя с Марти? Плюс това искам на всяка цена да дойдеш тук, да видиш моите скулптури… — засмя се смутено тя. — Да ги усетиш, по-точно казано. Ще бъде нещо като малък купон. Ще се запознаеш с Изабел и Ник, и с един негов приятел, Пол Карпинтър, който беше капитан на ледовлекач в „Самурай“, но му се случиха някакви неприятности в открито море и загуби работата си, а сега е тук и ние се опитваме да го утешаваме, докато реши какво да прави по-нататък…

— Да. Разбира се. Искрено съжалявам. В такъв случай какво ще кажеш за през деня, Йоланда — не бихме ли могли да обядваме заедно?

Изпита известно неудобство заради настойчивостта си. Но наистина би могла да се открие някаква възможност…

Не. Нямаше никаква възможност.

— Много ми се иска, Виктор — прекъсна го мило тя. — Сам го знаеш. Но се налага да изчакаме, докато Марти замине за Израел, не е ли така? Имам предвид, че той е тук и е отседнал при мен, и ще бъде ужасно неловко — сам разбираш. Но след това, когато приключи тази история с Валпарайсо Нуево, ще разполагаме с предостатъчно време, и то не само за да обядваме заедно. Бих искала още сега да е така, но не е. Просто не е.

— Да — съгласи се с пресъхнало гърло Фаркас. — Разбирам.

— Тогава до утре вечер — при мен в Бъркли…

Той си записа маршрутния код, изпрати й въздушна целувка и прекъсна връзката.

Изуми го неочакваното му раздразнение и необичайната за него настойчивост. От много време не се беше държал по този начин. Или по-точно — никога. С какво толкова го обсебваше тази жена? Или единствената причина беше непостижимостта й точно в този момент? На този свят имаше и други гърди, други бедра, други устни. Имаше нещо опасно в обаянието, което тя упражняваше върху него.

Реши да прибегне до услугите на службата за гости на хотела и си поръча компаньонка за вечерята и за още три часа. Отдавна беше свикнал да ползва услугите на професионалистки, когато се налагаше. Една добра професионалистка винаги съумяваше да прикрие спонтанната си реакция от външния му вид, а и се спестяваха възможните усложнения от евентуално обвързване. Но от физиологичните си нужди — о, ужас! — човек нямаше как да избяга. И слава богу, че съществуваха начини и средства за решаване на въпроса.

Сипа си още бренди и зачака пристигането на компаньонката.