Зной в полунощ

Валеше проливен дъжд, когато „Тонопа Мару“ навлезе в залива на Сан Франциско с айсберга зад гърба си. Карпинтър си помисли, че след като не беше паднала капка влага бог знае откога, пороят се изливаше тъкмо навреме, сякаш за да приветства огромния воден запас, който бяха довлекли.

Докато плаваха насам, времето беше нетърпимо безоблачно, без следа от обичайните и дори задължителни водни изпарения, които се струпваха в небето и го покриваха с бялата си пелена над по-голямата част от планетата. Това беше едно от явленията на парниковия ефект — повишената влажност на атмосферата, която усилваше причиненото от CO₂ и останалите парникови газове затопляне. Но поради необясними причини през цялото това време над „Тонопа Мару“ не се появи нито едно облаче и слънцето яростно припичаше върху айсберга, който въпреки огледалната си покривка се топеше под безмилостния огън.

И все пак по-голямата му част достигна до Сан Франциско. Бяха в самия край на плаването, вече се промъкваха под вековния Голдън Гейт Бридж със седемнайсет — осемнайсеткилотонния леден антарктически отломък зад себе си, за да се гмурнат под обезумелите порои, които се изливаха върху потъналия в следобеден мрак град покрай залива.

— Какво ще кажете? — промълви Хичкок, застанал на палубата до Карпинтър под водните струи. — Истински шибан дъжд.

— Красиво. Великолепно.

Всъщност не беше така. Дъждът вдигаше облаци мръсотия по улиците на града, които се бяха трупали в продължение на месеци, а може би и на години, мяташе ги високо нагоре, от което дъждовните водопади ставаха още по-мръсносиви. От небето се изливаха реки от боклуци. „Да — помисли си Карпинтър, — това се казва красива гледка.“

От опита си в Метеорологичната служба на „Самурай“ знаеше, че има места по света, където падаха приятни, освежителни и напоителни дъждове, и то ежедневно: например в Източното Средиземноморие или в зърнения пояс на Саскачеван, или в равнините на Сибир. Тук не беше така. Дъжд по Западното крайбрежие беше такава рядкост, че причиняваше много повече неприятности с абсурдната си прекомерност. Валеше толкова нарядко, че беше съвършено недостатъчен, за да осигури сериозни водни запаси, а само разбърникваше натрупания по улиците и пътищата химически боклук и ги превръщаше в непроходими пързалки, изравяше страховити урви по изсъхналите и обезлистени хълмове източно от залива и разпенваше мръсотията по градските улици, без да ги почисти.

Майната му. Беше се прибрал благополучно заедно със своя товар. Това беше едно успешно пътуване, като се остави настрана малката неприятност с риболовния кораб. Карпинтър се опитваше да не мисли за това.

Скри се на сушина под кабината на кърмата. Каски работеше нещо върху контролното табло.

— Свържи ме с представителството на „Самурай“ в пристанището на Оукланд. Трябва да разбера на кой кей да замъкна това чудо. Прехвърли разговора в каютата ми.

— Да, сър. Веднага, сър!

— Сър? — изненада се Карпинтър.

До този момент никой не беше се обръщал към него по този начин и имаше нещо неестествено и дори нагло в начина, по който го беше направила Каски. Но дребната пъргава свързочничка моментално се беше втурнала към кабинката си, за да го свърже с пристанището.

Спусна се към каютата си. Върху закрепения на стената миниатюрен монитор вече го очакваше операторът на пристанището.

— Тук е капитан Карпинтър. Докладвам за благополучното пристигане на „Тонопа Мару“ с айсберг с обем над хиляда и седемстотин килотона. Очаквам инструкции за влизане в пристанището.

Пристанищният оператор му съобщи номера на кея, където трябваше да откара айсберга.

— Наредено е да се явите на доклад в административен отдел четиринайсет незабавно след прехвърляне на командването на персонала на кея, капитане — добави андроидът.

— Прехвърляне на командването?

— Точно така. Ще бъдете сменен от капитан Свенсон, а вие незабавно се явете в административен отдел четиринайсет за предварителен разпит 442.

— Не разбирам.

— Ще бъдете сменен от капитан Свенсон, а вие…

— Това вече го чух. Каза „442“?

— Точно така. Ще бъдете подложен на 442, капитане.

Карпинтър гледаше като сащисан. Какво, по дяволите, означаваше „442“? Но вместо да му даде ясен отговор, андроидът щеше да повтаря едно и също. След миг колебание той изключи приемника и се качи горе.

— Хичкок?

Абаносовото лице на навигатора надникна от кабината.

— Викате ли ме, сър?

Отново „сър“. Нещо действително не беше наред.

— Хичкок, какво е това „442“?

Изразът върху лицето на Хичкок беше невъзмутим, почти самодоволен, но в базедовите очи на възрастния мъж проблесна неочаквано пламъче.

— Обвинение в непристойно поведение, сър.

— Непристойно поведение ли?

— Нарушаване на правилника — това е непристойно поведение, сър.

— Ти ли ме натопи? Заради „Каламари Мару“?

— Сър, разследването ще определи…

— Отговори ми!

На Карпинтър му се прииска да грабне Хичкок за ризата и да го метне върху перилата. Но се въздържа.

— Ти ли ме натопи? — повтори той.

Хичкок продължи да го гледа спокойно.

— Всички, сър.

— Всички?

— Ренет. Наката. Каски ни свърза.

— Кога стана?

— Преди четири дни. Казахме, че сте изоставили моряци в беда.

— Не мога да повярвам. Казахте, че съм изос…

— Беше ужасно, сър. Потъпкване на елементарното благоприличие, сър.

Сякаш беше станал десет пъти по-едър: някакво изчадие на справедливостта и нравствената добродетел.

— Наше задължение беше да информираме властите, сър, за това престъпване на морските обичаи.

— Гадно предателско копеле — каза Карпинтър. — По-добре от мен знаеш, че на кораба нямаше място за нито един човек!

— Да, сър — отговори Хичкок, сякаш се намираше на няколко галактики разстояние. — Разбирам това, сър. Но нарушението беше извършено и беше редно да докладваме.

Нарушение! Редно да докладваме! Хичкок най-неочаквано беше заговорил като училищен директор. От гърлото на Карпинтър изскочи някакъв нечленоразделен звук. Прииска му се да метне Хичкок зад борда. Рени и Наката се бяха появили отнякъде и наблюдаваха от разстояние, без да обръщат внимание на усилващия се дъжд. Карпинтър се запита какъв ли номер нарушение е да метнеш навигатора си в залива на Сан Франциско пред свидетели.

Истинска лудост беше да им заповяда да забравят за изоставените от него хора в морето. Щяха да го послушат, но нямаше да забравят. А единственият начин да се отърват от отговорността заради стореното от него там някъде в Тихия океан, беше да го натопят.

Припомни си момента, в който видяха отдалечаващите се от потъващия „Каламари Мару“ лодки, насочили се към тях. Неговото бездушие. Противопоставянето на Хичкок.

Сега просто не му се вярваше, че бе постъпил по този начин. Беше оставил всички тези хора да умрат, беше им обърнал гръб, беше отплавал и това си беше именно нарушение, да.

И все пак…

Той наистина нямаше никакъв избор. Корабът беше прекалено малък. Айсбергът беше започнал да се топи. Нямаше да им стигне храната, нито серумът, нито пък имаха някакво свободно място за един или двама души…

Щеше да разкаже на разпита 442 за всички тези неща. Щеше да обясни, че ситуацията е налагала своя собствена етика. „Този проклет, шибан свят“ — беше казал Хичкок, когато Карпинтър му заповяда да изостави трите лодки. Понякога този проклет, шибан свят те принуждаваше да вършиш проклети, шибани неща. Карпинтър съзнаваше, че беше безчовечно. Но можеха да загинат всички — и спасители, и спасени. Щеше да рискува да изгуби айсберга, а и кораба си, ако се беше опитал да…

Всички го гледаха вторачено. И се усмихваха.

— Мръсни копелета — рече им той. — Нищичко не разбирате.

Мина покрай тях, като ги изгледа навъсено, и заслиза към каютата си.

Административен отдел четиринайсет въобще не приличаше на отдел. Беше някакво продълговато помещение, дълга тясна тръба от мрачна сива стомана, сякаш случайно забутана сред сложната плетеница от сгради и проходи в горните етажи на индустриалната зона на Оукландското пристанище.

Нито пък разпитът представляваше действителен разпит. Не поне в буквалния смисъл на думата, защото Карпинтър не каза почти нито дума освен няколко кратки изречения. Беше по-скоро официално предупреждение, че срещу него е започнато нещо като съдопроизводство, или по-точно има повдигнато някакво обвинение. Председателстваше някакъв висш пристанищен чиновник с бледо отегчено лице на име О’Рейли или О’Брайън, или О’Лиъри — във всеки случай някакво ирландско име, което успя да чуе само в началото и моментално го забрави. През по-голямата част от заседанието мъжът почти не отдели очи от монитора, поглеждайки към Карпинтър съвсем нарядко. Имаше усещането, че този О’Рейли или О’Брайън председателстваше две или три заседания едновременно, следеше информацията по няколко компютъра и изслушваше с половин ухо мърморенето на застаналите пред него чиновници.

„Самурай“ бяха представени от някакъв администратор ниво седем, кривоглед мъж с птиче лице, поръсено с алергични пъпки по бузите и челото от серума. Казваше се Тедеско. Обстоятелството, че чиновник ниво седем го беше чакал цяла сутрин да пусне котва и да предаде командването, подсказа на Карпинтър, че работата е сериозна и че го очакват големи неприятности. Но беше сигурен, че щом разясни на анкетиращите реалното положение на нещата, всичко щеше да застане на мястото си.

— Не казвайте нищо, докато не ви попитат — беше му обяснил Тедеско още в самото начало. — И отговаряйте само на въпросите, без никакви излишни разяснения. Тук не обичат много приказки.

— Имам ли нужда от адвокат? — попита го Карпинтър.

— Това не е съдебен процес — отвърна Тедеско. — Поне засега. Ако се стигне до там, компанията ще ви осигури необходимия адвокат. До тогава се съветвайте с мен.

— Какви са наказанията?

— Лишаване от право на морска служба. Ще ви отнемат разрешението.

Тонът му беше хладен. Цялото му същество излъчваше неприязън към случилото се, към този гнусен инцидент в океана, довел до повдигането на обвинение срещу капитан от неговия състав, към отвратителното задължение на човек от неговия ранг да си губи времето тук заради някакъв недостоен скандал.

— Това ще се отрази ли на административното ми ниво?

— Това е вътрешен проблем на компанията. Първо да приключим с претенциите на пристанищните власти. Всичко по реда си. Но е излишно да ви казвам, че подобно обвинение няма да се отрази положително на кариерата ви. Както и да е, за това ще мислим…

— 442, дело 100–939399 — обади се неочаквано О’Рейли или О’Брайън от отсрещния край на тръбата и удари с чукче. — Пол Карпинтър, капитан, временно отстранен, елате напред и отговаряйте.

Фактът, че е обект на подобна дисциплинарна процедура, предизвикваше необикновени усещания. Почувства се като ученик, когото мъмрят за някаква детинска беля. Прехвърлянето на командването на Свенсон, резервния капитан, също не беше приятен ритуал най-вече заради самодоволните усмивки на Хичкок и Ренет, но в него поне имаше нещо драматично, някаква театрална приповдигнатост, която го правеше по-поносим. Тук беше застанал в центъра на някакво нелепо, дълго като макарон, проветриво помещение, по чийто метален покрив барабанеше проливният дъжд, вторачен в някакъв дебел, кривоглед бюрократ, който изобщо не го поглеждаше, но който именно притежаваше властта да промени или направо да сложи точка на кариерата му. Това беше наистина унизително, нелепо, абсурдно.

Един от заседаващите — жена, която приличаше на андроид, но явно не беше — се изправи и монотонно изреди цяла камара обвинения. Неадекватно поведение, неизпълнение на задълженията, нарушаване на тези и тези, и тези, и тези разпореждания. Обвинители — неговият екипаж. Собственият му екипаж. Нещо във връзка с временното отнемане на разрешителното му за плаване по море до изясняване на случая. И т.н., и т.н. — пет или десет минути досадни технически подробности, които Карпинтър така и не успя да проследи докрай.

— Заведено — измърмори О’Рейли или О’Брайън. — Върнато за допълнителни доказателства.

Удар на чукчето.

— Молба 376.5 подадена и отхвърлена. Молба за облекчение 793 удовлетворена. Да се определи дата за разпит и да се изпрати известие.

Удар на чукчето. Още веднъж.

— Отложено.

Последен удар на чукчето.

— Това е — каза му Тедеско. — Сега можете да правите, каквото искате. Но не напускайте района на Сан Франциско, докато не приключи всичко.

Тедеско тръгна към изхода.

— Един момент — спря го Карпинтър. — Ако обичате. Какво отхвърлиха и какво потвърдиха? Какви бяха тия 376, точка и не знам какво, и 793 не знам какво си?

— 376.5 е молба за отхвърляне на обвиненията. Формално заведена и също така формално отхвърлена. 793 е молба за освобождаване на собствена отговорност без гаранция. Удовлетвориха я, защото досието ви е чисто до сега.

— Гаранция? Обвинението да не е криминално?

— Чисто административно разследване — обясни му Тедеско. — Но винаги съществува вероятност за възникване на допълнителни обвинения за криминални действия или пък други нарушения от страна на законните представители на обвиняемите. Пристанищните власти носят отговорност пред официалните власти за вашето присъствие до приключването на случая. Ние поехме отговорност пред пристанищните власти, което ви освободи от необходимостта от гаранция, затова носите пред нас отговорност да не се получат усложнения. Надяваме се, че можем да разчитаме на съдействие от ваша страна.

— Разбира се. Но щом ще има още обвинения и още съдебни процедури освен тази…

— Все още не знаем дали ще има. Какво ще кажете да не избързваме, а, Карпинтър? Ако нямате нищо против…

— Моля ви. Интересува ме още нещо.

— Кажете.

— Все още ползвам привилегиите на ниво единайсет, така ли? Квартира, дневни разходи?

— Разбира се — отсече Тедеско. — Нито едно от обвиненията не е доказано, Карпинтър. Пристанищните власти само се опитват да установят истината във връзка с предявените срещу вас обвинения. При това компанията стои зад вас. Не забравяйте това. Компанията стои зад вас.

Последното не беше произнесено с кой знае каква сърдечност, но все пак беше най-успокоителната фраза от момента на пристигането му. „Компанията стои зад вас.“ Членовете на неговия ненавистен и враждебен екипаж, лишени от капчица разбиране за сложността на възникналата там, в океана, ситуация, бяха стоварили цялата тази бъркотия върху главата му. Но компанията — огромната и могъща компания — нямаше да позволи един способен служител ниво единайсет да бъде хвърлен на вълците заради някаква класова неприязън. Сега вече беше абсолютно сигурен. При евентуалното изслушване той щеше да докаже, че провеждането на спасителна акция е било немислимо, че в никакъв случай не би могъл да рискува собствения си кораб и живота на своя екипаж заради исканията на някакви неспособни и непознати метежници и че вместо да обрече на гибел и двата кораба, какъвто именно би бил резултатът от претоварването на неговия малък съд, той неохотно — така неохотно и с огромна болка! — е изоставил екипажа на „Каламари Мару“ да се погрижи сам за себе си. Щеше да им обясни, че моментът е бил изключително тежък и е налагал крайни решения. И при възможно най-добро желание той не би могъл да спаси тези хора. А наистина е имал възможно най-доброто желание. Нима човек с неговата интелигентност и отлично досие с лека ръка би си позволил да изостави тези корабокрушенци да загинат, ако бе разполагал с друга възможност. Тедеско ще го разбере на всяка цена. О’Брайън, О’Лиъри, или както там му е името, също трябва да бъде накаран да го разбере. Обвинението ще бъде отхвърлено.

Когато всичко приключи, вероятно щяха да го освободят от морска служба, като се има предвид, че подобни истории неминуемо се отразяват на служебната репутация, а и вероятно всичко това щеше да забави с година-две изкачването по йерархическата стълбица, но „Самурай“ щяха да му намерят работа в някое друго направление и в края на краищата всичко щеше да се оправи.

Да. В края на краищата.

Засега продължаваше да вали като из ведро. Въздухът отвън излъчваше сладък, почти приятен аромат, но Карпинтър беше сигурен, че това ухание доказва наличието на някаква противна и вероятно опасна гадост в атмосферата, която при нормални обстоятелства би кротувала в пазвите на залива.

Сега какво?

Да отседне някъде.

Когато пристигна от Спокейн в Сан Франциско, компанията го беше настанила в една от наетите от нея стаи в „Мариот Хилтън“ близо до брега. След като все още беше с ниво единайсет, от само себе си се разбираше, че може да отседне там.

Но когато се обади в службата по настаняване и поиска стая в „Мариот“, му казаха, че вече му е запазена стая в хотел на име „Дънсмюир“ на оукландския бряг на залива. Това го обезпокои. Защо не в Сан Франциско? Защо не в „Мариот“? Отговориха му, че е невъзможно и че трябва да отиде в „Дънсмюир“.

Когато пристигна, всичко му стана ясно. Беше някакъв приют, който му напомни за „Манито“ в Спокейн, където живееше, докато беше метеоролог. Дори по-зле — мрачно хотелче, построено поне преди стотина години в отдавна изоставена промишлена зона между оукландското летище и магистралата. Нямаше и следа от блясъка на „Мариот“, нито пък от неговия комфорт. Обслужваше командировани чиновници от средно ниво, които преспиваха една нощ в Оукланд, преди да продължат за Сан Диего или Сиатъл.

„Компанията стои зад вас.“ Да. Но явно компанията беше започнала да орязва режийните му, а вината му все още не беше доказана. Очевидно причините за тревога бяха по-съществени, отколкото си мислеше.

Беше вече късен следобед, когато най-после настаниха Карпинтър в една малка, мрачна и влажна стаичка, която щеше да му бъде дом за известно време. Опита да се свърже с Ник Роудс в „Сантачиара“ и за своя изненада успя още от първия опит.

— Здрасти, човече! — извика Роудс. — „Върна се морякът от далечен път!“

— По всичко изглежда — отвърна унило Карпинтър. — Доколкото си спомням, стихът беше издълбан върху нечий надгробен камък.

— Пол? — разтревожи се моментално Роудс. — Какво се е случило, Пол?

— Още не знам. Вероятно много неща. Заведено е някакво шибано дело срещу мен.

— Божичко. Какво си направил?

— Натресохме се на някакъв кораб в Тихия океан — започна отегчено Карпинтър. — Бяха вдигнали бунт и… виж какво, това е дълга история. Точно сега нямам настроение да я разказвам цялата. Свободен ли си довечера? Искаш ли да се видим и да се напием яко, Ник?

— Естествено. Къде се намираш?

— В един вертеп на име „Дънсмюир“, близо до летището.

— До летището на Сан Франциско ли имаш предвид?

— Не. Оукландското летище, не на Сан Франциско. Най-доброто, което според компанията заслужавам в момента. Но пък е по-удобно за теб… Как си, по дяволите, Ник? — добави след кратка пауза той.

— Аз съм… добре.

— А Изабел?

— Тя също. Все още се срещаме.

— Сигурен съм. Не бих очаквал нещо друго. Как е тъпата й приятелка с пищната гарнитура?

— Йоланда ли? В момента е на някой от сателитите. Връща се след няколко дни. Заминаха с Енрон.

— С израелеца? Мислех, че се е върнал в Тел Авив.

— Реши да се помотае из Сан Франциско. Предполагам, че е жертва на пищната гарнитура на Йоланда. После внезапно заминаха на сателитите. Повече не ме разпитвай, защото не знам друго. Къде искаш да се срещнем довечера?

— Искаш ли в ресторанта, където бяхме, на брега на Бъркли?

— „При Антонио“ ли имаш предвид? Чудесно. В колко?

— В колкото кажеш. Колкото по-скоро, по-добре. Трябва да ти призная, че се чувствам ужасно, Ник. Особено в този дъжд. Една приятелска компания ще ми се отрази добре.

— Какво ще кажеш веднага? — попита Роудс. — И без това приключвам. Ако трябва да бъда искрен, и на мен ще ми се отрази добре.

— Има ли нещо?

— Не знам. Имам проблеми.

— С Изабел ли?

— Не е женска история. Ще ти кажа, като се видим.

— Изабел няма да дойде с теб, така ли?

— Не, за бога! — възкликна Роудс. — „При Антонио“, след половин час. Става ли? Добре дошъл на стария морски вълк!

— „Върна се морякът.“ За добро или за лошо.

Дъждът гърмеше по куполите на крайбрежния ресторант, сякаш някакъв разгневен гигант мяташе камъни отвисоко. Забулен от сивата пелена и от поривистите водни вихрушки на бурята, заливът почти не се виждаше. В ресторанта бяха само двамата.

Разказът на Карпинтър за случилото се в океана явно беше потресъл Ник Роудс. Изслуша цялата история като вцепенен, сякаш не вярваше на ушите си, почти без да отрони думичка и забил поглед в Карпинтър. Нарушаваше безмълвното си вцепенение само от време на време, за да поднесе чаша към устните си. Когато Карпинтър приключи, започна да му задава въпроси, отначало несъществени, но постепенно го заразпитва все по-настойчиво дали наистина не е имало никакво място на борда на „Тонопа Мару“ за враждуващите групички на капитан Ковалчик и капитан Колберг, така че Карпинтър отново трябваше да разкаже цялата история, но този път на части.

С всеки следващ отговор на самия Карпинтър му ставаше все по-трудно да приеме собствената си версия. Все по-трудно му беше да убеди сам себе си, че е било чак такъв проблем да качи корабокрушенците на борда. Можеше да ги набута по разни килерчета и ъгълчета, да намали дажбите на серума така, че да стигне за всички…

Или просто можеше да закачи трите лодки на буксир и да ги довлече до Сан Франциско.

Не. Не.

— Не беше възможно, Ник. Просто си длъжен да ми повярваш. Бяха не по-малко от петнайсет-двайсет души, а на кораба нямаше достатъчно място дори за нас петимата. Да не говорим за храната и серума. За бога, да не би да мислиш, че нарочно съм искал да зарежа всички тези хора насред Тихия океан? Не разбираш ли, че това решение ми причини невероятни мъки?

Роудс кимна. След това изгледа Карпинтър по особен начин.

— Изпрати ли съобщение, че си се натъкнал на кораб в беда?

— Не беше необходимо. Те имаха собствено радио — отвърна отново Карпинтър.

— Значи не си казал нито думичка на морските служби? Просто си им обърнал гръб и си ги изоставил?

— Да. Просто им обърнах гръб и ги изоставих.

— За бога, Пол — промълви едва чуто Роудс. И натисна бутона за още една поръчка питиета. — За бога. Не мисля, че си постъпил по най-правилния начин.

— Не. Не постъпих. Прилича по-скоро на бягство от местопроизшествието, така ли? — призна Карпинтър, без да посмее да погледне Роудс в очите. — Но ти не беше там, Ник. Нямаш представа какво изпитвах. Корабът ни беше съвсем малък. А зад гърба ми беше този огромен айсберг и исках да се махнем, преди да се е стопил. Хората на риболовния кораб се бяха хванали за гърлата от няколко седмици и направо се бяха побъркали, бяха направо опасни. Освен това бяха служители на „Киоцера“, не че това беше най-важното, но и тази мисъл не ме оставяше на мира. Беше просто невъзможно да ги кача на кораба. И предпочетох да офейкам. Не че очаквам някой да ми ръкопляска, но точно така постъпих. Колкото до сигнала за помощ, реших, че те сами са изпратили сигнал и затова не е необходимо да го правя. А не изпратих официален доклад, защото… защото…

Опита се да намери нужните думи, но не успя.

Накрая вдигна очи към Роудс, който го гледаше с упрек.

— Реших, че ще си имам неприятности, ако съобщя, че съм срещнал кораб в беда и не съм направил нищо. Затова просто се опитах да потуля цялата история. Господи, Ник, та това беше първото ми плаване.

— Казал си на екипажа си да не споменава нищо за случилото се.

— Да. Но те не го направиха.

— Оцелелите от другия кораб вероятно също са докладвали, така ли?

— Какви оцелели? Никой не би могъл да се спаси.

— О, Пол… Пол…

— Беше първото ми плаване, Ник. Никого не съм молил да ме правят морски капитан, по дяволите.

— Но се съгласи да станеш.

— Прав си. Съгласих се. И за първи път в живота си извърших нещо наистина отвратително. Страхотно съжалявам. Но не се справих, Ник. Не можеш ли да ме разбереш?

— Пийни още едно.

— Какво ще ми помогне?

— На мен обикновено ми помага. Може и на теб да помогне — усмихна се Роудс. — Мисля, че всичко накрая ще се оправи, Пол. Ще успееш да се измъкнеш.

— Наистина ли?

— Компанията ще те защити. Както твърдиш, не си имал никаква възможност да качиш тези хора на кораба си. Единствената ти грешка е, че не си изпратил официален доклад за инцидента, и това вероятно ще ти коства някое и друго ниво, но „Самурай“ няма да допуснат да стане публично достояние фактът, че един от корабите им е оставил толкова корабокрушенци да загинат — не звучи добре дори и да има някакво извинение за това, — тъй че ще уредят някак си нещата със съда и обвиненията ще бъдат отхвърлени, след което цялата работа ще бъде потулена, а тебе тихомълком ще те върнат в Метеорологичната служба или някъде другаде. В края на краищата, ако те хвърлят на вълците, това ни най-малко няма да помогне на хората от „Киоцера“ да възкръснат, а евентуалната присъда би станала публично достояние и би навредила на имиджа на „Самурай“. Ще погребат цялата история, все едно никога нищо не се е случвало. Сигурен съм, Пол.

— Дано да си прав — каза Карпинтър и усети в гласа си едновременно нотки на песимизъм и на отчаяна надежда.

До този момент му се струваше, че всичко случило се е само някаква дребна неприятност, включително и този разпит 442, с който се беше справил, доколкото можеше, и че в най-лошия случай вродената класова ненавист на Хичкок и останалите, която го беше забъркала в тази административна каша, щеше да му коства черна точка в досието. Но в края на половинчасовия разговор с неговия най-стар и най-близък приятел нещата започнаха да му изглеждат много по-зле и той си даде сметка, че под натиска на паническия страх беше постъпил престъпно безотговорно в единствения критичен момент в живота си. Започна да изпитва угризения, че е ликвидирал със собствените си ръце хората в трите лодки.

Не. Не. Не. Не.

„Нищо не можех да направя, за да ги спася. Нищо. Нищо. Нищо.“

Трябваше да сменят темата.

— По телефона ми каза — започна Карпинтър, — че си имал неприятности, докато ме нямаше, за които ще ми разкажеш, като се видим.

— Да.

— Е?

— Получих предложение за работа. Веднага след отплаването ти. „Киоцера-Мерк“ ме поканиха в централата си в Уолнът Крийк и имах интервю с някой си Накамура с ниво три. По-студенокръвно човешко същество не би могъл да си представиш. Покани ме да се прехвърля в „К-М“ заедно с целия адаптационен екип. Ще ми отпуснат неограничен кредит за изграждане на нова лаборатория.

— Говорихме за това, преди да тръгна. Беше притеснен от прекаленото надмощие на „Самурай“ поради абсолютния контрол над генетичната съдба на човешката раса. Точно това ти казах и аз: бягай при „Киоцера“ — май даже споменах и името им — и ги направи конкурент на „Самурай“ в адаптационните технологии. Така ще разрушиш генетичния монопол на „Самурай“, който те притесняваше толкова много. Е? Ще го направиш ли?

— Не ме изслуша докрай, Пол. Има замесен един човек на име Ву Фаншуи. Допреди двайсетина години той беше абсолютен гений в генетичните изследвания. Може да се каже, Айнщайн или Исак Нютон в генетиката. Но впоследствие спря да подбира средствата и осъществи отвратителна екпериментална програма в една централноазиатска република, несъобразена и с най-елементарните нравствени норми. Опити с човешки същества. Принудително. Истински кошмар, направо лудост. С тази разлика, че беше съвършено нормален, но абсолютно лишен от нравствени задръжки. Постепенно тези опити станаха публично достояние и според официалните съобщения той се самоуби. Но се оказва, че успешно се е превърнал в жена и е намерил убежище в космоса — на един от сателитите L–5. Повече никой не чу за него.

— И на тебе ти се струва, че започваш да приличаш на някое безнравствено изчадие като този Ву Фан, така ли?

— Нищо такова. Всъщност „Киоцера“ са измъкнали доктор Ву Фаншуи от орбиталното му скривалище — не ме питай как — и сега той работи над тяхната програма за свръхсветлинен космически полет. Очевидно ще се наложи да направят генетична ретрофия на екипажа и тъкмо това ще стори Ву. Когато приключи, според думите на Накамура, ще бъде прехвърлен като консултант в моята изследователска група.

— Този нечестив, но страхотен генетик.

— Айнщайн в генетиката, да. И да работи с мен.

— Но ти така го ненавиждаш, че не би…

— Все още не схващаш — прекъсна го Роудс. — В момента сме все още твърде далеч от решаването на някои от най-големите адаптационни загадки. Амбициозната схема за тотална трансформация на моя младок Ван Влиет е фрашкана с очевидни празноти и той самият го осъзнава. Един мозък от класата на Ву Фаншуи може да реши всички тези проблеми. Включат ли го в екипа, по всяка вероятност ще разполагаме с пълна адаптационна технология за нула време. Което означава, че „Киоцера“ ще се сдобие с генетичния монопол, който се притеснявах да предоставя на „Самурай“.

— И затова смяташ да не приемаш предложението — предположи Карпинтър.

— Все още не знам.

— Не?

— Продължавам да се питам: имам ли право да стоя на пътя на една технология, която би осигурила възможност на човечеството да се справи с надвисналите над главата му проблеми?

Карпинтър знаеше, че този логически парадокс в разсъжденията на Роудс рано или късно ще изскочи на бял свят.

— Невъзможно е да направиш и двете, Ник. От една страна, твърдиш, че не искаш да спъваш прогреса, а преди малко заяви, че си притеснен да предоставиш монопола на…

— Така е. Но повтарям въпроса си. Моят екип заедно с Ву Фаншуи вероятно ще реши проблема за оцеляването. Но моят екип принадлежи на „Самурай“, а Ву принадлежи на „Киоцера“. Ако се съберат, резултатите ще са налице след две-три години. Ако не, никой не може да гарантира решаването на проблема. Въпросът е дали бих искал да бъда основната фигура, от която зависи превръщането на тоталната трансформация в реалност. Или която ще я осуети, или сериозно ще я забави? Зависи изцяло от мен, разбираш ли? И въобще не съм сигурен как трябва да постъпя. Напълно съм объркан, Пол — намръщи се Роудс. — Не за първи път.

— Така е — съгласи се Карпинтър. Познатото объркано изражение върху лицето на Роудс разсея собствените му тревоги. — Не ти е за първи път.

Действителният разпит 442 беше проведен три дни по-късно в същия административен отдел четиринайсет на оукландското пристанище. През тези три дни дъждът не спря нито за момент — непрестанен влудяващ порой от мръсни потоци, които се изливаха върху района на залива. Никой не можеше да каже колко време ще мине, преди железните менгемета на засушаването отново да сграбчат Западното крайбрежие. Магистралите бяха наводнени, по склоновете се срутваха къщи, огромни урви разцепиха хълмовете, а по улиците се носеха кални реки.

Когато Карпинтър се яви, в помещението имаше само двама души: председателстващият с ирландското име и андроидоподобната чиновничка. Карпинтър се учуди къде е Тедеско, който би трябвало да го представлява от страна на „Самурай индъстрис“. Да не би да ползваше почивен ден заради дъжда.

О’Брайън, О’Рейли, О’Лиъри обяви с чукчето началото на заседанието. Този път Карпинтър се постара да запомни името му. О’Рейли. Да, О’Рейли.

— Възразявам — обяви моментално Карпинтър. — Моят адвокат не присъства.

— Адвокат? Тук няма адвокати.

— Господин Тедеско от „Самурай“. Моят представител. Трябваше да присъства днес.

О’Рейли погледна към чиновничката.

— Господин Тедеско е подал споразумение за известяване.

— Какво е подал? — попита Карпинтър.

— Молба да отсъства днес и да получи допълнително копие от днешното заседание. По-късно ще приложи писмени уточнения, ако намери за необходимо — поясни О’Рейли.

— И какво? Днес ще бъда сам, така ли?

— Да почваме — каза невъзмутимо председателстващият. — Пристъпваме към разглеждане на следните веществени доказателства…

— Един момент! Настоявам за правото си на подходящ представител!

О’Рейли хвърли леден поглед към Карпинтър.

— Вие разполагате с подходящ представител, капитан Карпинтър, на който ще бъде предоставено правото да представи надлежните уточнения, както му е редът. Въздържайте се от по-нататъшни избухвания, ако обичате. Пристъпваме към разглеждане на следните веществени доказателства…

Карпинтър втренчи мрачен поглед в закачения на единия край на продълговатото помещение монитор, върху който се появи веществено доказателство А. Показанията на офицера по поддръжка и експлоатация Ренет, която описа посещението си на „Каламари Мару“ в компанията на капитан Карпинтър. Кратко и ясно Ренет нахвърли обстоятелствата на борда на риболовния кораб, свалените и приспани офицери, изявленията на метежничката Ковалчик. Описанието й се стори на Карпинтър доста обективно и не го злепоставяше по никакъв начин. Появи се веществено доказателство Б: изложението на навигатор Хичкок, който разказа как движенията на прикачения в бурния океан айсберг са наводнили неочаквано риболовния кораб, как трите лодки са тръгнали към „Тонопа Мару“, за да търсят помощ, и как капитан Карпинтър е заповядал на екипажа да изостави корабокрушенците и да се отправи за Сан Франциско. Думите му прозвучаха доста зловещо дори в ушите на Карпинтър, но в никакъв случай не можеше да каже, че Хичкок беше изопачил нещо. Тъкмо това се беше случило.

Предположи, че сега ще пуснат показанията на Каски и Наката. Вероятно след това щяха да му дадат възможност да говори в своя защита — да обясни сложността на ситуацията, ограничената вместимост на неговия кораб и недостатъчните запаси от продоволствия и серум и да докаже, че в този решителен момент е предпочел да спаси живота на своя екипаж за сметка на другите. Беше взел решение да заяви, че се разкайва за това, че е изоставил корабокрушенците, и дълбоко съжалява, че обстоятелствата са го принудили да постъпи по такъв начин, но се надява да бъде оправдан за този свой избор и заради объркването си, поради което е пропуснал да направи необходимия рапорт. Дали Тедеско щеше да одобри позата му на разкаяние? Може би не: от юридическа гледна точка това може би беше проява на слабост. По дяволите Тедеско. Да беше се появил, за да го посъветва как да постъпи.

Все пак се нуждаеше от нещо, което да му вдъхне увереност. В съзнанието му изникнаха думите на Роудс:

„Компанията ще те защити. «Самурай» няма да направят публично достояние факта, че един от корабите им е оставил толкова корабокрушенци да загинат — тъй че ще уредят някак си нещата със съда и обвиненията ще бъдат отхвърлени, след което цялата работа ще бъде потулена, а тебе тихомълком ще те върнат в Метеорологичната служба или някъде другаде.

Ще погребат цялата история, все едно никога нищо не се е случвало.

Сигурен съм, Пол.

Сигурен съм, Пол.

Сигурен съм, Пол.“

— Веществено доказателство В — обяви О’Рейли. — Изявление на капитан Ковалчик.

„Какво?“

Да, нямаше съмнение — на екрана се появи именно нейното каменно лице с вцепенен поглед. Значи все пак не беше загинала в своята лодка. Не, не — ето я, жива и намръщена, да разказва за ужасните преживявания в открития океан, за лишенията и страданията и как са били спасени накрая от патрулиращ кораб. Половината от хората й загинали. И всичко това, защото капитанът на „самурайския“ ледовлекач не си е мръднал пръста, за да ги спаси.

Дори Карпинтър трябваше да признае в себе си, че това беше чудовищен обвинителен акт. Ковалчик не спомена нищо за ръководения от нея метеж; пропусна обстоятелството, че „Каламари Мару“ потъна в резултат на некомпетентното й решение да останат в обсега на огромния айсберг; не каза нито думичка за уверенията на Карпинтър, че неговият кораб не може да приеме толкова много пътници. Съсредоточи се изцяло върху молбата си за помощ и безсърдечния отказ на Карпинтър да я предостави. Когато приключи, ужасното й лице продължи да го гледа от екрана, сякаш се беше запечатало върху него.

— Капитан Карпинтър? — чу той гласа на О’Рейли.

Най-после настъпи неговото време. Той се изправи и заговори, преразказвайки още веднъж цялата тази мръсна история, посещението на кораба на Ковалчик, следите от бунта, упоените офицери и молбата й да ги вземе на кораба, потъването на другия кораб и трите клатушкащи се във водата лодки. Докато слушаше собствения си глас, Карпинтър остана поразен от безсмислието на своите обяснения. Той беше длъжен да ги качи на кораба независимо от всичко. Дори всички да бяха измрели от глад, докато се върнат. Дори всичкият серум да се беше изчерпал и да се бяха изпържили чак до кокал. Или най-малко трябваше да съобщи някой друг да ги спаси. Но той продължи да украсява фактите за свое самооправдание, да изтъква липсата на място и възможност за избор и накрая ги увери, че се разкайва и съжалява дълбоко за допуснатите грешки.

Внезапно думите му свършиха и той остана като онемял пред председателстващия и чиновничката.

Надвисна оглушителна тишина. Какво щеше да последва? Решение? Присъда?

О’Рейли удари с чукчето. След това извърна глава и сякаш се съсредоточи върху някакво друго дело на бюрото си.

— Трябва ли да изчакам? — попита Карпинтър.

— Заседанието приключи — измърмори чиновничката и грабна купчина папки в ръце, загубила всякакъв интерес към него, какъвто всъщност и преди не се забелязваше.

Никой не му каза нито дума, докато Карпинтър напускаше сградата.

Когато половин час по-късно се прибра в „Дънсмюир“, веднага набра номера в „Самурай“, който му беше оставил Тедеско. Очакваше да го размотават нагоре-надолу, но за негова изненада Тедеско се появи почти на секундата.

— Защо не се явихте, по дяволите? — възкликна Карпинтър.

— Не беше наложително. Видях протокола.

— Вече? Това е невероятно бързо. Какво ще правите сега?

— Да правя? Какво има да се прави? Наложена е глоба за нарушение на задълженията. Пристанищните власти ви отнемат разрешителното. Сега по всяка вероятност „Киоцера“ ще ни съди за това, че сме допуснали техни хора да загинат в Тихия океан, а това е доста скъпо. Ще изчакаме да видим какво ще се случи.

— Ще бъда ли понижен?

— Вие ли? Ще бъдете уволнен.

— Аз… уволнен? — задъха се Карпинтър, сякаш му забиха юмрук в диафрагмата. — Нали ми казахте, че компанията стои зад мен. Уволнен? Така ли стоите зад мен?

— Нещата се промениха, Карпинтър. Тогава не знаехме, че има оцелели. Не разбирате ли, че това изцяло променя обстоятелствата? „Киоцера“ искат главата ви на поднос и ние ще им я предоставим. Вероятно щяхме да ви задържим, ако нямаше оцелели, ако това беше останал вътрешен проблем между „Самурай“ и пристанището — вашите показания срещу показанията на вашия екипаж, въпрос на преценка и толкоз — но сега изскочиха наяве побеснели от ярост обвинители. Цялата работа ще се разсмърди. Как да ви задържим, Карпинтър? Бихме предпочели да потулим историята и да ви запазим, но сега е немислимо, след като оцелелите се раздрънкаха и ни заляха с лайна. Нима все още допускате, че можем да ви дадем ново назначение? Тръгвайте да си търсите работа, Карпинтър. Имате трийсетдневно предизвестие и трябва да сте адски доволен и от това. Наш адвокат ще ви запознае с правата ви по приключване на договорните ни взаимоотношения. Разбрахте ли, Карпинтър? Ясна ли ви е картинката?

— Не очаквах…

— Предполагам, че не сте. Съжалявам, Карпинтър.

Зашеметен и задъхан, той продължи да гледа монитора още дълго след като беше останал празен. Виеше му се свят. Никога преди не се беше чувствал така съсипан. Сякаш през центъра на планетата се беше появила дупка и той пропадаше все по-надолу… все по-надолу…

Постепенно успя да се окопити.

Остана известно време неподвижен, като поемаше дълбоко въздух и се опитваше да не мисли за нищо. След това автоматично започна да набира номера на Ник Роудс.

Не.

Не, не сега. Роудс със сигурност щеше да изрази съчувствието си, но той вече беше споделил с него, че сам си е виновен. Точно в този момент не му се слушаха подобни приказки.

Да се обади на някой приятел. Друг, а не Ник Роудс.

„Йоланда“ — мина му през ума. Приятната, закръглена, поклащаща форми, непридирчива Йоланда. Да й се обади и да я заведе да вечерят, след което ще се приберат в къщата й там някъде в Бъркли и цяла нощ ще я чука до умопомрачение. Идеята не беше лоша, но изведнъж се сети, че Йоланда беше на някой от сателитите с Енрон.

Тогава някой друг.

Не задължително от района на залива. Някой по-надалеч. „Да — реши той. — Хайде. Тръгвай. Далеч от това място. Изчезвай. Разходи се нанякъде.“

Да се види с Джийн, да речем. Да, сладката Джийни Гейбъл, там, в Париж: верният приятел, на чието рамо винаги можеш да се облегнеш.

Всъщност именно тя го беше натикала в тази история. Положително нямаше да бъде прекалено строга заради кашата, която беше забъркал. А и все още му оставаха трийсет дни да ползва привилегиите на служител ниво единайсет, така че защо, по дяволите, да не изстиска компанията за пътните разноски до Париж и няколко вкусни обяда в бистрата покрай Сена?

Включи се в централната линия на „Самурай“ и поиска връзка с разклонението за Париж. Една груба сметка му напомни, че там минаваше полунощ, но това нямаше значение. Беше загазил и Джийн щеше да го разбере.

Само че Джийн Гейбъл вече не работеше в представителството В Париж. Както често се случваше в „Самурай индъстрис“, бяха я прехвърлили в Чикаго.

Даде телефонно нареждане да я издирят. Откриха я почти на секундата.

— Гейбъл — чу той първо гласа й и след миг на екрана просветна енергичното й, сърдечно и волево лица с квадратна челюст и тъмни, прями очи. — А така! „Върна се морякът от…“

— Джийни, имам проблеми. Можем ли да се видим?

— Какво… но как… — бързо преодоля изненадата си тя. — Разбира се, Пол.

— Ще хвана следващия полет до Чикаго, става ли?

— Естествено. Идвай веднага. Колкото можеш по-скоро.

Но кредитната му карта вече не ставаше за въздушен транспорт. След няколко неуспешни опита да я препрограмира Карпинтър се отказа и се помъчи да наеме кола. Явно не бяха го лишили от тази услуга, защото получи потвърждение за резервация от първия опит. Да шофира до Чикаго, нямаше да е кой знае какво удоволствие, но ако побърза, можеше да стигне за два, в най-лошия случай за три дни. Обади се отново на Джийн и й каза да го чака към средата на седмицата. Тя му изпрати целувка.

Колата пристигна пред „Дънсмюир“ след четирийсет минути.

Карпинтър чакаше пред хотела с куфара зад себе си.

— Тръгваме на изток — каза й той. — Минаваме през Уолнът Крийк и продължаваме нататък.

Включи колата на пълен автомат, облегна се назад и затвори очи, когато потеглиха към хълмовете. И без това нямаше нищо за гледане освен неумолимата черна завеса на дъжда.