Зной в полунощ

Към залез слънце Карпинтър повери на Хичкок командването на траулера и тръгна към „Каламари Мару“ в излъскания, малък сребрист каяк, който ползваха в такива случаи. Взе със себе си и Ренет.

Вонята от кораба стигна до ноздрите му далеч преди да се покатери по лъскавата плетена стълба, която метнаха отгоре: тежко, натрапчиво зловоние, толкова плътно, че почти можеше да се види. Сякаш вдишваш всички миризми на Кливланд наведнъж. Карпинтър съжали, че не носи маската. Но кой би предположил, че ще му дотрябва маска в открито море, където човек се надяваше да подиша сравнително чист въздух?

Нямаше да се изненада, ако беше открил, че самият кораб излъчва тази смрад, и се окажеше, че корпусът, палубата и всичко останало е покрито с отвратителни гнойни пришки. Но положението беше общо взето нормално, като се изключи общата запуснатост и немарливост: черни петна по палубата, облаци сив прах навсякъде, противни ръждиви лекета от озоновата атака, които трябваше да бъдат обработени. Зловонието се носеше от самата риба.

Централната част на кораба представляваше огромен резервоар, грамадна фабрика за почистване на рибата. Карпинтър беше виждал такива кораби в пристанището на Оукланд — „Самурай индъстрис“ експлоатираше десетина от тях, — но никога не беше се замислял какво е да работиш на подобен кораб.

Погледна надолу към резервоара и чудовищната гледка го потресе: цели батальони едри мустакати риби се носеха на стада покрай бисерни фантоми с огромни очи и безкостни тела, като променяха внезапно посоката на плуване. Сред тях се въртяха блещукащи метални ножове, сграбчваха ги, нарязваха ги на филии, отстраняваха ненужните тъкани, а мощните водни струи избутваха почистеното месо към устройството за консервиране, което се намираше в далечния край на резервоара. Вонята беше непоносима. След превръщането на едновремешните земеделски области на Северна Америка и умерените климатични зони на Европа в безводни пустини, сега изхранването на света зависеше от тънкия слой плодородна почва в скалистите райони на Северна Канада и Сибир, така че риболовът имаше огромно значение. Това му беше ясно. Но не беше допускал, че един риболовен кораб може да смърди така ужасно. Едва се въздържа да не се оригне.

— Свиква се — посрещна го някаква жена, когато се изкачи на палубата. — След пет минути нищо няма да забелязвате.

— Да се надяваме — отвърна той. — Аз съм капитан Карпинтър, а това е Ренет — поддръжка и експлоатация. Къде е Ковалчик?

— Аз съм Ковалчик — заяви жената.

Карпинтър ококори очи. Изненадата му, изглежда, я развесели.

Беше яка, грубовата жена над среден ръст, с остро изваяни скули и доста раздалечени очи. Лицето й излъчваше хладнокръвно самообладание, зад което прозираше известно напрежение. Беше облечена в работен костюм от груба сива материя, който приличаше на чувал. Карпинтър предположи, че е около трийсетгодишна. Черната й коса беше късо подстригана, а кожата й беше учудващо светла и върху нея не се забелязваше почти никаква следа от защитен серум. Имаше и белези от слънчеви обгаряния и озонови напуквания. Зад гърба й стърчаха двама души от екипажа, също жени, в същите работни облекла, със същия странен светъл тен. Кожата им също не беше в добро състояние.

— Благодарни сме, че се отзовахте — каза Ковалчик. — Сполетя ни голяма неприятност.

Гласът й беше равен. Усещаше се слаб европейски акцент, чийто произход беше трудно да се установи — вероятно някъде източно от Виена.

— Ще помогнем, ако сме в състояние — отвърна Карпинтър.

Забеляза, че бяха изрязали голям къс от айсберга и го бяха закрепили върху палубата, а стопената вода се стичаше в три големи алуминиеви цистерни. Надали имаше и една милионна, дори една десетмилионна част от общата маса, но усети, че в него пламва собственически гняв, и едно мускулче трепна върху бузата му. Реакцията му не остана незабелязана.

— Да, водата е един от проблемите ни — заговори бързо Ковалчик. — Наложи се да възстановим запасите си по този начин. Напоследък имаме проблеми с оборудването. Бихте ли дошли в капитанската каюта? Трябва да поговорим за това, което се случи и какво трябва да се направи.

Поведе го надолу по палубата, а Ренет и двете жени ги последваха.

„Каламари Мару“ беше доста впечатляващ. Издълженият гладък корпус напомняше тялото на сепия, един реактивен двигател нагнетяваше водата в гигантски компресор и я изтласкваше навън. Това беше едно от многобройните решения за нисък разход на гориво в морския транспорт, което намаляваше количеството на отделения CO₂ при съвременните тежки условия. От двете страни на корпуса се намираха огромни приспособления, които напомняха перки на риба. Ковалчик обясни, че служат за примамка на сепията. Бяха покрити с биолуминесцентно фосфоресциращо вещество: потопени във водата, те излъчваха светлина, която наподобяваше блещукащите тела на сепията, и гладките мустакати лакомници моментално доплуваха от огромни разстояния с надеждата да попаднат на голям пир, но вместо това попадаха в мрежите.

— Това тук е истинска кланица — отбеляза Карпинтър.

— Произвеждаме не само месо — малко рязко каза Ковалчик. — Естествено, че уловената сепия е ценна храна, но освен това ние отделяме нервните влакна, аксоните, които имат широко приложение в биосензорните технологии. Техните влакна са стотици пъти по-дебели от нашите и са най-едрата нервна тъкан на света, най-мощната животинска сигнална система. Аксоните на сепията са като едноклетъчни компютри. Сигурно не знаете, че на вашия кораб има хиляди процесори, които използват нервни влакна на сепия. Последвайте ме, моля. Насам.

Спуснаха се по тясна стълба. Карпинтър чу глухи удари по стената. Една от преградите беше огъната и изподраскана. Лампите мъждукаха едва-едва и инсталацията бучеше зловещо. Усети миризма на някакви химикали, която имаше неприятен сладникав привкус на изгоряло и се процеждаше през тежката смрад на сепия, както писъкът на пиколо през бумтежа на тъпани. Ренет го погледна намръщено. Този кораб беше пълна бъркотия.

— Това е капитанската каюта — бутна една врата Ковалчик, която едва се крепеше на пантите си. — Първо ще пийнем, нали?

Размерите на каютата смаяха Карпинтър, след като беше прекарал толкова седмици в тясната си дупка на „Тонопа Мару“. Изглеждаше голяма колкото гимнастически салон. Имаше маса, бюро, библиотека, удобно легло, санитарно помещение и дори монитор за развлечения. Всичко беше подредено така, че оставаше много свободно пространство. Ковалчик извади от един шкаф плоско шише с перуанска ракия. Карпинтър кимна и тя напълни три чаши до горе. Отпиха безмълвно.

Вонята на риба тук не се усещаше толкова силно или наистина беше започнал да свиква. Но въздухът беше спарен и тежък независимо от просторността на помещението — сякаш гъста каша, която се дишаше с усилие. „Нещо не е наред и с вентилацията“ — помисли си Карпинтър.

— Виждате в какво положение сме — обади се Ковалчик.

— Да, положението ви наистина не е розово.

— Не сте видели още и половината. Трябва да ви покажа командния пункт. Хайде, изпийте си питието и ще ви заведа.

— Питието ще почака — каза Карпинтър. — Няма ли да ми кажете какво, по дяволите, се е случило на този кораб?

— Първо елате да ви покажа командния пункт.

Командният пункт се намираше под капитанската каюта. Всичко беше изпотрошено.

Липсваха единствено следи от пожар. Навсякъде личаха белези от лазерно оръжие и зееха пробойни. От компютърните шкафове висяха лъскави кабели като изпокъсани гердани и разпилени вътрешности. Тук беше бушувала някаква ужасяваща битка, чудовищна гражданска война беше поразила най-деликатните местенца на корабния мозъчен център.

— Всичко е унищожено — обади се Ковалчик. — Не работи нищо освен програмите за преработка на рибата. При това работят великолепно, както видяхте — и мрежите, и устройството за примамване, и ножовете, и всичко останало. Всичко друго е повредено. Синтезаторът за вода, вентилаторите, навигационната система и много други неща. Правим ремонти, но всичко става много бавно.

— Мога да си представя. Устроили сте си някакъв адски купон тук, а?

— Имаше голяма битка. По целия кораб, във всяка каюта. Наложи се да поставим капитан Колберг под арест, но той и няколко офицери оказаха съпротива.

Карпинтър примигна и едва не се задави.

— Какво искате да кажете, по дяволите? Че тук е имало метеж?

Думата изсвистя между двамата като размахан меч.

След което Ковалчик продължи със същия равен глас:

— Когато излязохме в открито море, капитанът започна да се държи като невменяем. Вероятно под въздействието на горещината, слънцето, а и въздуха. Започна да изисква невъзможни неща. Не искаше да изслуша никого. Принудихме се да му отнемем командването заради безопасността на екипажа. Организирахме събрание и го поставихме под арест.

„Кучка — помисли си Карпинтър и усети, че му прилошава. — Защо изобщо се натресох тук?“

— Това си е чист метеж — обади се Ренет.

Карпинтър изшътка към нея. Ковалчик беше заела войнствена поза и всеки момент привидното й спокойствие можеше да се превърне във вулканична ярост. Тази жена явно беше опасна, щом беше успяла да прибере на топло своя капитан и повечето от офицерите. Един метеж не беше шега работа. С нея трябваше да се внимава.

— Живи ли са все още? — обърна се към нея Карпинтър. — Капитанът, офицерите?

— Да. Мога да ви ги покажа.

— Идеята не е лоша. Но може би е по-добре първо да ми кажете още няколко думи за сполетелите ви неприятности.

— Това вече няма значение, не е ли така?

— За мен има. Необходимо ми е да разбера какво според вас оправдава отстраняването на един капитан.

Тя май започваше да се дразни.

— Причините бяха много — и големи, и малки. Работните програми, разпределението на екипажа по каюти, хранителните дажби. Нещата се влошаваха с всяка седмица. Държеше се като абсолютен деспот. Някакъв Цезар. Отначало не, но постепенно все повече и повече. Страдаше от слънчево натравяне, полудяване вследствие на прекомерната горещина. Страхуваше се да ползва достатъчно серум, за да не свърши преди края на плаването, затова го разпределяше съвсем икономично, и то не само за нас, но и за себе си. Серумът беше един от най-големите ни проблеми — докосна тя бузите си, след това ръцете и накрая китките, където кожата й беше розова и възпалена. — Не виждате ли на какво приличам? И всички сме в това положение. Колберг ни остави на половин дажба, след това на четвъртинка. Слънцето започна да ни разяжда. И озонът. Сякаш небето ни обсипваше с ножове. Без каквато и да е защита, не разбирате ли? Боеше се да не свърши серумът и ни даваше минимални количества, и ние страдахме, страдаше и той, и лудостта го обземаше все по-силно и по-силно, а заедно с това дажбата ставаше все по-малка и по-малка. Мисля, че го беше скрил. И все още не сме го намерили. Все още сме на четвърт доза.

Карпинтър се опита да си представи какво е да се пържиш под свирепото небе в тези тропически ширини без телесна защита. Намалените дневни дози, изложената на яростния парников климат кожа — унищоженият озонов слой, ожесточеното слънце. До такава степен ли беше оглупял Колберг или наистина се беше умопобъркал? Все пак розовите петна по кожата на Ковалчик бяха неоспорим факт.

— Искате да попълним запасите ви от защитен серум, това ли е? — попита притеснено той.

— Не. Не бихме си позволили подобно нещо. Рано или късно ще открием къде ги е скрил Колберг.

— Тогава какво искате?

— Елате — подкани го Ковалчик. — Ще ви покажа офицерите.

Метежниците бяха наблъскали своите затворници в корабния лазарет, пусто влажно помещение ниско под палубата с три двойни редици легла покрай стената и нефункциониращи медицински апарати между тях. Във всяко легло с изключение на едно лежеше плувнал в пот мъж с небръсната от седмица брада. Бяха в съзнание, но не съвсем. Китките им бяха привързани.

— Крайно неприятно ни е да ги държим по този начин. Но какво можем да направим? Ето това е капитан Колберг.

Капитанът беше як мъж с черти на германец и блуждаещ поглед.

— Сега е спокоен — продължи обясненията си Ковалчик — само защото е упоен. Даваме на всички по петдесет милиграма омнипакс дневно. Но това представлява заплаха за здравето им. А и хапчетата са на привършване. След няколко дни ще ги изчерпим и ще бъде много трудно да ги държим под контрол, а ако се измъкнат на свобода, на кораба отново ще избухне война.

— Не съм сигурен дали въобще имаме омнипакс — каза Карпинтър. — Но и да имаме, сигурно е в съвсем минимални количества, така че едва ли би ви свършил работа.

— Молбата ни не е свързана с това.

— Но какво искате в такъв случай?

— Тези петима мъже са заплаха за нашата безопасност. Те са лишени от правото да командват. Бих могла да ви го докажа със записите, които направихме по време на размириците. Вземете ги със себе си.

— Какво?

Ковалчик го погледна с неподозирана властност и неотстъпчивост.

— Вземете ги на вашия кораб. Не бива да остават тук. Тези мъже са луди. Трябва да се отървем от тях. Трябва да ни оставят да отремонтираме кораба и да вършим работата, за която ни се плаща. Това ще бъде един хуманен акт. Връщате се с айсберга в Сан Франциско, нали? Отведете тези злосторници. На вас те няма да сторят нищо. Ще ви бъдат благодарни, че сте ги спасили. Но тук те са като адска машина, която рано или късно ще експлодира.

Карпинтър я погледна, сякаш беше току-що експлодирала адска машина. Ренет се беше обърнала настрана и се опитваше да прикрие истерично напушилия я смях с принудена кашлица.

Само това му липсваше, да стане съучастник в цялата тази каша, предлагайки любезно услугите си на петимата офицери. При това служители на „Киоцера-Мерк“. Да окаже помощ и съдействие на най-големия корпоративен противник? Главният представител на „Самурай индъстрис“ във Фриско страшно би се зарадвал, като разбере, че е домъкнал тези петимата на кораба. Безумно биха го впечатлили хуманните съображения на Карпинтър.

А и нямаше никакво място. Къде, по дяволите, щеше да ги сложи да спят? На палубата между крановете? Или да опъне палатка на айсберга? А и с какво ще ги храни, за бога? Ами защитен серум? Всичко беше изчислено до последната молекула.

— Вие не схващате положението, в което се намираме — започна внимателно Карпинтър. — Дори да оставим настрана въпроса за законността на подобен акт, ние просто нямаме никакво място. Едва стига за самите нас.

— Става дума за съвсем кратко време, не е ли така? Седмица или две?

— Казвам ви, че сме разпределили всеки милиметър. Дори Господ Бог да поиска да ни стане пасажер, и за него не знам къде ще се намери местенце. Ако искате техническа помощ да закърпите кораба си, ще ви я осигурим. Можем да ви помогнем и с провизии. Но да взема пет души…

Ковалчик му метна разярен поглед. Дишането й се учести.

— Трябва да го направите! Трябва! Иначе…

Тя не довърши.

— Иначе? — подсказа й Карпинтър.

Вместо отговор тя го изгледа мрачно и погледът й далеч не беше по-дружелюбен от изпъстреното със зелени ивици и изцъклено от озона небе.

— Hilfe — простена точно в този момент Колберг, като се размърда неочаквано в леглото си.

— Какво каза?

— В делириум е — бързо отвърна Ковалчик.

— Hilfe. Hilfe. In Gottes Namen, hilfe!

А след това повтори бавно и старателно на развален английски:

— Помощ. Тя ще ни убие всички.

— Делириум? — подхвърли Карпинтър.

Погледът й стана още по-хладен. Извади ултразвукова спринцовка от някакъв шкаф в стената, замахна към ръката на Колберг и натисна. Чу се слабо жужене. Колберг моментално заспа. От леглото му се понесе гъгниво похъркване.

Ковалчик се усмихна. След като капитанът отново беше в безсъзнание, самообладанието й започна да се възвръща.

— Той е луд. Вижте на какво прилича кожата ми. Причина за това, както и за състоянието на целия екипаж, е неговата лудост. Ако той успее да се измъкне, ако изложи плаването на риск — да, ще го убием. Ще убием всички. И това ще бъде акт на самозащита, не разбирате ли? Но не бива да стигаме до там. — Гласът й беше вледеняващ. Цял град можеше да се вкочани от такъв глас. — Не бяхте тук по време на този кошмар. Нямате представа какво ни се наложи да преживеем. Няма да позволим да ни се случи отново. Освободете ни от тези мъже, капитане.

Тя отстъпи крачка назад и скръсти ръце пред гърдите си. В стаята се възцари неочаквана тишина, нарушавана от глухите тътени от вътрешността на кораба и от откъслечното похъркване на Колберг. Ковалчик се беше успокоила напълно, ожесточението и враждебността й се бяха изпарили. Сякаш искаше да каже: „Това е положението, чу цялата история, сега топката е в твоето игрище, капитан Карпинтър.“

„Ама че воняща бъркотия“ — мина му през ума.

Но с изненада установи, че зад раздразнението му, задето се е набъркал в тази история, наместо гняв се прокрадваше странна печал.

Въпреки всичко той изпита учудващо състрадание към Ковалчик, към Колберг и към всички на този кораб, към целия шибан, гаден, изпепелен от жегата свят, в който се бяха родили. „Кой причини всичко това — надвисналото зелено небе, парещия въздух, ежедневната необходимост от защитен серум, милионите налудничави предпазни мерки, които правят възможен живота на Земята? Не ние, във всеки случай. Може би нашите прапрадеди, но не и ние. Но те не са тук, за да разберат какво ни коства всичко това. Съсипаха света, за да угаждат на капризите си, и ни подхвърлиха оглозганите останки. Без да проумеят какво са направили. И без изобщо да им пука дори и да бяха проумели.“

Постепенно се успокои. И какво да направи в края на краищата? Тази Ковалчик да не го взема за Господ Бог? На кораба му няма никакво място за тези хора. Няма нито излишен защитен серум, нито излишна храна. А и най-важното — това изобщо не беше негова работа. Сан Франциско си чака айсберга. А той се топи, докато те се мотаят тука. Време беше да се маха. Кажи й нещо и изчезвай.

— Добре — започна Карпинтър. — Разбрах проблема. Не съм сигурен, че ще успея да помогна, но ще направя каквото мога. Ще проверя какво е положението със запасите ни и ще ви съобщя какви са ни възможностите. Става ли?

Погледна към Ренет, която от известно време се намираше сякаш в някакво друго измерение. Сега отново беше тук. Наблюдаваше Карпинтър с хладно любопитство, като че ли се опитваше да проникне в мислите му. Изразът й беше предизвикателен и агресивен. Искаше да разбере как възнамерява да се справи със ситуацията.

Същото искаше и той.

— Ще ми отговорите ли до довечера? — попита Ковалчик.

— Ще бъде първото ми задължение утре сутринта — отвърна Карпинтър. — До довечера няма да успея.

— Ще чакам да се обадите.

— Да. Ще се обадя.

И се обърна към Ренет:

— Хайде. Да се връщаме на кораба.