Зной в полунощ

— Чувал ли си се с Пол, Ник? — попита Изабел.

— Обади се преди няколко дни — отвърна Роудс. — Някъде от Невада, доколкото си спомням. Каза, че са го освободили от компанията и че отива в Чикаго, но не остави номер за връзка. От тогава нищо.

— Защо точно Чикаго е избрал от всички гнусни местенца?

— Имал приятел там. Нямам представа за кого става дума.

— Мислиш ли, че е жена?

— Нищо чудно. Пол винаги е предпочитал да го утешават жени, когато има неприятности.

Изабел се засмя и постави ръце върху раменете му, като заби нежно пръсти в масивните му, изпъкнали мускули.

— Като две капки вода сте. Запече ли се работата, веднага тичате в скута на мама. Е, защо пък не? Нали това ни е работата.

Намираха се в апартамента на Роудс на върха на хълма, беше почти полунощ и току-що се бяха върнали от вечеря в Сосалито. Изабел беше решила да остане. За разлика от друг път Роудс беше спокоен и безгрижен. Тази вечер всичко беше по негов вкус: приглушени светлини, дискретна музика се носеше във въздуха, а в ръката си държеше чаша с любимото си бренди. И Изабел. През последните дни отношенията им бяха в подем, тъй като Изабел беше внимателна, мила и дори нежна.

Почти беше решил да приеме предложението на „Киоцера“, независимо от мъчителните колебания, които не го оставяха на мира. Шейсет срещу четирийсет „за“. В някои дни процентът нарастваше до седемдесет срещу трийсет. Понякога, макар и рядко, беше готов да се откаже. Тази вечер съотношението беше почти осемдесет към двайсет в тяхна полза. Изабел все още не знаеше нищо. Предполагаше, че преживява някаква криза, но беше достатъчно тактична да не го разпитва. И тъй като в момента нещата между двамата бяха спокойни, Роудс не изпитваше никакво желание да възбужда гнева й, което неминуемо щеше да се случи, ако й кажеше за намерението на „Киоцера“ да му предостави неограничени възможности за активизиране на адаптационните проучвания. Особено като имаше предвид завръщането на Йоланда на следващата сутрин, за което Изабел беше научила. След краткия период на затишие нейното появяване щеше неминуемо да вдигне градуса на политическата й пристрастеност до обичайните му граници.

Роудс довърши последното си питие.

— Какво ще кажеш да лягаме? — попита той.

— Да — отвърна Изабел.

Но не излезе от стаята. Приближи се до прозореца и се загледа в панорамата на спущащите се към залива хълмове на Бъркли с грейналия отсреща Сан Франциско. Беше ясна, суха и гореща нощ, а доскорошните проливни дъждове вече бяха се превърнали във фантастичен спомен. Блясъкът на пълната луна ясно очертаваше на фона на тъмното небе ивиците парникови газове, между които блещукаха звездни гроздове, сякаш понесени във вихъра на някакъв танц.

Приближи се зад нея и пъхна ръце под мишниците й, докосвайки гърдите й.

— Толкова ми е мъчно за него — продължи да се взира навън тя. — Почти не го познавам, но се чувствам така, сякаш мой много близък приятел е изпаднал в голяма беда. Целият ти живот изведнъж да рухне в краката ти. Не можеш ли да направиш нещо?

— Боя се, не много.

— Някаква работа в твоя отдел?

— Отстранен е по обвинение. Нито един отдел на „Самурай“ не може да го назначи.

— А ако си смени името?

— Де да можеше. Не е възможно просто ей така да си смениш самоличността и да кандидатстваш за работа, Изабел. Трябва ти правдоподобна биография. Няма никакъв начин да скрие случилото се при проверката, която ще направят.

— Значи не може да си намери никаква работа?

— Нищо, което да отговаря на квалификацията му. Може би общ работник. Не знам. За всяка служба в сферата на ръчния труд ще трябва да се състезава с всички от долните прослойки. Те си имат вътрешни правила. Паднеш ли от високо, много трудно ще си намериш някъде местенце, след като толкова народ с чисти досиета е преди тебе. Високото ниво изобщо не ти гарантира някакво предимство.

— Значи е загазил окончателно. Напълно извън системата, безработен. Не мога да го повярвам.

— Ще се опитам да измисля нещо — каза Роудс.

— Да. Трябва да го направиш.

Но какво? Какво? Измъчваше се за стария приятел, но главата му беше абсолютно празна. Да те изхвърлят от мегакорпорацията, беше изключителна рядкост. А и последиците бяха невъзвратими.

Ситуацията му беше съвършено непривична. Досега винаги Роудс беше човекът с проблеми, който се е забъркал в поредната каша, а Карпинтър хладнокръвно и загрижено го напътстваше как да се справи с положението. Усещането, че Карпинтър е безпомощен и безсилен, беше непознато за Роудс. От двамата именно Карпинтър беше този, който се справяше, който безпроблемно следваше пътя си, без нито за миг да загуби ясна представа за крайната цел. Не така интелигентен или талантлив като Роудс, но ловък и целеустремен, той уверено сменяше служба след служба, град след град, жена след жена и винаги беше наясно каква ще е следващата му крачка и къде точно ще го отведе.

А сега?

Един гибелен миг, едно погрешно решение и Карпинтър беше изхвърлен, запокитен от превратностите на съдбата върху безнадеждния и пуст бряг на един безмилостен свят. Изведнъж всичко се беше обърнало с краката нагоре: Карпинтър беше изпадналият в беда и нуждаещият се от помощ, а той трябваше да намери разрешение на заплетената ситуация. С тази разлика, че не му хрумваше никакво решение.

Но беше длъжен да измисли нещо. Дължеше му го. И много повече. Трябваше да направи нещо за него. Именно той. Никой друг не беше в състояние да му помогне. Но в момента нищо не му идваше на ум.

Усети, че настроението му се разваля. Представи си Карпинтър да се шляе под знойното и наблъскано с боклуци небе на Чикаго, чужденец в един чужд град сред отровената атмосфера и парниковите парцали, които приличаха на весела коледна украса.

— Ще си лягаме ли? — повтори Роудс.

Изабел се обърна. Усмихна се. Кимна. Погледът й беше предразполагащ, отзивчив, благосклонен. Проблемите на Пол Карпинтър отстъпиха пред избликналото любовно чувство, което го завладя.

„Утре ще й кажа за «Киоцера»“ — обеща си той. Може би ще пропусне подробностите за Ву Фаншуи, но ще сподели за всичко останало — по-голяма лаборатория, бърза кариера, сериозна подкрепа. Тя щеше да разбере желанието му да ускори и да завърши проучванията си. Това беше важно не само за него, но и за всеки човек, за целия свят.

Спомни си миналогодишния й коледен подарък — холочипа с шестсловесната мантра, която се състоеше от основните области на адаптационния му проект:

КОСТИ БЪБРЕЦИ 

БЕЛИ ДРОБОВЕ СЪРЦЕ 

КОЖА УМ 

Тя беше наясно. Беше сигурен, че тя няма да допусне работата му да се превърне в неприятна пречка за техните взаимоотношения. Въпреки цялата си склонност към бомбастични тенденциозни лозунги дълбоко в себе си тя беше убедена, че промените в човешкия организъм са наложителни поради влошаващите се атмосферни обстоятелства. А те наистина се влошаваха въпреки всички мерки за преустановяване на процеса и за отстраняване на последиците от вече нанесените поражения. КОСТИ, БЕЛИ ДРОБОВЕ, КОЖА. БЪБРЕЦИ, СЪРЦЕ, УМ. Пет от шестте трябваше да претърпят радикална промяна. Целият проблем се състоеше в това, да успеят да запазят шестия сравнително непроменен, така че мозъкът що-годе да съхрани човешката си природа.

Изабел прекоси стаята, като остави зад себе си пътека от дрехи. Роудс я последва, без да може да отдели пламнал поглед от потрепващите по стегнатия й гръб мускулчета, от грациозната извивка на изпъкналия под изопнатата й кожа гръбнак и от отнемащата дъха му дъга на тънката й талия. Огромният ореол от яркочервена коса пламтеше като корона върху източената й, нежна шия.

В момента, в който тя влезе в спалнята, телефонът иззвъня.

Кой можеше да бъде по това време?

Роудс включи механично апарата и върху екрана се появи изопнатото лице на Пол Карпинтър. Очите му бяха зачервени. „Говорим за вълка, а той в кошарата“ — помисли си Роудс.

— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, Ник…

— Късно ли? — Наистина беше късно, но Роудс се опита да омаловажи факта. — Тук все още не е чак толкова късно. Но в Чикаго сигурно вече е полунощ. Все още ли си в Чикаго, Пол?

— Засега. — Гласът му беше хрипкав и монотонен. Беше или пиян, или много, много уморен. — Мисля да тръгвам утре. Връщам се в Калифорния.

— Това е чудесно — отвърна искрено Роудс. — Радвам се да го чуя.

Настъпи кратка пауза.

— В Чикаго прекарах приятно. Може би успях да си подредя малко мислите. Но моята приятелка, при която дойдох на гости… нали разбираш, тя си има свой собствен живот и не мога да вися на главата й до безкрайност. Плюс това тук е ужасно, наистина ужасно. Затова си помислих… Калифорния… ново начало…

— Чудесно — повтори Роудс и се презря заради фалшивата приповдигнатост на тона. — Страната на новите начинания.

Страшно му се искаше да предложи нещо конкретно, но не знаеше какво и това го караше да се чувства празен и тъп.

Втренчи поглед в монитора. Гледаха го помътени, изтощени очи. На Карпинтър му беше трудно да фокусира погледа си. Явно беше пиян, прецени Роудс. Симптомите му бяха много добре познати.

— Преди малко се обадих на Йоланда — продължи Карпинтър. — Помислих си, че би могла да ме приеме за няколко дни, докато предприема нещо, нали разбираш, да се огледам за нова работа и тъй нататък…

— Все още е горе. По всяка вероятност се връща утре сутринта.

— Аха. Така си и помислих.

— Тя все още е с оня израелец. Връщат се заедно. И още някакъв тип, с когото са се срещнали там. Доколкото разбрах, мъкне цял антураж със себе си.

— Аха. Значи не мога да разчитам на нея.

— Не.

Последва нова тягостна пауза.

— В такъв случай, Ник, дали… дали не бих могъл…

— Да. Разбира се, че можеш — прекъсна го Роудс. — Тук, при мен? Разбира се, Пол. Знаеш, че винаги си добре дошъл.

— Няма ли да те притеснявам?

— Не се дръж като задник. Слушай, обади се, като тръгнеш, и още веднъж, когато си на около един ден разстояние от Залива. Оставяй съобщения, ако ме няма. Извести ме кога да те очаквам, за да съм тук… Добре ли си, Пол?

— Страхотно. Наистина.

— Пари?

— Оправям се.

— Ще се видим след… колко? Три дни? Или четири?

— По-малко. Нямам търпение. Поздрави Изабел. Все още ли сте заедно?

— Разбира се. Всъщност тя в момента е тук. Ако искаш да си поговорите, ще я…

Но екранът беше опустял.

Вече напълно съблечена, Изабел се появи от спалнята изнервена и нетърпелива. Беше предишната Изабел: гневна, че Роудс е позволил някой да го притеснява точно в този момент.

— Кой беше?

— Пол. От Чикаго. Връща се. Иска да остане за известно време при мен.

Гневът й моментално се изпари. Май наистина беше загрижена за него.

— Как е? — попита тя.

— Изглежда ужасно. Май беше пиян. Нещастното копеле. — Роудс загаси светлините в дневната. — Хайде. Да си лягаме. Преди да е звъннал още някой.