* * *

— Според мен, капитане — заяви Хичкок, — трябва само да ги закачим на буксир. На Наката са му останали няколко свободни куки и ще ги изтеглим до Фриско заедно с айсберга.

— Спри се малко — прекъсна го Карпинтър. — Да не си се побъркал? Аз да не съм някой скапан пират.

— Кой ви говори за пиратство? Това е наше задължение. Трябва да ги предадем на властта, шефе, поне така мисля аз. Те са метежници.

— Нито пък съм полицай — остро отвърна Карпинтър. — Да вървят на майната си с техния метеж. На мен какво ми влиза в работата? Аз имам други задължения. Просто искам да откарам този айсберг на изток. А не да мъкна някакви щураци със себе си.

Хичкок не каза нищо. Широкото му тъмно лице се навъси.

— Виж какво — кипна Карпинтър, — нямам никакво намерение да ги арестувам. Въобще да не ти е минало през ума. Това не подлежи на обсъждане и ти много добре го знаеш.

— Навремето гледахме сериозно на такива неща — отвърна кротко Хичкок. — Знаете какво имам предвид, нали? Не сме си позволявали просто да обърнем гръб.

— Просто нищо не разбираш — настоя на своето Карпинтър, а Хичкок го изгледа презрително. — Не. Отвори си добре ушите и чуй какво ще ти кажа. Този кораб само ще ни докара проблеми на главата. Жената, която го командва, е такова чудо, че по-добре да стоиш настрана от нея. Ако се опитаме да я задържим, ще трябва да й поставим белезници, а не съм сигурен, че това ще е лесно. Ние сме само пет души, а колко са те — нямам представа. На всичко отгоре това е кораб на „Киоцера-Мерк“. „Самурай“ не ни плащат, за да вадим кестените на „К-М“ от огъня.

Вече наближаваше обяд. Ковалчик се беше свързала на два пъти, за да разбере плановете на Карпинтър. И двата пъти той отклони разговорите. Слънцето припичаше почти отвесно и небето беше по-ярко от всеки друг път. Високо във въздуха се носеха спираловидни синьовиолетови и зелени облаци, пълни с боклуците на парниковия ефект и довлечени от областите с високо налягане, надвиснали над централната част на Съединените щати. На Карпинтър му се стори, че долавя дъха на метан.

Насреща се издигаше айсбергът, блеснал като полиран мрамор, и с увеличаваща се жега от него се изливаха все по-обилни потоци вода. В Сан Франциско сигурно вече бършеха праха по стените на празните резервоари. Крайно време беше да потеглят. Ковалчик и Колберг трябваше да решат проблемите си без негова помощ. Това не го караше да се чувства по-добре, но имаше толкова много неща на този свят, които го караха да се чувства зле и които не можеше по никакъв начин да поправи.

— Казахте, че ще убие онези петимата — обади се Каски и прокара нервно ръка по обръснатия си скалп. — Дали ще го направи наистина?

— Най-вероятно блъфира — сви рамене Карпинтър. — Доста е откачена, но не вярвам да е чак до такава степен.

— Не съм съгласна — намеси се Ренет. — Иска да се отърве от тях по възможно най-гадния начин. Беше на път да го направи, ако не бяхме се появили.

— Мислиш ли?

— Няма възможност да ги държи повече на кораба. Каза, че им свършват успокоителните. Събудят ли се веднъж, ще намерят начин да се освободят. Затова трябва да изчезнат. Сигурна съм, че Ковалчик се канеше да ги прехвърли на айсберга. Сега иска да ги прехвърли на нашия кораб. Ако не ги приемем, просто ще ги изхвърли зад борда.

— Независимо че ние сме свидетели?

— Ще каже, че са се освободили, отмъкнали са спасителната лодка и тя няма представа какво е станало с тях. Кой би отрекъл думите й?

Карпинтър се замисли. Да, кой би отрекъл думите й?

— Айсбергът ще се стопи, докато продължаваме да се мотаме — не се стърпя Хичкок. — К’во правим, капитане? Още ли ще умуваме и ще си чешем езиците или потегляме за Фриско?

— Аз гласувам да ги вземем на кораба — обади се Наката, който не беше обелил дума до този момент.

— Не си спомням да съм обявявал гласуване — сряза го Карпинтър. — Нямаме никакво място за още петима души. Нямаме дори за един. Наблъскали сме се като сардели. Ела на себе си, Наката, кажи ми къде да пъхнем още петима души?

Карпинтър усети, че го хваща бяс. Работата стана прекалено заплетена: юридически последици, хуманни съображения и какви ли не глупости. Чисто и просто вече не съществуваха никакви правила. Ако приемеше петимата на кораба, щеше ли да означава това, че е спасил пет човешки живота или че е станал съучастник в бунт, който по-скоро би трябвало да предотврати?

А най-простичката истина беше, че не биваше да се забърква в цялата тази бъркотия. Не можеше да приема пътници, независимо по какви причини.

Хичкок беше прав, че нямаше повече време за дискусии. Айсбергът ежеминутно губеше вода. И с просто око се виждаха пъплещите ручеи и рухващите отломъци. А и люлеенето ставаше все по-заплашително с оглозгването на ватерлинията. И все повече щеше да се усилва. Трябваше да го поръсят със стъклен прах и да се махат. Сан Франциско щеше да им плати за истински айсберг, но не и за някаква разтопена кашица.

— Капитане! — викна Ренет, която се беше качила на наблюдателната кула и гледаше към водата, заслонила очи с ръка. — Пуснали са лодка, капитане.

— Не — измърмори Карпинтър. — Мръсна кучка!

Грабна ръчния далекоглед. Нямаше никакво съмнение. Беше натъпкана: трима, четирима, не — в нея имаше пет души. Натисна приспособлението за рязкост и образът се изчисти. Да, бяха точно петима мъже. Карпинтър позна бившия капитан Колберг, който седеше отпуснат на носа.

— По дяволите! — изруга Карпинтър. — Праща ни ги. Просто ни ги подхвърля.

— Ако се посвием малко… — понечи да каже Наката и се усмихна обнадеждено.

— Още една думичка и наистина ще те свия — процеди Карпинтър. След което се обърна към Хичкок, който потъркваше замислено наболата си бяла брада: — Вземете лазерни пушки, в случай че ви потрябват. Настройте ги на самозащита. Хичкок, ти и Ренет скачайте в каяка и върнете тези мъже обратно на техния кораб. Ако не са в съзнание, завържете ги за него. Ако са и не искат да се върнат, принудете ги да го сторят. А ако откажат категорично, пробийте две дупки в лодката им и моментално се връщайте тук. Ясен ли съм?

— Напълно, шефе. Напълно — кимна с каменно лице Хичкок.



Карпинтър проследи цялата операция от наблюдателната кула, като се питаше дали и на неговата глава няма да се стовари някой метеж. Не. Не биваше и да си го помисля. Хичкок и Ренет доплаваха покрай ръба на айсберга до лодката на „Каламари Мару“, след което се състоя кратък разговор между Хичкок и петимата, а в това време Ренет беше насочила лазерната пушка привидно небрежно, но готова да я използва всеки момент. Петимата прокудени бяха относително будни. Жестикулираха и размахваха отчаяно ръце. Но Хичкок продължаваше да настоява на своето и Ренет продължаваше да придържа небрежно пушката, така че петимата изглеждаха все по-обезсърчени. Внезапно дискусията беше прекратена и каякът се насочи обратно към „Тонопа Мару“, мъжете в лодката останаха на мястото си, очаквайки да разберат какво ще се случи по-нататък.

— Лоша работа, шефе. Капитанът казва, че тази жена му е отнела кораба, защото е искала от него да им отпусне по-високи дози защитен серум, а той не се е съгласил. Обяснява, че просто не разполагат с такова количество. Тази работа никак не ми харесва, шефе.

— На мен също — каза Карпинтър. — Повярвай ми.

— Много отдавна съм разбрал, че когато един мъж те кара да му вярваш, това е последното, което трябва да направиш.

— Майната ти — изруга Карпинтър. — Да не мислиш, че искам да ги захвърля? Просто нямаме друг избор. Нека се върнат на своя кораб. Тя няма да ги убие. Единственото, което трябва да направят, е да я оставят да върши, каквото иска, и всичко ще бъде наред. Най-много да ги свали на някой остров, например на Хаваите. Но ако дойдат тук, ще имаме кошмарни проблеми през цялото пътуване до Фриско.

„А там ще стане още по-лошо“ — довърши мисълта си на ум той.

— Да — кимна Хичкок. — И без това вече си имаме достатъчно проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж айсберга. Ватерлинията. Съвсем се е напукала.

Карпинтър отново нагласи далекогледа. Огледа подробно ледения масив. Наистина не изглеждаше добре. Топлината го обработваше доста старателно.

Този беше най-горещият ден, откакто се озоваха тук. Сякаш сушата се беше преместила в центъра на океана заедно с вихрушките от отровен газ, несекващ слънчев зной, опустошителни инфрачервени потоци, които се спущаха от мрачната бездна и се сипеха безмилостно върху земната повърхност. Жегата ставаше все по-непоносима. С всяка следваща минута слънцето като че ли ставаше все по-огромно. От небето се носеше някакво злокобно пращене, сякаш цялата атмосфера се беше йонизирала в слънчевата пещ.

Айсбергът беше започнал да се напуква. Карпинтър ясно видя запълнените с вода хоризонтални цепнатини, причинени от обливащите го водни течения и от значителните температурни разлики на въздуха и водата.

— Мамичката му! — процеди Карпинтър. — Това решава всичко. Тръгваме незабавно.

Но трябваше да се свърши още много работа. Каски изпрати формално съобщение на риболовния кораб, за да ги предупреди, че айсбергът ще бъде напръскан с огледален прах. Отговор не последва. Или не ги интересуваше, или не знаеха какво ги очаква. Корабът все още стоеше на котва до ледения език и в момента, изглежда, се водеха някакви преговори между мъжете в лодката и жените на кораба.

Карпинтър издаде заповед и дюзите забълваха блестящи струи метален прах към айсберга, както и към риболовния кораб и лодката. Операцията отне половин час. Океанът започна да се вълнува и ледената маса се заклатушка заплашително. Но Карпинтър знаеше, че я държи огромна невидима основа, и се надяваше тя да запази стабилността си, докато потеглят.

— А сега да наденем поличката — каза той.

Това беше сложна процедура. Разположените по ватерлинията на кораба струйници изстрелваха термопластичен спрей и така покриваха със защитен слой най-изложената на ерозията на вълните част на айсберга. Трудността се състоеше в нагласяването на удължителите на кабелите, за да не попречат на свободното маневриране на кораба около ледения исполин. Но Наката беше истински спец. Вдигнаха котва и обиколката започна. Поръсеният с огледален прах айсберг сияеше като огромна планина от бяла светлина.

— Не ми харесва това клатушкане — не спираше да повтаря Хичкок.

— Потеглим ли веднъж, няма да имаме никакви проблеми — опита се да го успокои Карпинтър.

Жегата удряше като чук отгоре им, блъскаше ожесточено по мрачната и хладна водна повърхност, разместваше топлинните пластове, смесваше теченията като огромен миксер. Бяха се забавили малко повече. Солидно разяденият в основата си айсберг се привеждаше силно на една страна по посоката на вятъра като онези японски кукли със заоблено дъно, след което се накланяше на противоположната страна. Бог знае какво ставаше с риболовния кораб в този момент, но Карпинтър не можеше да го види, защото айсбергът беше помежду им. Щом кабелите се изопнаха докрай, те тръгнаха.

Когато отново минаха откъм подветрената страна, видя какво беше станало. Корабът потъваше. Леденият език, до който бяха пуснали котва, се беше надигнал и ги беше подритнал като гигантски крак.

— Исусе Христе — измърмори застаналият до него Хичкок. — Погледни натам. Нещастните глупаци изобщо не са се преместили.

„Каламари Мару“ се пълнеше с вода и вече беше започнал да потъва. Океанската повърхност кипеше от току-що освободените риби, които се стрелкаха като пощурели във всички посоки. Три лодки се подмятаха в сянката на айсберга.

— Погледни натам — повтори Хичкок.

— Включи двигателите — нареди Карпинтър. — Да се махаме от това проклето място.

Хичкок го погледна втренчено, сякаш не вярваше на ушите си.

— Наистина ли, капитане? Ще го направиш ли?

— Можеш да бъдеш напълно сигурен.

— Мамка му — процеди Хичкок. — Този проклет, шибан свят.

— Действай. Включи двигателите.

— Наистина ли ще изоставиш три претъпкани с хора лодки до един потъващ кораб?

— Да. Позна.

Карпинтър усети, че главата му ще се пръсне. „Не мисли — повтаряше си той. — Не мисли за нищо. Просто го направи.“

— Ще включиш ли най-после двигателите?

— Това вече не се трае — каза тихо Хичкок и тежко поклати глава. — Не се трае, мамицата му.

Измуча като ранен бивол и пристъпи тромаво към Карпинтър с отпуснати ръце. Гледаше го с присвити очи, а лицето му имаше напрегнат израз. Огромното му тяло се надвеси над Карпинтър и от гърлото му се разнесоха тежки хрипове. Сякаш самият айсберг се изпречи насреща му.

„По дяволите — изтръпна Карпинтър. — Ето го. Ето го и моя метеж.“

Боботейки нещо, Хичкок сви ръце в юмруци. Карпинтър изпита смесено чувство на гняв и уплаха и без да се замисля, удари възрастния мъж с всичка сила по устата. Главата му рязко се отметна и той политна към перилата. Опря се върху тях и отскочи. За малко да загуби равновесие, но все пак успя да се задържи на краката си. От устата му изскочи нещо като стенание, което напомняше по-скоро грухтене. Върху бялата му брада проблесна кървава капка.

За момент Хичкок го погледна като замаян. След това фокусира погледа си и в очите му се появи изумление.

— Нямаше да те ударя, капитане — замига той потресен. — Никой не си позволява да удари капитана. Никога. Знаеш го, капитане.

— Казах ти да включиш двигателите.

— Ти ме удари, капитане. По дяволите, защо ме удари?

— Тръгна срещу мен, не беше ли така?

Хичкок го гледаше с кръвясали очи, които грееха върху потъмнялото му от защитния серум лице.

— Помисли, че ще те нападна? О, капитане! О, господи! Исусе Христе!

Поклати глава и обърса кръвта от бузата си. Карпинтър видя, че кърви и кокалчето на юмрука му — беше попаднал на зъб. Хичкок продължаваше да го гледа втренчено, сякаш виждаше току-що излязъл от гората тиранозавър. Постепенно изразът на изумление премина в нещо като печал. Или може би съжаление? „Това би било още по-лошо — помисли си Карпинтър. — Много по-лошо.“

— Капитане… — понечи да каже с пресипнал глас Хичкок.

— Не казвай нищо. Просто върви и включи двигателите.

— Да. Добре, шефе.

И той се затътри нататък, докато разтриваше устната си.

— Каски получава сигнал SOS — викна някъде отгоре Ренет.

— Няма начин! — изкряска гневно Карпинтър. — Нищо не можем да направим.

— Какво?

— Няма абсолютно никакво място за тях — отряза като с нож той. — Няма начин. Толкоз.

Вдигна отново далекогледа и го насочи към приближаващите към тях лодки. Движеха се с голяма скорост, но бурният океан им пречеше. Извърна поглед, преди да различи лицата. Разискрен като пожар, айсбергът продължаваше да се клатушка. Представи си препускащите над континента там някъде на изток горещи ветрове, пресушили и последната капчица влага. Изпита истински срам. Почувства се, сякаш се връщаше в ада след кратка морска почивка. Нямаше къде другаде да отидат. И независимо дали това му харесваше или не, щеше да остави тези хора зад гърба си сред вълните.

Налагаше се понякога да вземаш гадни решения, щом обстоятелствата те принуждават. Нямаше друг начин. Животът беше труден, понякога направо отвратителен. Така че се налагаше да вземаш гадни решения.

Обърна се. Наката, Ренет и Каски го гледаха вторачено, само Хичкок се занимаваше с двигателите на мостика.

— Това никога не се е случвало — каза Карпинтър. Полазиха го тръпки. Опита се да преодолее неприятното усещане. — Абсолютно нищо. Никого не сме виждали тук. Абсолютно никого. Разбрахме ли се? Това никога не се е случвало.

Те кимнаха един по един.

Под тях нещо потрепера, когато малката смесителна сфера в двигателното помещение, която напомняше миниатюрно слънце, заработи на пълна мощност. Двигателите изстенаха и заработиха на максимум. Корабът потегли, напускайки зоната на тъмната вода по посока на по-светлосините водни пространства пред тях. Носеха се с максимална скорост все по на изток и по на изток, сякаш се опитваха да изпреварят самото време, за да стигнат, преди товарът им да се е разтопил. Беше вече следобед. Истинското слънце обгаряше гърбовете им с безумна ярост, докато се оттегляше на запад. Поне в това отношение имаха късмет — слънцето бързаше да се скрие някъде зад тях.

Карпинтър не погледна нито веднъж назад. Защо беше нужно? Така или иначе, с нищо не би могъл да им помогне.

А сега — към вкъщи.

Към прекрасната Северна Америка от парниковата епоха.

„Този проклет, шибан свят“ — беше казал Хичкок. Да. И този айсберг, този истински леден куб — колко дни щяха да имат вода в Сан Франциско? Десет? Петнайсет? А после? Върви и хващай друг? И с всеки айсберг, който докопаш, лишаваш от вода други хора.

Ожуленото кокалче на ръката смъдеше. Разтри го разсеяно, сякаш беше чужда ръка. „Мисли само за целта. Теглиш две хиляди килотона замръзнала преди милиони години вода към жадния Сан Франциско. Мисли само за хубави неща. Мисли за премията. Мисли за повишението. Няма смисъл да поглеждаш назад. Ако погледнеш назад, най-много да те заболят очите.“

Загрузка...