По обед бях събрал оскъдния си багаж. Помолих Ноим да ми заеме машината си и в отговор той само махна с ръка. Не можеше да става и дума за по-нататъшно оставане. Не само че всичко наоколо крещеше в лицето ми името на Халум. Трябваше да остана насаме и да премисля всичко, което бях направил, или възнамерявах да извърша. Нямах никакво желание да присъствам на тягостните часове, през които местната полиция ще извършва своето разследване.
Дали е мислела, че не може да ме погледне в очите на сутринта, след като ми бе отдала душата си? Та тя с радост се бе съгласила да приеме лекарството. Може би по-късно, в онзи миг на съжаление за извършената постъпка в нея са заговорили старите представи и се е надигнал ужасът от онова, което е разкрила. А после е дошло решението, заскрежения път към леговището на броненосците, пресичането на онази последна врата, от която връщане няма, предсмъртния миг на съжаление, който я е накарал да извика, вече в ноктите на чудовищата. Дали всичко е станало така? Не можех да измисля друго обяснение за подобна отчаяна постъпка, освен че това е бил просто един необмислен рефлекс срещу завладелия я ужас. Останал бях без вречена сестра, загубил бях и своя вречен брат, защото в очите на Ноим нямаше милост към мен. Това ли исках да постигна, когато жадувах за разкриване на душите?
— Къде ще отидеш? — попита Ноим. — В Манеран ще те затворят. Прекрачиш ли Глин с твоето лекарство и мигом ще бъдеш прогонен. Стирон няма да те търпи повече в Сала. Накъде сега, Кинал? Треиш? Велис? Или може би Умбис? Или Дабис? Не! Кълна се в боговете, ти смяташ да поемеш към Шумара Бортан? Нали? Сред диваците, където ще можеш да разголваш душата си колкото искаш! Така ли е? А?
— Забрави Изгорените низини, Ноим — отвърнах тихо. — Някоя колиба насред пустинята — място, където да обмисля всичко, където ще намеря покой — има толкова много, което този човек се опитва да разбере…
— Изгорените низини? Да, чудесен избор, Кинал. Изгорените низини в разгара на лятото. Истинско чистилище за душата ти. Върви там. Върви.