Време на промени

45

Не разбрах какво иска да каже, докато не се върнахме в Манеран. Акостирахме в Хилминор, платихме на капитан Кхриш, преминахме набързо през митническата проверка, която тогава все още беше една досадна формалност и поехме с колата към столицата. Влязохме в Порт Манеран по Шумарското шосе и пресякохме многолюдния пазарен район. Гледах лицата на хората по улицата, стегнати, затворени, с празни и лишени от обич очи. Замислих се за лекарството, което носех и си рекох, Ако мога само да затопля техните смразени души. Представих си, как вървя сред тях, придръпвам някого настрана и му шептя: „Аз съм принц на Сала и висш чиновник от Съдийството, който е загърбил всичко това за да донесе щастие на човечеството. Ще ти разкрия как да познаеш радостта от живота чрез душеразголване. Довери ми се — аз те обичам.“ Без съмнение, някои ще побягнат още щом заговоря, подплашени от неприличното обращение, други ще ме изслушат и после ще ме заплюят в лицето, назовавайки ме безумец, трети ще повикат полиция, но може би ще има и такива, макар и единици, които ще се заслушат в думите ми, а после, запалени от искрата на изкушението ще ме последват до някоя потайна стаичка край пристанището, където да споделим шумарското лекарство. Една по една ще разкривам душите им, докато станем десет, после двадесет, сто — цяло едно тайно съобщество, от хора, които се познават повече от братя, в чиито очи гори топлина и обич, които открито се обръщат помежду си, разговаряйки в първо лице. И тогава отново ще наема кораба на капитан Кхриш за ново пътуване до Шумара Бортан, откъдето ще се върнем натоварени с още по-големи количества от белия прах, за да го разпространяваме из Манеран. И вече няма да съм само аз, а много ще бъдем онези, които ще спират съгражданите си и ще шептят: „Ще ти разкрия как да познаеш радостта от живота чрез душеразголване. Довери ми се — аз те обичам.“

В това видение на Швайц не беше отредена никаква роля. Тази планета не беше неговия роден дом, той нямаше право да участва в промяната й. Това, което го интересуваше истински бе пътят към спиритичното познание, жаждата да долови присъствието на бога. И той бе поел по този път. Швайц не изпитваше нужда да се скита из града и да търси съобщници. Тъкмо затова ми бе преотстъпил по-голямата част от донесения прах — аз бях евангелистът, новият пророк, аз бях месията на откритоста и Швайц го бе осъзнал преди мен. До този момент той бе водачът — той ми разказа за лекарството и ми внуши да го изпробвам, а заедно с това използва връзките ми в Съдийството за да организира похода до Шумара Бортан, а аз бях само негов спътник и го защитавах от евентуални спънки. През цялото време бях негова сянка. Сега бе настъпил моят миг. Въоръжен с тези малки пакетчета, аз щях да подема кампанията за да променя своя свят.

Посрещах с открито сърце тази роля. През целия си живот винаги съм бил в сянката на един или друг човек. Може би това е нещо естествено за втория син на септарха. Първо беше баща ми, с когото знаех, че никога не ще мога да се сравнявам по авторитет, воля и енергичност, сетне дойде Стирон и с него започна моето изгнание, последва Сегворд Хелалам и накрая се появи Швайц. Все хора с престиж и вътрешна увереност в правотата на онова, което вършат, хора които знаят мястото си в света, докато аз се скитах несигурен. А сега, в средата на жизнения си път, най-сетне можех и аз да заема моето място. Имах мисия. Имах цел в живота. Една божествена прищявка ме бе довела до тук, направила ме бе такъв, какъвто съм и ме бе подготвила за тази задача. А аз я приех с радост.