Време на промени

40

Корабът беше на котва в пристанището, нископалубен, с допълнително платно, боядисан в синьо и златисто. Представихме се на капитана — Кхриш беше неговото име — и той ни поднесе приветствията си, обръщайки се към нас с назованите имена. Късно следобед поехме в открито море. През време на пътуването, нито капитан Кхриш, нито кой да е от екипажа се поинтересува за нашите намерения. Обзалагам се, че горяха от любопитство да узнаят какво ни води в Шумара Бортан, но всички те ни бяха толкова признателни за това, че сме им осигурили препитание, та не смееха с нищо да обидят наемателите си.

Брегът на Вилейда Бортан бавно се скри от очите ни и наоколо се ширнаха водите на Шумарския пролив. Никаква земя не се виждаше наоколо. Постепенно ме завладя тревога. По време на кратката си служба като глински моряк никога не бях губил брега от очите си и дори когато върху ни се стоварваше буря, аз се успокоявах с мисълта, че при нужда ще мога да доплувам до брега. Тук обаче, цялата вселена сякаш се състоеше само от вода. С наближаване на вечерта, върху ни се спусна мъглив здрач, небето се сля с морето и от това само се почувствах по-зле. Сега, единственото стабилно късче под краката ми бе нашият малък кораб, който се полюшваше върху вълните, напълно беззащитен в това лишено от очертания пространство, този антисвят, където всичко се сливаше в една обща сивкава пустош. Не предполагах, че проливът е толкова голям. На картата, която бях прегледал преди няколко дни в Съдийството, той изглеждаше не по-широк от малкия ми пръст. Очаквах още щом излезем в открито море да зърнем върховете на Шумарските планини, но останах излъган. Прибрах се в кабината, зарових глава във възглавницата и започнах да шепна молитви към боговете на пътешествениците да ме закрилят. Ала не след дълго започнах да се проклинам за проявената слабост. Припомних си, че съм син на септарх, че брат ми също е септарх, както и един от братовчедите ми. Повтарях си, че в Манеран съм човек с положение, че съм глава на семейство и безстрашен ловец на птицерози. И това не помогна. С какво ще помогне произхода на давещия се? Каква полза от широки рамене, яки мускули и умение в плуването, когато няма цел, към която да се отправиш? Целият треперех. Имах чувството, че всеки миг ще се разплача. Струваше ми се, че постепенно се разтварям в околната безлична сивота. И тогава нечия ръка се спусна на рамото ми. Швайц.

— Корабът е солиден — прошепна той. — Пътуването ще е съвсем кратко. Спокойно. Спокойно. Няма нищо.

Ако на негово място бе който и да е друг, с изключение на Ноим, сигурно щях да убия него, или себе си, за да скрия срама. Вместо това казах:

— Ако това е чувството, което човек изпитва, когато пресича Шумарския пролив, какво ли изпитва докато лети сред звездите?

— Въпрос на привикване.

— Страхът… от пустошта…

— Ела горе. Нощта е много красива.

И не лъжеше. Вечерният здрач бе преминал в тъмна нощ, а над нас грееше свод покрит с блестящи бисери. От града звездите не се виждат така добре, поради постоянната мъгла и светлините. Неведнъж се бях наслаждавал на хладната им красота, докато ловувах в Изгорените низини, но тогава не знаех названията на онова, което виждах. А сега до мен стояха Швайц и капитан Кхриш и се надпреварваха да разпознават звезди и съзвездия, за да демонстрират познанията си, а аз бях като объркано и любопитно дете. Виждаш ли? А тази там? А тази? Виждаш ли? И аз виждах. Най-близките слънца до нас, планетите от нашата система и дори опашката на една комета, която блесна в небето. Онова, което научих потъна дълбоко в мен. Дори сега, след толкова време, мога да пристъпя отвъд прага на моята колиба сред Изгорените низини и да назова звездите с онези имена, които чух тогава на палубата от Швайц и капитана. Колко ли още нощи ми остават, в които да се радвам на звездите?

С утрото страхът си отиде. Слънцето блестеше ярко, морето наоколо беше съвсем спокойно и вече не се тревожех, че не виждам пред себе си земя. Корабът се носеше толкова плавно, че налагаше се да поглеждам пяната зад кърмата за да се убедя, че се движим към Шумара Бортан. Южният континент се приближаваше неизменно с всеки изминат час, докато най-сетне видях очертанията на жълто-зелените скали, които се простираха от изток на запад, а върху им се гушеше гъста растителна шапка, сгърбушени дръвчета, обхванати с виещи се лиани и обрасли с пъстър храсталак, сякаш някой бе направил в наша чест страничен разрез на джунглата. Не изпитвах никаква боязън, а по-скоро любопитство при вида на тази джунгла. Знаех, че нито едно от тези дървета не вирее във Вилейда Бортан, животните, змиите и насекомите нямаха нищо общо с дивите обитатели на моя роден континент, с други думи — онова, което се ширеше пред погледа ми беше един чужд и може би враждебен свят, непозната земя, очакваща да стъпим върху й. За миг се почувствах като изследовател, комуто предстои да покори и опознае цяла една новооткрита планета. Тези надвиснали ридове, тези непознати дървета, увенчани с високи корони, тези поклащащи се като змии лиани, всичко това бе продукт на някаква сурова и първична тайнственост, извираща право от утробата на еволюцията, която ми предстоеше да разкрия. Имах чувството, че черната джунгла пред мен е като врата към нещо странно и ужасяващо, което обаче пробуждаше в мен не уплаха, а дълбоко и непознато досега вълнение. Ето такъв е бил този свят преди да се появи човекът. Такъв е бил преди боговете, изповедниците, съдийствата — само тихи покрити с листа пътеки, пълноводни реки сред долините, девствени езера, гъсти обрасли джунгли, чудати праисторически животни, крилати същества, непознаващи страха от ловеца, плата покрити с трева, залежи от скъпоценни метали и над всичко това, вечното и неоткрито присъствие на бога, на божествата, очакващи да се появят техните поклонници. Самотни богове, които още не са открили своята божественост. Самотните богове.

Разбира се, самата реалност не бе никак романтична. На едно място скалите се спускаха до морското ниво и се вдаваха навътре в сушата оформяйки добре защитен залив. В дъното бе построена малко селище, състоящо се от паянтовите колиби на шепа шумарци, които се препитаваха обслужвайки оскъдните посетители на този далечен и затънтен край. Представях си, че всички шумарци живеят във вътрешността на континента, полуголи диваци, лагеруващи в подножието на вулкана Вашнир и си мислех, че двамата с Швайц ще трябва да пресечем тази мистериозна земя, без водач, без карта, докато открием онова, което тук е приело формата на цивилизация и се свържем с някой, който да ни продаде търсеното от нас лекарство. Ала вместо това капитан Кхриш умело закотви кораба край малкия дървен пристан и когато слязохме, мълчаливо ни посрещна малочислена шумарска делегация.

Спомняте си нали моите фантазии за страшните земляни? Естествено, подсъзнателно си бях представял, че и тези хора ще бъдат по някакъв начин различни от нас. Знаех, че подобни мисли са ирационални, в края на краищата, те бяха далечни потомци на обитателите на Манеран, Сала и Глин. И все пак, не бяха ли променени от годините, прекарани в джунглата? Не и не. Приличаха ми по-скоро на селяци от някаква дълбока провинция. О, да, украшенията им бяха непознати, гривни и обеци със странна изработка, но нямаше никакви други белези, нито в чертите на лицата им, нито в цвета на косите, които да ги отличават от хората, които познавах.

Бяха осмина или деветима. Двама очевидно бяха водачите, те говореха манерански диалект, макар и с известни затруднения. Останалите не показаха никакви познания по северняшките езици, но разговаряха оживено по между си с цъкане и хъмкане. Швайц намери общ език с тях по-бързо от мен и започна някакъв дълъг разговор, толкова труден за проследяване, че скоро престанах да му обръщам внимание. Тръгнах да разгледам селцето и на свой ред се превърнах в обект на интерес. С мен вървяха цяла сурия деца с ококорени очи — момичетата тук ходеха съвсем голи, дори онези, достигнали възрастта, когато гърдите им набъбват като зрели плодове.

— Всичко е уредено — рече ми Швайц, когато най-сетне се върнах.

— Какво е уредено?

— Тази нощ ще спим тук. А утре ще ни проводят до селото, където се произвежда лекарството. Но не могат да ни обещаят, че ще успеем да получим от него.

— Само на определени места ли се продава?

— Очевидно. Кълнат се, че тук не разполагат и с минимално количество.

— Колко ще пътуваме?

— Пет дни. На крак. Понася ли ти джунглата, Кинал?

— Все още не съм пробвал.

— Е, утре ще узнаеш — каза Швайц.

Той се извърна и заговори капитан Кхриш, който на свой ред възнамеряваше да извърши малка експедиция покрай шумарския бряг. Швайц уговори с него корабът да ни чака готов за отплаване, веднага щом се върнем от похода в джунглата. Моряците на Кхриш разтовариха багажа ни — стоки за размяна, като разноцветни огледалца, ножове и мъниста — тъй като в Шумара от парите ни нямаше никаква полза. Сетне, преди да падне нощта, корабът излезе в отрито море.

Двамата с Швайц бяхме настанени в една колиба, от която се виждаше целият залив. За спане ни бяха приготвили сламени матраци и покривала от животинска кожа. Бараката имаше само един разкривен прозорец и никакви санитарни удобства — ето къде завършваше хилядолетното пътешествие на човека сред звездите. На това отгоре наложи се известно време да се пазарим за заплащането на престоя. Накрая се споразумяхме да платим с няколко броя ножове и димящи пръчки и по залез слънце ни поднесоха вечерята. Месото бе изненадващо вкусно и умело подправено, гарнирано със странни по форма червеникави плодове, добавиха гърне с полу-сварени зеленчуци и чаша с нещо като мляко. Изядохме всичко до последната троха и дори ни хареса, макар че разменихме някои остри шегички за болестите, които биха могли да ни сполетят. След ядене аз отправих молитва към боговете, покровители на пътешествениците, по-скоро по навик, отколкото от убеждение.

— Значи все още вярваш, след всичко, което се случи? — попита Швайц. Отвърнах, че не намирам никаква причина, която да подкопава вярата ми в боговете, макар да поставях под съмнение учението на хората за тях.

Намирахме се съвсем близо до екватора и мракът се спусна бързо, като падаща черна завеса. Поседяхме още малко на прага, Швайц изнесе още един урок по астрономия и провери досегашните ми познания. После си легнахме. След по-малко от час в колибата влязоха две тъмни фигури. Бях още буден и веднага се надигнах, очаквайки да са крадци, или убийци, но докато търсех някакво оръжие, през вратата проникна лъч лунна светлина и в него се очерта профила на един от нашествениците. Видях едри, полюшващи се женски гърди и в този миг от ъгъла се обади Швайц.

— Мисля, че влизат в цената за вечерята.

Още не поел дъх и към мен се притисна топлата женска плът. Заедно с нея ме полъхна сипкав мирис, плъзнах ръка по пухкавия гръб и открих, че е покрит с мазнина — шумарската представа за козметика, както научих по-късно. В мен се бореха любопитството и предпазливостта. Спомних си годината, прекарана в Глин и моите опасения, да не прихвана някоя венерическа болест от чуждоземните жени. Но от друга страна, как да пропусна шанса да се запозная с любовните обичаи на южняците? От ъгъла на Швайц се носеха шумни мляскащи звуци, смях и търкане на плът о плът. Моята избраница ме побутваше все по-нетърпеливо. Разтворих възмеките й бедра, опипах я с ръка и после внезапно почувствал възбуда, проникнах в нея. Девойката се изви настрана, вероятно според местния обичай и ме обгърна с крак, притискайки с ходило хълбока ми. Не бях спал с жена от последната ми нощ в Манеран. Това, а също и стария проблем с прибързаността ми в подобни случаи си казаха своето и аз се освободих от напрежението почти веднага на няколко мощни изригвания. Момичето подвикна нещо на своята приятелка, вероятно във връзка с достойнствата на моята мъжественост и в отговор се чу тъничко кискане. В последвалия гняв почувствах нова възбуда, обърнах я по гръб и този път започнах да я любя бавно и методично, вдъхващ странната отвратителна смес на плът и мазнина. Най-сетне успях да я доведа до точката на екстаз, но самият аз изпитвах само умора от изтощителната физическа работа. Когато всичко свърши тя захапа лакътя ми със зъби — предположих, това да е някакъв вид шумарска целувка. Благодарност, или извинение. В края на краищата, аз бях този, който й достави удоволствие. На сутринта огледах селските девици, чудейки се коя ли от тях бе споделила ложето ми през изминалата нощ. Всички бяха с липсващи зъби, големи увиснали гърди и рибешки очи — дори сред тях да беше и моята компаньонка, нямаше как да я позная. През следващите дни оглеждах притеснен органа си, очаквайки някоя сутрин да открия, че е покрит с обрив, или червени язви, но единственото, което прихванах от онази любовна нощ, бе отвращение към шумарските обичаи на страстта.