Войните ги започват неудачниците

Глава 6

Московската Обител, щаб квартирата на семейство Ерли

Москва, Царицински парк,

27 юли, вторник, 04:30

— Мля, Чук, много е тихо тук, не е на добро, — прошепна уйбуй Копито, ожесточено бъркайки си в носа с пръст.

Фюрерът на Шибзичите скептично погледна десетника и предупреди:

— По-внимателно, да не си бръкнеш в мозъка.

— Нищо, изгризах си ноктите, — съобщи предвидливият Копито и неясно защо добави: — Въобще не си падам по ерлийци.

— А те колко пъти са те кърпили? — язвително попита седящият отзад уйбуй Наваха.

— А колко пари смъкват всеки път? — възмути се стиснатият Копито. — Нямат мярка! Наясно са, гадовете, че освен в манастира няма къде да идем, и искат! Отдавна предлагам да се разровим в мазетата им!

— Ти ли ще ровиш, бе, изрод? Монасите ще направят от теб навски шурк.

— Какво ще направят? — не разбра необразованият Копито.

— Шурк, — надменно обясни Наваха, — ситно кълцано сурово месо, със зеленчуци, с много лют сос… Вчера ядох в „Гущер“-а, гнусна манджа, но екзотична.

— Ти, гений, като се наплюскаш с някоя гадост, такава воня разнасяш, да му е неудобно на човек пред Спящия.

— Ти кого наричаш гений, бе? Да не ти е израсла втора глава?

— Няма да ми броиш главите, Коперник!

— Я млъквайте и фвамата! — прекъсна разпасалите се уйбуи Чукът. — За това ли ви извиках?

Уйбуите млъкнаха. Червените Шапки бяха пристигнали пред манастира на ерлийците преди десет минути. Три джипа стояха на площадката пред вратите в сивата предутринна мъгла и търпеливо чакаха фюрерът да вземе решение. Чукът измъкна под седалката започната бутилка „Джони Уокър“ и отпи голяма глътка.

— Кортес вероятно е тук, в Обителта, но монасите просто така няма фа го фадат. Значи, имаме фва варианта. — Фюрерът не сваляше очи от клатещия се над вратата фенер. — Може фа избием вратите и да нахлуем вътре, а можем фа пробваме фа се фоговорим.

Наваха поклати глава:

— Имаме само три десетки, е, може и Веслото със своите момчета да дойде, ама с такива сили монасите ще направят от нас…

— Знам, знам, — кисело го прекъсна едноокият, — ще направят навски щурк.

— Ъ-хъ, именно.

Копитото шумно изсумтя в израз на пълно съгласие с думите на колегата си, но Чукът вече знаеше, че уйбуите предпочитат мирния вариант. Под завистливите погледи на подчинените си фюрерът допи уискито, изхвърли бутилката през прозореца и взе решение:

— Фобре, Наваха, вземи фвама бойци с малко повече акъл и фа влизаме вътре. А ти, Копито, оставаш навън и фемонстрираш сериозни намерения.

— Това как се прави? — не разбра уйбуят.

— Извежфаш момчетата от колите и ги строяваш преф вратите. Нека монасите фа вифят, че сме много.

— Да ги строя пред вратите? — Лицето на Копитото се удължи. — Защо?

— Няма фа спориш с мен, — изръмжа Чукът и отвори вратата. — Тръгваме.

На ругатнята, която Копитото процеди през зъби, фюрерът реши да не обръща внимание, засега, но я запомни.

Чукът, Наваха и двамата подбрани бойци изчакаха недоволните Шибзичи да се строят пред манастира и почукаха по вратичката с малкото чукче. Фенерът с тихо скърцане се клатеше над главите им.

— Фюрер, — страхливо попита Наваха, — защо се клати? Нали няма вятър.

Уйбуят току-що беше забелязал странното поведение на фенера, и след като не успя да си го обясни сам, се обърна за помощ към вишестоящия.

— Така му харесва, — процеди Чукът. Не успя да измисли нищо по-умно.

Вратичката бавно се отвори, и пред Червените Шапки се появи тлъст монах, който държеше в ръка нахапан сандвич с дебело парче шунка отгоре. Без да обръща внимание на строените пред вратите бойци, монахът демонстративно се прозя, изтри с опакото на ръката си мазните си устни и се поинтересува:

— Е, колко са ранените?

— Нито ефин, — призна Чукът, — ние…

— Тогава за какъв дявол сте тук? Ние не продаваме наркотици.

— Не ми трябват наркотици! — кресна фюрерът. — Трябва ми отец Финамус! Незабавно!!

— Отец Динамус? Настоятелят? — воплите на Шибзича забавляваха монаха. — Той спи, така че ще ви се наложи да разговаряте с мен. Между другото, не искате ли да си оправите захапката? Няма да струва скъпо, но говорът ще се подобри доста, това е моя лична разработка.

— Няма фа разговарям със санитар, — изсъска Чукът.

— А с доктор ще разговаряш ли? — Сваляйки в движение изцапани с кръв гумени ръкавици, през вратичката се появи мършав жилест ерлиец. — Здрасти, Чук.

— Зфрасти, брат Ляпсус. — Фюрерът замълча, за да обмисли ситуацията. — Така на прага ли ще говорим?

— Разбира се, че не, — жизнерадостно се усмихна ерлиецът, — само че вътре ще пусна само теб и този уйбуй, — той кимна към Наваха. — Останалите да си пасат на улицата.

— Добре, — предаде се Шибзичът.

— И си свали кърпата, синко, — измърмори брат Курвус, — това все пак е храм, не е кръчма.

Червените Шапки послушно свалиха кърпите, показвайки голите си глави, и влязоха.

През къс, ярко осветен коридор монасите заведоха гостите си в малка стаичка, в която явно си прекарваше времето дежурната смяна. Обзавеждането се състоеше от изящна масичка с чиния сандвичи и отворена бутилка „Московски“, няколко удобни кресла, библиотека и минибар. На нощно шкафче в ъгъла стоеше аудио център, а на стената работеше телевизор без звук.

— Разполагай се, Чук.

Шибзичите небрежно заеха предложените им кресла, а Наваха успя даже да отмъкне един сандвич.

— Работата е много сериозна, брат Ляпсус, — внимателно подбирайки думите, започна Чукът. — Как фа го кажа… не е никак проста.

— Досещам се, — кимна монахът. — Щом сте искали да говорите със самия отец-настоятел, значи работата действително е сериозна. Слушам ви.

— Открафнаха ни ефна вещ. — Сега малките очички на Шибзича буквално изяждаха ерлиеца. — Черна раница. Открафна я един чел, наемник на име Кортес, и аз мисля, че той е в манастира. Така ли е?

Брат Ляпсус кимна. Наистина не веднага, неохотно, но все пак кимна. Имаше въпроси, на които беше длъжен да отговаря.

— Искам фа поговоря с него, — фюрерът се наведе напред. — Довефи го! Вефнага!!

— Чук, съвсем си подивял, — сериозно произнесе монахът. — Знаеш, че Кортес се намира под наша защита. И можеш да го видиш само ако той иска това. В противен случай ние…

— Знам, — кисело го прекъсна Шибзичът. — Ще направите от нас навски шурк.

— Не мислех, че се интересуваш от кулинария, — засмя се брат Ляпсус. — Впрочем, правилно е да се произнася „шуркь“. Но имах пред вид друго, — монахът кимна към телевизора, който показваше едър план на разбитите врати на Замъка, — не живеем в гората, отлично знаем какво става в града. Едно обаждане, и след петнадесет минути тук ще бъдат де Гир и толкова гвардейци, че от вас ще стане не навски шуркь, а чудски блинг.

Това беше истина. Чукът разбра, че е прекалил, и отново започна да говори внимателно:

— Брат Ляпсус, чуфите не префявяват претенции към тая раница, а аз префявявам. Имам свифетели, че са я открафнали от мен, и ти си флъжен фа ми я покажеш за опознаване.

Това беше хитър ход. Съгласно договореностите между Великите Домове, манастирът можеше да защитава пациентите си, без значение какво са направили, докато не бъдат готови за бой. Но ако имаше съмнения относно личните им вещи, манастирът беше длъжен да ги предоставя при първо поискване, и думата на фюрер на клан в конкретния случай беше повече от достатъчна.

— Раницата съм я виждал, — каза брат Ляпсус, — но не е в манастира. Кортес не е толкова глупав.

— Това официален отговор ли е? — колебливо попита Чукът.

— Да. Ние спазваме закона за неутралитета на манастира.

— Проклятие!

Шибзичите скочиха, и без да се сбогуват, напуснаха стаята.

Угасналият фенер вече не се клатеше на всички страни, а мирно висеше над вратите в очакване на следващата нощ. Чукът, горчиво съжалявайки, че е изпил уискито, извади телефона си и набра магьосника.

— Любомир, Чукът съм. — Фюрерът се покашля. — Кортес е при ерлийците, но плячката не е. Със сигурност. За това реших фа не щурмувам манастира, а фа сложа охрана…

— Те имат много тайни проходи наоколо, — промърмори магьосникът.

— Какво?

— Нищо. Идвайте при мен, — заповяда Любомир и изключи.

Студиото на Алир Кумар

Москва, булевард „Ленинградски“,

27 юли, вторник, 05:27

— Красива е, — след кратко мълчание реши Сантяго, — много красива.

— Тя е божествена, комисарю, има вътрешна светлина, и усмивката и е като първия лъч на слънцето, като звездите в лятна нощ, като… — Художникът разпери ръце. — Вие сам виждате, комисарю.

Сантяго, без да откъсва поглед от картината, поклати глава:

— Отдало ви се е да пренесете на платното своята любов, Алир.

Малко горско езеро, обляно в лунна светлина, спящи звезди, и младо, ослепително красиво момиче, плахо влизащо в тихата вода. Художникът беше успял да предаде не само очарованието и, но и своето възхищение от нея.

— Прекрасна работа, Алир. Колко искате за нея?

— Не се продава.

— И това го казва шас?

Кумар се намръщи:

— Не всичко на тоя свят се продава, някои неща се правят за душата.

— Разбирам — Сантяго се усмихна. — Влюбен сте.

— Не, — не се съгласи Алир. — Аз я обичам, а това е съвсем различно.

— Любовта е странно нещо.

Алир Кумар беше типичен шас. Чернокос, черноок, с гърбав нос, той произхождаше от стария род Кумар и беше най-известният художник в Тайния Град. Крехкото момиче на картината беше чел.

— След седмица ще се оженя за нея — спокойно каза Алир. — Ще имаме дете.

— Нечистокръвно, — замислено произнесе Сантяго. В гласа му нямаше презрение или превъзходство, само констатация на факта и тъга. — Семейство Шас едва ли ще го приеме.

— Знам.

— Решихте ли какво ще правите?

— За начало ще ги пратя някъде далече от тук, а после ще видим.

— Това е ваш избор, Алир, и никой няма право да ви натрапва своето мнение, — мъдро отбеляза Сантяго. Той най-накрая се откъсна от картината и плавно тръгна из огромното студио на Кумар. — Бих искал да разбера какво става с моята поръчка.

— Разбира се. — Художникът се приближи до стояща в ъгъла фигура, покрита с бял плат. — Признавам, че никога не ми се е налагало да работя в толкова кратки срокове, но се постарах.

— Двойното възнаграждение, което поискахте за това, сигурно способстваше за усърдието ви — отбеляза пестеливият Сантяго.

— До известна степен — да, — съгласи се шасът. — Между другото, комисарю, отдавна исках да ви питам: защо вие сам не правите кукли? Вашите възможности…

— Възможностите не са способности, — усмихна се навът и показа картината. — Погледнете колко тънко сте предали своята любов, Алир, колко ярко сте изразили възхищението си. Това не може да се научи, това е нарисувано със сърцето. За това, когато ми трябва кукла, която да не се отличава от оригинала, се обръщам към вас.

— Благодаря.

Поласканият художник склони глава и свали плата от статуята.

— Вашата поръчка.

Куклата представляваше точно копие на най-близкия помощник на Сантяго. Както предсказа комисарят, работата на Кумар нямаше недостатъци. Сантяго даже си помисли, че едва ли бе различил копието от оригинала. Той заобиколи безжизненото създание и прокара нокът по гърдите му. От драскотината потече гъста навска кръв.

— Блестящо, Алир. Съживявахте ли я вече?

— Чаках вас.

— Действайте.

Художникът извади от джоба си малка златна пластинка с гравирано на нея заклинание и я сложи в устата на куклата.

— Вълнуващ миг, — прошепна Алир.

— Безпокои ви заклинанието?

— Не, — отговори художникът, без да сваля пламналите си очи от куклата. — Живот, Сантяго, ние даряваме живот! Какво прекрасно усещане изпитвам, докато наблюдавам, как моето създание, моето дете, част от самия мен, придобива свой собствен живот! Отваря очи, прави първата си крачка. Това е венецът на творчеството!!!

— Малко ме безпокои пластината…

Художникът беше принуден да се върне в реалността:

— Не се притеснявайте, комисарю, тя напълно ще се разтвори в тялото на куклата след два часа. Няма да остане следа.

Куклата отвори очи.

— Знаех, че мога да разчитам на вас. — Сантяго се обърна към творението на Кумар: — Знаете ли името си?

— Да — гласът на създанието беше лишен от каквато и да е интонация.

Комисарят се намръщи и погледна художника. Кумар спокойно издържа строгия поглед, въпреки че вътрешно се смееше. С цел икономия на средства Сантяго беше избрал за куклата най-евтиния мозък и сега жънеше плодовете на пестеливостта си.

— В приемната ще намерите пакет с вещи, облечете се, — заповяда навът на създанието.

— Слушам.

Куклата напусна стаята, и на излизане от вратата се удари с рамо в касата. Сантяго замислено почеса края на носа си:

— Кажете, Алир, умствените способности на това създание позволяват ли му да кара кола?

— Известно време, — призна шасът. — Ако е с автоматични скорости.

— В такъв случай вижте да не обърка сакото с ризата, — помоли комисарят, — и, ако обичате, помогнете му с вратовръзката.

Художникът кимна, и криейки усмивката си, излезе от студиото. На вратата се спря, обърна се и се пошегува:

— Забележете, комисарю, правя това без допълнително заплащане.

Шасът винаги си оставаше шас, даже когато беше гениален художник.

Сантяго изсумтя и извади телефона си:

— Ортега? Разбрахте ли къде е Амулетът?

— Лебед е мъртъв, Кортес е ранен и се намира при ерлийците, — съобщи помощникът на комисаря. — Дал е Амулета на някакъв случаен спътник.

— Ортега, — кротко го прекъсна Сантяго, — много пъти сме говорили с вас, че случайности няма. Какъв е този спътник?

— Чел, вече знаем адреса му.

— Добре. — Комисарят замълча, обмисляйки ситуацията. — Свързан ли е с Тайния Град?

— Не. Кортес го е помолил да ни се обади, но той не бърза.

— Нека да не бърза. — Сантяго взе решение. — Явно ще ни се наложи да използваме този чел, затова, първо, свържете го с ОТС.

— Слушам.

— Второ, скрийте го от всякакъв вид магическо издирване.

— И от нашето ли?

— Да. Трето, включете съветниците, и наложете на мозъка му „велико безмълвие“.

Това беше най-мощното заклинание на Тъмния Двор, което пазеше от сканиране на мислите, но Ортега вече не се учудваше:

— Това ли е всичко?

— За сега — да. Направете го и чакайте.

Москва, булевард „Ленински“,

27 юли, вторник, 06:12

Тази нощ Корнилов не успя да се прибере в къщи. Той приключи с огледа на бул. „Вернадски“, пусна Владик да си ходи, събуди задрямалия Палич и тръгна към кръстовището на „Ленински“ и ул. „Удалцов“, където беше станала другата престрелка. В това, че тя е свързана с историята в офиса на „Чуд Inc.“, практически нямаше съмнения.

Благодарение на няколкото свидетели картината на произшествието беше достатъчно ясна. Газелата, съпровождана (или преследвана) от Хамъра, е изскочила на „Ленински“ от ул. „Кравченко“ и е тръгнала към Околовръстното. На кръстовището с ул. „Удалцов“ я е ударил Юконът, след което между пасажерите на трите автомобила е започнала престрелка. Патрулните на КАТ са дошли десет минути след започване на стрелбата и пет минути след приключването и. Не са успели да арестуват никого, бандитите са избягали, оставяйки на бойното поле единадесет трупа. Патрулите са затворили булеварда и са извикали подкрепление. Толкова сериозна престрелка в Москва не беше имало отдавна.

След като пристигна, Корнилов първо огледа труповете, които бяха започнали да товарят в сив микробус. Всички бяха облечени с кожени дрехи и червени кърпи, покрити с татуировки, ниски, с голи глави, сплескани носове и малки черни очи. Единственият, който се различаваше, беше водачът на Хамъра — рус гигант от славянски произход.

Разбити джипове, пушки-помпи, множество убити и нито един ранен, всичко това беше познато на Корнилов и не предизвикваше интерес. Много повече го учуди Газелата. Бронираната машина беше натъпкана с електроника, имаше бронирани стъкла и форсиран двигател. Откъде се е взела на московските улици, осветлиха майора веднага — от военния полигон в Кубинка. Супер съвременният мобилен център за управление, предназначен за действия в градски условия, беше откраднат преди по-малко от две седмици, и на „Ленински“ вече се бяха появили невярващи в щастието си сътрудници на ФСС. Оценявайки ситуацията, Корнилов запали цигара, и скромно седна на бордюра, за да помисли.

Хеликоптерът, свален със зенитна ракета, и секретният военен фургон напълно съвпадаха с откачените свидетелски показания, които беше чул на бул. „Вернадски“. Нападението над офисите на „Чуд Inc.“ беше осъществено по всички правила на военното изкуство и при използване на съвременна техника и голям брой обучени войници. Но това нямаше нищо общо с картината, която видя около и в щаб квартирата на „Чуд Inc.“! От една страна, свидетелите и изоставената техника, а от друга — началникът на охраната със странна фамилия и рана в ръката, който отричаше всичко, плюс собствените очи на Корнилов. За първи път в практиката си Андрей не можеше да свърже всички получени данни в едно цяло. За първи път те не само се разминаваха, а се изключваха, но в едно майорът беше абсолютно сигурен — всичките му известни престъпници нямаха нищо общо с това.

— Щом не се получава, започни от начало, — промърмори Андрей и запали следващата цигара.

„Несъответствие първо: имало ли е щурм или не? Ако не е имало, от къде са се взели хеликоптерът и Газелата? Случайно съвпадение? А свидетелските показания? А раненият началник на охраната? Добре. Ако е имало щурм, защо не са останали никакви следи?“

Корнилов се почеса по главата.

„Да предположим, че е имало щурм, и нападателите са преминали толкова бързо през вътрешния двор на щаб квартирата на «Чуд Inc.», че не са оставили никакви следи. Глупаво е, разбира се, но да допуснем. Тогава става ясно защо са хеликоптерът и Газелата, но с каква цел са атакували? За да завладеят сградата? Не сме във война, или… Или им е трябвало нещо на горните етажи! Ето защо е нужен хеликоптер, а всичко останало е отклоняваща маневра“.

Корнилов усети леко бодване в тила. То се появяваше винаги, когато беше близо до отговора на загадката.

„Какво им е трябвало? Да убият президента на «Чуд Inc.»? Глупости, такива хора ги крият при най-малката опасност. Да вземат заложници? Тогава нямаше да свалят хеликоптера. Възможно е да не са постигнали целта си…“

Но вътрешният глас казваше на Корнилов, че не е така.

„Нападателите са постигнали целта си и са похитили нещо ценно, което не е пострадало при падането на хеликоптера. Него е прибрала Газелата от мястото на катастрофата, за това са я преследвали и в края на краищата са я изхвърлили от пътя“.

Андрей машинално запали нова цигара.

„Издържана версия. Но ако атака все пак е имало, защо нито в двора, нито в сградата на «Чуд Inc.» не са останали никакви следи?“

— Андрей Кирилович, Андрей Кирилович, — потупа го по рамото Палич. — Журналистите дойдоха.

— Да вървим. — Майорът се протегна и изтупа панталоните си. — Как изглеждам?

— Като началник.

— Влез в колата, сега тръгваме.

Корнилов не искаше да се разправя с пресата, но не му се размина.

— Господин майор, това гангстерска престрелка ли е?

— Възможно е.

— Хората на Чемберлен?

— Може би.

— Започва ли нова война на бандите? За преразпределяне сферите на влияние?

— Без коментар, утре в управлението ще има пресконференция, и ще научите всичко.

— Някой задържан ли е?

— За съжаление, не. Всички оцелели са успели да избягат.

— Казват, че е свален полицейски хеликоптер.

— Слухове. Хеликоптер действително е паднал, в момента изясняваме чий е бил.

— Не ви ли се струва, че престъпността в Москва стремително се развива?

— Полицията също не стои на едно място.

— Ще продължите ли с делото на Вивисектора?

— Задължително. Да хванем този маниак е въпрос на чест.

Докато отговаряше, Корнилов се добра до волгата и отвори вратата.

— Това е всичко, което мога да кажа сега. Довиждане.

— Към управлението? — обърна се от предната седалка Палич.

— Не веднага. — Майорът си погледна часовника. — Отиваме на „Красная Пресня“. Знаеш къде.

Будката на обущаря Мехраб от памтивека стоеше на ъгъла на „Красная Пресня“ и „Пресненски Вал“. Обикновена черна будка, където обикновен старец продаваше на обикновени минувачи стелки, четки, бои за обувки, други дреболии, правеше дребни поправки, и според слуховете, даже можеше да ушие прекрасни обувки, които обаче не бяха нужни на никого в епохата на моловете. Корнилов, чиято младост беше минала по тия места, често си купуваше разни джунджурии, понякога си говореше със словоохотливия старец, и приемаше набръчканото му като печена ябълка лице за част от пейзажа, като паметника на трудещите се и калдъръма в парка и универмага на ъгъла. Кротък безобиден старец, който доизживяваше годините си в мъничка будка на оживената улица. За това информацията, че Мехраб, незабележимият обущар Мехраб, е забъркан в сериозна афера — кражба на древен кинжал от ташкентски музей, беше съвсем неочаквана за Корнилов. Разследването беше още по времето на СССР и вдигна голям шум в пресата. Андрей, по това време стажант, работеше тогава в групата на МУР, която разследваше кражбата по молба на узбекските колеги. Успяха бързо да хванат изпълнителите — дребни обирджии, и чрез тях да стигнат до поръчителя. До скромния обущар, който беше броил за прекрасно съхранената антика цели сто хиляди! Оперативното наблюдение и обискът, който последва, не дадоха резултат: докато муровци стигнат до обущаря, той вече се беше отървал от стоката. Веригата се скъса, но старецът вече беше попаднал в полезрението на органите, и сега Корнилов периодично се обръщаше към него за информация.

Въпреки ранния час будката на обущаря беше отворена. Старецът, с едва крепящи се на крайчеца на дългия нос старомодни очила, се беше навел над калъпа. Андрей излезе от колата, протегна се, но не запали — обущарят не можеше да понася тютюнев дим, и влезе.

— Здрасти, Мехраб.

Известно време старецът късогледо се взираше в посетителя, след това се усмихна, по лицето му се разбягаха хиляди малки бръчици, и кимна:

— Господин майор, да не са ви се скъсали обувките?

— Не. — Корнилов седна на малко столче срещу обущаря и въздъхна. — Заболяха ме краката.

— Не изглеждате добре, господин майор. Спахте ли днес?

— Не можах.

— Не се пазите, никак не се пазите. — Старецът взе от лавицата голямо парче кожа и придирчиво го заразглежда.

— Ти също си на крак.

— Аз? — Мехраб задъвка устните си. — На моите години, Андрей Кирилович, се радваш на всеки ден, и на всеки час. Не ми е останало толкова време, че да го губя за сън.

— Да не се каниш да умираш?

— Ох, не знам, от сутринта нещо ме стреля в кръста. Не е на добре.

— Стрелбата изобщо не води до добро, — съгласи се Корнилов. — Чу ли какво е станало на „Вернадка“?

— Аз? — учуди се старецът. — Нищо не съм чул.

Андрей вдигна вежди.

— Е, с края на ухото — Мехраб си свали очилата и старателно започна да бърше стъклата. — Iлучайно.

— Какво казват?

— Главно мълчат.

— Наистина? Голяма стрелба е било, някой е претърпял сериозни загуби.

— Няма такива загуби, от които някой да не извлече полза.

— Ето, виждаш ли, а разправяш „Нищо не знам“.

Корнилов извади смачкана банкнота и старателно я сви на тръбичка. Мехраб тежко въздъхна и поклати глава:

— Няма да помогне.

— Изненадващо, — бавно произнесе майорът, без да сваля от обущаря тежкия си поглед. — Доколкото си спомням, за първи път не си в течение. Разочарован съм.

Мехраб сви рамене и предпазливо се наведе към полицая:

— Аз… най-общо, за сега нищо не знам. От тия момчета се боят, и никой не иска да приказва.

— Червеноглавите?

— Ъ-хъ, — неохотно призна старецът.

Корнилов поклати глава:

— Разбирам. Мехраб, трябва да се срещна с Мрънкалото.

— Кога?

— Днес.

— Добре, — веднага се съгласи старецът, който явно се зарадва на възможността да бъде поне малко полезен. — Мобилният ви същия ли е?

Корнилов не забеляза как банкнотата изчезна в ловките ръце на обущаря.