Войните ги започват неудачниците

Епилог

В книжарница „Библио-Глобус“ на ул. „Мясницка“ имаше стълпотворение. Огромна тълпа любители на съвременни детективски романи обсаждаше малка и крехка на вид маса, зад която красива жена с умно изморено лице даваше автографи на новата си книга. Книгата се появи съвсем скоро, след доста дълго прекъсване, и скучаещите по любимите си персонажи читатели се хвърлиха към книжарниците. Аналитиците вече наричаха новата творба на писателката бестселър.

— Ако обичате, за Люба Степанова! Или за Люся!

Към масата се приближи рижо момиче с малко вирнато носле и подаде на писателката поредното томче с крещяща обложка.

— Вашите книги, те са толкова… толкова… — Момичето беше приготвило фразата предварително, но я забрави и сега се опитваше да измисли нещо в движение. — Наскоро разбрах, че всичко, за което пишете, е истина! Абсолютна истина! Ах, наскоро преживях истински ужас, и ме спаси истински полицай! Толкова симпатичен! Всичко беше толкова реално!

— Радвам се, че ви е харесала книгата ми, — дежурна фраза, дежурна усмивка, дежурно движение на писалката. — Много от сюжетите ми имат за основа реалността.

— И аз това казвам! Всичко това е истина! И е толкова завладяващо! Вашите книги ме оставят без дъх!

— Благодаря.

Писателката дежурно се усмихна на следващия любител, и пред нея застана следващото томче с крещяща обложка.

— Благодаря! Благодаря много!!

Изместиха рижото момиче от масата, но до писателката още дълго достигаше гласът му:

— Владик, подай ми ето тази книга! Владик, къде е чантата? Разбрахме се, че ще пазиш ред на касата.

Понякога се случва — от какофонията звуци долита само един глас…

Пътешествието през портала остави само приятни спомени. Усещането за лек, стремителен полет погълна Артьом изцяло, и почти го накара да забрави всички неприятности, които се бяха случили напоследък.

След няколко крачки Артьом се озова в огромна зала, чиито стени плавно се превръщаха в гъст мрак, или, напротив, плътната тъмнина плавно преминаваше в каменни стени.

— Ако обичате, преминете, — помоли Ортега.

След Артьом от портала излезе мокър червенокос мъж с кисел поглед, а след него орда рижи, които подкарваха седмина червеноглави. След това се появи човек (най-накрая човек!), на който Артьом наистина се зарадва. Кортес. Към едната му ръка се беше залепила Яна, а към другата — Лана. Наемникът изглеждаше доволен като пиян хомяк.

— Кортес!

— Артьом! Радвам се да те видя, приятелче!

Артьом погледна към феята и с удовлетворение забеляза огромната синина на бузата и:

— Ти ли я хвана?

— Никой не ме е хващал, — недоволно промърмори Лана.

— Артьом, Лана ни помогна, — обясни Яна. — Тя остави Амулета в колата си, Ортега го взе и го занесе на великия магистър.

За свое удивление Артьом усети облекчение, като разбра, че феята няма да има неприятности. Той още помнеше упоителната горчива целувка.

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Лана присви очи, и в тях пламнаха малки палави светлинки:

— Възможно е.

Последни се появиха Сантяго и барон Мечеслав. Явно комисарят го беше измъкнал от шахтата.

Порталът се затвори, мракът се сгъсти, и само три кресла останаха осветени от слаба призрачна светлина. В средното, на господаря, седеше фигура в безформен плащ с ниско нахлупена над очите качулка. Князът на Тъмния Двор. В дясно от него седеше кралица Всеслав, а в ляво — великият магистър. Това беше един от редките случаи в историята на Тайния Град, когато всички висши магове се бяха събрали на едно място.

— Червените Шапки, — тихо произнесе князът, и рижите изблъскаха напред пленниците.

Седем дребни бандити, настръхнали и изплашени до смърт. Един от тях, едноок, прошепна:

— Пощафи.

— Те се предадоха, — каза вездесъщият Ортега. — И предадоха главата на убиеца ми. Ще отбележа, че кланът на Шибзичите не е взел участие в нападението над Замъка.

Князът погледна великия магистър:

— Достатъчно ли платиха Червените Шапки на Ордена?

— Достатъчно, — след кратък размисъл реши старецът.

— Кралице?

— Не мисля, че трябва да избием това семейство.

— Съгласен съм — произнесе князът. — Червените Шапки имат право на съществуване, но трябва да помнят, — пленниците още по-ниско наведоха глави, — че всяко търпение си има край.

Отведоха диваците.

— Наемници.

Явно големите вождове искаха първо да се оправят с чужденците, и след това спокойно да обсъдят делата си.

— Кортес, Яна и Артьом, — представи ги Сантяго. — Те се справиха отлично и имаха съществен принос към разрешаването на кризата.

— Тъмният Двор може да бъде благодарен, — глухо пророни князът. — Със своите действия челите заслужиха честта да носят знака на Тъмния Двор — доказателство за нашата вечна дружба.

— Значи, полицията е сбъркала? Ти не си замесен в престрелките?

— Разбира се, че не! — уверено отговори Артьом. — Те си мислеха, че съм се скрил, а съвсем не беше така. Просто ми стана лошо и си отидох в къщи. В метрото съм загубил съзнание и два дни съм се въргалял в болницата. Документите ми останаха тук, и за това не са могли да ме разпознаят. Горките ми родители, само дето не са се побъркали.

— Разбираемо, — кимна Костик, наричан Пушкин.

Интересно, какво разбираше?

Целият отдел, струпан на куп около Артьом, с огромно внимание слушаше тази простичка история. Слухът, че полицията го търси във връзка с нашумелите в целия град престрелки, не даваше на колегите му да заспят вече няколко дни. Трябваше да им даде нещо.

— А какво стана после? — нетърпеливо попита Пушкин.

— После се свестих. Казах кой съм, откъде съм, и веднага ме взеха за разпит. Признавам, че това доста ме учуди. Обадих се на родителите си, извиках адвокат, наложи се да действам.

— За какво те разпитваха?

— Разни глупости — кой е идвал при мен, къде съм излизал преди взрива. Разпитаха леля ми, тя нали дойде при мен тогава. Нашият охранител я разпозна. В края на краищата, разбраха, че нямам нищо общо. А скоро след това хванаха престъпниците и всичко окончателно се изясни.

— Беше ли те страх?

— Не, Корнилов е възпитан човек.

— Майор Корнилов?

— Да, той ме разпитваше.

— А за Вивисектора нещо каза ли? — вби се в разговора Галя Дойкина от съседния отдел.

— Галечка, — усмихна се Артьом, — той ме разпитваше, не аз него.

— Стана страшно да се живее, — проточи Костик. — Излезеш да попушиш за пет минути, а се събуждаш след два дена в болницата. Между другото, Шурочка ти праща поздрави.

— Как е тя?

— Добре е. Куршумът е минал през мускулите.

Като разбраха, че нищо интересно няма да научат, колегите се разпълзяха по работните си места, а Артьом отиде до бюрото на началник-отдела.

— Леша, трябва да свършим нещо.

— Ясно, ясно. — Началникът се облегна назад. — Искаш отпуска?

— Не позна. — Артьом остави на бюрото заявление. — Напускам.

Алексей не очакваше това и известно време тъпо се пулеше на лежащия пред себе си лист.

— Защо?

— По лични причини. — Артьом машинално докосна лявото си рамо.

Черната татуировка, изобразяваща катеричка, която гризе орех, се виждаше през тънката риза, но за щастие никой не и обърна внимание.

— Трябва да предадеш нещата, по които работиш, — събра мислите си Алексей.

— Извинявай — Артьом си погледна часовника, — закъснявам.

Формалностите отнеха двайсет минути. Артьом подписа заявлението, взе от отдел кадри трудовата си книжка, приключи със счетоводството, и вече като съвсем свободен човек излезе на двора. Беше в превъзходно настроение.

Артьом отново докосна рамото си, където се чернееше катеричката, метна чантата си на гръб и се приближи до круизъра, около който се въртеше Кортес.

— Освободи ли се? — Наемникът сгъна вестника и го хвърли небрежно на седалката.

— Да. — Артьом отвори вратата. — Да тръгваме.

Машината обърна и навлезе в Тайния Град.