Войните ги започват неудачниците

Глава 17

Супермаркетът на Гилдията

Москва, улица „Болшая Лубянка“,

28 юли, сряда, 09:13

След разговора със Сантяго Кортес изключи телефона и се огледа наоколо, чудейки се какво да прави оттук нататък. Гордостта не позволи на наемника да разкаже на комисаря за бедственото си положение — джобовете му бяха съвсем празни, наложи се да остави ножа на Чуя, кредитната карта „Тиградком“ я взеха людите, а мръсните панталони с кални петна изглеждаха много подозрителни на фона на чисто облечените московчани. Освен това действието на наркотика скоро щеше да свърши, а без нова доза можеше просто да изгуби съзнание.

След като се ориентира в обстановката, Кортес се усмихна и облекчено въздъхна — близо до станцията на метрото, от която беше излязъл на повърхността, блестяха под яркото сутрешно слънце огледалните витрини на супермаркета на Гилдията — най-голямата търговска верига на Тайния Град. Там можеше да намери всичко, което му трябваше. Официално търговската площ на супермаркета заемаше само първия етаж на огромната сталинска сграда на ул. „Болшая Лубянка“ и предлагаше на посетителите само хранителни продукти. Шасите, създатели и собственици на Гилдията, се бяха постарали да напълнят залата с най-висококачествена продукция. Сред безбройните стелажи и рафтове посетителите можеха да намерят семена от елда и скъпи деликатеси, жива риба и прясно месо, деветдесет вида сладолед и хиляди вина. По всяко време, а супермаркетите на Гилдията работеха денонощно, очите се свиваха и от ярките опаковки, и от безбройните колички на купувачите. Търговията вървеше на високи обороти, но основните стоки, предназначени за истинските клиенти на супермаркета, се намираха на втория и третия етаж, до които се стигаше със специален асансьор. Именно там шасите правеха истинския си оборот.

Без да обръща внимание на учудените погледи, с които щъкащите из търговската зала домакини съпровождаха мръсните му дрехи, Кортес стигна до края на супермаркета, отвори незабележима врата без надписи и влезе в малка приемна, от която тръгваше асансьор. Стоящият зад ниска масичка дремещ охранител вдигна очи и безизразно съобщи:

— Това е служебен вход. Ако обичате, върнете се в търговската зала.

— Трябва да се кача на третия етаж, — каза Кортес. — При Биджар.

Биджар Хамзи беше управителят на супермаркета и изобщо много известен в града шас.

— Значи знаете, какво да правите. — Охранителят кимна с глава към магнитната ключалка на вратата на асансьора. — Къде ви е картата?

— Загубих я, — призна Кортес. — Нека да направим идентификация по пръстови отпечатъци, а? Виждаш, че имам неприятности.

— Проблеми, проблеми, — измърмори охранителят и стана от креслото, — челите вечно имат някакви неприятности.

Съдейки по заяждането, беше чуд от ложата на Хермелините. След като измъкна от някакво шкафче прибор с приятен тъмносин цвят, охранителят го сложи на масата и го включи:

— Сложи си ръката и си кажи името.

Кортес пъхна дясната си ръка в процепа, приближи очи до обектива на горната част на прибора и се представи:

— Кортес, наемник, човек.

На панела замига зелен диод. Охранителят извади от джоба си карта „Тиградком“ и я прокара през ключалката. Вратите на асансьора безшумно се отвориха.

На третия етаж Биджар Хамзи вече очакваше мръсния и нещастен наемник.

— Кортес, скъпи, радвам се да те видя отново!

Наемникът разгледа елегантния костюм на шаса, почувства лекия аромат на скъпия му одеколон, мълчаливо взе от притичалия сервитьор чаша и отпи от коняка в нея. По тялото му се разля приятна топлина.

Обзавеждането на третия етаж доста се различаваше от безличните търговски площи долу. Нежните, приглушени тонове, леката миризма на скъпо кафе и разкошните дивани, на които отлично се обсъждаше с мениджърите на супермаркета исканата покупка, превръщаха супермаркета в елитен салон. Собствениците на Гилдията създаваха условията, нужни на клиента, за да се раздели с парите си лесно и приятно. А за пари шасите можеха да предложат всичко. В супермаркета имаше разкошни дрехи и бижута, оръжие и амуниции, медицински препарати на ерлийците и билкови отвари на магьосниците на Зеления Дом, всякакви документи (автентичността им гарантираше полиграфическата компания „Шас-Принт“) и кой да е автомобил от подземния паркинг на сградата. Гилдията се занимаваше с всичко, което носеше печалба.

Кортес допи коняка и блажено въздъхна:

— Отлично.

— Изглеждаш удивително зле, — съобщи Хамзи, разглеждайки внимателно наемника.

— Благодаря, Биджар, честен както винаги.

— Честен? Не ме обиждай, Кортес. Какво се е случило с теб? Тежки преговори?

— Тежка работа.

— Разбирам, — управителят кимна към телевизионния екран, който тихо бръмчеше от стената. — В последните дни сътрудниците ми не пропускат новините.

— А аз не съм видял нито едни.

Кортес се приближи до телевизора и се заслуша.

— Безсмислици, — изръмжа Кортес. — Репортерите на „Тиградком“ обожават да преувеличават.

— Вероятно, — усмихна се Биджар. — Аз повече вярвам на хваните.

— Аз също.

— През нощта дойдоха двама, трябваха им билети за Ню Йорк. Казаха, че пред очите им в „Гущер“ люди хванали наемници-чели. Аз, разбира се, попитах дали не познават тия чели. Информацията никога не е излишна…

— Между другото, загубих си кредитната карта, — прекъсна Биджар Кортес.

— Вече ти е издадена нова, — шасът махна с ръка към стелажа на „Тиградком“. — Тъмният Двор потвърди неограничен кредит. Как успя да накараш Сантяго да прояви подобна щедрост?

— Професионална тайна.

— Ще се обадя в Зеления Дом да ги предупредя да не разчитат на старата ти карта.

— Биджар, — уморено произнесе наемникът, — нали разбираш, че нищо няма да ти кажа, престани.

— Разбираш, не разбираш… — леко обидено замърмори Хамзи, при когото любопитството беше на второ място след алчността. — Какво мога да направя за теб?

Сервитьорът поднесе на клиента на супермаркета нова чаша.

— За начало… — Кортес се огледа, за да открие диван.

— Извинявай, че не ти предлагам да седнеш, но в този вид ще изцапаш тапицерията.

За пестеливостта на шасите се носеха легенди.

— Тогава трябва да се преоблека.

— И да се измиеш няма да е лошо. — Биджар извади от джоба си парфюмирана кърпичка и я размаха пред себе си. — Стаята ми за отдих е на твое разположение. Докато се привеждаш в ред, продавачите ще подберат дрехи. Номерът е същият, нали?

— Да.

— Телефон?

— Задължително, със същия номер.

— Няма проблем. Ще се обадим в ОТС, ще блокираме стария и ще прехвърлим номера. Оръжие?

— Гюрза, презраменен кобур и резервни пълнители.

— Значи, леко яке отгоре, — произнесе под нос мениджърът.

Той хвърли бърз поглед на зениците на Кортес:

— Използвал ли си стимулатори?

— Да, не ме доизлекуваха.

— Три дози ще стигнат ли?

— Едната веднага.

— Разбира се. Пропускам ли нещо?

— Автомобил.

— Под наем? — оживи се шасът.

— По-добре да го купя. — Да се вземе нещо под аренда от шасите беше висша форма на идиотизъм. — Какво имаш под ръка? Не мога да чакам.

— Мустанг, два бавареца и круизър.

— Ще взема джипа, — реши Кортес. — Направете ми полицейска значка, нов портфейл и малко налични.

— Искаш ли крайната сума? — попита Биджар, след като приключи със сметките.

— Аз и така се чувствам зле, — кисело произнесе наемникът, — и изобщо, майната му.

— Разбирам.

— Отивам да се мия, след двайсет минути трябва да тръгна.

— Считай, че вече си тръгнал.

Напускайки с новия джип супермаркета на Гилдията, Кортес беше сигурен, че задачата, която му постави Сантяго, няма да предизвика особени проблеми. Гюрзата стоеше удобно под мишницата му, в устата имаше нов изкуствен зъб, а в портфейла имаше пари, карта „Тиградком“ и прилично изтъркана полицейска значка. Наемникът беше готов за всичко.

Той започна издирването на Юшлаков от студиото. Внимателно отвори желязната врата, и след като се убеди, че фотографът не е там, тръгна към Олимпийското село, където беше квартирата на Юшлаков. Там му провървя — до входа стоеше поддържаната деветка на фотографа. Кортес паркира джипа така, че да й прегради пътя и се качи на съответния етаж.

— Александър Генадиевич в къщи ли е? — попита той изрусената жена на около трийсет години в лекомислено сиво-бяло халатче, която отвори вратата.

— Кой сте вие? — издавайки напред долната си устна, попита жената.

— Приятел, — съобщи Кортес, отмести я от вратата, и влезе в коридора. — В къщи ли си е?

Квартирата на фотографа беше в средна степен на запуснатост. Обезцветените тапети, прилично издраните мебели и календарът с полуголи девици на стената ясно показваха, че помещението е под наем и Юшлаков няма намерение да влага в него пари. Миришеше на прах и някаква храна.

— Кой си ти? — изскочилият от кухнята потен субект с провиснал анцуг и мазна тениска с всички сили се опитваше да изглежда страшен. — Какво искаш?

— Господин Юшлаков? — мързеливо разтягайки думите, попита Кортес, гледайки над главата на субекта. Не беше трудно, защото Алик стигаше до рамото на наемника.

— Да, за какво става дума?

Кортес лениво размаха полицейската значка:

— Във вашето студио, Александър Генадиевич, е открит трупът на издирван престъпник. Пригответе се, отиваме на ул. „Плющиха“.

— Аз нямам нищо общо! — стреснато каза Юшлаков.

— Възможно е, но трябва да дойдете. Колата ми е долу.

— Какво иска тоя, Алик?! — В стаята влетя разярената блондинка. — Ще се обадя в полицията.

Кортес демонстративно се прозя.

— Ето я полицията, скъпа, — намръщи се фотографът и раболепно погледна наемника. — Може ли да се облека?

— Разбира се — Кортес извади от джоба си клечка за зъби, — ще почакам.

— Благодаря. — Юшлаков бързо влезе в спалнята. — Лена, къде са ми джинсите?

— Под дивана! — извика в отговор блондинката и предизвикателно изгледа Кортес. — Ще пиете ли нещо, полицай?

— С кола съм, — наемникът внимателно я оглеждаше. — Отдавна ли сте в Москва?

— Две години. — Лена беше опитна жена, но цинично-изучаващия поглед на Кортес я накара да замачка нервно края на халатчето.

— С какво се занимавате?

— Модел съм, — предизвикателно отговори жената.

— Професия или хоби?

— Професия, — парира блондинката, — а вие трябва да сте по-учтив, ъ-ъ…

— Капитан.

— Трябва да сте по-учтив, капитане.

Блондинката се приближи до минибара, и заемайки, както и се струваше, привлекателна поза, си сипа шампанско от явно отдавна отворена бутилка.

— Всички мъже са такива грубияни. — В гласа и отново се появиха предизвикателни нотки. — Мисля, че това е признак на сила. Обичам силни мъже, капитане.

Тя гаврътна виното, остави изцапаната с яркочервено червило чаша и се усмихна на Кортес.

— Документите ви в ред ли са? — попита наемникът, докато продължаваше да си чопли зъбите. — Арести? За проституция, например?

Професионалният модел изсумтя и изскочи в коридора.

— Готов съм, — в стаята се върна Юшлаков. — Миличка, скоро ще се върна.

Миличката не отговори.

На улицата, като видя круизъра на наемника, фотографът се спря, и гледайки недоверчиво Кортес, с опасение отбеляза:

— Хубава машина.

— Обикновена, господин Юшлаков, обикновена, — успокоително произнесе наемникът. — Спирачки, кормило, четири колела, фарове.

— Оперативна, — досети се фотографът.

— Не, лична, — честно си призна Кортес, и леко и неочаквано докосна с пръсти шията му.

На сбогуване Биджар му предложи да купи аерозолно флаконче с „прахът на Морфей“, превъзходно средство за обездвижване, което ерлийците използваха за анестетик, но наемникът отказа. По въпроса с хората Кортес се доверяваше само на своите професионални навици.

Той подхвана безчувствения фотограф под мишниците, качи го на задната седалка в колата, седна зад волана и бавно изкара колата от двора.

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“

28 юли, сряда, 10:54

Последния половин час хората на Корнилов откровено безделничеха. Васкин вяло местеше документи, и от време на време гледаше как Шустов пие кафе, а потъналият в креслото си майор внимателно изучава документите от архива.

Не бяха много, всичко, което успяха да намерят за половин час, но момичетата обещаха, че до вечерта ще има още — необясними неща в Москва, както се изясни, имаше достатъчно.

Този случай вече попадаше в раздел странни.

Следващият случай беше прост и печален. В Коптевския полицейски участък гражданката Шишкина А.А., родена през 1931 година, заявила, че е разпознала на улицата своя съседка, с която са живели заедно в комунална квартира през 1956 г., и която е починала през 1970 г. При това съседката въобще не се била променила външно, въпреки, че би трябвало или отдавна да е изгнила в гроба, или да е точно толкова сбръчкана и изкривена от артрит вещица, като заявителката.

„За щастие, ние живеем много дълго.“ — спомни си думите на Сантяго Корнилов.

В участъка, разбира се, не приели заявлението на Шишкина А.А., но старицата започнала война на два фронта — от една страна бомбардирала полицейския началник с безкрайни жалби, а от друга тровела живота на проследената жертва, като ту я наричала „вещица“, ту я умолявала да сподели тайната на вечната младост. Към настоящия момент Шишкина А.А. се намираше на принудително лечение, и на Андрей му стана жал за нещастната стара жена.

Звънът на телефона пропъди сънливото настроение в стаята. Сергей със скок вдигна слушалката:

— Капитан Шустов.

— Имаме промяна, — съобщи оперативникът, който следеше придвижванията на фотографа. — Откарват Юшлаков.

— Добре ли е?

— В безсъзнание на задната седалка. Какво да правя?

— Изчакай — Сергей се обърна към Корнилов — Отвлекли са фотографа.

— Отлично, — майорът бавно угаси цигарата и се надигна от креслото, — да продължават наблюдението и да не се намесват. Тръгваме.

Москва, улица „Болшая Молчановка“

28 юли, сряда, 11:11

След като се убеди, че Секирата е докарал отвлечените момичета именно в тази сграда, комисарят позвъни на съюзниците си и зае позиция срещу служебния вход. Той не се съмняваше, че развръзката е близо.

Първи пристигна Мечеслав. Паркира сааба плътно до ягуара на Сантяго, излезе от машината, кисело поздрави нава и се канеше да попита нещо, но комисарят го изпревари:

— Как мина Големият Кралски съвет? Надявам се, нейно величество няма проблеми?

— Внезапната смърт на Ярослава се оказа много навременна — неохотно отговори людът. — Убедиха бароните, че спадът в мощността на Източника е предизвикан от естествени причини, а изпълнението на Червените Шапки не е нищо повече от поредната идиотска издънка, свойствена за това семейство. Кралица Всеслава както преди оглавява Зеления Дом.

— Чудесно.

— Е-е… Сантяго, надявам се, че слухът за връщането на Вестителя няма да обиколи Тайния Град?

— Помня договореностите ни, бароне. Освен заинтересованите лица, за Любомир знаят само фюрерите на Червените Шапки, а ние ще ги неутрализираме.

Баронът удовлетворено изсумтя.

Делегацията на чудите се оказа доста по-внушителна. От два тъмночервени линкълна, които дойдоха след няколко минути, на улицата се изсипаха четирима рицари-отмъстители, включващи готовия на всичко Бамбарда, двама узурпатори, мълчаливи и почти неуправляеми убийци с горящи червени очи, двама командори на войната с бойни шлемове и дълги жезли в ръце и, накрая, самият Франц де Гир, повелителят на войната в пълно бойно снаряжение. Дългите червени коси на капитана бяха пуснати, тъмночервената камизола беше препасана с кожен пояс със задължителната тока, а дебелата верига на повелителя на войната блестеше на слънцето. В дясната си ръка, защитена от ръкава на ризницата и стоманена ръкавица, Франц държеше сложен жезъл, а на лявата, открита до лакътя, чернееха магически татуировки. Войнствените чуди носеха класическите дрехи на бойните магове, и Сантяго се зарадва, че е хвърлил мъгла над мястото на срещата. Без да поздрави, капитанът огледа огромната офиссграда, надвиснала над „Нови Арбат“, и недоверчиво попита:

— Сигурен ли си, че е тук? Люд едва ли ще си направи леговището в бетонна кутия.

— Повярвайте, Вестителят е тук, — спокойно отговори Сантяго, небрежно облегнат на ягуара. — Имам наемник вътре.

— Къде по-точно вътре? — попита Мечеслав.

— Сега ще разберем. — Навът извади от джоба на сакото си златен медальон с изображение на гризяща орех катеричка, и като го отвори, внимателно извади отвътре косъм.

— Търсене по генетичен код? — полувъпросително, полуутвърдително произнесе де Гир.

Навът само кимна.

— Любомир няма ли да го засече?

— Не. Освобождаването на енергия ще бъде минимално и кратко по време.

Сантяго беззвучно произнесе заклинанието и щракна със запалката. Косъмът изгоря за миг, оставяйки след себе си малко тъмносиво облаче. Продължавайки да шепне нещо, Сантяго сурово се втренчи в него.

— Е, и? — нетърпеливо прошепна Мечеслав.

— Последният етаж — Облачето се разсея, и комисарят се обърна към съюзниците си: — Координатите са точни.

— Тръгваме — баронът направи решителна крачка напред. — Вестителят е в ръцете ни.

— Малко търпение, приятелю. — Сантяго премести поглед на де Гир. — Капитане, изяснете, ако обичате, подробностите за последните два етажа. Ще бъде чудесно, ако намерите плановете им. А аз, с ваше позволение, трябва да се обадя.

Баронът тежко въздъхна, но не започна да спори. Комисарят се дръпна настрани и извади мобилен телефон:

— Ние сме на място, княже, моля, бъдете готови.

— Добра работа, Сантяго.

— Благодаря ви, княже.

Навът прибра телефона, огледа се и се приближи до де Гир, които разгъваше на капака на линкълна чертеж.

— Планът на най-горния етаж, — обясни чудът. — Охраната го даде.

— Какво знаем?

— Преди половин година последните два етажа са наети от някаква фирма. От тогава там не пускат никого.

— Връзва се, — поклати глава навът. — Нагоре има два пътя — главното стълбище и товарния асансьор.

— Асансьорът е блокиран, — тъжно се усмихна де Гир, — остава само стълбището.

— Какво толкова има за мислене, — избухна Мечеслав, — влизаме и избиваме всички.

— На предпоследния етаж, по всяка вероятност, има охрана, — присви очи комисарят, — ще загубим време.

— Майната му! — викна людът. — Червените Шапки няма да ни задържат дълго.

— Не забравяйте, уважаеми бароне, че Любомир е силен магьосник, — тихо възрази Сантяго. — Ако му позволим да вземе инициативата, ще имаме неприятности. Ударът трябва да бъде стремителен и насочен непосредствено срещу него. А охраната следва да се изолира, за да не се пречка.

— Може би, през покрива? — замислено попита де Гир.

— Никога не вървя по най-лесния път, — призна си навът, — много ми напомня за капан.

— Вероятно, — съгласи се чудът и погледна комисаря, — ти явно всичко си измислил.

— Мога да отворя портал на последния етаж, — скромно заяви Сантяго.

— И защо мълча досега? — ентусиазирано възкликна де Гир. — Това решава всичко.

— Не всичко, — въздъхна навът. — Голям портал изисква време и сили. Магьосникът ще ни засече и ще атакува първи. Ще направя бърз преход максимум за двама.

— Аз ще дойда с теб — рязко каза Мечеслав. — Не спори, де Гир, това е лично.

— О’кей, — вдигна длани капитанът, — а ние?

— Вие ще пробивате по стълбището, — сви рамене Сантяго, — и ще ликвидирате охраната.

Чудът вдигна глава:

— Двайсет и пет етажа пеша?

— Ще ви изчакаме, — успокои го комисарят. — Трябва да ударим едновременно, за това, когато сте готови, звъннете.

— Разбрах.

Сантяго се огледа:

— Ето го и последният щрих.

Съюзниците се обърнаха към приближаващия круизър.

— Какво е това? — попита Мечеслав.

— Не какво, а кой, — поправи го навът, — мой приятел.

Той здраво стисна ръката на излезлия от джипа Кортес.

— Докарахте ли фотографа?

— Да.

— Надявам се, че е жив? — намръщи се Сантяго, докато загрижено разглеждаше полегналия на задната седалка Юшлаков. — Договорихме се, че няма да го убивате.

— Всичко е наред, — увери го наемникът, — той просто спи.

— Забележително. Полицията проследи ли ви?

— От дома му, — усмихна се Кортес, — не съм се опитвал да се измъкна от тях.

— Правилно. — Сантяго внимателно погледна човека. — Де Гир ще качи фотографа горе. Ще тръгнете ли с него?

Кортес замислено се почеса по носа.

— Яна там ли е?

— Там е.

— Тогава ще тръгна.

— Капитане — Сантяго се обърна към чуда, — позволете да ви представя своя приятел Кортес.

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

28 юли, сряда, 11:15

— Извънредно произшествие в Москва. Преди няколко минути неизвестен терорист съобщи по телефона за заложена на Киевската гара бомба с огромна разрушителна сила. В момента спецподразделение на управлението на полицията е отцепило гарата и проверява сградите, включително съдържанието на всички клетки на камерата за съхраняване на багаж…

Гласът беше висок и противен. Той пискливо се забиваше в мозъка, причинявайки почти физическа болка. От къде се беше взел този глас? Последното, което помнеше Артьом, беше Лана. Прекрасната, омагьосваща Лана. Тя май му духна в лицето някакъв прах. Или го целуна? Не, целуваше го по-рано, устните му пазеха горчивия вкус на ласките и, и Артьом с ужас си спомни, че е разказал на прелъстителката всичко. И даже и е дал Амулета.

— Спри да се занимаваш с глупости, — се разнесе раздразнен мъжки глас, и високият затихна. — Кога ще дойде на себе си?

— Скоро.

Приятният дълбок глас принадлежеше на Лана.

— Колко скоро?

— Вече се преструва.

Артьом с неохота отвори очи.

— Как се чувстваш? — грижовно попита младата жена.

— Отвратително.

Главата му буквално се цепеше на части.

— Пийни. — Лана поднесе към устните му чаша, Артьом с голямо удоволствие отпи голяма глътка изворна вода и се огледа.

Седеше в резбовано кресло с права неудобна облегалка, не беше вързан или окован, и до него в точно същото кресло, съблазнително вдигнала крака на страничната облегалка, се беше разположила младата жена. Огромните и изумрудени очи весело проблясваха в мигащата светлина на факлите. По-голямата част от стаята заемаше масивна дървена маса, покрита с колбички, реторти, фолианти и прочие прашни боклуци. В далечния ъгъл стоеше малък мангал, а всички стени бяха покрити с рафтове с подозрителни гърненца и стъкленици, които пълнеха стаята с тежка неприятна миризма. Дребен светлокос магьосник с насмешливи яркозелени очи внимателно разглеждаше Артьом от огромно кресло, стоящо начело на масата, и зиморничаво загръщаше бялото си кожено палто, въпреки, че в помещението беше доста топло. Цялото му същество излъчваше скромното тържество на победителя.

— Дълго ми се наложи да тичам след теб, момченце.

— Казвам се Артьом. И искам да предупредя, че имам влиятелни приятели.

Светлокосият разбиращо се усмихна и се представи:

— Любомир, но някои ме наричат Вестителя. По-добре ли се чувстваш?

— Още не знам.

Главата го болеше още по-силно, като че ли я бодяха хиляди малки иглички.

— Колко нежно, — презрително каза Лана. — За какво ти е той, Вестителю?

Странен въпрос, отчитайки факта, че Лана знаеше цялата предистория, но Артьом реши да си замълчи.

— За какво? — бавно повтори магьосникът. — Той е откраднал нещо ценно.

— От теб?

— Разбира се, че не. От слугите ми.

— Ах, от Червените Шапки! Защо изобщо си се свързал с тях? Ти си Вестителя!

— Не е твоя работа, фейо, — с тиха заплаха произнесе Любомир.

Лана сви рамене:

— Зеленият Дом ще те послуша.

— Нямам нужда от услугите на Зеления Дом. Той ме предаде.

— Но людите дори не знаеха…

— Няма да обсъждаме този въпрос. Стой тихо и моли Спящия да се отнеса с теб добре. А не така, както заслужават зелените вещици.

Младата жена явно не очакваше подобна агресия. Тя свали крака от облегалката и нервно дръпна надолу набедрената си превръзка:

— Мислех, че ще се зарадваш. Ти си ни нужен, Вестителю, чакахме те…

— Да ти кажа ли какво виждам? — магьосникът скочи от креслото и плътно се приближи към Лана. — Просто си се изплашила, малка твар. Била си сред тия, които ме изгониха, спасявайки своята власт, и желаеха смъртта ми, а сега, като усещаш собствената си гибел, пълзиш на колене! Къде беше, когато умирах в самота? На някой кралски бал? Отдаваше се на пияните воеводи и тлъстите барони? С кого беше, Всеслава, докато умирах от студ?

— Аз…

— Млъкни, мръснице! — силна плесница накара феята да замълчи. — Няма да се скриеш от мен, Всеслава, няма да ме заблудиш!!

Сърцето на Вестителя заби тежко, Лана и Артьом го чуха. И усетиха пронизващ студ.

— Сбърка, Всеслава. Псор!

От малка желязна вратичка, скрита сред безбройните полици и шкафове, се измъкна странно невъзмутимо същество в широка бяла риза.

— Псор, наглеждай я.

Съществото кимна, приближи се до момичето в гръб и метна на шията му тънка примка. Магьосникът видимо се успокои:

— Ще помисля какво да правя с теб, Лана.

— Кучи син!

Отговор бяха шамарите. Любомир с видима наслада нанесе три звънки удара и направи крачка назад. На бузите на феята пламнаха червени петна.

— Стой и мълчи, малка твар.

Яркозелените очи на магьосника се преместиха върху Артьом:

— Сега да се заемем с теб. Разбираш ли какво става тук, чел?

— Не. Но докато ти се разправяше с тази… млада жена, ми беше значително по-спокойно.

— Не се съмнявам, — усмихна се Любомир. — Амулетът у теб ли е?

Артьом неочаквано разбра, че Лана не е дала на Вестителя Източника и даже не го е споменала. Защо? Какво е замислила? Артьом издържа погледа на магьосника и попита:

— А ти не четеш ли мисли?

Любомир се намръщи:

— Чета, но някой много професионално е защитил мозъка ти от сканиране. Той е недостъпен дори за мен.

— Тоест, ти не можеш да се ровиш в паметта ми?

— Абсолютно вярно.

— Не знам, кой го е направил, но съм му благодарен.

— Не избързвай, — магьосникът се усмихна. — Мозъкът ти е защитен, но паметта си е там.

Артьом бързо си припомни последните събития и кимна:

— Така е.

— И ако поискаш, можеш да ми разкажеш всичко.

Трагичен обрат.

— А ако не искам?

— Тогава ще ми се наложи да те убедя.

До десния крак на Любомир се появи малка масичка с блестящи инструменти. Скалпели, ланцети, куки… На Артьом му стана лошо.

— Нямам много време. — Магьосникът беше почти тъжен. — Но ще те оставя да си помислиш.

— Благодаря.

— Няма защо. Помисли над това — Любомир бавно местеше инструментите, — ти се оказа в епицентъра на борба за власт, и досега, волно или неволно, помагаше на враговете ми, но аз не съм злопаметен. Лично на мен ти нищо лощо не си ми направил. А и едва ли можеш. За това можем да се договорим.

— А как ще погледнат на това приятелите ти?

— Червените Шапки? По отношение на тях предпочитам думата „слуги“.

— Те не предизвикват доверие.

— Допускам, но тези, които смяташ за свои приятели, лъжат и убиват също като тях. Мен искат да ме убият, откакто съм се родил. Аз съм Вестителят. По право ми принадлежи короната на Зеления Дом, а вместо това съм принуден да се съюзявам с Червените Шапки, докато вървя против Великите Домове. Но това скоро ще свърши. — Магьосник възбудено тръгна из кабинета. — Ще сваля Тъмния Двор, ще получа власт над Тайния Град и ще се заеме с цялата планета. Никой няма да може да ме спре, а тези, които са с мен, ще получат щедра награда. Искаш ли да бъдеш наместник на Западното полукълбо?

— А ти ще бъдеш император?

— Не е ли все едно? Титлите не ме вълнуват. Ще бъда главният.

— А правителствата, армиите и атомните бомби?

— Повярвай, това са дреболии, — въздъхна магьосникът. — Никой не може да се бори против мен. Аз съм най-могъщ и единствената пречка е Тъмният Двор.

— Сериозна пречка.

— Не разчитай навите да ти помогнат. Те дори не знаят къде се намираме.

— Не бива да подценяваш Тъмния Двор.

— Може би, — след като помисли, се съгласи магьосникът, — но даже да ни намерят, ще бъде страшно трудно да проникнат тук. На последния етаж сме, през покрива не могат да минат, а долу е пълно с охрана, която ще успее да посрещне всички гости.

— Червените Шапки ли?

Пламенната реч беше стоплила магьосника, и той не обърна внимание на думите на Артьом. Зелените очи на дребосъка трескаво блестяха, раменете му се изправиха, и той заприлича на възбуден хомяк.

— Ние сме в пълна безопасност! До победата остават броени часове, така че се постарай да не сбъркаш.

В думите му имаше смисъл. Артьом си помисли, че никак не му се иска да посрещне спасителната команда окачен на дибата. А и предложението изглежда сериозно…

— Значи, наместник на Западното полукълбо?

— Ще имаш голяма автономия, което дава много широки възможности! Всяка твоя дума ще бъде закон, всеки жест — заповед, и хиляди поданици ще са готови да умрат за теб, — магьосникът шумно си пое въздух. — Така ще стане!

Главата на Артьом стегна скромната вицекралска корона, а на хоризонта се показа малък, но много комфортен дворец.

Артьом прогони вцепенението:

— Примамливо.

— Считай, че ти е провървяло. — Магьосникът го потупа по рамото. — Възползвай се от шанса си.

Москва, улица „Болшая Молчановка“,

28 юли, сряда, 11:18

— Сигурен ли си, че нищо не бъркаме? — шепнешком се осведоми Шустов. — Всичко това изглежда странно.

Джипът, с който откараха Юшлаков, известно време се движи из града, докато не стигна до малка незабележима уличка, над която надвисваше грапавата фасада на огромна офиссграда. В сянката на това бетонно чудовище около няколко скъпи чуждестранни коли се бяха скупчили петнайсетина възрастни лелки с кърпи на цветя и басмени рокли. Те оживено обсъждаха нещо и приличаха на обикновени търговки, приключили работния ден на близкия пазар. Към тях се присъедини излезлият от джипа широкоплещест здравеняк, който кой знае защо носеше тъмен монокъл на едното си око. Юшлаков остана в колата и не даваше признаци на живот. Полицаите следяха събитията от служебната волга, паркирана на около сто метра от джипа.

— Може да са убили фотографа. — предположи Васкин.

— Той едва ли щеше да обикаля из града с труп на задната седалка, — кисело отговори Корнилов. — Изглежда як, а не тъп.

Следващите събития потвърдиха думите на майора. Лелките стигнаха до някакво решение и се разпръснаха. Якият измъкна фотографа от джипа, свести го с помощта на няколко плесници и го помъкна в сградата след болшинството лелки. Други две останаха на уличката.

— Владик, викай спецназ, — заповяда майорът, — сами няма да се справим.

— Ти шегуваш ли се? — учуди се Шустов, но като усети свирепия поглед на майора, веднага млъкна.

— Щом дойде спецназ, щурмуваме.