Войните ги започват неудачниците

Глава 1

Замъкът, щабквартира на Великия Дом Чуд

Москва, булевард „Вернадски“

20 юли, вторник, 23:24

Великият Дом Чуд, или Орденът, както още наричаха това семейство, заемаше три стройни многоетажни сгради, изпълнени в стил брежневски модерн. Разположени в началото на бул. „Вернадски“, вдясно, ако се движиш откъм Москва река, елегантните им кули нямаха нищо общо с общинските кутийки от другата страна на проспекта. Високи и тънки, те приличаха на три бойни крайцера, случайно влезли в малко търговско пристанище, а мощните сателитни антени и изрядният външен вид само подчертаваха това сравнение.

Вътрешният живот на обитателите на Замъка беше надлежно защитен. Камери за видеонаблюдение държаха под контрол всеки дюйм от околната местност, високата стена и пищните корони на дърветата закриваха обширната вътрешна територия от външни очи, а единствената врата, водеща към проспекта, не беше модерна бариера, а представляваше тежка стоманена плоча с изображение на изправен на задните си крака еднорог. Още какви капани бяха приготвили за неканени гости гвардейците на великия магистър, никой не знаеше със сигурност, но Франц де Гир, капитанът на гвардията, беше повелител на войната — водещият боен маг на Ордена и заслужаваше званието си. Мрежите, които беше сплел около Замъка, бяха готови да прихванат и изтеглят енергията на всеки магьосник, приближил се до щабквартирата на чудите с недобри намерения. Замъкът беше истинска крепост, готова да издържи и дълга обсада, и стремителен щурм. Винаги готова, независимо от действащото между Великите Домове примирие.

Церемонията на тържествената среща беше издържана до най-малките подробности.

Автомобилите на гостите още пресичаха бул. „Ломоносовски“, а тежките врати започнаха бавно да се отварят, и малкият кортеж, състоящ се от чисто бял автомобил на КАТ с включени сигнални светлини и два черни класически Ролс Ройса, без да намалява, влезе във вътрешния двор. Тук автомобилите се разделиха. Машината на КАТ и единият Ролс завиха надясно и се скриха в подземния гараж. Втората лимузина плавно заобиколи централната кула на Замъка и спря на малка площадка пред широко мраморно стълбище, на което, в изключителни случаи като този, гостите очакваше Франц де Гир.

Вляво от стълбището беше построен почетен караул от двайсет гвардейци. Във връзка с необичайната горещина парадната униформа беше значително по-лека — броните бяха заменени с червени куртки, украсени със златно изображение на изправения еднорог, а затворените стоманени шлемове — с позлатени каски, чиито разноцветни пера се вееха от лекия ветрец. Останалото си беше както винаги: дантели, бричове за езда, блестящи ботуши и прави кавалерийски саби. От другата страна на стълбището се вееха щандартите на действащите ложи на Ордена: червено-син на ложата на Мечовете, червено-черен на ложата на Драконите, червено-жълт на ложата на Саламандрите, червено-зелен на ложата на Хермелините и най-големият, яркочервен — щандартът на Великия Дом Чуд. Тежките тъкани горделиво се поклащаха в тишината на тържествената среща, напомняйки за славната история на Ордена. А зад гърбовете на гвардейците и знаменосците площадът беше обграден от плътен кръг зяпачи, дотичали да позяпат важните гости и Замъка.

Веднага, щом автомобилът спря, пажовете отвориха вратите, и отстъпвайки, се наведоха в дълбок поклон.

Висок мъж в дълъг тъмносин плащ с тънки златни бродерии по раменете бавно слезе от лимузината, и подпирайки се тежко на дълга черна тояга, направи две малки крачки към стълбището. Лицето на пришелеца скриваше ниско нахлупена качулка, китките на ръцете — дългите поли на плаща, и публиката можеше да види само високата слаба фигура на госта.

Външният вид на съветниците на Тъмния Двор, висшите йерарси на Великия дом Нав, винаги оставаше в тайна.

От другата страна на автомобила излезе също толкова висок и слаб като съветника мъж във великолепно ушит костюм и скъпа вратовръзка. Внимателно оглеждайки посрещачите с черните си дълбоко поставени очи, той с леко движение оправи и без това безупречната си прическа, и заобикаляйки Ролса, зае място зад гърба на спътника си. През тълпата премина шепот: този нав, Сантяго, комисар на Тъмния Двор, не беше особено обичан в Замъка. Той беше наказващия юмрук на княза, и не един галон рицарска кръв се беше пролял по негова вина.

След кратка пауза, Франц де Гир леко се поклони:

— Великият магистър очаква посланиците на Тъмния Двор!

Интериорът на Замъка до най-дребните детайли отговаряше на вкуса на стопаните си: груба каменна зидария, сводести тавани, масивни дървени мебели, окачени по стените оръжия и гоблени… Липсваха само кучета и коне. Стенните лампи, изработени като факли, само подчертаваха огромната разлика между съвременния външен вид на сградата и този вътре.

На четвъртия етаж гостите и придружаващите ги се озоваха в голямо, ярко осветено помещение, украсено с многобройни барелефи. Чудите до самохвалство се гордееха с историята си, поради което посетителите на тронната зала бяха принудени да се любуват на отдавна забравени подвизи на славните рицари. Между каменните картини се разполагаха подобаващи като размер щитове с гербовете на всички ложи на Великия Дом, в това число и тези, споменът за които беше изчезнал и от рижите глави на самите чуди. Най-големият щит, герб, на който беше изправеният еднорог, висеше над трона. Там гостите очакваше невъзмутим посивял мъж с дълга брада и украсена с рубини корона.

Леонард де Сент-Каре, велик магистър и върховен повелител.

Масивната фигура на повелителя на Чуд беше загърната в пурпурна мантия, обшита с хермелин, в дясната си ръка държеше златен жезъл, а с лявата се подпираше на тежък двуръчен меч. Около трона, по двама от всяка страна, стояха магистрите на ложите, а до стената — лидерите на ложата на Майсторите, водещите магове на ордена. Също като великия магистър, чудите бяха в класическо облекло: плащове, камизоли, широки колани с огромни токи и церемониални кинжали. На фона на това великолепие светското облекло на Сантяго изглеждаше не на място, но комисарят едва ли се безпокоеше от това.

— Съветникът на Тъмния Двор! — обяви Франц де Гир и затвори тежките дъбови врати.

Навите, без да бързат, се приближиха до трона и се поклониха:

— Моят повелител, князът на Тъмния Двор, те поздравява, велики магистре, както и всички благородни чуди.

Гласът, излизащ изпод качулката, беше глух и леко съскащ.

— Благодаря, — кимна де Сент-Каре, — но съм сигурен, че не сте поискали аудиенция, за да ми пожелаете здраве. По какъв повод идвате при Ордена?

Рицарите се славеха с умението си веднага да хващат бика за рогата. Посланикът на Тъмния Двор помълча малко.

— Преди два дни князът посети Дегунинския Оракул. Знаците, които се появиха в Огледалото Нав, изискваха обяснение.

Сред чудите премина учуден шепот: повелителят на Тъмния Двор много рядко се нуждаеше от външни съвети.

— И какво разкри Оракулът? — поинтересува се заинтригуваният де Сент-Каре.

— Причината, която накара княза да отиде в Дегунино, е, че равновесието в Тайния Град е нарушено. Нивата магическа енергия в Източниците са нестабилни. Моят повелител смята, че ти също си го усетил.

Великият магистър бавно поклати глава:

— На повърхността на водата винаги ще има вълни. Нивата на енергия никога не са били постоянни, а една малка вълна още не е буря.

— Бурята идва след това, и тежко на този, който не е подготвен.

— Князът иска да провери готовността на Ордена? — рошавите вежди на де Сент-Каре се събраха над носа.

Рицарите замърмориха, впрочем, не съвсем уверено. Последният път Чуд и Зеленият Двор бяха принудени да обединят войските си и да нахлуят в сектора на Тъмния Двор от две страни, за да укротят побеснелите нави. Обкръжените нави седнаха на масата на преговорите, но мнозина бяха убедени, че са го направили съвсем не страхувайки се от поражение.

— Вашата готовност ще изпитват други, — без да обръща внимание на заядливите люди, продължи съветникът. — В Тайния Град се е появил много силен магьосник, който заплашва всички Велики Домове.

— И от къде се е взел? — осведоми се великият магистър.

— Появата му се очакваше.

— Кой е той? — Де Сент-Каре с насмешка огледа залата. — И защо е чак толкова опасен?

Рицарите се подсмихваха.

— Знаем само името му — Любомир.

— Любомир, — повтори великият магистър, — люд ли е? Или, може би, чел?

Чел — магьосник! Рицарите с удоволствие подеха шегата на повелителя си и през залата премина нова вълна смях.

— Люд. — И да беше раздразнен от поведението на чудите, посланикът на Тъмния Двор не го показа.

— В Зеления Дом само жените могат да бъдат магьосници, — отсече великият магистър. — Даже децата го знаят.

— Фактът си е факт: този люд е магьосник, — спокойно отговори съветникът, — наистина, той е бил прогонен от Зеления Дом и действа самостоятелно.

— Какво може магьосник, изгонен от семейството си? — не издържа Антоан де Куле, магистър на ложата на Драконите. — Без подкрепа, без библиотека, без енергия. Остава му само да гледа на ръка или да отглежда авокадо.

— Подкрепа е получил като дете, когато с образованието му са се занимавали най-силните жрици на Зеления Дом, — сухо обясни навът, — това — първо, второ — при неговите възможности няма никакъв проблем да проникне в коя да е библиотека. Между другото, ние временно блокирахме хранилището си и ви препоръчваме да направите същото. А колкото до енергията, според нашите оценки Любомир напълно контролира Източника на Зеления Дом и черпи енергия от него, толкова, колкото му е нужно.

— Това е нереално! — извика Нелсън Бард, магистър на ложата на Мечовете. — Само жриците имат достъп до Източника!

— Люд, който има магически способности и достъп до Кладенеца на Дъждовете… — без да обръща внимание на най-младия магистър на Ордена, замислено проточи де Сент-Каре. — Вестителят?

— Така мислим. Огледалото Нав, Дегунинският Оракул и нашите аналитици са единодушни: предсказанието на кралица Изара се е сбъднало, и Вестителят е тук.

Това означаваше голяма война между Великите Домове. В залата настъпи тишина.

— Тогава защо той не е начело на Зеления Дом?

— Считаме, че кралица Всеслава, опитвайки се да запази властта си, е решила да убие Вестителя, и му се е наложило да избяга.

— Можел е просто да покаже кой е и да свали кралицата.

— Не знаем какво се е случило в Зеления Дом, нито какво става в главата на тоя изрод. — Съветникът въздъхна. — Със сигурност знаем, че Вестителят се е родил, но както преди кралица управлява людите.

— При положение, че е изгонен, — не млъкваше Бард, — той вече не е опасен.

— Вестителят е дошъл, за да разруши съществуващия ред и да завладее света. Изгонен или не, това е неговата цел, защото такова е предназначението му. Той е реална заплаха за всички Велики Домове, и преди всичко за Чуд.

— Защо за нас?

Посланикът сви рамене:

— За да покориш Велик Дом, трябва първо да отнемеш Източника му. Това ви е известно, на мен — също. Вестителят контролира Кладенеца на Дъждовете, което означава, че следващата му цел е Картагенския Амулет, Източникът на Ордена.

Безусловно навът беше прав. Умният противник няма да се занимава с локални сблъсъци, а ще удари сърцето на Великия Дом — Източника, ще превърне бойните магове в безпомощни статисти и ще лиши Великия Дом от основното му преимущество във войната. А никой не знаеше откъде черпи енергия Тъмният Двор.

— Изглежда, вие сте уверени в своята безопасност, — измърмори великият магистър.

— Не. Иначе нямаше да сме тук, — хладно отговори съветникът. — Ако Вестителят завладее Картагенския Амулет, след това развитието на събитията ще стане непредсказуемо. Ние няма да допуснем това да се случи.

— Не се съмнявам.

Повелителят на Ордена остави жезъла, опря се с две ръце на меча и се замисли. Всички разбираха, че навите трябва да стигнат до основната цел на посещението си, но де Сент-Каре съзнателно отлагаше този момент:

— Добре, даже всичко, което каза, да е вярно и Вестителят действително е дошъл, завладял е Кладенеца на Дъждовете, и планира да завладее Картагенския Амулет, а освен това е най-великият маг, който се е появявал в Тайния Град за последните осем хиляди години, даже всичко това да е вярно, той не може да се справи сам. Ние всички знаем това.

— Той има помощници, — разбра въпроса навът.

— Кой?

— Червените Шапки.

Рицарите отново се захилиха. Червените Шапки? Сбирщина от покрайнините, приемаща в семейството си нечистокръвни и прогонени? В табелката с ранговете в Тайния Град те заемаха едно от най-презираните места: точно пред осите-плъхоловци и летите-хермафродити. „По-добър“ екип за завладяване на света беше трудно да си представиш.

— Възможно ли е да е наел чели? — попита Бард.

— Червените Шапки се стремят нагоре, — менторски отговори съветникът, — те отдавна смятат, че са недооценени, и не трябва да ги подценяваме.

— Слабаци!

— За това пък са много. И ако ги поведе опитен магьосник, които няма проблеми с енергията…

— Ще смачкаме тия диваци!

— Червените Шапки, — разнесе се по залата гласът на великия магистър, — са кал по ботушите ни, недостойна да се споменава в Замъка. Ако Вестителят се е свързал с тях, страшно е сгрешил: и най-добрият фокусник не може да направи от тая сган армия.

Чудите одобрително зашумяха, оценявайки думите на лидера си. След като изчака да се успокоят, старецът продължи:

— Сега ще чуем предложението на княза.

Погледите на присъстващите се насочиха към съветника.

— Моят господар, князът на Тъмния Двор, моли да се отнесете сериозно към предоставените от нас сведения. Над Тайния Град е надвиснала много сериозна заплаха, с която можем да се справим, само ако обединим усилията си. — Навът замълча. — Князът предлага Картагенския Амулет да се премести в Цитаделата.

Избухналият смях заглуши последните думи на посланика. Смееха се всички — магистри, рицари, даже седящият на трона старец.

— Това е толкова смешно, — измърмори де Сент-Каре, триейки сълзите си, — че няма да обръщаме внимание на оскърбителния смисъл на предложението ти, нав. Имаш ли да кажеш още нещо?

Да, — съветникът на Тъмния Двор беше все така невъзмутим. — Амулетът просто ще се пази в Цитаделата и пряко ще го охраняват вашите рицари. Ще допуснем в щабквартирата на Тъмния двор толкова от тях, колкото кажете. Ние ще осъществяваме външната охрана и смятаме, че Любомир няма да рискува да нападне Цитаделата. Амулетът е необходим на Вестителя, и той ще го вземе от вас. Това каза Оракулът, и вие не можете да промените предсказанието.

Чудите се спогледаха с недоумение: да вземе Амулета? Не е ли прекалено за някакъв си там фокусник?

— Амулетът се пази в Замъка и ще се пази тук завинаги. Ние можем да защитаваме съкровищата си! — Гръмкият глас на великия магистър не оставяше съмнение, че решението е окончателно. Но неочаквано за всички де Сент-Каре се обърна към втория посланик, който скромно стоеше зад съветника и не беше проронил нито дума по време на аудиенцията: — Имаш ли нещо да кажеш, Сантяго?

Всички, освен съветника, се обърнаха към комисаря на Тъмния Двор. Той леко се усмихна:

— Разочарован съм, но не съм учуден. Честно казано, предвиждах подобен развой на събитията, но в крайна сметка, ние ви предупредихме. Доколкото си спомням, никой не е отказвал помощта, предлагана от Нав. И никой не е пренебрегвал съветите на Княза. Вие сте първият, де Сент-Каре, и всичко, което се случи оттук нататък, ще лежи на вашата съвест.

Навите се поклониха и с достойнство напуснаха залата.

Резиденцията на Вестителя

Москва, ул. „Нови Арбат“

21 юли, сряда, 00:46

Градът спеше. Изтощената от горещината Москва с наслада се беше потопила в прохладната нощ, и замрелите и улици събираха сили за новия ден и новата битка с безпощадното лятно слънце.

Меко бръмчене наруши среднощната тишина на бул. „Вернадски“. Масивните врати на Замъка бавно се отвориха и на заспалата улица излезе автомобилен кортеж. Бялата кола на КАТ и двете черни лимузини бързо ускориха и поеха към центъра. Посланиците на Тъмния Двор се връщаха в Цитаделата.

Изображението на отдалечаващите се машини се набръчка и загуби контраст. Магьосникът рязко махна с ръка над крехката порцеланова чинийка, на чиято повърхност едва се виждаше тънък слой вода, и уморено отметна от челото си непослушните бели кичури. Картината затрепери и напълно изчезна.

— Безсмислено е да се гледа повече, — тихо каза Любомир, оглеждайки присъстващите с огромните си яркозелени очи. — Великият магистър не даде на навите Картагенския Амулет.

Присъстващите кимнаха, но мълчаха, очаквайки, че магьосникът ще продължи мисълта си.

Любомир обаче не бързаше. Скръстил на гърдите малките си, почти детски ръце, той се измъкна от креслото и бавно тръгна покрай огромната маса, покрита с многобройни фолианти, отдавна немити колби, реторти и подозрителни на вид медни конструкции. Масата заемаше почти една трета от стаята, слабо осветена от две димящи факли. Магьосникът мина покрай полиците, натъпкани с гърнета и гърненца с най-различни форми и размери, съдържанието на които, въпреки, че всички те бяха плътно и старателно затворени, създаваше в помещението незабравимия аромат на селска отходна яма. След като поброди из владенията си няколко минути, Любомир се върна в масивното кресло с висока резбована облегалка, и след кратка пауза повтори:

— Великият магистър не даде Амулета на навите… Сабя, щом чу това, трябваше да отмениш нападението над кортежа.

— Да, Любомир, извинявай, — сепна се фюрерът на клана на Гниличите, и измъквайки от джоба си мобилен телефон, трескаво набра някакъв номер. — Не пипайте кортежа… Казах, не пипайте… Не стреляйте… Накратко, махайте се от там, че ще ви откъсна главите скапани, идиоти!

Сабята лесно избухваше. Единствен от всички предводители на Червените Шапки той беше получил клановия ятаган на фюрер като наследство от страшното си татенце, вместо със зъби и нокти да се докопа до него, и с всички сили се стараеше да докаже, че е достоен за тази висока титла.

Другите двама присъстващи намръщено мълчаха.

Вляво от Сабята на ниска трикрака табуретка седеше Секирата — най-младия, и по всеобщо мнение, най-тъпия сред фюрерите. Мястото на лидер на втория по величина клан — Дурич — той беше заработил благодарение на силно развития си инстинкт за самосъхранение и зверската жестокост, проявена по време на последните избори. Беше облечен като останалите фюрери, с черен кожен елек и панталони, но изпъкваше с многобройните татуировки по голите мускулести ръце и много високия като за Червена Шапка ръст. Секирата беше нечистокръвен, наполовина шас, и това автоматично го превръщаше в изгнаник за всяко семейство, освен Червените Шапки.

Третият беше Чукът — едноокият предводител на най-малкия клан — Шибзич. Както обикновено, той седеше най-далече от масата и тихичко наблюдаваше какво става, поглаждайки татуираното на лявата си скула изображение на магарешки бодил — знакът на фюрера.

На магьосника не му се седеше на едно място. Той изчака Сабята да свърши с разговора по телефона, отново напусна креслото, и приближавайки се до малкия мангал, протегна към въглените крехките си бледи ръце. Въпреки, че дребната фигура на Любомир беше плътно омотана в тежка кожена дреха, му беше студено.

— Великият магистър допусна грешка, — тихо, почти шепнейки произнесе накрая магьосникът. — Трябваше да послуша навите и да скрие Амулета в Цитаделата.

— Горфост — измърмори Чукът.

Фъфленето на Червените Шапки се проявяваше най-силно при Шибзичите.

— Да, мой еднооки приятелю, — съгласи се Любомир. — Гордост и взаимно недоверие. Великите Домове се отнасят един към друг с изострено внимание, за това нашето мероприятие има съвсем не лоши шансове за успех. Два бързи удара, и ще изтрием от лицето на Тайния Град самото понятие „Велик Дом“.

Магьосникът се беше стоплил, бледото му лице леко порозовя, в очите му пламна огън и гласът му укрепна. Фюрерите жадно слушаха. Червените Шапки не разбираха добре от магия, нямаха свой Източник, и размишленията на Любомир им се струваха като откровение за неверник.

— Псор! — гръмко извика магьосникът.

Отвори се малка вратичка, скрита сред безбройните полици, и в стаята безшумно влезе нисичък слуга, облечен в проста бежова риза и панталони.

— Чай.

Слугата мълчаливо наведе бръснатата си глава и се скри. Магьосникът никога никого не черпеше, но не беше и нужно — Секирата, възползвайки се от момента, дръпна яка глътка от малка плоска манерка и доволно се оригна. На магьосника не му пречеше зависимостта на Червените Шапки от евтино уиски — без него мозъците им просто не функционираха.

— Чудите са безгрижни като деца, — продължи Любомир. — Те са горди, и както им се струва, силни. Да им оставим Картагенския Амулет би било нечувана щедрост.

Магьосникът направи пауза, и Червените Шапки съобразително се засмяха.

— А щом Източникът не е напуснал Замъка, нашата задача се опростява.

— Но сега те са префупрефени, — отбеляза разсъдливият Чук. Той бръкна под кожения си елек и се почеса по покрития с татуировки корем. — Ще са нащрек.

— Отново си прав, — призна Любомир, — но наистина ли мислиш, че чудите са се отнесли сериозно към предупреждението? Орденът е един от трите Велики Дома! Те управляват живота на Тайния Град! Кои сте вие за тях? Никои! Отпадъци! Смрад, идваща от бунището!

— Защо точно смрад? — възмути се Сабята.

Гниличите се гордееха с това, че не миришат като останалите Червени Шапки. И в момента миризмата на фюрера успяваше да победи даже миазмите от чародейските отвари на Любомир.

— Магьосникът е прав, да ме чукат в ушите! — влезе в разговора Секирата. — Те не ни забелязват! Какво сме за тях? Помияри!

— Не говори за всички! — веднага отсече Сабята. — Моят род произхожда още от Западния лес, именно!

Очите на нечистокръвния пламнаха от бяс.

— От маймуните ли, що ли?!

Гниличът скочи на крака.

— Сядай долу!! — Магьосникът недоволно се озъби и рязко вдигна ръка. — Държите се като гаменчета, а после се чудите, че ви се смее целият Таен Град.

— Извинявай, Любомир, — измърмори Сабята.

Секирата мълчаливо си седна на табуретката и демонстративно се нацупи. Той беше син на жена от семейство Шас и четирима войници от клана на Дуричите, които се бяха позабавлявали с нещастницата преди около трийсет години. По молба на отмъстителните шаси навите бяха избили бащите му, майка му беше умряла при раждането, и бяха дали малкия Секира на Червените Шапки. В Тъмния двор не търпяха нечистокръвни, и фюрерът на Дуричите даже не знаеше на кой от родовете в семейство Шас е роднина. Благодарение на наследения от Тъмния Двор проклет характер, подобрен със сирашка жестокост, Секирата успя да пробие до самия връх — стана фюрер на клан — и сега почти открито претендираше за поста на император. Той ненавиждаше Гнилича.

— И така, скъпи мои съратници, щом като всичко върви по план, ще щурмуваме Замъка. Сабя, готов ли си?

Очите на Гнилича пламнаха.

— Ще ги разкъсаме на парчета, Любомир, кълна се в ятагана си!

— Не се съмнявам, не се съмнявам. — Магьосникът присви очи. — Мероприятието трябва да се проведе до пълнолуние, когато разположението на звездите ще ми позволи да събера достатъчно сили, за да нападна Тъмния Двор. До тогава Чуд и Зеления Дом вече не трябва да са заплаха за нас.

— Ще го направя! — Сабята замахна с юмрука, в който стискаше телефона. — Тогава всички ще видят, че сред Червените Шапки има достойни вождове!

Колегите на младия фюрер недоволно засумтяха: те явно не се зарадваха, че Гниличите могат да увеличат влиянието си.

— Защо точно той? — изръмжа Секирата. — Моите хора ще разкъсат чудите на парчета, да ме чукат в ушите.

— Това не ти е да грабиш сергии за алкохол! — злобно се ухили Сабята. — Любомир избира най-добрите.

— Вече решихме, че с чудите ще се заемат Гниличите, — уморено произнесе магьосникът, когото вечните спорове между фюрерите докарваха до тих бяс. — Напомням само, че сме в началото на пътя и всеки клан ще получи възможност да се отличи.

Сабята се оригна в знак на съгласие:

— По-късно.

Магьосникът се намръщи, вонята на Гнилича удряше даже по него, колкото и да беше свикнал с всякакви екзотични миризми.

Вратичката се отвори и Псор вкара в стаята малка масичка, сервирана за чай. Любомир изчака слугата да напусне помещението, върна се в креслото, държейки чаша, и отново заговори.

— Пълнолуние ще има в сряда, на 28-ми.

— Фа нафаднем във вторник, — предложи Чукът, — или, най-фобре в сряфа през феня.

— Факво, факво? — подразни го Секирата.

Чукът злобно го изгледа с единственото си око и му обърна гръб.

— Денят отпада, — раздразнено каза магьосникът, — челите могат да ни попречат.

— Значи, нощта в сряда, — нетърпеливо резюмира Сабята.

— Също не става. — Любомир остави полупразната чаша и взе в ръце къс дървен жезъл, по който пробягваха зелени пламъчета. — Князът на Тъмния Двор чувства, че се задават неприятности. Сигурен съм, че Сантяго му е предложил да открадне Амулета, но ще го направят в последния момент.

— Не ми се иска да се натъкна на нави в Замъка, — призна Гниличът.

— Това ми мирише на война между Великите Домове, — оживи се Секирата.

Дуричите бяха заработили добре при последния сблъсък, заставайки навреме на страната на Ордена. Едноокият Чук засумтя: тогава се беше хванал със Зеления Дом, и шибзичите едва отърваха кожи при Измайловската Месомелачка.

— Няма да има война, — успокои фюрерите магьосникът. — Сантяго е достатъчно ловък в това отношение.

— Ъ-ъ, Любомир — Сабята смутено потри чело, — ами ако навите защитават Замъка? Ами, ако ни попречат да завладеем Амулета?

— Ще усетя приближаването на нав отдалече, — уверено отговори малкият маг. — Не се безпокой, няма да те пратя да вършиш невъзможното.

— Това е добре.

— При това положение, щурмът ще започне в нощта на понеделник срещу вторник.

— И нас фва фена ще ни търсят разярените чуфи, — кисело избоботи Чука.

Любомир се усмихна. Той ценеше едноокия фюрер заради рядката в средите на Червените Шапки разсъдливост.

— Разбира се. Бойците ще трябва да се разпръснат из Тайния Град, да се укрият, и нека ги търсят! Времето ще работи за нас.

— Хубаво, ние можем да се крием. — Сабята презрително погледна Чука и се приближи до масата. — Аз вече обмислих плана на щурма, ъ-ъ, най-общо, какво и защо…

Той измъкна от пояса си мазно парче хартия и внимателно го разгъна на коленете си.

— Вмъкваме се изненадващо. Да! Изненадата е главното. И избиваме всички!

— Всички? — недоверчиво повтори магьосникът.

— Всички! — Сабята беше максималист. — Гвардията, прислугата, всички! Ти през това време се оправяш с маговете им. После спокойно прибираме плячката и се махаме. Естествено, за да успее щурмът, всички кланове ще се подчиняват на мен, но това са детайли.

Секирата шумно се издуха в ръка и я изтри в кожените си панталони.

— Виждам, че добре си разработил темата — Любомир гнусливо хвърли поглед на чертежа. — Някой да иска да се изкаже?

— Аз, — повиши тон Секирата. — Аз моите момчета на това мамино синче няма да ги дам, да ме чукат в ушите.

Дуричът се отегчаваше от забраната за междуособици, която им беше наложил Любомир.

— Ще си платиш за маминото синче, кръчмарска твар! — изрева Сабята и по навик посегна към пояса си, но веднага дръпна ръка: магьосникът им забраняваше да носят оръжие в покоите му.

— Излиза, че по тази точка всичко е ясно, — въздъхна Любомир. — Чук, имаш ли нещо да кажеш?

— Струва ми се, — едноокият внимателно се изкашля, — че фаже фа се обефиним, няма фа можем фа завлафеем Замъка.

— Браво. — Магьосникът се протегна. — Пряко нападение на Велик Дом е обречено, колкото и бойци да изпратим. Маговете на Ордена и подготвените от тях войници ще ни направят на пух и прах. За това целта на нападението ни е Източникът. Разбра ли, Сабя? Не грабежи и убийства, а завладяването на Картагенския Амулет. За трофеите ще мислим след това, без Източник чудите ще прекратят съпротивата си до два-три дни, тогава ще дойдем и ще вземем всичко, което ни харесва.

— И ще ги избием до един.

— Както искаш.

— Ами Тъмния Фвор? — Чука се беше подготвил добре за разговора.

— След като извадим от играта чудите, ще атакуваме Цитаделата по пълнолуние!

— И ще победим?

Любомир рязко се извърна към Секирата.

— А ти как мислиш?

Дуричът почувства, че е загазил. Изражението на огромните яркозелени очи на магьосника буквално го прикова към табуретката.

— Не се с-с-съмнявам…

— Благодаря. — Магьосникът премести поглед на Гнилича. — Какво има още в плана ти?

— Ами, щом няма да убиваме всички, значи така — Сабята се намръщи и премести пръст по хартийката. — Нахлуваме в Замъка, основните сили задържат чудите, а малка група си пробива път до съкровищницата. Там има три бронирани врати, на всяка по шест минути, общо осемнайсет. Момчетата ми ще издържат толкова.

— Много по-добре, приятелю, много по-добре! — Магьосникът се наведе над масата. — Само че Амулетът не е в съкровищницата…

След като изпрати Червените Шапки, Любомир направи няколко безцелни кръга из кабинета, след това се спря в центъра на сводестото помещение и започна бавно да се поклаща от пръсти на пети, подсвирквайки си под нос някаква песничка. Очите му бяха притворени.

В стаята боязливо надникна Псор.

— Господарю, може ли да разтребвам?

— Да. — Потънал в мислите си, Любомир погледна през слугата. — Мисля, че нищо не забравих.

Псор, свикнал със странностите на господаря си, мълчаливо кимна и се притисна към стената, за да му направи път да мине през вратата.

Другата част на резиденцията чувствително се различаваше от кабинета, в който Любомир приемаше Червените Шапки. Голямата, ярко осветена от електрически лампи стая беше превърната в зимна градина. В прозрачната вода на плитък басейн пъргаво плуваше ято златни рибки. Цялото свободно пространство беше заето от растения. Храстите с пищни розови цветове, палмите, увити в лиани, бръшлянът, скриващ каменните стени, и накрая, веселото чуруликане на птици във високи клетки създаваха впечатление, че се намираш в истинска градина на открито.

Любомир гребна с ръка вода и жадно я изпи. Днес беше важен ден. Всичко беше решено, планирано, и оставаше само да се чака.

Той изтри устни с опакото на ръката си и потрепери: на мраморния борд на басейна лежеше голяма яркожълта огърлица.

— Отново? — Магьосникът прехапа устни до кръв. — Аз не искам, не искам.

Пред очите му всичко се размаза. Ръцете му започнаха тихо, почти незабележимо да треперят. Той направи малка крачка настрани, но яркожълтото петно на ръба на басейна го привличаше все по-силно и по-силно. Искащото кръв сърце на Вестителя заби побесняло. Любомир знаеше какво ще последва, и с всички сили се стараеше да отдалечи този момент.

Конвулсиите изкривиха тялото му, накараха го да се извие в дъга и да нададе кратък, пълен невероятна болка вик.

Вратичката безшумно се отвори, и Псор успя да види как Любомир несигурно се отправя към тясната вита стълба, водеща някъде надолу.

В дясната си ръка носеше голяма яркожълта огърлица.

Москва, 69-ти километър на Околовръстното шосе

21 юли, сряда 07:03

Когато черната волга на отдела за специални разследвания спря на банкета, Корнилов, който, както обикновено, седеше на задната седалка, без да бърза, щракна запалката, и палейки цигара, се протегна. Като всички „сови“ той ненавиждаше ранното сутрешно ставане и през целия път до мястото на произшествието дремеше с отпусната на гърдите глава.

Палич, шофьорът на майора, изключи двигателя, облегна се на седалката и разгърна вчерашния „Спорт Експрес“. А седящият до шофьора млад лейтенант в старателно изгладена униформа нетърпеливо се завъртя, чакайки заповеди, но като видя заспалите очи на Корнилов, се укроти и не посмя да се обажда.

Корнилов получи лейтенанта вчера вечерта, и още не беше решил как да се отнася към подаръка. От една стана, не достигаха хора, а от друга — неговият отдел се занимаваше с най-горещите дела, и той очакваше от ръководството съвсем друго попълнение.

Майорът се намръщи. На последното съвещание при генерал Шведов районното ръководство отправи колективна жалба по повод изпращането на всички най-добри следователи в неговия отдел. За да спре скандала, началникът на Московското полицейско управление лично избра първия попаднал му зелен лейтенант и го прати на Корнилов. И сега това чудо се въртеше на предната седалка.

Цигарата гореше бавно и пълнеше купето с облаци дим. Корнилов дръпна силно и погледна старателно подбръснатия тил на лейтенанта.

— Васкин.

Младежът бързо се обърна.

— Да, господин майор.

Какво пък, това трябваше да се очаква.

— Първо, да не съм те видял повече в униформа.

— Тъй вярно, господин майор, — покорно кимна Васкин.

— Второ, никакъв „господин майор“ повече, това не ти е армията.

— А как тогава? — обърка се лейтенантът.

— Измисли нещо — безразлично проточи майорът, — нали си учил в академията.

— „Патрон“ може ли?

— Може, — великодушно разреши Корнилов. — Палич!

— Слушам, Андрей Кирилович, — без да вдига очи от вестника, отговори шофьорът.

— Като свършим тук, ще закараш студента у тях да се преоблече.

— А вие?

— Ще се кача при Шустов — Корнилов кимна към стоящата отпред черна деветка на заместника си и отвори вратата. — Да вървим, студент, да видим какво става тук.

— Да, патрон, — обидено измърмори лейтенантът, излизайки от колата.

Обръщението „студент“, взето на въоръжение от майора, не му харесваше, и той си обеща обезателно да протестира срещу него.

Изобщо Васкин смяташе, че страшно му е провървяло: да попадне „на партито“ на самия Корнилов, в отдела за специални разследвания на градското полицейско управление, се считаше за невъзможно. Андрей Корнилов беше жива легенда в академията, а и не само в нея. В страната нямаше нито един полицай, който да не беше чувал за майора. Нито едно неразкрито дело за четири години, откак съществуваше отделът, и златна значка номер едно, връчена лично от президента — тези неща говореха сами по себе си.

Въображението на Васкин рисуваше мъжествения образ на харизматичния герой на Московското полицейско управление: твърд напрегнат поглед във внимателните очи, плътно стиснати устни, командирски глас, широки атлетични рамене, задължителният кобур под мишницата, а в него задължителният… не, не ПМ, разбира се, а нещо като браунинг хай-пауър.

Суровата реалност разсея този образ като дим.

Първото, което видя Васкин, щом се появи в отдела, беше именно кобурът. Празен, покрит с дебел слой прах, той самотно висеше на закачалката до вратата. Самият Корнилов се оказа кльощав, като че ли изсушен човек със среден ръст, средно телосложение и измачкан сив костюм. Рядката му безцветна коса беше разрошена, а полузатворените очи гледаха на света, или поне на самия Васкин, с откровено безразличие. След като измърмори някакво двусмислено и нечленоразделно приветствие, Корнилов пое по някакви дела, нареждайки за довиждане „да се вписва в колектива“. Владик се вписваше до края на работното време, след това си отиде в къщи. А в шест сутринта го вдигна на крак телефонът: майорът го взимаше със себе си на оглед.

Местопроизшествието беше оградено с ярки полицейски ленти, и автомобилите на дошлите: патрулният джип, волгата на Корнилов, деветката на Шустов, микробусът на експертите и последният пристигнал — сивият ван на моргата, бяха паркирани извън тях. Долу при оврага се суетяха хора, но Корнилов го мързеше да слезе. Той бавно смачка фаса, и съпроводен от верния Васкин, се приближи до патрулните, флегматично присвил очи към синьо-белия им джип под сутрешното слънце.

— Вие ли открихте тялото? — разсеяно се поинтересува Корнилов, докато ровеше из джобовете си за слънчеви очила.

— Тъй вярно! — уставно рапортува изпънат като струна сержант.

Андрей разбиращо поклати глава. Откакто хвана Саня Пушкин, и не само го хвана, но и го изпрати в затвора до живот за предумишлено убийство, авторитетът му в полицията достигна космически висоти.

— Отпуснете се, сержант. — Той си намери очилата и ги сложи на носа си. — Кога се е случило?

— В пет и трийсет и четири сутринта получихме съобщение, че в канавката има странен предмет. — Предложението да се отпусне не подейства на сержанта. — Пристигнахме след десет минути и веднага ви извикахме.

— Отворихте ли пакета?

— Не.

— Защо решихте, че това е работа на Вивисектора?

— Ами… — полицаите се спогледаха. — Бяла тъкан, господин майор. Получихме сводка, в която се казва, че щом открием тела, завити в бяла тъкан, сме длъжни незабавно да извикаме отдела за специални разследвания.

— И нищо да не пипаме, — добави вторият патрулен.

— Разбирам. — Майорът премести поглед на блоковете, стоящи на хълма. — Това Митино ли е?

— Тъй вярно.

Безбройните прозорци весело блестяха под ярките лъчи на сутрешното слънце.

— Околовръстното е добре осветено, — замислено проточи Корнилов, — през прозорците може да се види спряла кола.

— През нощта? — осмели се да напомни Васкин.

— Понякога стават чудеса, — сви рамене майорът. — Сети ли се вече каква ще ти бъде първата задача?

— Сетих се, — тъжно въздъхна лейтенантът.

— Ще обиколиш всички апартаменти и ще питаш видял ли е някой кола, спряла на това място днес през нощта. Утре ще доложиш.

След като приобщи Васкин към работата, Корнилов веднага загуби интерес към него и тръгна към изкачващия се по склона висок дебелак с изпотена каубойска риза и торбести джинси.

— Добро утро, Сергей.

— Добро утро, Кирилич! — Дебелакът стисна протегнатата му ръка и кимна към потиснатия лейтенант: — Кой е това с тебе?

— Нашият нов колега.

— Капитан Шустов, може просто Сергей.

— Владислав Васкин, Владик.

Широката лапа на дебелака болезнено стисна дланта на лейтенанта.

— Приятно ми е. — Шустов се обърна към майора: — Пак е той, Кирилич. Отворихме пакета — все същото: тънки разрези, най-вероятно със скалпел. Много точни. Органите са извадени.

— Жена?

— Да. Както обикновено. Няма документи. Взехме отпечатъци от пръстите, ще търсим по базите.

— Свидетели?

— Никакви. Мъж спрял да се изпикае, видял пакета и веднага позвънил в полицията. Пуснах го.

— Трета жертва, Сергей, — тихо подхвърли Корнилов, — а няма за какво да се хванем.

— Умен е помиярът.

Полицаите се дръпнаха малко настрани.

— Първата и втората жертви бяха приходящи — Шустов се почеса по тила, — ако и тази е, можем да говорим за почерк.

— Работи по гарите? — Андрей поклати глава. — Така никога няма да го намерим. Трябва да има нещо, което ги свързва.

— Трябва, — съгласи се капитанът. — Да не се издъним с това дело, Кирилич?

Андрей се усмихна:

— Паника ли усещам?

Никой не се учуди, когато отделът за специални разследвания, докарващ тих ужас на московските бандити, се зае с делото на серийния убиец, наречен Вивисектора. Досега Корнилов не беше допускал грешки.

— Има слухове, че вече залагат на Вивисектора.

Жизнерадостният дебелак беше свой човек във всички канцеларии на управлението и снабдяваше шефа си със съвсем свежи и проверени сплетни.

— Ще ми припомниш имената им, когато хванем Вивисектора.

— Разбрахме се. — Сергей кимна към пътя. — Имаме гости.

От Волоколамско шосе към местопроизшествието бързо се приближаваха няколко шарени микробуса.

— „Пътен патрул“, „Петровка 38“, НТВ, — от пръв поглед разбра капитанът. — Бързо са се ориентирали.

— Проклетници. — Корнилов си свали очилата. — Как изглеждам?

— Като герой.

— Тогава всичко е наред.

Андрей прибра очилата в джоба си и зачака репортерите. В началото на кариерата си той обикновено отказваше интервютата, смятайки, че да се показваш по телевизията е ненужно и безсмислено, но след като оглави отдела, се наложи да преразгледа мнението си. Полицията е длъжна да се отчита пред данъкоплатците, и немногословният Корнилов, който успешно приключваше по осем до десет гръмки дела годишно, стана любим герой в телевизионните репортажи. Е, вярно, след дълъг и сериозен разговор с генерал Шведов.

— Сергей, — подвикна майорът след Шустов, — изчакай ме, ще идем заедно в управлението.

— Окей.

Андрей се обърна към камерите.

— Господин Корнилов, това нова жертва на Вивисектора ли е?

— Не е изключено, по-точно мога да отговоря след експертизата.

— Но нали тялото е загърнато в бяла тъкан.

— Това нищо не значи.

— Какво ще предприемете?

— Ще хвана този, който го е извършил.

— Господин майор, знаем, че сте специалист по големите гангстерски групировки. Защо възложиха на вас това дело?

— Аз съм специалист по всякакви боклуци, независимо от това, в какво те са специализирали. — Корнилов се усмихна. — Отделът за специални разследвания се занимава с най-важните дела.

— Казват, че следващата ви мишена е Чемберлен?

Цяла Москва мечтаеше майорът да арестува известния бандит.

— Работя по това.

— Делото на Вивисектора няма ли да ви попречи да пратите зад решетките Чемберлен?

— Едва ли нещо ще ми попречи да го пратя зад решетките. Освен ако не умре.

— Има слухове, че Чемберлен иска да ви отстрани.

— Негов проблем, — намръщи се майорът. — Убийството на полицай не е донесло нищо добро на никого.

— Това отговор на заплахата ли е?

— Заплаха? Аз разследвам делото на Вивисектора, и, ако нямате повече въпроси, трябва да тръгвам.

Без да обръща внимание на протестиращите репортери, Корнилов ловко се вмъкна в очакващата го деветка и напусна местопроизшествието.