Войните ги започват неудачниците

Глава 10

Москва, Околовръстното шосе,

27 юли, вторник, 13:16

— Какво разбра, студент? — най-накрая попита Корнилов, докато волгата излизаше на „Колцевая“.

През целия път от управлението майорът разсеяно гледаше през прозореца и игнорираше въртящия се на предната седалка Васкин, и чак сега прояви интерес към събраните от него сведения. Лейтенантът пъргаво се обърна и измъкна от джоба на якето си тефтер:

— Много интересна информация, патрон, много. В сградата, която сега заема „Чуд Inc.“, по-рано е имало секретен институт. Централен Научноизследователски институт „Светло бъдеще“.

— КГБ?

— Те или военните — не е ясно. През перестройката институтът изчезнал, сградата внезапно се приватизирала, и сега единствен собственик е фирма „Чуд Инкорпорейтед“. Експорт, импорт, финанси, инвестиции. Не дават помещения под наем, само те са вътре, в това число дъщерната им охранителна фирма „Бронежилетка Чуд“ АД. — Васкин се засмя. — Лицензът им е наред, генералният директор го познавате — Франц Францевич де Гир.

— Червенокос — Корнилов си спомни тежкия макленбургски акцент на началника на охраната и попита: — Чужда ли е фирмата?

— Сто процента наша. Регистрирана в Москва през 1989 година, месечен оборот — около милиард.

— Колко?!

— Един милиард. Имат бизнес по целия свят, но гледат да не се набиват на очи.

Корнилов замислено се протегна и пусна в купето струя тютюнев дим. Подобни компании имат много високопоставени покровители, и да се атакува „фронтално“ вероятно няма да позволят.

— По сводките има ли нещо за „Чуд Inc.“?

— Никъде. — Васкин отново погледна в тефтера. — При данъчните всичко е наред, при митниците — също, даже и при пожарната. Нямат дългове, харчат по десет милиона годишно за благотворителност. Направо образец за правене на бизнес.

— Чисти като първи сняг, — заключи Корнилов. — Откъде са им парите?

Въпросът беше съвсем уместен — такива корпорации не никнат от въздуха.

— Това е по-сложно. — Лейтенантът помълча малко. — През 1988 година на Бахамите е създаден инвестиционният фонд „Чуд“, след това парите му са преведени в съществуващата тук „Чуд Банк“, която е един от учредителите на „Чуд Инкорпорейтед“.

— Странно, — произнесе майорът.

В края на осемдесетте, в епохата на хаоса, царящ сред останките на империята, да се внесат в Русия такива капитали беше много смело начинание. Реформите на икономиката едва започваха, уважение към частната собственост нямаше, данъци никой не плащаше, и да си представиш, че от тази страна някога ще излезе нещо, каквото и да е, беше много трудно.

— Това ли е всичко, което си изяснил досега?

— Разбира се, че не, патрон, — усмихна се Васкин. — Работих и по „Ленински“.

— И какво изработи? Има ли нещо, за което да се хванем?

Лейтенантът се натъжи:

— Почти нищо. Юкон-ът е собственост на някаква охранителна фирма, обявен е за откраднат.

— А втората машина? — намръщи се Корнилов. — Хамър-ът?

— Открит заедно със собственика, — лейтенантът измъкна снимка. — Игор Данилович Лебедев, двайсет и девет години, безработен.

— Какво за него?

— Сирак, веднага след дома за деца отива в армията. Служил е в спецназ.

— Кога е демобилизиран? — незабавно се стегна Корнилов.

— Уволнен по собствено желание, — поправи го лейтенантът. — Останал е на свръхсрочна служба. С какво се е занимавал в армията, не е известно, досието му е засекретено. Трябва да се обадим в управлението да натиснат военните.

— Аз ще се заема.

— Паспортът му е издаден преди две години, московско жителство. Веднага след уволнението си е купил жилище в „Нови Черемушки“. Хамър-ът му е трета машина. Предишните два джипа са обявени за откраднати.

— Добре си живее безработният спецназовец, — промърмори майорът.

— В нашето полезрение до вчера не е попадал.

— И неговото тяло ли е изчезнало?

— Не, лежи си в моргата.

— Обезателно да се проследи кой ще дойде за него.

— Разбрах.

— Спецназ. — Майорът угаси цигарата. — Хубаво. Намери ли нещо друго?

— Гнездото на снайпера, както предполагахте, беше на последния етаж в офис сградата срещу „Чуд Inc.“ Помещението е наето от фирма „Оборудване за моторни катери и съвременни багети“. Вътре е пълно с отпечатъците на Лебедев и още двама. Пушка „Light 50“ — страхотна пушка, между другото, — бинокъл, прибор за нощно виждане, кухня, три спални. Общо казано, пълен комплект.

— За „Багетите“ нещо известно ли е?

— Абсолютно нищо. За сътрудниците на фирмата също никой нищо не знае. Няколко пъти са виждали охранителите и в асансьора са се сблъсквали с някакво момиче. Опитваме се да съставим фоторобот.

Волгата слезе от Околовръстното и спря на паркинга на ресторант „Златната подкова“.

— Тук ли сме? — учуди се лейтенантът.

— Вчера на „Вернадка“ видях една кола, — обясни Корнилов. — Трябва да поговоря със собственика.

— А аз какво да правя?

— Най-добре да мълчиш, — отсече майорът, и вече по-меко се усмихна: — Гледай да не убиеш някого.

— Ще се постарая, — обеща Васкин, докато излизаше от машината. — Собственикът — бандит ли е?

— Абсолютно.

За любителите на свежия въздух в „Златната подкова“ бяха предвидени изящни дървени беседки, в последната от които полицаите чакаха двама мъже.

— Закъснях — каза Корнилов, докато сядаше на масата. — Запознайте се, това е лейтенант Васкин.

— Ти винаги закъсняваш, — весело отговори един от мъжете. — Къде е Шустов?

— На работа, — съобщи майорът, и като помисли, добави: — Лови бандити.

— Предай му поздрави, — поклати глава мъжът и се обърна към Васкин: — Казвам се…

— Тоя, дето много приказва, е Мрънкалото, — прекъсна го Корнилов, — а другият — Готвача.

Подражавайки на майора, Васкин бавно огледа бандитите. Мрънкалото беше нисък, кльощав и решеше рядката си коса напред. Елегантният костюм и скъпия часовник го правеха да изглежда като преуспяващ брокер, а не като криминален бос.

— Хубаво момченце, — усещайки втренчения поглед на Васкин, се обърна към Корнилов Мрънкалото. — На тебе прилича, когато беше млад и нахален. Не мислиш ли, Готвач?

— Кука кат’ кука, — не се съгласи вторият бандит. — Но кат’ сме тука, дай да се изприказваме набърже и да си ходим.

Готвачът повече приличаше на бандитите от филмите. Масивен, широкоплещест младеж с разкопчана риза, изпод която се виждаше дебела златна верига, той беше настроен значително по-недружелюбно от приятелчето си.

— Не изглеждате добре, Андрей Кирилович, — съчувствено се обърна към Корнилов Мрънкалото. — Какво се е случило?

— Не можах да спя. — Майорът шумно отпи портокалов сок и изгледа бандита, — висях на „Вернадка“ цяла нощ.

— Кого ловихте?

— Някакви момчета вдигали шум, постреляли, притеснявали хората наоколо.

— Случва се, — съгласи се Мрънкалото, — народът напоследък съвсем обезумя, пуцат наляво-надясно, колят се, а по пътищата какво става, няма да повярвате — в час пик е просто страшно.

— Хванахте ли някого? — осведоми се приказливият бандит след малко.

Корнилов отрицателно поклати глава.

— Куките да не са идиоти да се врат под куршума, — обади се Готвачът, — дай им само пушилка да дигат.

— Не си прав, Готвач, — застъпи се за полицията Мрънкалото. — Както сочат статистиката и средствата за масова информация, господин майорът, за разлика от много свои колеги, прекрасно се справя с длъжностните си задължения. Действа професионално и в същото време внимателно. Помните ли, когато ме арестувахте последния път, Андрей Кирилович, чак ми се сви сърцето.

Готвачът кисело изсумтя.

— Но този път господин майорът е сбъркал, — продължи Мрънкалото. — Нищо не знаем за събитията на „Вернадка“. И изобщо не обичаме да шумим.

— Как тогава сте допуснали това? — учуди се майорът. — Това е вашият район. И там видях бавареца ти.

— Баварец? — повтори Мрънкалото. — Кой от всичките?

— Той има два, — захили се Мрънкалото.

— Все ми е едно кой, — спокойно произнесе Корнилов. — Щом казвам, че съм видял на булевард „Вернадски“ твоята кола, значи е така, няма нужда да се правиш на клоун. Нямам време.

Готвачът въпросително погледна Мрънкалото. Той сви рамене, показвайки, че грубостта на Корнилов не го е засегнала.

— Отначало смятах да припиша престрелките на вас, — усмихна се майорът. — Но видях, че даже за Чемберлен това е прекалено. Хеликоптер, свързочна военна машина, гранатомети. Излиза, че в града има нова банда, а това не е нужно нито на мен, нито на вас, затова, Мрънкало, казвай какво знаеш, а аз ще се разправям с червеноглавите, докато не са стигнали до вас.

— Не ни навивай за тия дебили, ченге. Ако тръгнат против Чемберлен, цяла Москва ще скочи срещу тях, — мрачно каза Готвачът.

Мрънкалото извади табакера, зави си цигара и изпускайки струйка ароматен дим, замислено се усмихна:

— Да, Корнилов, защо реши, че се страхуваме от тях?

— Защото ви познавам.

Мрънкалото изсумтя:

— Може и да ни познаваш, но не виждаш по-далече от носа си.

— Защо?

— Червеноглави има в града, откакто се помня. Шаваха още при съветската власт, но те са боклук, дребни риби. Виж, момчетата, които нападнаха, са доста по-сериозни. На тях не им пука нито за вас, нито за нас.

— Така ли? — присви очи Корнилов.

— Ами пробвай да вземеш заповед за обиск на „Чуд Inc.“, ей така, на майтап. Пък да видим.

— Ако трябва, ще взема, — намръщи се майорът. — Какво знаеш за тях?

— За сградата научих преди пет години. Братоците решили да я приватизират. Отишли при собствениците, така и така, искаме дял. Знаеш как става. Натиснали яко, както си му е редът, ама не се получило. Накратко, тия момчета повече никой не ги е виждал, разтворили се във въздуха. Цялата бригада.

— Как така цялата бригада?

— Ами така. Изчезнали не само тия, дето отишли да приватизират сградата, а и всички останали. Трийсет човека. За една нощ.

— Търсихте ли ги?

— Не, защо? Обикновено те сами излизат — кой изплува от реката, кой го намерят в гората. А тук — нищо. Нямам представа къде са се дянали трийсет човека. Тогава разбрах, че тая сграда я владеят много сериозни хора. Имат си, така да се каже, родов замък с малка частна армия. И толкова.

— Защо само толкова?

— Такива неща не можеш да ги държиш в тайна, господин майор. Някой нещо непременно ще разкаже, някой нещо ще намекне, а ние и до сега нищо не знаем нито за собствениците, нито за сградата.

— „Чуд Inc.“, — замислено произнесе Корнилов.

— Много потайна фирма, — кимна Мрънкалото. — Не успяхме да се приближим до тях. Не взимат на работа никакви външни. Имат собствена служба за безопасност. Имат своя банка. Накратко, след историята с приватизацията не се и опитвахме кой знае колко.

— Само те ли са?

— Не. В Москва има места, където нито вие, нито ние можем да отидем.

— Клубове, — обади се Готвачът.

— И клубове също, — съгласи се Мрънкалото. — Има няколко заведения, където изобщо не пускат момчетата.

— И вие го търпите? — лицемерно се учуди Корнилов.

Мрънкалото злобно се намръщи, а Готвачът, без да разбере иронията, сви рамене:

— Излишна патаклама на никой не трябва, Корнилов, не зацепваш ли? Те да не са тъпи.

— И как ще го обясните?

— Обясняват на децата в училище, ние ти разказваме — Мрънкалото се ядоса. — Питаш, какво е станало на „Вернадка“? Моля! В сградата нахлули поне сто човека, отнесли целия двор, изтрепали маса народ, а след това — изведнъж няма нищо.

— Как така? — не разбра Корнилов.

— Ами така. Щом чули сирените, червеноглавите се разбягали. Просто се разтворили във въздуха. Но най-интересното започнало, когато дошли вашите. Целият двор… раз, и станал такъв, като преди нападението. Само КАМАЗ-ите останали.

Корнилов си спомни неестествената чистота във вътрешния двор на „Чуд Inc.“ И поклати глава.

— Ти какво правеше там?

— Любопитство, — сви рамене Мрънкалото, — трябва да се знае, какво става в града.

— А как разбра?

— Случайно. — Бандитът погледна Корнилов в очите. — Честно, отивах си в къщи.

— Разбирам. — Андрей стана. — Благодаря за компанията.

— Ето ти списъка — Мрънкалото сложи на масата лист хартия. — Клубове фирми, всичко, където не можем да ходим. Разгледай го.

— Ще го разгледам, — обеща майорът и излезе от беседката.

Москва, Киевската гара,

27 юли, вторник, 13:45

Тя скочи на перона, спря и разтревожено се огледа настрани. Блъсканицата и пълната неразбория, съпровождащи идването на влаковете, я изкараха от равновесие, а тълпата накара сърцето и да се свие. Струваше и се, че хората са стотици, не, хиляди — забързани, суетящи се, нервни обитатели на този побъркан град. Внезапно и стана мъчно за сънливото малко градче, където беше минал досегашният и живот. Градчето, където четирима събрали се на сянка се наричаха тълпа и предизвикваха повишения интерес на местния полицай — дебелия и мързелив чичо Петя.

— Това е Москва, Марина, столица.

Тя се обърна — пълничката кондукторка добродушно се усмихваше на уплашената провинциалистка. Момичето преглътна и тръсна глава, опитвайки се да прогони призраците.

— Моята Москва!

Висока, сивоока, с дълга гъста коса и стройни крака, тя с фалшива храброст изгледа кондукторката:

— Това ще бъде моят град!

Кондукторката поклати глава, Марина се усмихна:

— Благодаря ти, лельо Маша.

— Няма да какво. — Гласът на кондукторката стана сериозен. — Да не забравиш да се обадиш на майка си, обеща.

— Знам, — намръщи се момичето. Тя вече съжаляваше, че разказа на тази жена простичката си история.

— Ще успееш.

— Довиждане, лельо Маша.

Марина вдигна малкия си куфар на идиотски синьо-жълти ивици и тръгна към сградата на гарата. Човешкият поток я подхвана, провери колко е твърда с помощта на няколко железни рамене, и размисляйки, я прие в сплотените си редици. Леля Маша остана далече назад.

Стихията, в която попадна Марина, и беше съвсем непозната. За няколко секунди пътешествие по бурната човешка река и се стори, че никога няма да се измъкне от здравите и обятия. Марина се изплаши. Тя се обърка и многото надписи по стените и стълбовете вече не можеха да й помогнат, буквите престанаха да образуват думи, а стрелките и знаците се разпадаха пред очите и. Марина започна отчаяно да се измъква от тълпата.

— Пуснете ме! — момичето почти плачеше.

— По-внимателно!

— Каква нагла…!

Плътната стена около момичето поддаде и го изплю навън.

— Къде се буташ?! — Марина се блъсна в малка масичка, покрита с пожълтели вестници със съмнително съдържание. Плешив човечец с мръсна тениска с мъка удържа работното си място да не падне на калния асфалт и с неприязън изгледа виновницата за случилото се. — Кьорава ли си?

— Извинявайте, — момичето смутено се усмихна. — Случайно да знаете от къде мога да се обадя?

Човечецът я огледа, помисли дали си заслужава да отговори и завъртя неопределено глава:

— Там.

— Благодаря, извинете още веднъж.

— Добре, де, — търговецът окончателно и прости. — Само че трябва да си купиш карта за телефон ето там, в будката.

Такива апарати Марина виждаше за първи път. Обемистите сини кутии с блестящи метални копчета, дисплеи и купища сложни инструкции бяха ярък символ на новия свят. Клатейки глава, момичето тръгна срещу това достижение на цивилизацията, и веднага се сви от болка — нечия остра обувка се беше забила в голия пръст на крака и.

— Ох! — момичето приклекна.

— Извинете, — механично произнесе късо подстриган младеж.

Погълнат от мислите си, той изглежда, не беше забелязал към кого се обръща — към мъж или към жена. Марина се подразни от това:

— Не виждате ли около себе си?

Младежът спря, свали слънчевите очила и се обърна към младата жена:

— Какво?

— Трябва да сте по-внимателен!

Пръстът я болеше ужасно и вече беше започнала да се образува синина. Марина се разстрои съвсем:

— Вие дори не ме погледнахте! Боли ме!

Младежът виновно се усмихна:

— Извинявайте, бях се замислил и не ви забелязах. — Той премести малката си черна раница от дясната в лявата ръка и отново се усмихна. — Така по-добре ли е?

— Значително.

— Повярвайте ми, ще ви блъскат непрекъснато, и рядко ще се извиняват. Днес ви провървя, довиждане.

Младежът вдигна слънчевите очила и изчезна в тълпата.

Да разбере, как работят телефоните, се оказа не толкова сложно. Момичето намери в тефтерчето си необходимия номер, набра, и задъхвайки се от вълнение, помоли:

— Ако обичате, дайте ми Алик.

— Аз съм.

Какъв приятен баритон, отбеляза момичето и се представи:

— Аз съм Марина, нали помните, уговорихме се да дойда.

Слушалката замълча за момент, и момичето със свито сърце слушаше гнетящата тишина. Сърцето и удари един, два пъти, беше готово да изскочи от гърдите, а самата тя — да избухне в сълзи.

— Маринка? Разбира се, че помня. — Гласът на Алик стана много по-весел. — Кога пристигна?

— Току-що, звъня от гарата, Киевската…

— Прекрасно, — прекъсна я човекът. — Идвай при мене в студиото, на „Плющиха“.

— Къде е това?

— Съвсем близо. Ще минеш през Бородинския мост, после покрай дълга тухлена сграда и ще завиеш на дясно, там е „Плющиха“. Номерът на сградата…

— Къде е този мост? — неуверено попита момичето.

— Ще питаш. Чакам те, до скоро.

Марина извади картата от апарата и замислено я повъртя в ръка. Да се обади ли в къщи или не? Представи си майка си, която се хвърля към телефона при всеки звън, и тръсна глава. Не и се слушаха мрънкания. Като получа работата, ще се обадя.

След малко самотно стройно момиче със старомоден куфар в ръцете питаше минувачите как да стигне до Бородинския мост.

Общинска жилищна сграда

Москва, улица „Пречистенка“,

27 юли, вторник, 14:00

— А сега да си премерим пулса за десет секунди.

Синди Крофърд ослепително се усмихна от екрана, призовавайки всички жени на света да станат още по-красиви, стройни и сексапилни.

Потната Люся стисна зъби и напипа пулса на китката си. Да правиш шейпинг вкъщи, разбира се, не е същото, като в клуба, в присъствието на опитен инструктор, но помага. Да се бориш със скуката. Откакто приключи сесията в института, категорично нямаше какво да прави. Празните летни дни се превърнаха в истинско мъчение. „Сребърният бор“, кафетата и купоните и дотегнаха, а почивката на море, която и обещаваше Артьом, започваше да й се струва несбъдната мечта. Люся даже вече съжаляваше, че не е отишла с родителите си на вилата. И това се нарича последното лято на детството? Следващата година завършва, и толкова. Остава и само да съжалява за пропуснатото време.

— Сега ще се заемем с мускулите на краката.

„Артьом е виновен.“ Люся изтри потта от челото си и ожесточено заразмахва крака. „Сигурно много го глезя. Зойка е права, с мъжете трябва по-строго. Иначе: на театър — не е сезон, на концерт — не е сезон, отлага непрекъснато отпуската. Щяхме да ходим на море, кога? Даже не се обади след вчера!“

Артьом винаги звънеше между единайсет и дванайсет и половина, за да решат какво да правят вечерта. Днес — не.

„Сигурно е сърдит, нека! Имам работа, много съм зает! Позьор! Исках да отида със Зойка в Крим — не ме пусна, а тя утре ще бъде в Алуща!“

Люся едва не заплака от самосъжаление.

„Добре, днес ще поставя въпроса ребром, или той си взима отпуска, или да си търси друга глупачка.“

Желанието да тренира внезапно изчезна, прииска и се вана. Люся превключи телевизора на НТВ.

— Днес сутринта в центъра на Москва, на ул. „Покровка“, имаше ожесточена престрелка, с човешки жертви. — Гласът на диктора беше изпълнен с трагизъм. — Нашият кореспондент Денис Солдатиков предава от мястото на събитието. Денис, ако обичаш.

На екрана се появи млад репортер с бяла риза и вратовръзка.

— Преди няколко часа срещу офисите на компания „ГВ“ бандити взривиха паркиран до тротоара Ягуар, след което започна престрелка.

Камерата показа потрошената кола, покрита с противопожарна пяна, а на заден план се виждаше познатата табела „ГВ“. Там работеше Артьом.

— По наши сведения, водачът на Ягуара е загинал. Вследствие на започналата стрелба има ранени минувачи. Млада жена, работеща в компания „ГВ“, е откарана в болницата с огнестрелни рани.

— Денис, известно ли е, кой стои зад тази акция? — включи се дикторът от студиото. — Полицията съобщи ли някакви подробности?

— За съжаление, не. На мястото на произшествието дойде майор Корнилов, но отговорите му бяха уклончиви. Улицата е преградена, има огромно задръстване, трябваше да носим апаратурата от Садовое колцо…

— Благодаря, Денис. — Картината се върна в студиото на НТВ. — Напомням, че тази престрелка е трета по ред за последните няколко часа, и много наблюдатели предсказват нова серия гангстерски войни. След половин час в Московското управление на полицията започва извънредна пресконференция, от която ще има пряко включване…

Люся изключи телевизора и зяпна черния екран.

Артьом не беше звънил! Люся седна на ръба на дивана. В новините казаха, че е ранена млада жена, работеща в „ГВ“. Ами ако Артьом…?! Той се обажда всяка сутрин. Зави и се свят, и не чу веднага звънеца на вратата. Какво да прави?

На вратата се позвъни отново, настойчиво. Момичето потрепери, и внимателно, на пръсти се доближи до вратата и погледна през шпионката:

— Кой е там?

В мрачния коридор стоеше симпатичен младеж с джинсово яке.

— Полиция! Степанова, Любов Владимировна тук ли живее?

— Аз съм Любов Степанова — преглътна Люся, — Владимировна.

— Лейтенант Васкин, отдел за специални разследвания, — представи се младежът, — трябва да ви задам няколко въпроса.

— Покажете си значката.

— Разбира се. — Пред шпионката се появи полицейска значка. — Ще отворите ли?

— Какви въпроси? — Люся се почувства по-сигурна. — Какво се е случило?

— Какво значение има? — учуди се младежът. — Отворете!

Вратата на апартамента беше масивна, желязна, с три ключалки, и Люся засега не искаше да я отваря.

— Няма. Нека да дойде нашият квартален, него го познавам.

Васкин въздъхна:

— Трябва да говоря с вас за Головин. Артьом Головин. Познавате ли го?

— Да предположим. Какво се е случило с него?

— Нищо. Искам да поговорим за него.

Люся реши, че може да отвори вратата.

— Влизайте.

На светло чернокосият лейтенант се оказа даже по-симпатичен, отколкото през шпионката. Учтиво си събу маратонките, преди да влезе в стаята и да извади от джоба на якето си тефтерче.

— Кога за последен път сте го виждали?

— Вчера, — механично отговори Люся, гледайки стърчащата от якето на Васкин дръжка на пистолета. — Какво значение има? Какво се е случило с Артьом?

— Аз… Ние разследваме стрелбата на „Покровка“.

— Чух по новините.

— Вашият приятел е свидетел, и бих искал да го открия.

— Не е ли на работа?

— Тръгнал си е, — лейтенантът се почеса с химикалката, — у тях и при родителите му го няма. Не знаете ли, къде би могъл да отиде? Обаждал ли ви се е?

— Тука живее — прошепна уйбуй Копито и показа масивната желязна врата със златист номер „22“. — Отваряй!

Бронята, един от бойците в десетката му, измъкна малък флакон с шестпроцентен разтвор от разковниче (номер 24 в каталога „Технически средства за проникване в затворени помещения“, стопроцентова гаранция за отваряне на всякакви ключалки, доставка по куриер), но уйбуят хвана ръката му:

— Не убивайте никого. Трябват ми живи, ясно ли е?

— Ясно, — шепнешком потвърдиха Червените Шапки и дружно заредиха пушките-помпи.

— Отваряй!

Копитото се дръпна от вратата, и Бронята пръсна струя разтвор, във въздуха силно замириса на етер. Капките разковниче бързо превърнаха ключалките в прах.

— На какво мирише у вас? — попита Васкин, небрежно кръстосвайки крака.

Младата жена нямаше какво толкова да му разкаже за Головин, но той не искаше да напуска удобното и жилище. Красива, червенокоса, е, малко слаба, но Владик обичаше спортния тип.

— Може съседите да правят ремонт — Люся също усети миризмата на някакъв разтворител.

Тя се обърна към коридора и извика — тежката метална врата по някакъв невероятен начин се беше отворила и в апартамента нахлуха въоръжени мъже в кожени дрехи.

— Не мърдай!!

— Долу!

— Стой!

— Млъкни!!

— Ще стрелям!!!

Васкин скочи от канапето и извади пистолета:

— Назад!

Но беше късно. Един от нападателите удари лейтенанта по ръката, а друг стовари приклада на пушката си върху главата му. Владик падна като труп на пода.

— Копито, хванахме го!

— Аз го хванах, идиот!

— Аз го видях първи!

— Не, ти го уби!

— Млъквайте, дебили! — Уйбуй Копито бавно влезе в стаята, и без да обръща внимание на замръзналата от страх Люся, обърна Васкин по гръб. — Това не е той.

— Как не е? — учуди се Бронята. — Нали беше тука!

— Е, и? — Копитото погледна зацапана снимка, ритна Васкин и погледна към Люся. — Кой е тоя?

— От полицията.

— Къде е Артьом?

Сега, след като остави Амулета, Артьом се почувства много по-спокоен. Който и да го открие, а, че рано или късно обезателно ще го открият, Артьом не се съмняваше, няма да го убие веднага. Първо ще иска да разбере къде е проклетата раница. Почувства се по-добре, слънцето грееше, от плейъра звучеше:

„Люся! — сети се Артьом. — Аз и се обаждам всяка сутрин. Родителите… Интересно дали знаят вече за стрелбата? Може би ме търсят?“

Артьом спря до близкия телефонен автомат и набра номера на момичето.

— Не съветвам да си несговорчива, — многозначително изръмжа Копитото и извади пистолета си. — На много чели такава глупост им е излязла накриво.

— През носа, — поправи го младата жена.

— И не съветвам да се правиш на умна.

— Аз и не искам, — каза Люся, — получава се от само себе си.

Бронята се захили. Копитото злобно го погледна и се почеса с пистолета по гърба. Васкин, когото Бронята беше заключил с белезници за тръбите на парното, простена.

— Той какво, свести ли се? — попита уйбуят.

— Не, добре го цапардосахме, — озъби се Бронята, — поне още двайсет минути ще се въргаля.

— От къде се е взел? — оплака се Копитото.

— Какво значение има? — прозя се Бронята. — Да го очистим, и да приключваме.

— Не, няма да трепем чели. Чукът ще ни откъсне главите.

— Тогава какво ще правим?

— Ще мислим.

Бронята удивено зяпна уйбуя:

— Какво?

— Млъкни.

Продължавайки да си чеше гърба с пистолета, Копитото се опита да обмисли ситуацията, но в главата му се въртяха всякакви глупости — лошата ставка на последните надбягвания, сериозната загуба на покер и раздразненото лице на фюрера на Шибзичите. Опитвайки се да съживи мозъчната си дейност, Копитото извади манерка и отпи няколко глътки уиски. Спаси го телефонът. Червените Шапки се спогледаха.

— Вдигни, — заповяда Копитото на младата жена, — ако е Артьом, питай го къде е.

Люся послушно вдигна слушалката:

— Ало.

— Люсенка, здравей, аз съм.

— Привет, — усмихна се момичето. — Къде си?

Артьом се запъна:

— На работа.

— Не си там. Къде си?

— Търсила ли си ме?

— Не. Къде си?

Механично повтаряният въпрос най-накрая свърши работа. Артьом настръхна:

— Полицията ли е у вас?

— Не. Къде си?

Артьом изтръпна:

— Люсенка, миличка, разбрах, кой е у вас. Дръж се. Кажи им, че отивам при Льоха, на вилата му. Ще извикам полиция, скъпа, не се бой, всичко ще бъде наред.

Той затвори.

— Артьом е на Ленинградската гара, отива на вилата на един свой съученик.

— Къде е вилата?

Артьом наистина се уплаши за Люся. Червените Шапки, а в това, че точно те са отишли при нея, той не се съмняваше, можеха да направят всичко. Можеше да й помогне само по един начин. Артьом набра „02“

— По-бързо, помогнете, убиват съседите!

— Говорете по-ясно.

— Съседите ми са търговци, имат фирма! В апартамента им влязоха четирима бандити, видях как удариха Сергей по главата, жена му пищи, в кухнята се чува от отдушника!!

— Кажете къде се намирате.

Артьом продиктува адреса на Люся и затвори.

— Къде отидоха? — Васкин огледа стаята и нещастно дръпна тръбата на парното.

— Тръгваха си, — сви рамене Люся. — И те търсеха Артьом.

— Проклятие. Къде ми е пистолета?

— На масата. Казаха, че такова пльокало не им трябва, — съобщи Люся. — Боли ли ви главата?

— Боли, — излъга Владик и с удоволствие усети нежното докосване на пръстите и. — Благодаря, Люся.

— Ти си толкова смел, Владик — усмихна му се младата жена. — Как се хвърли върху тях!

— Това ми е работата, Люся, — скромно отговори Васкин и се намести на пода, колкото му позволяваха белезниците.

— За първи път виждам истински герой, — прошепна Люся. — Искаш ли кафе?

— М-м… сигурно, да.

Черният полицейски автобус спря на съседната улица. Няколко човека заеха позиции под прозорците на квартирата, а Клим и шестима спецназовци влязоха във входа и се качиха до съответния етаж. Желязната врата, облечена в черна кожа със златист номер „22“ беше отворена, а ключалката явно насилена.

— Може да са още в жилището, — прошепна Клим под маската.

Получи се неясно, но спецназовците кимнаха. Думите така или иначе не се чуха, но в автобуса командирът беше казал, че в жилището може да има заложници, и явно напомняше за това. Лейтенант Изюбров, който стоеше най-близо до вратата, приклекна, и държейки в ръце тежкия АПС, изправи рамене. За разлика от много свои колеги, Изюбров остана верен на този стар и надежден модел автоматичен пистолет.

Клим вдигна длан с разперени пръсти. Пет секунди до атаката.

В апартамента започна да мирише на ароматно кафе и на Васкин му потекоха лигите.

— Да ти направя ли сандвич? — извика от кухнята Люся.

— Да! — Владик не беше ял нищо от сутринта.

— Със сирене или с шунка?

— Да!

— Добре. Между другото, на пода ли ще ядеш?

— Вързан съм.

— Ключът от белезниците е на перваза.

— Три!

Люся свали джезвето от котлона. Васкин се надигна и напипа ключа на перваза. Изюбров дълбоко си пое въздух и започна да го изпуска бавно, той правеше така винаги преди атака.

— Две!!

Люся се обърна към масата, на която стояха приготвените чаши и чинийка със сандвичи. Ключът не искаше да се завърти, Владик тихо изруга и го натисна. Изюбров вдигна пистолета.

— Едно!!!

Сержантът ритна вратата.

— Не мърдай!!

— Долу!

— Стой!

— Млъкни!!

— Ще стрелям!!!

Изюбров скочи в апартамента и се хвърли напред по коридора.

Грохотът в коридора накара Люся да подскочи. На вратата изникна могъща фигура с черна маска.

— Не мърдай!

Момичето изпищя и плисна врящото кафе от джезвето в очите на нападателя. Оглушителният рев се чу през няколко етажа. Изюбров се хвана за лицето.

— Убиха лейтенанта!

— Съпротивата е безполезна! — изкрещя Клим и стреля в тавана.

Грохотът в коридора накара Васкин да се свие. На вратата се показаха няколко фигури с черни маски. Люся извика, после се разнесе страшен рев и изтрещя изстрел. Васкин като тигър се хвърли към масата, взе пистолета и стреля няколко пъти в коридора. Чуха се звън от разбито стъкло и гръмки ругатни. Фигурите изскочиха навън.

— Съпротивата е безполезна! — се донесе от коридора, и Владик стреля на там още няколко пъти.

От кухнята се чу силен звук от удар и победоносния вик на момичето:

— Хванах го!

Васкин бързо презареди:

— Люся, жива ли си?

— Да! Хванах го!

— Обкръжени сте! — креснаха от стълбището. — Полиция!

— Каква полиция? — Васкин озадачено се огледа. — Не стреляйте, свой!

— Хвърли оръжието и излез с вдигнати ръце!

— Ще ме биете ли? — осведоми се той.

В коридора се замислиха:

— Кой си ти?

— Лейтенант Васкин, отдел за специални разследвания. Обадете се на Корнилов, той знае, че съм тук.

Този път на стълбището мислиха по-дълго:

— Какво става с нашия лейтенант?

— Жив е, — обади се от кухнята Люся, — само го ударих с тигана по главата.

— Защо викаше?

— Залях го с кафе.

От стълбището долетя гръмка ругатня.

Клим погледна сержанта, който стоеше на площадката с телефон в ръка:

— Какво?

— Корнилов потвърждава, че е изпратил тук лейтенанта си. Казва, че пречим на разследване. Ругае.

Клим тежко въздъхна:

— Добре, Васкин, влизаме, не стреляй.