Войните ги започват неудачниците

Глава 11

Москва, булевард „Ленинградски“,

27 юли, вторник, 14:41

На тази среща Корнилов отиде с метрото. След като изпрати Васкин при приятелката на Головин, а Палич — в управлението, той слезе на „Сокола“, излезе на улицата, запали, хвърли на стара просякиня няколко монети, обиколи, без да бърза огромната жилищна сграда, построена още по времето на Сталин, и се оказа в уютен двор, засаден с тополи и кичести храсти люляк. Бабичките от входа обсъждаха горещите световни новини, две млади майки, клатейки бебешките си колички, преглеждаха последния брой на „Космополитен“, а на пясъчника беснееше шумно стадо деца. Мирен летен двор, остров на спокойствието в напрегнатия столичен живот.

На бордюра, скрит в гъстата сянка на дърветата, сух старец в ненатрапчив сив костюм и смачкана панама чакаше Корнилов. В едната си ръка държеше старомодни слънчеви очила, а с другата местеше по прашния асфалт тънко клонче. Самотен пенсионер, който се крие от градската суета в тихата градинка. Може да е извел внуците си или да чака стар приятел за партия шах. Нито един поглед не би се задържал върху стареца за повече от секунда. Корнилов хвърли цигарата в близкото кошче и седна на бордюра. Никога не си позволяваше да закъснява на редките им срещи. Графикът на този „пенсионер“ беше много натоварен.

— Добър ден, Хенрих Карлович.

— Здравей, Андрюша, здравей, — мило отговори старецът, продължавайки да чертае по асфалта причудливи фигури. — Защо не си оставил цигарите досега? Имаш малки деца.

— В къщи не пуша, — каза Корнилов.

— Никъде не трябва. — Старецът вдигна безцветните си очи към майора. — Вече три пъти ги отказваш.

— Четири, — поправи го Андрей, — не става.

— Странно, — меко каза Хенрих Карлович. — Според мен имаш достатъчно силна воля.

— Може би просто не искам — предположи майорът.

Старецът поклати глава, Андрей се усмихна.

У семейство Корнилови често идваха гости. Баща му, главен конструктор на завод, свързан с отбраната, беше заклет театрал, обожаваше празниците, и не позволяваше на близките си да скучаят. Поети, артисти, учени, четене на нови произведения, оживени дискусии на всякакви теми заобикаляха Андрей от ранното му детство. В това ярко общество сухият и винаги спокоен мъж със странното име Хенрих Карлович изпъкваше не само с това, че перфектно говори английски, но и с умението си да цитира в оригинал не само класиката, но и съвременната чуждоезична литература. С какво се занимава, Корнилов разбра в последния клас на гимназията, когато тихият Хенрих Карлович предложи на сина на най-добрия си приятел да започне кариера във военното разузнаване. Андрей отклони предложението, но от тогава слушаше съветите на стареца с особено внимание.

— Прегледах документите, за които ме попита, — започна Хенрих Карлович. — Лебедев действително е служил в ГРУ. В спецназ е бил година, след това са прехвърлили в друго подразделение. Прекрасно знае испански и френски, уникален случай за дете от детски дом. Намерихме му работа, където да използва знанията си.

— Значи, досието му никога няма да го видя, — въздъхна Корнилов.

— Питай мен.

— Защо е напуснал?

— Всички напускат някога.

— Знаете ли с какво се е занимавал, след като е напуснал армията?

— Не е станал престъпник, това е сигурно, — бавно отговори старецът. — Игор беше възпитан другояче.

— Лебед?

— Така го наричаха.

— Загинал е в престрелка.

— Престрелките невинаги са криминални, Андрюша.

— Това ваша операция ли е било? — кисело попита майорът. — Имам предвид стрелбата на бул. „Вернадски“ и всичко, свързано с нея.

— Ние много рядко се провеждаме операции в страната, а и действаме по-внимателно.

Корнилов вярваше на думите на стареца. Въпреки, че беше доста разочарован. Ако Хенрих Карлович беше отговорил по друг начин, всичко си идваше на мястото, и делото щеше да приключи мигновено. Майорът се замисли.

— Той не е бил сам на мястото на престрелката.

— Лебед беше отборен играч. С разработването и ръководството на операциите по правило се занимаваха други хора.

— Имате ли предположения, с кого е бил?

Хенрих Карлович се усмихна:

— Винаги съм казвал, че загубихме много, когато ти отказа да ни сътрудничиш. Имаш желязна хватка.

Корнилов посегна към цигарите във вътрешния си джоб, но се спря и разсеяно оправи сакото си.

— Въпреки това?

— Игор напусна системата заедно с командира си. Много ценен играч, ако продължаваме да използваме същите термини.

— Резидент?

— Не — Хенрих Карлович сви устни. — Управлението, в което те работеха, се занимаваше с изпълнението на деликатни мисии.

Андрей очакваше подобен отговор. Дързостта, с която действаха нападателите на бул. „Ленински“, показваше богат жизнен опит и професионализъм.

— А как е възпитан този играч? — попита майорът. — Той би ли станал престъпник?

— В никакъв случай. Прекалено посредствено е за него.

— Вчера вечерта, — каза Корнилов, бавно подбирайки си думите, — вашият специалист по деликатните мисии е избил единайсет човека на бул. „Ленински“.

— Единайсет? Колко са били всичко?

— Толкова.

— Тогава всичко е наред.

— Той е опасен, Хенрих Карлович.

Старецът отрицателно поклати глава:

— Не. Но даже да се случи нещо извънредно, ние можем да го неутрализираме.

— Въпреки това аз много бих искал да поговоря с този човек.

— Намери го и поговори, — предложи старецът. — Извинявай, Андрюша, аз няма да ти помогна за това. Само ще добавя, че този, с който искаш да говориш, е обявен за безсрочно издирване в шест страни по света. Търсят го по име и външни белези, които отдавна са се променили. Той не оставя следи. Но даже да ти провърви, системата ще го прикрие.

— „Много ценен играч“?

Старецът се усмихна:

— Системата е вечна.

— Как се казва? — Корнилов знаеше, че едва ли ще му отговорят, но въпреки това попита.

— Това няма да кажа. Един съвет, Андрюша — не подавай официално запитване в Генералния щаб. Днес сутринта премахнах от досието на Лебедев всички излишни подробности. Повече от това, което ти разказах, няма да научиш.

Старецът стана, но не си тръгна.

— Имам молба към теб, Андрюша.

— Да, разбира се. — Корнилов също стана. — Слушам ви.

— Искам да прибера тялото на Игор, — тихо каза Хенрих Карлович. — Той трябва да бъде погребан с военни почести.

— Утре. — Майорът се закашля. — Нека вашите хора да дойдат утре.

— Добре. — Старецът хвърли клончето, и без да се сбогува, тръгна към улицата.

Щом остана сам, Корнилов запали, и гледайки дима, поклати глава. Пак празно. Системата не издава своите, значи, за спецназовската следа можем да забравим. Андрей извади от джоба си плика с обсидиановия нож, и за пореден път замислено го повъртя в ръцете си.

Частно фотостудио

Москва, улица „Плющиха“,

27 юли, вторник, 14:50

Марина лесно намери вратата на студиото. Тежка, желязна, облечена с черна изкуствена кожа и украсена с нагла кръгла шпионка, тя се намираше на задната страна на стара сталинска сграда. В дясно на стената беше написана ругатня на английски, и Марина се засрами заради московчаните. В родния и град предпочитаха да ругаят на руски, и се получаваше по-представително и разнообразно. Тя оправи блузката си, въздъхна и решително натисна звънеца.

Вратата се отвори веднага. Мъжът на прага внимателно я огледа и широко се усмихна:

— Марина?

— Да, здравейте.

— Аз съм Алик. Влизай.

Младата жена беше леко разочарована. Приятният баритон се оказа най-хубавото у фотографа. Иначе собственикът на студиото беше и по-дебел, и по-плешив, и по-нисък, отколкото предполагаше. Освен това беше облечен в джинси и бяла тениска, увиснала на белите му тлъсти рамене.

Момичето плахо пристъпи в полутъмния коридор.

— Внимателно, има стъпала.

— Благодаря. — Марина едва не падна от малката стълба.

Студиото се намираше в сутерена на сградата. В тръбите, минаващи през коридора, течеше вода, а в тъмния ъгъл нещо подозрително шумолеше.

— Мислех, че работите в мансарда.

— Това е важно за художниците, — обясни Алик. — Светлина, нали разбираш. За фотографите е по-лесно, светлината така или иначе е изкуствена.

— Разбирам.

Те минаха през дългия коридор, пълен със стари прашни мебели, и влязоха в силно осветено помещение с малък подиум до девствено бяла стена.

— Разполагай се, — мъжът неуверено се размърда. — Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

— Ей сега. — Той влезе в съседната стая. — Чувствай се като у дома си.

Марина остави куфара си до дивана и се огледа. Няколкото професионални камери, разположени на стативи около подиума и мощното осветителско оборудване предизвикаха у нея уважение. Тя плахо прокара пръсти по матовата страна на най-големи фотоапарат и поклати глава. В толкова сериозно студио попадаше за първи път. Освен оборудването, дивана, малка масичка и няколко кресла, в стаята нямаше нищо, за това пък свободните стени бяха украсени с фотографии, предизвикващи у нея жив интерес. Блондинки и брюнетки, кестеняви и червенокоси, пищни красавици и гъвкави пантери, весели, страстни, примамващи, горещи. Някои даже твърде горещи, фотографът явно балансираше на ръба на порнографията, и Марина се изчерви — опитът и на модел се изчерпваше с няколко снимки по бански.

— Изучаваш конкуренцията? — Алик влезе в студиото. — Някои от тях са в „Елит“, „Ред старс“, на кориците на „Космополитен“ и „Вог“, по подиумите в Париж…

— В Париж? — недоверчиво се обърна към него Марина.

Клатейки се, Алик се приближи до стената и посочи с пръст фотографията на прелестна блондинка, изящно извита на черен стол.

— Работи с „Версаче“. Аз я открих. Горд съм.

Марина внимателно се вгледа във фотографията.

— С какво е по-добра от мен?

— Правилно, — захили се Алик. — С какво? С нищо! Някога и тя дойде тук, в този сутерен, без пари, без минало, без настояще, но с огромни, горящи очи. Сега има всичко.

Марина пак погледна блондинката, която имаше всичко.

— Блъскаше се като луда, — продължи фотографът и се приближи до камерата, — само дето не нощуваше тук. Побърка и мен, но постигна своето. Приближи се. — Марина се обърна. Ярка светлина заливаше подиума. — Застани в центъра.

Младата жена се подчини.

— От къде си?

— От Сморчанск.

Камерата зажужа.

— Сморчанск, Сморчанск, — фотографът пробваше името на вкус. — Някъде в Украйна?

— На границата.

Камерата жужеше. Ярката светлина светеше право в лицето и, и тя с усилие различаваше белите рамене на фотографа.

— Не се мръщи. На колко си години?

— На осемнайсет.

Камерата жужеше.

— Оправи си косата.

Момичето вдигна ръка.

— По-бавно, задръж така.

Камерата жужеше.

— Завърти се и гледай в обектива.

Камерата жужеше.

— Разкопчай си блузата.

Прекъсване. Алик спокойно гледаше смутеното момиче.

— Проблем?

— Нямам нищо отдолу.

— Знам, — кимна фотографът. — Повярвай ми, често ще чуваш тази фраза, и именно тогава, когато нямаш нищо под блузата. Наклони си главата, леко отвори уста и бавно, с две ръце разкопчавай копчетата. Разбра ли?

Момичето кимна.

— Направи го.

Вцепенените и пръсти с мъка се справиха с непослушните копчета.

— Разтвори я широко!

Камерата жужеше.

— Усмихни се!

Малко по-късно, когато вече седяха в креслата един срещу друг, Алик запали дълга черна цигара и се усмихна:

— Фотографиите, които направихме сега, нямат художествена стойност. Това е просто проба.

— Разбирам, — тихо каза Марина.

— Исках да видя как се държиш пред камера. Разстрои ли се?

— Не.

— Очите ти са тъжни.

— Не е заради това.

Фотографът тръсна пепелта от цигарата и внимателно погледна момичето:

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Няма да настоявам, но все пак трябва да знам нещо за теб. Родителите ти знаят ли къде си? — Марина мълчеше. — Значи, не.

Той допуши цигарата, смачка я в пепелника, и тихо попита:

— Баща ти много ли пие?

— Втори баща. Да, пие. Жал ми е за мама, но ще и се обадя, ще и кажа къде съм.

— Разбира се. — Алик се протегна. — Къде си отседнала?

— Не съм мислила за това.

— Имаш ли познати в Москва? Или роднини?

— Не.

— Добре, ще измислим нещо. — Фотографът стана. — Сега ще донеса кафе, неудобно е, предложих на момичето кафе и забравих, като последния чеп.

Марина се усмихна. Докато Алик действаше в кухнята, тя оправи дрехите си и окончателно се успокои. Сега дебеличкия Алик почти и харесваше. Очичките му наистина бяха мазни, но това явно беше професионално. И останалите не чак толкова много фотографи, които беше виждала, имаха същите лепкави очи. Събличащи.

Добре, каза си Марина, това е просто още една крачка.

Тя отново намери фотографията на блондинката на стената. И аз ще отида в Париж. Ще пробия.

— Пий по-бързо — докато е топло. — Алик неочаквано излезе от кухнята, и я стресна.

Той внимателно остави на масичката поднос с две чаши кафе и чинийка със сандвичи:

— Яж.

— Благодаря. — Марина се върна в креслото. — А как я забелязаха?

— Кого? — Фотографът учудено вдигна вежди. — А, нея… Това е дълга история. Яж сандвичите, може би за последен път ядеш за удоволствие.

Кафето беше много силно.

— Защо?

— Фигурата, Маринка, фигурата. Това е твоят капитал.

— Да не би нещо да не ми е наред? — неочаквано кокетно произнесе момичето.

— Точно обратното. — Малките очички бързо пробягаха по тялото и. — Но трябва да е винаги така, докато си в нашия бизнес.

— Вече в бизнеса ли съм?

— Разбира се, но засега с единия крак.

— С кой от двата? — Марина се засмя и протегна стройните си крака.

Главата и шумеше. Вчера тя, самотна, малка, избягала от дома си провинциалистка, плачеше в задимения край на вагона, гледайки как влакът я носи в неизвестността, а той, както се оказа, я носеше към мечтите и. Марина искаше да се смее.

— С този — Алик се приближи към креслото и, седна на облегалката и погали лявото и бедро.

Докосването беше приятно, но лицето на фотографа кой знае защо започна да се размива.

— Аз нещо… — заплитайки език, произнесе Марина, — аз…

Чашата се изплъзна от пръстите и останалото кафе се разля по креслото. Главата на момичето падна на гърдите. Алик се ухили, вдигна чашата, сложи я на подноса и свали от колана си телефона.

— За абонат 16661, — тихо каза той, чувайки гласа на оператора на пейджинг компанията. — Спешно се обади на Алик.

Фотографът отнесе мръсната посуда в кухнята и отново запали. Винаги ставаше нервен, когато в студиото имаше дрогирани момичета.

Абонат 16661 се обади много бързо, след по-малко от пет минути. Той винаги се обаждаше бързо.

— Имам пратка, — съобщи Алик.

— Много добре, ще дойдат за нея до половин час.

Абонат 16661 никога не лъжеше, и щом кажеше „половин час“, значи Алик имаше на разположение трийсет минути. До секунда.

За какво му трябваха на тайнствения абонат 16661 момичетата, Алик се опитваше да не мисли. Единственото, което притесняваше фотографа, беше вероятността поръчителят да поиска да се отърве от него, защото знае твърде много. За това фотографът беше много внимателен при избора на момичета и не задаваше въпроси. Нямаше намерение да излиза от бизнеса. Не беше глупак.

Тези, които дойдоха, фотографът ги знаеше. При него винаги идваха тия двамата — яки руси момчета. Без да поздравяват, даже без да му кимнат, те влязоха в студиото и огледаха момичето.

— Колко ще спи? — попита по-високият.

Той винаги питаше това.

— Още два часа.

Вторият му подаде плик.

— Пет. Шефът каза, че договорът… — той млъкна, а фотографът изстина. — Договорът продължава. Действай.

Той винаги казваше тази фраза така, с пауза, заставяйки Алик да трепери в очакване на: „Договорът приключи. Довиждане.“

Двамата измъкнаха Марина от креслото, и я повлякоха към изхода на студиото. Фотографът не отиде да ги изпрати.

След като входната врата се затръшна (те винаги затръшваха вратата и караха Алик да подскача), фотографът извади плика и преброи парите. Точно пет хиляди, не е лошо за половин час работа.

Усмихвайки се, той отвори камерата и освети заснетата лента.

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“,

27 юли, вторник, 16:10

Докато разпитваше роднините и близките приятели на потърпевшите, Шустов не изпитваше емоции. Не, по време на разговора той им съчувстваше, подкрепяше ги, даже можеше да пророни по някоя сълза, или да помълчи двайсет-трийсет минути, държейки потресения човек за ръката, но това беше само външно. Вътрешно Сергей си оставаше хладен професионалист и безстрастно фиксираше фактите, които го интересуваха. Той работеше. Трябваше му информация, не болката на тези хора.

Мъжът тихо подсмръкна. За първи път от петнайсет минути, докато Шустов се правеше, че преглежда документите, събеседникът му даде признаци на живот. Това вече беше нещо. Шустов сложи на бюрото бутилка минерална вода, с коляно натисна копчето за включване на скрития под плота диктофон и отново загледа сложените пред себе си документи.

Лев Василиевич Молочански, на петдесет и две години, собственик на преуспяващ магазин във Воронеж. Шустов вдигна очи — скъп костюм, хубава вратовръзка, златен часовник. Лъскава опаковка, но самият Лев Василиевич изглеждаше много зле. Сива, набръчкана кожа, угаснали очи, безсилно лежащи на масата ръце. Единствена дъщеря. Шустов погледна справката пред себе си — точно така. Молочанская, Екатерина Лвовна, осемнайсет години, приложена снимка. Сергей отново погледна събеседника си. Няма нищо общо с баща си. Ярка брюнетка, ръст сто осемдесет и два, намерена в Терлецкия парк. Деветата жертва на Вивисектора. Също като останалите случаи, аутопсия с изваждане на всички вътрешни органи. Приложени снимки. Личността е установена по отпечатъците от пръстите. Момичето е било замесено с наркотици, но богатото татенце го е измъкнало.

— Ще пийна. — Молочански с треперещи ръце си сипа вода и веднага я забрави.

Шустов извади протокол за разпит и записа необходимите данни: име, фамилия…

— Той не е пипнал моето момиченце, — глухо каза Лев Василиевич, като че ли това не се побираше в главата му, — даже не я е пипнал… Защо я е убил? Защо?

Капитанът също искаше да знае това. Вивисекторът не изнасилваше жертвите си, въпреки, че винаги избираше млади и сексуално привлекателни момичета. Той само ги отваряше, още живи, и се наслаждаваше на мъченията и виковете. Психиатрите, към които се обърна полицията, развиваха различни теории, а Вивисекторът продължаваше да убива.

Тринайсет жертви.

— Катенка казваше, че ще стане известна, че ще я слагат на кориците, — продължи Молочански. — Аз не исках това, не го разбирах, и сега не го разбирам. Тя замина… практически, избяга.

„Романтика, — помисли Шустов, докато кимаше, — пак тая проклета романтика. Момичетата искат успех, Париж. Идват в Москва, за да се качат на подиума, а отиват в моргата“.

— Знаете ли при кого е отишла? — внимателно попита капитанът. — Имала ли е приятели тук?

— Нищо не знам. Преди няколко месеца Катенка разправяше, че иска да се пробва като модел, а аз и казах да си го избие от главата. Повече не е говорила с мен.

Шустов си играеше с молива.

— А съпругата ви? Възможно е с майка си Катя да е споделила повече.

— Тя е с инфаркт. Сега не може да отговаря на въпроси.

— Извинявайте.

Молочански неочаквано вдигна очи и втренчено погледна Шустов:

— Какво ще стане с тоя боклук, когато го хванете?

Сергей спокойно издържа напрегнатия поглед на събеседника си, докато трескаво обмисляше как да отговори така, че Лев Василиевич да му повярва.

„Знаеш нещо, — разбра Шустов, — и се чудиш към кого да се обърнеш — към нас или към бандитите. Към този, който ще ти помогне да отмъстиш.“

— Какво ще стане с него? — бавно повтори Молочански.

Сергей изключи диктофона:

— Корнилов каза, че няма се опитваме да го заловим жив. — Шустов си сипа вода. — Надявам се, че сте чували за майор Корнилов.

Няколко дълги секунди бащата на загиналото момиче дълбаеше с поглед очите на капитана, а след това бавно допи водата в чашата си. Ръцете му вече не трепереха. Шустов включи диктофона.

— Вярвам ви, — произнесе накрая Лев Василиевич, — затова ще ви кажа, каквото знам.

Той извади от джоба на сакото си черен тефтер и го сложи на масата.

— Катенка забрави в къщи ето това.

Той извади от тефтера листче с московски телефон и името „Алик“.

— Аз мога да го намеря и сам, както разбирате, но ви вярвам.

В тъмнината

Москва, 27 юли, вторник, 16:16

Беше и все едно. Не усещаше нищо. В тъмнината наоколо не усещаше вече дишане, не чуваше въздишки и шепоти. Някога, много отдавна, бяха четири или пет, вече не си спомняше. Понякога тихо си говореха, опитваха се да се подкрепят в кошмарната, миришеща на жасмин тъмнина, и чакаха да се появи Той. Не знаеха кой е Той, само се досещаха и безумно се страхуваха от това.

Всички те бяха чували за Вивисектора.

Сега беше останала само тя, и й беше все едно. Свита на кълбо, седеше до мраморната колона и тъпо гледаше тънките вериги около китките си. Дължината им позволяваше да седи на пода и даже да направи една-две крачки около колоната и да раздвижи схванатите си мускули. Вериги имаше и на краката и. Много отдавна, когато я доведоха в тази ужасна тъмна стая, тя се опита да се освободи от веригите. Като луда триеше неподатливия метал, нарушавайки тишината с яростни, стържещи звуци, но всичко беше напразно — въпреки, че изглеждаха крехки, веригите бяха много здрави.

Светлина. Някой слизаше по витата стълба, носейки лампа.

Тя вдигна глава, присвивайки очи под заплетената коса срещу ярките, пронизващо ярки лъчи, и промълви нещо.

— Здравей, мила, здравей, — тихо каза Той. — Само ти ми остана.

Мекият ласкав глас събуди мозъка и, напомни и нещо важно и много страшно. Той винаги слизаше по стълбата, носеше със себе си светлина, а след това се разнасяха виковете. Страшни, умопомрачителни викове. Беше дошъл нейният ред.

— От какво се изплаши, мила?

Тя усети как се опъват веригите и се надигна. Веригите дърпаха ръцете и краката настрани и разпъваха младата жена върху студената мраморна колона. Тя искаше да закрещи, но пресъхналите устни не се подчиняваха, и от тях излезе само хриптене.

— Пийни, мила, пийни.

Тя жадно се впи в поднесената чаша и ледената изворна вода изгори устните и, потече по гърдите и брадичката и донесе блажено облекчение.

— Точно така, добре. — Той търпеливо изчака момичето да се напие. — Сега ще те избършем. Виж колко си разляла.

Тя усети как Той, работейки ловко с ножиците, внимателно, почти нежно сваля дрехите и. В краката, шумолейки тихо, паднаха остатъците от леката блузка, поличката, и тънките дантелени гащички. Гола, разпъната на студения камък, тя усещаше колко е беззащитна под втренчения му поглед.

— Студено ти е, — тихо се засмя Той. — Настръхнала си.

Той внимателно махна от раменете косите й и закопча на шията и тежка огърлица. След това погали малките и гърди, задържа пръсти на розовите зърна, неочаквано се наведе и нежно прокара език по тях, накара ги да се напрегнат, да станат твърди и предизвика топла вълна ниско в корема и. Зашеметена, изплашена, тя несъзнателно се поддаде на ласките на непознатия. Той го усети, и леко, почти неусетно прокара ръце по бедрата й и бавно застана на колене пред нея. Младото тяло бързо реагира на действията му, момичето потръпна от желание. Тя чувстваше, че всяко докосване я води все по-близо и по-близо до сладкия, ослепително прекрасен взрив на наслада. Задиша тежко, прехапвайки устни.

— Много добре, много добре, — тихо прошепна Той.

Но младата жена не го чуваше. Протяжен стон се откъсна от устните и. Тя потрепери и бавно се отпусна.

— Много добре, — заключи Той.

Като видя тънката струйка кръв по долната и устна, Той отначало се намръщи, но след това широко се усмихна:

— Страстна си, мила. Чуваш ли ме?

Тя покорно кимна с глава.

— Почувства ли го?

Тя отново кимна.

— Чудесно. — Усмивката му стана тъжна. — Значи ще почувстваш и ТОВА.

Навеждайки очи, тя видя в краката си малка масичка, на която бяха подредени тънки, хищни инструменти с изящно гравирани дръжки от слонова кост. Скалпели, ланцети, някакви странни кукички… Пръстите на Вивисектора разсеяно преминаха по тях.

— Готова ли си?

— Недей. — Тя в ужас следеше приближаващата се стомана.

— Готова ли си? — повтори маниакът, поглъщайки животинския и страх. — Ти усещаш всичко, мила, готова ли си да усетиш ТОВА?

Тя започна да крещи.