Войните ги започват неудачниците

Глава 8

Московско полицейско управление

Москва, ул. „Петровка“

27 юли, вторник, 08:23

Шустов връхлетя в кабинета в девет и половина, носейки стек минерална вода „Светият източник“.

— Кошмар, — започна той, оглеждайки задимената стая, — истински кошмар.

Синкавата мъгла създаваше причудливо променящи се облаци между бюрата. Климатикът отдавна не работеше, и Шустов, който беше непушач, остави минералната вода на масата и демонстративно отвори широко прозореца:

— Кошмар.

— Не изглеждаш добре, — обади се Корнилов, поглеждайки го бегло. — Тежка нощ?

— Меко казано… Чакай да пийна.

Капитанът тежко седна на мястото си, измъкна от стека бутилка, отвори я и с удоволствие я надигна.

— Някакъв празник? — попита майорът, докато слушаше ритмичното бълбукане.

— Де да беше. — Сергей остави празната бутилка и изтри устни с опакото на ръката си. — Всичко гори, — оплака се той и потупа огромното си шкембе, — пари.

— Разбрах.

— Нищо не си разбрал. — Шустов посегна за нова бутилка. — Галка вчера ме замъкна в поредния ресторант, някакви художници и го препоръчали. Казва се „За стомаха“. Знаеш ли го?

— Не. Добра ли е кухнята?

— Похвалили я, — капитанът с мъка се откъсна от бутилката, — гадове.

Корнилов изсумтя. Сергей беше главният гурман на управлението, и от постоянното инспектиране на екзотични ресторанти беше пробвал практически всички световни кухни. Галка, пълната му и весела жена, напълно споделяше страстта на мъжа си към хубавото ядене. Тя водеше светската хроника в „Комерсант“ и получаваше информация за ресторантите от напълно достоверни източници.

Бълбукането спря и празната бутилка полетя към кошчето в ъгъла.

— Знаеш ли, — призна си Шустов, замислено претегляйки в ръка следващата половинлитрова бутилка, — вчера май прекалихме.

— Сериозно?

— Точно така — Очите на Сергей пламнаха. — Представи си — носят плато на два етажа, толкова! — Капитанът разпери ръце. — Даже по-голямо. Отдолу — огън, отгоре, — той примлясна, — четири вида дивеч, ситно кълцано, зеленчуци, всичко това в сос, и бълбука, съска, клокочи. Пробвах едно парченце, майко мила, огън! Пламък! Остро, парещо, топи се, потресаващо вкусно, но не може да се яде! — Шустов отново надигна бутилката, явно спомените отново запалиха пожара в стомаха му. — Една хапка — глътка вино, иначе всичко гори, просто те изгаря отвътре! Как го изядохме, акъла ми не го побира! Сервитьорите, всички, даже готвачите изскочиха да гледат!

— И да се сбогуват.

— Явно. — Шустов повъртя бутилката в ръце и въздъхна. — Това е вторият стек, един изпих през нощта. Галка не можа да отиде на работа, болна е.

Отново се чу бълбукане.

— Как, казваш, че се нарича? — попита Корнилов.

— „За стомаха“.

— Ястието как се казва, за да не си го поръчвам.

— А… Навски шурк, даже шуркь.

— Шуркь, — повтори майорът. — Мексиканско?

— Май асирийско… Не запомних.

— Не е типично за теб.

— В моето състояние… — Бутилката свърши. — Цяла нощ не съм спал.

— Аз също.

Капитанът веднага се стегна:

— На „Вернадски“ ли беше?

— Да. — Корнилов разтърка очите си. — Натресоха ни пукотевицата.

— Мамка му! Чемберлен?

— Не знам — Корнилов стана и се протегна, — не е неговият почерк. Като прочетеш отчета, ще видиш.

— А Вивисектора?

— Продължаваме. Освен това ще трябва ти да се занимаваш с него, аз ще бъда зает.

— Прекрасна новина.

— Свиквай.

Майорът запали и бавно се приближи до отворения прозорец. Въпреки ранната сутрин по „Петровка“ вече щъкаха автомобили.

— Нямаме много време. Мина ли през дежурните?

— По дяволите — Шустов виновно разпери ръце. — Извинявай, Кирилич.

— Добре, после ще отидеш, слушай сега. — Корнилов силно дръпна от цигарата. — Днес имам среща с Молочански, от Воронеж.

— Бащата на момичето, което откриха в Терлецкия парк? — намръщи се капитанът. — Деветата жертва на Вивисектора.

— Да. Ще говориш с него.

— Разбрах.

— Днес ще бъда в движение, ако има нещо — на мобилния.

— Някакви следи? — поинтересува се Шустов.

— На „Вернадски“ видях бавареца на Мрънкалото, — бавно отговори Корнилов.

Сергей, който отново беше надигнал бутилката, едва не се задави:

— Той никога не се показва.

Бандит от такъв калибър наистина нямаше какво да прави на мястото на престрелката.

— Този път се показа. — Корнилов угаси цигарата. — Имам среща с него днес.

— Кого ще вземеш със себе си?

— Студента.

— Васкин? Не е ли рано?

— Да свиква.

— Той къде е, между другото?

— Събира сведения за сградата на бул. „Вернадски“. Ще видим, как ще се справи.

— Ще видим, защо да не видим — съгласи се Шустов. — Ще го оставиш ли?

— Първо ще видя как работи.

— Ясно.

— Малко свежа кръв няма да ни навреди, тука някои идват с махмурлук на работа и даже не минават през дежурните, за да прочетат сводката.

— Отивам, отивам. — Капитанът обидено засумтя, но не успя да стане от стола.

Телефонът на майора зазвъня.

— Чакай малко, — каза Андрей и вдигна слушалката. — Корнилов.

— Ти, Корнилов, ходил ли си днес при дежурните? — чу той бавния плътен глас на генерал Шведов.

— Съвсем не, господин генерал, — уставно отговори майорът, закри микрофона с ръка и гневно изгледа заместника си.

— Много работа? — ехидно попита началникът на Московското полицейско управление. — Хубаво е, че работиш.

Шведов затвори.

— Веднага при дежурния!

Сергей изхвърча като куршум от стаята. Корнилов стоеше на телефона — той прекрасно знаеше, че Шведов обича да вдига скандалите на части, за да се получат по-добре. След две минути телефонът отново зазвъня.

— Корнилов.

Сега генералът вече крещеше:

— Знаеш ли до къде ми е тоя Вивисектор! Вчера кметът ми три сол на главата за липса на резултати, като че съм някакво детенце, а днес има още един труп!!!

Отново прозвуча сигнал свободно и Корнилов остави слушалката.

— Кирилич, нова жертва, — в кабинета влетя Шустов, — на „Ходинка“. Тринайсетата.

Майорът посочи с глава телефона.

— После.

Шустов с разбиране кимна и седна на ръба на стола си. Не се наложи дълго да чакат, следващото позвъняване дойде след минута.

— Корнилов, имаме седмица да хванем Вивисектора, — уморено изговори Шведов. — Кметът ще се съгласи на толкова. Въпросът е, да не намираме нов труп всеки ден. Ако до тогава не го хванем, данъкоплатците ще изядат кмета, а ние ще си търсим друга работа.

— Разбрах, — твърдо каза майорът.

— Нещо изскочи ли?

— Нищо съществено.

— Вечерта при мен на доклад.

— Не мога вечерта, Аркадий Лвович, утре сутринта.

— В осем при мен.

— Слушам.

Корнилов остави слушалката и погледна капитана:

— Какво имаме?

— Както обикновено, — сви рамене Шустов, — мъртва девойка, завита в бяла тъкан. Отивам там.

— Добре. Не забравяй Молочански.

— Обиждаш ме!

Телефонът отново зазвъня.

— Корнилов!

— Здрасти, Кирилич, как си?

Полковник Виноградов, дежурен за града.

— Горе-долу, Василий Василевич, — призна майорът. — Има ли нещо за мен?

— На „Покровка“ е имало престрелка, съобщиха, че, са работили някакви рокери с червени кърпи.

— Проклятие! Благодаря, Василий Василевич! — Корнилов тресна слушалката и се обърна към Шустов: — Имам престрелка, тръгвам.

Замъкът, щабквартирата на Великия Дом Чуд,

Москва, булевард „Вернадски“

27 юли, вторник, 10:07

Чудите бързо отстраниха щетите от щурма в Замъка. По оградата, вратите, прилежащата територия и вътрешния двор вече нямаше следи от нахлуването на Червените Шапки. Всичко беше чистичко, подредено, прекалено ново, и кукленския му вид рязко контрастираше с настроението в Замъка. Мрачни, стегнати лица на гвардейците, гневни жестове и яростни погледи в очите на бойните магове. Над щаб квартирата на чудите витаеше духът на отмъщението. Сантяго не трябваше да се оглежда, за да го усети.

Комисарят остави своя Ягуар до стълбището, и съпроводен от мрачния де Гир, се качи в тронната зала. Този път го чакаха само главата на Ордена и магистрите на ложите.

— За какво си дошъл, нав? — без да поздрави, попита великият магистър.

— Да поговорим какво става тук… — провлачвайки думите, отговори Сантяго, — след вчера. Виждам, че вече сте поправили вратите. А с КАМАЗ-ите какво направихте?

Това беше лоша шега предвид настроението на чудите. Някой от магистрите тихо изруга, но вождът мълчеше, признавайки правото на госта да ги упреква за грешките им, и вбесените рицари недоволно притихнаха.

— Едва ли си дошъл да ни се подиграваш, нав, — глухо каза де Сент-Каре.

Комисарят разбра, че е прекалил, и премина на делови тон.

— Великият Дом Нав би искал да знае какво смятате да правите.

— Това е очевидно. — Лицето на великия магистър беше непроницаемо. — Нанесоха ни оскърбление.

— Правилно, — съгласи се Сантяго. — На подобни неща трябва да се реагира. Но на първо място аз бих помислил как да върна Амулета.

— Недей да ни учиш… — започна Нелсън Бард, но великият магистър го прекъсна.

— От къде знаеш за Амулета?

Сантяго скромно се усмихна.

— Разбирам, — де Сент-Каре въздъхна. — Тъмният Двор винаги е в течение.

— Амулетът, — напомни комисарят.

— Като разбием Червените Шапки, ще си приберем Източника.

— Сигурни ли сте, че те ще се бият с вас? — попита комисарят и спокойно издържа втренчения тежък поглед на великия магистър. — Южният Форт е празен, доколкото знам. Червените Шапки са се разпръснали из града.

— Ще намерим леговището на Вестителя, — обади се де Гир. — Амулетът е у него.

— Така е по-добре! — Сантяго одобрително кимна на съобразителния чуд. — Но как ще търсите това леговище?

— Ще вземем пленници, — отряза Нелсън Бард, — те ще кажат.

Навът се намръщи.

— Вече опитахме. За съжаление, редовите Червени Шапки не знаят, къде е магьосникът, а главатарите им се крият много старателно. Освен това, вече сте се срещали с Вестителя лице в лице.

— Този път ще бъдем готови!

— Какво предлагаш, нав? — попита де Сент-Каре.

— Вестителят е заплаха за всички в Тайния Град, — бавно отговори Сантяго, — за това моят господар отново предлага да се договорим.

— А защо трябва да вярваме на теб?! — викна Нелсън Бард.

— Например, защото Червените Шапки не можаха да вземат Амулета.

— Какво?! За какво говори? Обясни! — възбудено се развикаха магистрите.

— Наемниците ми го прихванаха, — обезоръжаващо се усмихна Сантяго. — В момента нямам връзка с тях, но съм сигурен, че Амулетът все още е у тях.

— Ти си следил Замъка!

Комисарят не успя да отговори.

— Сега това не е важно, — бързо каза де Сент-Каре. — Тъмният Двор е известен с предпазливостта си.

— Благодаря, — с достойнство се поклони навът. — Мога ли да предложа нещо?

Великият магистър кимна.

— Текущата криза засяга интересите на всички Велики Домове, — без да бърза, започна комисарят. — Вестителят дойде, за да ни унищожи, и ще иска да го направи на всяка цена. Знаем, че той трябваше да оглави Великия Дом Люд. Не е ясно защо това не се е случило, което означава, че е много вероятно армията на Зеления Дом да застане на негова страна.

Рицарите тежко въздъхнаха — без Картагенския Амулет война с друг Велик Дом би била чисто самоубийство.

— За това най-важно е да знаем, може ли Тъмният Двор да разчита на Ордена? Ще подкрепите ли нашите решения?

— Стига те да не носят вреда на Ордена, — незабавно отговори великият магистър.

— Разбира се, — успокои го Сантяго. — Параметрите на нашия съюз са ми добре известни. Освен това, моля да не се вдига много шум по отношение на Червените Шапки. Челите са обезпокоени от атаката и излишна реклама не ни е нужна.

— Лесно ти е да приказваш! — извика Нелсън. — По ръцете им има чудска кръв…

— Навска също! — рязко го прекъсна комисарят. — Преди един час Червените Шапки убиха моя помощник — Ортега!

Настъпи зловеща тишина. Убийството на нав беше изключително рядко събитие в Тайния Град и винаги се наказваше сурово. За това най-изненадващ беше фактът, че този път тъмният Двор не бърза с отмъщението.

— Трябва ни Вестителят, не Червените Шапки, — завърши навът. — Той е прекалено силен, и можем да го победим само заедно.

— Няма да започваме бойни действия без съгласието на Тъмния Двор, — произнесе де Сент-Каре.

— Мъдро решение, — поклони се Сантяго.

— Капитан де Гир ще представлява интересите на Ордена и ще осъществява оперативна връзка, — твърдо продължи старецът. — Ще го държите в течение на всичко, което става.

— Разбира се, — отново се поклони навът. — А сега бих искал да чуя подробен отчет за битката ви с Вестителя. В светлината на предстоящите събития тази информация е много важна.

Москва, улица „Покровка“

27 юли, вторник, 10:26

На „Покровка“ имаше задръстване. От трите ленти само една беше отворена и колоната автомобили стигаше чак да Стария площад. Колите бяха навсякъде — по тротоарите, в насрещното, във всички околни дворове и пресечки. Изправени на нокти, водачите енергично нервничеха, като подкрепяха гръмките си ругатни с истеричен вой на клаксоните. Щъкащите наоколо полицаи още по-енергично псуваха в отговор, но не можеха да направят нищо друго — нямаха право да прекъсват работата на експертите, които събираха улики около разбития Ягуар.

Корнилов остави служебната волга на „Садовое“ и отиде на местопроизшествието пеша, добре, че не беше далече. Той мълчаливо огледа обстановката, изслуша мнението на някакъв водач за взривовете по улиците на града изобщо и действията на полицията в частност, извади цигарите си, запали, и чак след това повика един от експертите.

— Бомба?

— Противотанков гранатомет. — Експертът изтри ръце в панталоните си и весело погледна Андрей. — Кумулативен снаряд, стреляли са от другата страна на улицата. Оставили са го на мястото. Добър ден, Кирилич.

— Добър ден, Льоша, — извиняващо отговори Корнилов и веднага попита: — Оцелели?

Експертът доволно взе предложената цигара, запали, без да бърза и всмука дима:

— Според разказите на очевидците, водачът е оцелял и се е измъкнал от машината сам. Аз лично не вярвам в това.

— Не е лесно да повярваш, — съгласи се майорът. — Какво се е случило след това?

— Някакви момчета с червени кърпи са го доубили. — Льоша се усмихна и показа на Корнилов плик с някакъв странен нож. — С това нещо.

— Какво е това?

— Нож, обсидианов нож! Само в музея съм виждал такова нещо!

— Обсидианов? — намръщи се Корнилов. Също като хеликоптера на „Вернадски“!

— С какво е изцапан?

— Хубав въпрос, — поклати глава Льоша. — Изглежда като битум, нали?

Майорът вдигна плика към очите си. Гъстата черна течност по острието на ножа изобщо не приличаше на кръв.

— Така ли го намерихте?

— Ъ-хъ. Наоколо няма никаква смола.

— Какво е станало с тялото?

— Взели са го. — Експертът добродушно сви рамене. — Това не е важно. Чу ли какво е станало в моргата? Откраднали са петнайсет трупа.

— Какво?! — повтори майорът.

— Да не си паднал от луната? — изумено отговори експертът. — И за хранилището не знаеш, нали? Цялото управление шуми, шефовете са се побъркали! Скандал!

— Какво се е случило? — прекъсна го Корнилов. — Какво са откраднали?

— Всичко, донесено от „Ленинградски“ и „Вернадка“, — задърдори Льоша. — Изчезнали са всички трупове от моргата, и всички веществени доказателства от хранилището. Най-интересното е, че са взели само това, което е докарано тази нощ. Казват, че в хранилището на един рафт лежали автомат от „Ленински“ и половин килограм кокаин, взели са само автомата, кокаина не са го пипнали…

Корнилов злобно изрита гумата на близката кола.

— Как се е случило?

— Никой не знае. Охраната нищо не може да каже, а са три поста! Мистерия!

— Мистерия? — изгрухтя майорът. — Майтап ви се вижда, вашта мама… Мистерия! Всичко сте осрали! Цялата работа отиде на майната си!…

— Кирилич, ти какво?! — изумено попита експертът, който за пръв път виждаше сдържания Корнилов в подобно състояние.

— Всичко е наред — Андрей дойде на себе си. — Всичко е наред, извинявай. — Той въздъхна дълбоко и запали нова цигара. Ръцете му трепереха. За първи път се сблъскваше с подобно нещо. — Слушай, Льоша, ти нали си майстор по всичко, я виж това.

Корнилов извади плика със счупения телефон, намерен на мястото, където падна хеликоптерът, и го подаде на експерта. Льоша внимателно го извади, повъртя го в ръце и изсумтя. После изрови от джоба на комбинезона си мъничка отвертка и окончателно довърши това, което беше останало от него.

— Да не счупиш нещо, — измърмори Корнилов.

— Няма какво повече да се счупи, — весело отговори Льоша. — Да не са те били?

— Не, изпуснах го от покрива. Какво ще кажеш?

Експертът сладко примлясна:

— Прелест, просто прелест, даже има достъп до интернет!

— Говори по същество.

— Дай ми го за един ден, и ще ти кажа всичко.

— Няма да ти го дам, — след кратък размисъл каза Корнилов, — давай и ножа, нека да стои в мен.

— Както кажеш.

Льоша послушно връчи на майора вещественото доказателство.

— Да не се обидиш — Андрей отново запали и се обърна към Ягуара.

— Автомобилът е бил паркиран до тротоара, — прошепна той, — значи, водачът е дошъл при някого.

— Или се е срещнал с някого на улицата, — без да се обръща, се обади експертът.

— Да се надяваме, че не е, — въздъхна майорът и огледа съседните къщи. — Наоколо няма много офиси.

Прекъсна го звънене на мобилен телефон, неговият. Корнилов го извади:

— Андрей Кирилович? Мехраб съм. Мрънкалото ви кани в ресторант „Златната подкова“ днес в 13:30.

— Ще отида. Благодаря, Мехраб.

— Радвам се, че помогнах.

Корнилов бавно тръгна по улицата, ругаейки недалновидността си. Трябваше да вземе Васкин, на него рейд из съседните офиси щеше да му е от полза. Щеше да трупа опит. Но Васкин го нямаше, за това майорът изхвърли цигарата и се приближи до стъклените врати, над които с големи букви пишеше „ГВ“.

— Полиция, — съобщи той на идващия насреща охранител със сако на карета.

— Ъ-хъ — измуча охранителят. — Какво искате?

— Какво значи „какво искате“? — възмути се Андрей. — Чухте ли взрива?

— Чух.

— Тук ли се намирахте? Как се казвате?

— Сергей.

— Е, разкажете, Сергей, какво видяхте, какво чухте, ако може, по-подробно.

— Вече всичко разказах, — кисело отговори охранителят. — Вие едни след други ли ходите?

— На кого сте разказали? — настръхна майорът.

— На вашите, — обясни Сергей. — На полицаите, де. Те вече идваха, разпитваха. Бяха по-учтиви.

— Полицаи — Корнилов веднага разбра. — Патрулните няма да обикалят офисите, експертите имат достатъчно работа с останките, местните са отцепили района и толкова, друг следовател освен него не е идвал, значи… — Къде са те?

— Тръгнаха си вече.

— Кога дойдоха?

— Веднага след взрива, — захили се охранителят. — Даже си помислих, че е много бързо като за вас.

— Показаха ли си документите?

— Значки, най-обикновени, — сви рамене Сергей. — Да не би да не съм виждал значки?

— За какво питаха? — прекъсна го майорът.

— Кой е излизал преди взрива, кой е влизал, — започна да изброява охранителят, — отначало питаха за някакъв дългуч, идвал ли е, не е ли идвал, после за онова момче от първи отдел.

— Какво момче?

— При него дойде някаква жена точно преди взрива, роднина, или нещо от сорта, не разбрах. Той излезе след нея, веднага преди взрива! И се върна с някаква чанта. Те, като им казах, направо се разтрепериха. Взеха от отдел кадри снимката му и адреса…

Корнилов скръцна със зъби:

— Къде е отдел кадри?