Войните ги започват неудачниците

Глава 3

Офисът на фирма „Оборудване за моторни катери и съвременни багети“

Москва, булевард „Вернадски“,

26 юли, понеделник, 23:24

Сградата на бившия Научноизследователски институт по сградостроителство, която се намираше точно срещу Замъка, беше преоборудвана в съвременен бизнесцентър. Навремето чудите не успяха да спрат строителството на това високо здание до щабквартирата си и сега бяха принудени да осъществяват строг контрол над обитателите му. Седемдесет процента от акциите на бизнесцентъра принадлежаха на „Чуд Инкорпорейтед“, и всички фирми, разполагащи с офиси в него, биваха подлагани на щателна проверка.

Тази седмица комендант на зданието беше Рик Бамбарда, стар, опитен боец, боен маг ниво „рицар-отмъстител“, лейтенант от гвардията на великия магистър. Вечерният обход при него отнемаше повече от два часа.

Точно в двадесет и един нула нула Рик излизаше от кабинета си на първия етаж, и съпроводен от мълчаливия капрал Грем де Мар, по план се изкачваше до последния етаж, завирайки дългия си нос по всички ъгълчета на бизнесцентъра. Не пропускаше нито един кабинет, нито един склад и искаше документите на всички, които срещаше по пътя си. Старият лейтенант беше известен със заядливостта си, и само флегматичният, като всички от ложата на Драконите, де Мар можеше да издържи с него целия обход.

— Защо тук досега не е изчистено, Грем? Предупреди ли ги? — Лейтенантът възмутено гледаше покритата с влажна маслена боя врата на един от офисите на последния етаж. — Това е солиден център, какъв е този бардак!

Де Мар погледна ведомостта:

— Фирма „Оборудване за моторни катери и съвременни багети“. Наели са помещението тази седмица.

— И досега са в ремонт?! — възмути се Бамбарда.

Лейтенантът внимателно заобиколи нахално оставена на площадката мръсна кофа с остатъци от боя и натисна бутона за разговор на интеркома:

— Говори комендантът на зданието, отворете!

След кратка пауза на площадката бавно излезе охранител с маратонки на бос крак, шорти и мръсна разпасана тениска. Някъде от офиса истерично крещеше телевизор. Рик се намръщи:

— Кога свършвате ремонта?

— Не знам, — човекът мързеливо се прозя. — Искате ли бира?

— Не искам. — Бамбарда го отмести с рамо и влезе в офиса. — Превърнали сте бизнесцентъра в дявол знае какво.

Охранителят хлъцна в знак на съгласие.

Огромният хол, който явно щеше да става разкошна приемна, беше пълен с безбройни стълби и кутии с боя. Миришеше на разтворители и на шпакловка, навсякъде се въргаляха изцапани ръкавици, четки, парчета тапети, мокет и други атрибути на активен ремонт. Беше очевидно, че обитателите на офиса са взели на сериозно оформлението на новото си пристанище.

— Багетите още не са ги докарали, — сподели последните новини охранителят. — Казват, че бразилските доставчици нещо са объркали, и собствениците не бързат.

— Бразилски?

— Солидна фирма.

— Да-да.

Бамбарда тръгна към вътрешността на офиса, изостаналият от него Грем се забърза и… В защита на капрал де Мар трябва да се каже, че той не беше виновен за случилото се. Хитроумната система от тънки летвички, опъната в хола, щеше да сработи задължително, ако не от краката на Грем, то заради самия Рик или охранителя.

— Внимавай!

Но беше късно. Грем се спъна, и кутия с яркочервена боя се обърна върху новите, украсени с блестящи катарами обувки на Рик. Де Мар се разтрепери:

— Извинявайте, лейтенант, аз не исках…

— Мърляч! — избухна Бамбарда.

Гъстата течност бавно се стичаше в чорапите му.

— Виноват! — викна де Мар и, с парче мокет в ръка, се хвърли към обувките на началника си. — Всичко ще оправя!

— Вън от тук!

Окончателно разстроеният Грем, събаряйки по пътя си още една кутия с боя, изхвърча на стълбищната площадка. Рик се обърна към охранителя:

— Аз…

— Вземете разтворител, — го посъветва той. — Тук има достатъчно.

Бамбарда тихо взе предложената бутилка разтворител, и оставяйки след себе си яркочервени следи, се отправи към изхода:

— Ще дойда утре. Решили да ми правят ремонт по две седмици! Целия център сте омазали с боя!

Злобното мърморене на лейтенанта спря да се чува едва след като се затвориха вратите на асансьора.

— Приятелят ни Бамбарда е крайно недоволен от ремонта, — гръмко съобщи Лебед, влизайки в стаята.

— Без малко да влезе тук, — тихо каза Кортес.

— Няма да влезе, — изсумтя Лебед. — Утре случайно ще съборя върху него… например, кофа с разтвор за пръскана мазилка. От стълбата.

При тази мисъл наемникът се облиза. Той трябваше да прави така, че охраната на бизнес центъра да не стига по-далече от хола, и се забавляваше както може.

— Ще ида да направя план. Ако има нещо, съм си в стаята.

Вътрешните помещения на офиса нямаха нищо общо с покрития със строителни отпадъци хол. Няколкото удобни кресла, масата с телевизор и шкафовете създаваха ако не уют, то поне усещане за обитаемо място. Едно от сервизните помещения беше превърнато в кухня, и в офиса миришеше на току-що сварено кафе. Още три стаи, обзаведени с меки дивани, изпълняваха ролята на спални. Единственият недостатък беше липсата на баня, което предизвика справедливото възмущение на Яна, и в резултат от скоротечен, но крайно емоционален скандал тя получи разрешение да напуска офиса по три часа дневно.

Предвид неограничените разходи Кортес беше наел целия последен етаж на бизнес центъра за фирма „Оборудване за моторни катери и съвременни багети“. Фирмата беше съвсем истинска, регистрирана на Каймановите острови, и специално измислена за подобни цели. Помещенията в бизнес центъра бяха освободени навреме от друга солидна фирма, контролирана от шасите. Това уреди Сантяго. Височината на сградата позволяваше да се наблюдава практически цялата територия на Замъка, и правеше позицията на наемниците максимално удобна.

За няколко дни денонощни наблюдения Кортес прекрасно изучи обекта, системата му за охрана, и всички неочаквани ходове, които гвардейците предприемаха срещу нежелани посетители. Предприемаха строго по разписание, например, като в момента. Кортес погледна часовника: 23:23. Караулът на вратите се смени преди двайсет и три минути, и беше време за допълнителния патрул. Наемникът погледна през прозореца и доволно изсумтя: вратичката се отвори, и двама рижи охранители, без да бързат, тръгнаха покрай високата стена на Замъка. За двайсет и седем минути и половина те ще обходят периметъра и отново ще стигнат до главната врата, където при появата им отново ще се отвори вратичката. Точността на чудите отдавна беше станала пословична, и Червените Шапки едва ли ги чакаха някакви изненади. Кортес проследи гвардейците до ъгъла и се усмихна: въпреки, че ежедневната униформа цвят бордо на охранителите рязко се отличаваше от претенциозната им парадна екипировка, чудите все пак я бяха украсили с големи количества лъскави токи и нитове, към които изпитваха непреодолима страст.

Наемникът отново огледа Замъка, широкия булевард, блестящата кутийка на мултиплекс „Звездни“ и се дръпна от прозореца. Оправи пистолета под мишницата си и бавно тръгна из стаята. Въпреки масивното му телосложение, движенията му бяха плавни и меки.

23:30, сега трябваше да се появи Яна. Като се сети за нея, наемникът отново се усмихна. Разсъдливата спокойна Яна лесно намери общ език с партньорите си, и даже Лебед, който отначало се отнасяше към нея с подозрение, се смили и започна да й помага с тренировките по стрелба.

Входната врата изскърца. Кортес спря да се усмихва, и приближавайки се до прозореца, взе бинокъла.

— Върнах се! — Яна се спря на вратата. — Кой разля боя в хола?

— Лебед. Спаси ни от поредния обход. За утре е предвидил кофа с разтвор за пръскана мазилка.

— Това ще бъде интересно, — усмихна се Яна, седна в едно от креслата и извади от чантата си лъскаво списание. — Ако няма нищо спешно, ще си дочета статията.

— За какво пишат?

— Основно за Вивисектора.

— Още ли не са го хванали?

— Не. Намерили са дванадесетата жертва — момичето въздъхна. — Градът е в паника. Моите приятелки, например, направо се боят да излязат на улицата.

— Доколкото си спомням, той не убива местни жени.

— Момичета, Кортес, момичета. Най-младата е била на шестнайсет.

— Така да е, — наемникът се прозя в отговор. — Все едно твоите приятелки няма от какво да се боят.

— Като видиш нещо такова, — младата жена показа цветна фотография на жертвата, заемаща почти цялото каре, — искаш — не искаш ще се изплашиш.

— Зала за аутопсии. — Кортес взе списанието и няколко секунди разглеждаше снимката.

Репортерът се беше постарал. Беше уцелил момента, в който полицаите разгъват бялата тъкан, увита около тялото, и беше успял да направи наистина шокиращи кадри. Маниакът беше направил прецизна аутопсия. Не беше пропуснал нито един от вътрешните органи. Използваше фини инструменти.

— Не би трябвало да публикуват подобна информация, — произнесе присъдата си Кортес и върна на момичето списанието.

— Това е бизнес, — тя сви рамене. — Трябва им тираж.

— В дадената ситуация тази снимка ще предизвика още една вълна ненужна паника. Как реагира полицията?

— Тук има интервю с Корнилов. — Яна прелисти няколко страници. — Направо казано, нищо хубаво.

— Корнилов, Корнилов… Позната фамилия.

— Майор Корнилов, — напомни младата жена, — е началник на отдела за специални разследвания. Ако си спомняш, той хвана момчетата, които продаваха оръжие на шасите.

— А-а… — Кортес потри чело. — Упорит е.

— Смятат го за най-добрия полицай в страната.

— Ненапразно, надявам се. — Наемникът си погледна часовника. — Извикай, ако обичаш, Лебед, негов ред е да дежури.

Момичето послушно стана от креслото.

Кортес взе мобилния телефон от масата и бавно набра някакъв номер.

— Аз съм — той се протегна. — Засега нищо на става… Остави! — наемникът се хвърли към прозореца. — Щурмът започна! Да, всичко е по план! Ще позвъня — изключи телефона. — Яна, Лебед! Тревога!

Очакването свърши.

— Яна, знаеш какво да правиш! — Кортес бързо облече късо кожено яке. — Лебед, след мен!

Мъжете изскочиха от офиса, хлопвайки силно вратата. Яна се намръщи, сложи си слушалки с микрофон, закрепи предавателя на колана си и го включи.

— Кортес, чуваш ли ме? Проверка на връзката.

— Всичко е наред! Какво става в Замъка?

— Влязоха — Яна вдигна бинокъла към очите си, — води се бой в сградата.

Младата жена отвори бутилка минерална вода и отпи няколко малки глътки.

Четири пожарни КАМАЗ-а изскочиха на „Вернадски“ откъм „Ломоносовски“ и отнесоха масивните врати на Замъка. Както предвиждаше Сабята, гвардейците не успяха да реагират и да попречат на нападението. Камионите разбиха вратите и в Замъка влезе челният отряд на Червените Шапки.

Гниличите прекрасно разбираха, че единственият им коз е изненадата. Зашеметената стража загина мигновено, а мрежата, охранителната мрежа, поставена около Замъка от бойните магове на Ордена, не сработи. Така Вестителят разчисти пътя на войниците си. Червените Шапки мълниеносно преминаха двора, не позволявайки на гвардейците да задействат картечните гнезда, и влязоха на първия етаж на Замъка. Първият етап на операцията завърши, след това Гниличите се разделиха на два отряда. По-малкият, една десетка, тръгна към мазето, в знаменитата съкровищница на Ордена. Според слуховете, именно там, под надеждната охрана на сейфови врати и отбрани рицари се пазеше главното достояние на Великия Дом Чуд — Картагенския Амулет.

Останалите бойци, подкарвани от уйбуите, се хвърлиха към горните етажи на Замъка, тяхната задача беше да спрат опомнилите се гвардейци.

В просторните помещения се развихри ожесточен бой. Червените Шапки, чието настъпление спря на третия етаж, вече се огъваха под натиска на значително по-добре обучените чуди, но въпреки това отчаяно се бореха за всеки метър. Кънтящи взривове на гранати, къси злобни откоси и хрипливи ругатни напълниха широките коридори на щабквартирата на Ордена.

— Глупак, глупак! — Великият магистър стискаше вбесено златния жезъл. — Какъв съм глупак!

Той беше сам в изкачващия се асансьор. Всички, които можеха да държат оръжие, отбиваха щурма, и Леонард де Сент-Каре чувстваше битката с цялото си тяло: взривовете, ожесточената стрелба, виковете и стоновете на ранените.

— Сега ще видите тежката ръка на Ордена, — прошепна старецът, и произнасяйки кратко заклинание, видя на една от стените на асансьора разбития двор на Замъка.

Взривеният фонтан, почернелите от сажди дървета, догарящите автомобили и щъкащите покрай стената Червени Шапки му докараха нов пристъп на бяс. Но сега заедно с яростта повелителят на Великия Дом Чуд усещаше срам. Де Сент-Каре проклинаше гордостта си. Той — опитният войн — беше станал жертва на собственото си неблагоразумие. Беше си позволил да игнорира предупреждението на навите, и кръвта, пролята в Замъка, тежеше на неговата съвест.

Вече нищо не можеше да промени, но беше длъжен да измие тоя позор. Вратите на асансьора се отвориха и великият магистър излезе на покрива на Замъка. Веднага се появи Франц де Гир, повелителят на войната, а малко по нататък, до неголямата арка, под която се намираше Картагенският Амулет, се бяха събрали бойните магове на Ордена: командори на войната, узурпатори и отмъстители. Червени плащове, рицарски вериги и очи пълни с учудване и неразбиране, а някои — и със страх. Де Сент-Каре за първи път виждаше своите най-добри войници в толкова жалко състояние.

— Не разбирам какво става, повелителю, — бързо произнесе де Гир. — Загубих двама командори на войната и един рицар-узурпатор. Мрежата удари по нас. Заповядах…

— Разкажи по-подробно.

— Няколко минути преди щурма защитата откачи и почти напълно се разреди. Дежурните се опитаха да активират дублиращата мрежа, но тя удари по тях! Всяко наше заклинание действа против нас!

— Това е той — тихо произнесе великият магистър, — Вестителят!

— Ти си поразително досетлив, старче!

Де Сент-Каре се сепна. Бойните магове мигновено образуваха около него плътен пръстен, но наоколо беше тихо, и даже ветрец не нарушаваше спокойствието на тежкия летен въздух, само високо над Замъка се рееше самотна птица.

— Готови ли сте?

Недалече от чудите въздухът затрепери, сгъсти се и се превърна в дребен белокос магьосник с пронизителни яркозелени очи.

— Струва ми се, че имаш проблеми, старче.

Де Сент-Каре не отговори, гледайки с ненавист врага. Любомир зиморничаво потръпна и любопитно огледа изсечения от един-единствен рубин еднорог — Картагенският Амулет.

— Дойдох за Източника.

— Как? — изсъска великият магистър. — Как успя да стигнеш до тук?

— Ах, това ли? — магьосникът се разсмя. — Защитата на Замъка действително е добра, старче, за това съм тук… отчасти.

Де Сент-Каре се престраши, и приближавайки се до врага, го ръгна с жезъла. Металът премина през рамото на Любомир.

— Виждаш ли? — Гласът на Вестителя стана студен. — Така че, извинявай, старче, днес няма да мога да те убия. Обстоятелства.

Магьосникът рязко протегна ръце напред, и те, превърнали се в дълги зелени вейки, оплетоха ръцете и краката на великия магистър.

— Пале!

Де Сент-Каре с лекота се освободи от магическата хватка и насочи жезъла. Огромният рубин на върха му се превърна в ослепителна яркочервена звезда.

— Сега ще усетиш мощта на Амулета!

Звездата се превърна огромен войнствен еднорог. Избивайки искри от каменните плочи на покрива, чудовището се хвърли на помощ на повелителя си.

— Не е зле, старче, не е зле! — извика Любомир.

Потоци зелени мълнии излетяха от очите му и се врязаха във войнственото животно, предизвиквайки дълъг пронизителен крясък. Мощният вихър завъртя животното и го понесе по покрива. Великият магистър отново замахна с жезъла, и около магьосника се образува кръг от разярени чудовища. Грифони и камелопарди, дракони и мантикори, саламандри и базилиски яростно атакуваха ожесточено съпротивляващия се Любомир. За миг магьосникът изчезна във водовъртежа на извиващите се тела, но веднага с див рев се изправи. Фигурата му рязко увеличи размерите си, омота се в плътна зелена мъгла… и там, където току-що стоеше белокос недорасляк, се появи могъщ млад варварин с кожени панталони и къс елек с козината навън. В дългите си мускулести ръце той държеше огромен боен топор с остро като бръснач острие.

— Прекрасен зоопарк, старче! Но е малко като за Вестителя!

Де Гир не издържа и насочи към магьосника жезъла си, но огнената топка, която излетя от него, се взриви точно пред капитана. Франц отхвърча и падна на земята.

Тежкият топор не оставяше на воинството на де Сент-Каре никакъв шанс. Всеки замах на Вестителя правеше в редиците му огромни дупки. Падаха грифони, гърчеха се базилиски и саламандри, и само няколко дракона успяха да излетят и се виеха над покрива, издавайки нещастни пронизителни крясъци.

След няколко мига всичко свърши. Треперещият от напрежение старец се скри под арката, точно срещу леко помътнялото изображение на Любомир. И двамата дишаха тежко, и мълчаливо стоящите магове отчетливо чуваха тежките, глухи удари на сърцето на Вестителя.

— Знаеш ли, — промълви накрая магьосникът, — ти си по-силен, отколкото си мислех.

— Проклет да си, — закашля се великият магистър.

— Отдавна съм, — усмихна се Любомир. — Не си оригинален, старче.

Де Сент-Каре погледна към потъналия в кръв Франц и заскърца със зъби.

Сабята не взе непосредствено участие в схватката. Той се беше разположил удобно на покрива на командирската Газела, паркирана на стотина метра от Замъка, и ръководеше щурма чрез трима оператори, седящи в натъпкания с електроника фургон. Уйбуите бяха на постоянна връзка с щаба, и на всеки три минути Сабята получаваше доклад за състоянието на нещата. Беше почти щастлив.

Получаваше се. Всичко вървеше по плана, който разработи, и само по него. Магьосникът, разбира се, доста им помогна, но военната част на операцията беше абсолютно негова, на Сабята, заслуга. Сега на Любомир ще му стане окончателно ясно кой от фюрерите наистина му е верен и кой клан трябва да стане главен. Гниличът ласкаво поглади зеления магарешки бодил, майсторски татуиран на лявата му скула. Сега той е просто един от фюрерите, и даже едноокият Шибзич има еднакъв статус с него, но скоро това ще свърши. Магьосникът беше обещал, че Сабята ще стане император, че магарешкият му бодил ще стане пурпурен, и за първи път в историята си Червените Шапки ще се обединят под една власт. Властта на Гниличите!

Младият фюрер с надежда се протегна и примлясна. Картината, която си представяше, беше наистина прекрасна. Сабята извади от джоба си мобилен телефон и се почеса с него под дясната лопатка. Навикът постоянно да се чешат беше останал на Червените Шапки от времето, когато още живееха в Западния Лес и бяха напълно покрити с козина. След като се справи със сърбежа, фюрерът със зъби измъкна антената и набра добре познатият номер.

— Любомир? Сабята съм, влязохме в Замъка и се опитваме да отворим съкровищницата. След час ще ти донеса Амулета.

— Точно навреме, — тихо отговори магьосникът.

— Главното е, да си спазиш обещанието, кълна се в ятагана си! Ще ми дадеш главите им в замяна на Амулета.

— Ще ти ги дам, — измърмори Любомир, — викай хеликоптера.

Връзката прекъсна и Сабята се обърна към показалия се от фургона оператор:

— Какво се е случило?

— Не можем да задържим третия етаж, фюрер. Гвардейците настъпват.

Гниличът се намръщи:

— А какво става в мазето?

Операторът не успя да отговори — силен взрив разтресе околностите на Замъка. Огромната сграда потрепери и Сабята едва се задържа на покрива на своя щаб.

— Какво стана?!

— Взривихме първата врата, — съобщи операторът, притискайки с ръка слушалките си.

Сабята победоносно размаха ръка и се поинтересува:

— Колко воини имаме в резерв?

— Двайсет.

— Всички в Замъка, на горните етажи.

Операторът се мушна обратно в машината, а Сабята набра някакъв номер:

— Започвайте!

— Какво чакаме, фюрер? Щурмът е в разгара си! — уйбуй Запушалка нетърпеливо се размърда и въпросително погледна Секирата. — Удряме сега и Амулетът е наш!

— Мля, Запушалка, ако не млъкнеш, ще те изкормя. — Секирата лениво се почеса под мишницата с къс крив кинжал и се изплю през отворения прозорец. — Сабята няма къде да се дене, сам ще ни донесе Амулета.

Спазвайки договора с Чука, Дуричите бяха отрязали южните направления към Замъка, за това Секирата, Запушалката и още четирима бойци вече половин час очакваха фюрера на Гниличите на бул. „Ленински“. Огромният Юкон беше паркиран на пресечката с ул. „Удалцов“, а Секирата получаваше информация за ставащото в Замъка от свои разузнавачи.

— Ами ако го занесе на Чука? — Малките черни очички на уйбуя се впериха в лицето на фюрера. — Ако Сабята тръгне на другата страна?

На Секирата хич не му харесваше как Запушалката се пули на зеления магарешки бодил, който украсяваше лявата му скула. Напоследък в клана бяха плъзнали слухове, че уйбуят е престанал да се изказва почтително за личността на фюрера и даже го е нарекъл нечистокръвен…

— Какво ще правим тогава? — не преставаше Запушалката.

— Тогава, — бавно отговори Секирата, — ще го прихванат момчетата на уйбуй Скандалджия, които следят Чука.

— Аз нищо не знам за това! — абсолютно не на място съобщи Запушалката.

Секирата спокойно прибра кинжала в ножницата и с лека усмивчица погледна самозабравилия се уйбуй:

— И не трябва да знаеш.

Нетърпеливият и глупав Запушалка сам си подписа присъдата. Фюрерът вече знаеше кого ще убие първи в предстоящата престрелка.

— Но щом Скандалджията следи Чука, — продължи да мисли на глас уйбуят, — значи нас може да ни пасат Шибзичи.

— Може, — сви рамене Секирата и въздъхна със съжаление. — Никога не съм се доверявал на едноокия.

Уйбуй Чиния свали бинокъла и бавно завъртя схванатия си врат.

След като получи от Чука заповед да следи фюрера на Дуричите и да бъде готов да го очисти, Чинията безкрайно се зарадва — Секирата лично беше разстрелял брат му в последната междуособица, и уйбуят се беше заклел да отмъсти. Но ето вече половин час Дуричите не напускаха своя черен Юкон и Чинията тихичко озверяваше от скука. Той слезе от Харлито и клекна няколко пъти. Бойците му, седящи на своите мотоциклети, с разбиране гледаха предводителя си. Засадата беше омръзнала на всички.

„Ако до десет минути нищо не се случи, — реши Чинията, — ще убия Секирата просто така, а пред Чука ще се оправдая някак си.“

Бойните магове на Ордена с безсилна ярост гледаха как скочилият от хеликоптера дребосък притича до арката и измъкна от черната си раница малък сребърен контейнер. Вестителят махна с ръка и зелен облак обви гордия еднорог.

— Плачете, защото това е последният ден на Великия Дом Чуд! — насмешливо се провикна Любомир.

Еднорогът се смаляваше бързо. Дребосъкът изчака, докато той, все така омотан в зеления облак, достигне нужния размер, сложи го в контейнера, метна раницата с плячката на гръб и се хвана за въжената стълба. Хеликоптерът стремително се издигна във въздуха. Вестителят вдигна очи и се втренчи в самотно кръжащата птица.

— Нави, всичко видяхте — треперете!

От очите му излетя тънка зелена мълния и пламналият разузнавач започна да пада като камък надолу.

— Сбогом, рицари!

Любомир се разтвори във въздуха.

— Към покрива се приближава хеликоптер, — съобщи Яна и пийна вода.

— Всичко е наред, — отговори Кортес. — Амулетът ще е в него.

Хамърът на наемниците излезе на булеварда, но не се приближи до Замъка, чакайки указания от младата жена.

— Надявам се да не му провърви, — промърмори Лебед, явно имаше предвид Любомир.

— Тогава ще останем без работа, — сви рамене Кортес.

За момент Лебед обмисли това заявление, след което рязко промени позицията си:

— Надявам се на Вестителя да му провърви. — Той плю през прозореца.

— И аз така мисля, — кимна Кортес. — Яна, какво става там?

— Бият се.

Момичето хвърли бинокъла на креслото, отвори прозореца и се приближи до шкафа.

— Среща в „Гущер“? — за всеки случай попита тя.

— Вече се уговорихме, — измърмори Кортес. — Недей да нервничиш.

— Всичко е наред.

Яна извади от шкафа зареден снайпер, грижливо омотан в мека кожа, разгъна я и нежно прокара ръка по приклада. „Light 50“. Далекобойна, тежкокалибрена, предвидена за патрони 5.0 „браунинг“, пушката отговаряше идеално на задачите, поставени от Кортес. Яна се усмихна, спомняйки си как наемникът подробно обясняваше нейната роля, взе от рафта три пълнителя и тръгна към прозореца. Три плюс един зареден — четиридесет и четири бронебойно — осколочно — запалителни APEI. На Червените Шапки ще им хареса.

Младата жена бързо закрепи снайпера на триногата му и започна да наблюдава събитията през мощния оптически мерник. След няколко мига хеликоптерът, неподвижно висящ над Замъка, направи вираж и се спусна на покрива на кулата.

— Хеликоптерът прибира плячката.

— Знаеш какво да правиш.

Желязната птица рязко се издигна във въздуха, и момичето внимателно разгледа висящия на стълбата набит боец с черна раница на гърба.

— Виждам целта, — промърмори Яна и плавно натисна спусъка.

Тежкокалибреният куршум пръсна главата на воина, и той с нелепо размахани ръце полетя като камък надолу.

— Триста метра на юг от Замъка, Амулетът е в черна раница.

— Разбрах.

Хамърът тръгна.

От хеликоптера също забелязаха загубата. Той стремително се завъртя и започна да се снижава.

Яна взе на мушка главата на пилота, но не успя да стреля. На един от прозорците на предпоследния етаж на Замъка се появи гвардеец с гранатомет. Чудите бяха изгубили съкровището си, и вече не се притесняваха за последствията. Изтрещя изстрел и Яна автоматично залегна под перваза. Снарядът с оглушителен писък се вряза в борда на хеликоптера и нов взрив разтресе околността. Димящата машина падна на земята.

Яна вдигна глава и потърси застреляния боец. Към тялото му бързаше черна Газела.

— Направих го! Аз го направих! — закрещя Сабята, докато гледаше как хеликоптерът напуска покрива на Замъка. — Амулетът е мой!

Победа! Гниличът затвори очи от приятно премаляване.

— Пада! — истеричният писък на оператора се заби в мозъка му.

— Кой? — съвзе се Сабята.

— Амулетът! Боецът с Амулета падна от хеликоптера!!

Към земята бързо се приближаваше малка черна точка.

— Защо падна?

— Не знам!

Тялото още не беше достигнало земята, когато от Замъка излетя зенитна ракета, и снижаващият се хеликоптер се превърна в огнено кълбо. Сабята бързо оцени ситуацията и скочи в кабината на Газелата.

— На там! — кресна той, показвайки мястото, където беше паднал боецът.

Фургонът мигновено набра скорост.

— Простреляли са го, — трескаво бърбореше фюрерът. — Явно са го простреляли, кълна се в ятагана си. — Сабята се огледа. — В бизнесцентъра има снайпер! — кресна той на шофьора. — Обърни, идиот!!

Газелата спря и напълно закри полезрението на Яна. Прикрити от железните бордове на фургона, Червените Шапки бързо завлякоха вътре тялото.

— Раницата е тук. — Сабята взе плячката и облекчено въздъхна. — Щурмът приключи, отбой.

Под акомпанимента на биещите по каросерията куршуми операторите предадоха на уйбуите заповедта за отстъпление.

Фургонът се понесе към бул. „Ленинградски“.

Яна успя да вкара в Газелата три пълнителя. Тя буквално я заля с олово, но не можа да я спре. Но двамата мотоциклетисти, съпровождащи машината, не успяха да се спасят от точните изстрели на младата жена. Когато Газелата окончателно излезе зоната на поражение, Яна се дръпна от прозореца и кресна в предавателя:

— Амулетът е в черна Газела, движи се към „Ленинградски“!

— Разбрах. — Кортес свали слушалките и се обърна към партньора си:

— Търсим черен фургон.

Хамърът стигна на „Ленинградски“ веднага след Газелата. Без да обръщат внимание на светофарите, автомобилите поеха към Околовръстното. Разстоянието между тях неумолимо намаляваше: на равния прав булевард фургонът не можеше да съперничи на бързия джип. Кортес измъкна къс калашник под седалката, дръпна затвора и го сложи до Лебед.

— Късмет, брат.

— Късмет, шефе.

Кортес извади втори автомат.

— Спри ги.

— Слушам.

Джипът започна бавно да изпреварва летящата по булеварда Газела. Вниманието на наемниците беше изцяло заето с преследването, и те твърде късно видяха новите играчи.

— Пази се!!! — изкрещя Лебед и отчаяно натисна спирачките.

В борда на летящата пред Хамъра Газела се вряза взел се неизвестно откъде огромен Юкон. От силата на удара фургонът се обърна на една страна, с оглушително стържене мина по асфалта още двайсет метра и спря при банкета. Юконът се завъртя и виещият със спирачки Хамър го отхвърли на разделителната линия.

Скърцането на отваряща се врата наруши тишината, настъпила след катастрофата. Зашеметеният Кортес се измъкна от разбития джип и вдигна автомата.

Сабята, който още не разбираше какво се е случило, с окървавени ръце напипа раницата с Амулета.

Секирата с видимо удоволствие заби кривия кинжал в гърба на уйбуй Запушалка.