Войната срещу рулите

9.

Първото му усещане беше за болка. Всяка кост, всяко мускулче натрапваше своята болезненост на неохотно приемащия я мозък и говореше за безмилостно напрежение и натъртване. Той желаеше да се оттегли в безсъзнанието, но имаше нещо, което не му позволяваше. Мисли! Бъркотия от странни мисли, от съзнанията на много хора. Опасност!

Събуди се и откри, че лежи върху студения метален под. Очевидно се беше плъзнал или изтъркалял от гърба на майка си, след като нейната еластична плът бе поела достатъчно от страхотния удар, за да спаси живота му. Над него, през пролуката на разцепилия се на две кораб, се виждаше мрачно небе, имаше зинали и няколко дупки в стената и оттам духаше студен вятър. Отвъд тях земята изглеждаше странно бяла. На фона на тази белота се движеха тъмни фигури. Докато наблюдаваше, лъч светлина проникна през едно от отвърстията, зашари по пода, мина близо до него и спря върху огромното тяло на майка му. С конвулсивно движение, избягвайки светлото петно, той се мушна под нея, притисна се в гънките на корема й и остана вкопчен там, като продължи да трепери.

В помещението глухо звучаха, отскачаха като полудели от изкривените стени и безнадеждно се изопачаваха нечии слова. Не че можеха да означават нещо за изуола. Но мисълта зад тях беше ясна и съзнанието на човека, който я оформяше, съдържаше огромно облекчение.

— Всичко е наред, командире! Той е мъртъв!

Чу се странен шум от тътрене, после топуркане на няколко чифта крака върху метал.

— Какво имаш предвид? — попита друг глас, много самонадеян. — Искаш да кажеш, че големият е мъртъв, нали? Дай ми фенера.

— Да не допускаш, че малкото…

— Нищо не можем да приемем за даденост. И не е толкова малко. Тежи над двеста кила и по-скоро бих предпочел да срещна бенгалски тигър. — Няколко светлинни лъча започнаха да се движат методично из помещението. — Надявам се само още да не е излязло навън. Има толкова дупки… Карлинг! Мини с двадесет души от другата страна на кораба и освети ей онази, най-голямата дупка. Не забравяй да огледаш снега за следи, преди да го отъпчеш! Какво има, Даниелс?

Вълна на ужас и отвращение се излъчваше от съзнанието на третия човек.

— Това е… това е Бренсън, сър… поне каквото е останало от него. Там, до стълбата.

Емоциите на този човек незабавно бяха споделени в различна степен и от другите. Последва общо умствено вцепенение и вълна от ожесточена ярост, която накара младия изуол да се свие в скривалището си.

— Я! Звярът не е умрял от катастрофата. Кожата му е обгоряла. И вижте решетките на клетката. — Последва догадка за случилото се, после: — Разбира се, ако младият се е скрил под майка си, е бил размазан — завърши Макленън. — От друга страна… Паркър!

— Да, сър! — Любопитно, тази мисъл-отговор не дойде пряко, а бе доловена от изуола едва след като се бе записала в съзнанието на командира. Следователно източникът бе на известно разстояние и връзката бе механична. Изуолът усещаше, че такива неща са възможни.

— Докарай спасителната ракета точно над главната пукнатина на корпуса. Спусни примка върху средния крак на този звяр и го преобърни. Карлинг, видя ли някакви следи около кораба?

— Не, сър.

Те я преобръщаха! Той замръзна, почти ослепен от усилващата се светлина на прожекторите, но в следващия момент светлината отслабна и едновременно с това тежкото тяло на майка му му изкара въздуха. Очевидно се беше изплъзнало. Изуолът лежеше и с мъка си поемаше дъх. До съзнанието му достигаха нетърпеливите указания на Макленън.

— Паркър! Придвижи спасителната ракета още напред и намести примката по-добре… Да, така ще стане. Опитай отново.

Още веднъж служещото му за убежище тяло на майка му започна да се повдига… и продължи да се повдига. Младият изуол се сви, поемайки с мъка въздух в измъчените си дробове. Всеки момент хората щяха да отличат неговото тяло от по-голямото. После щеше да дойде ужасната болка… от същия огън, който бе убил майка му, но много пъти по-силен.

Той се вцепени при мисълта за смъртта й и си спомни какво му беше казала за побеждаването на страха. Тя също знаеше за сигурната си смърт, но бе разкъсала стоманените пречки, за да достигне своя убиец и бе го погубила със сетни сили. Тези хора бяха много — безнадеждно много, — но по пътя му нямаше стоманени пречки. Ако се придвижеше достатъчно бързо…

Страхът му изчезна. Още миг и щяха да го видят. Той пое дълбоко дъх и опря задните крака си възможно по-здраво.

Сега! Изуолът се хвърли като освободена пружина към най-близката група хора и вълната на изненада и тревога от съзнанията на много човешки създания се стовари върху него с почти физическа сила. Бе незабавно последвана от единодушно смъртоносно намерение: „Да го убием! Да го убием!“ Оръжията им забълваха огън.

Заслепен от блясъка, той не видя една пролука между две изкривени подови плочи и един от краката му се плъзна в нея, и се заклещи. С фантастична бързина той отхвърли цялото си тяло на една страна, за да освободи крака си, без да го счупи. В резултат обаче се преметна и се плъзна безпомощно в една триметрова дупка на пропукания под.

Тази непланирана маневра му спаси живота… за момента. Въздухът над него пращеше от съсредоточения огън на дузина бластери.

В единия ъгъл имаше тъмен нащърбен отвор, достатъчно голям, за да се провре през него. Вероятно водеше към по-ниско равнище, до което можеше да има или да няма достъп отвън. Той реши, че няма. Онова равнище трябва да беше разрушено по-лошо от това и можеше лесно да стане фатална клопка. Най-близките хора щяха всеки момент да достигнат ръба на дупката. След като прецени възможно най-добре посоката, от която биха се приближили, той се сви и скочи. Премина малко над разкъсания остър ръб на дупката, приземи се до първия идващ човек и удари. Плисна кръв, човекът се строполи на пода, а изстрелът от оръжието му изсвистя безопасно във въздуха.

Изуолът без колебание се хвърли към двамата мъже зад него. Те не бяха стреляли, за да не ударят другаря си, а сега вече беше твърде късно за това. Изуолът блъсна единия с чупеща кости сила и размаза гърдите и стомаха на другия. Противопостави се на моментния си импулс да спре и да разкъса телата им със зъби, втурна се към най-близката пролука в корпуса, изскочи навън и рязко се отклони настрана. Почти веднага през отвора премина ревящ огнен сноп, който освети ярко снежния пейзаж.

Сняг! Чувството му за бурен триумф рязко спадна, когато странното бяло вещество, студено и меко, намали наполовина пъргавината му.

Ярък лъч светлина излизаше от кораба, плъзгаше се с ослепителен блясък върху снега и открояваше собствената му продълговата сянка пред него. Но осветяваше и един голям скален блок право отпред. Изуолът се мушна в чернотата зад него. Чу се оглушително съскане и скалата се разпадна на чакъл от яростния огън. Пламъците продължиха да прииждат и преминаха с пукот над гърба му, когато се гмурна в едно плитко дере. Тук обаче снегът беше на преспи, мек и дълбок, и придвижването му бе изтощително бавно, така че изуолът рискува да се отправи към скалистия ръб на дерето.

На два пъти се заравя в снега, та търсещите светлинни лъчи, осветяващи ръба, да не го открият. После хвърли поглед назад и зърна нещо, от което надеждите му спаднаха до нулата. Спасителната ракета се носеше над ръба право към него и половин дузина търсещи лъчи се разперваха като ветрило към земята и образуваха много трудни за избягване светлинни ивици. Единственото убежище, което можеше да го скрие, бе група дървета, но те бяха твърде далеч отпред и нямаше да ги стигне навреме. След секунди спасителната ракета щеше да бъде над него.

Наблизо имаше големи скални блокове, зарити наполовина в снега. Изуолът събра всичките си сили и скочи върху най-близкия, така че да не остави следи в мекия сняг, а от него се хвърли право долу сред скалите, подпъхна крака под тялото си, мушна глава в снега, изви гъвкавия си гръб в неестествена гърбица и замря.

Не можеше да види светлините на ракетата, но от мислите на наблюдателите в нея разбра, че не са го открили. Очевидно пилотът бе във връзка с командира при разбития кораб и одевешната ситуация се повтаряше, само дето този път мислите на пилота бяха тези, които стигаха пряко до изуола.

— Не виждам как би могъл да се измъкне, сър, но от него няма никаква следа.

— Сигурен ли си, че не се е отклонил някъде от ръба?

— Да, сър. Снегът е дълбок и от двете страни. Не би могъл да се отклони, без да остави следи. А няма никакво място, където да се скрие. Почакайте минутка. Точно отпред има група дървета и храсти — единствената наоколо. Не съм сигурен дали светлината на прожекторите ще може да проникне през нея, за да…

— По-добре се приземи и го потърси. И, за Бога, внимавай! Дадохме вече достатъчно жертви.

Изуолът се поотпусна, но не излезе от вдлъбнатината, която бе направил в снега. Той се топеше от топлината на тялото му и вдлъбнатината се разширяваше и го разкриваше, а шестте му крайника мръзнеха в леденостудената вода. В тропическия свят, от който произхождаше, водата беше в изобилието бе или хладка, или гореща. Младият изуол жадуваше за родния си свят с цялото си същество.

Внезапно той застана нащрек. Хората се връщаха към ракетата си.

— Няма го, сър. Прегледахме всичко педя по педя.

— Добре, Паркър. Обиколи още няколко пъти района от по-голяма височина и виж дали има някакво място, където би могъл да се скрие. Свържи се и с другата ракета. Тя трябва да е вече на път за базата. Кажи им веднага, щом заведат ранените в болницата, да се върнат тук с ловджийските кучета. Директорът твърди, че може да осигури десет. С тях ще можем да проследим това младо чудовище, независимо дали е оставило следи, или не. Гарантирам, че и шестте му крака ще окапят от тичане!

Изуолът наблюдаваше напрегнато как ракетата излита и се отправя наляво, набирайки височина. Щом тя се отдалечи на безопасно разстояние, той изскочи на ръба, изтича до дърветата и се подслони под големите им увиснали клони. Тук щеше да бъде в безопасност, докато кръжащата ракета напуснеше околността.

Пет минути по-късно вече беше на скалния ръб над обширната долина, която се извиваше смътно в далечината. Тук имаше много повече дървета, теренът бе пуст и начупен, покрит със сняг, и слабо проблясваше в безлунната звездна нощ. Наляво небето слабо пламтеше от някаква странна пулсираща светлина. Тя можеше да означава всичко в този странен свят, но можеше и да е доказателство за човешко селище. Тази посока трябваше да се избягва.

Изуолът скочи от перваза и се спусна в долината с равномерен бърз ход. Тук снегът беше по-твърд и той откри, че може да продължи, без да оставя дълбоки следи, особено ако заобикаляше преспите. Това щеше да направи невъзможно за човешките същества да го следват по въздуха или поне щяха да бъдат ограничени от скоростта на кучетата. Образът на последните не беше ясен, но изуолът беше подразбрал, че те са по-малки от човешките създания и по-малко интелигентни от тях. Но че към миризмите са също така чувствителни като него.