Войната срещу рулите

15.

Следващото, което стигна до съзнанието му, беше тежката гранива миризма на гниеща растителност, едновременно позната и странна. Той не отвори очи — реши, че ще е по-добре да се прави на заспал още малко. Лежеше върху нещо като брезентово походно легло. В средата провисваше, но не бе неудобно. Замисли се за най-важното. Беше ли пленник на… рулите? Или това бе нещо лично? Като главен учен на Междузвездния военен комисариат, навремето бе обидил мнозина дръзки и опасни индивиди на Земята и други планети. Айра Клъги? Със сигурност Клъги беше последният от обидените. Но дали би отвлякъл правителствен служител с единствената цел да реши един спор? Изглеждаше невъзможно. Съзнанието на Джеймисън се върна към странната шарка, която бе привлякла вниманието му. Някаква нова форма на умствен контрол? В момента, в който си го помисли, осъзна, че по-нататъшните размишления няма да решат нищо.

Отвори очи. Гледаше през гъст листак към синьо-зелено просветляващо небе. Внезапно усети, че се изпотява обилно, че е почти нетърпимо горещо и че мястото е изпълнено с шум на машини. Надигна се, седна, спусна крака от леглото и бавно се изправи. Забеляза, че е облечен във финомрежест костюм, който го обгръщаше от главата до петите — ловна екипировка, използвана на примитивни планети, гъмжащи от всякакъв вид враждебно настроени форми на живот. Видя, че походното легло е в края на още недоразчистена просека. Работеха грейдери, булдозери и дузина други пътностроителни чудовища. Вдясно имаше пластмасови бараки, някои още недостроени. Ако това беше Майра 23, значи Клъги вече бе почнал да действа.

Значи Клъги… Беше приел договора. Не можеше да има друго обяснение. Във всеки случай Джеймисън щеше да му потърси сметка!

Докато вървеше към бараките, забеляза, че зеленият цвят на небето се дължи на енергиен екран. Разбра го по лекото замъгляване на очертанията на върховете на дърветата. Всичко беше ясно. Зеленикавият ефект се дължеше на поглъщането от екрана на по-ниските видими честоти от прекалено голямото червено слънце гигант, което вече беше в зенита си. Червената Майра!

На два пъти покрай него минаха машини, които разпръскваха отрова срещу насекоми и той се отдръпваше настрана — току-що напръсканата отрова бе вредна за хората също както и за тукашните същества. В преораната почва проблясваха дълги черни лъскави червеи, прочутите червени бръмбари на Майра, които парализираха своите жертви с електрически токове, и какви ли не други създания, които не познаваше. Накрая стигна до бараките и видя на една надпис, който гласеше:

Джеймисън влезе в бараката. На бюрото седеше двадесетинагодишен младеж, който му хвърли неприятно хладен и внимателен поглед.

— Къде е Айра Клъги? — попита рязко Джеймисън.

Момчето го огледа без особена изненада.

— Кой сте вие? Не съм ви виждал.

— Казвам се Тревор Джеймисън. Името означава ли нещо за вас?

— Означава — отвърна младежът, без да му мигне окото. — Това е важната клечка, прикрепена към този проект от Военния комисариат. Но вие не може да сте Джеймисън. Той не ходи по обектите.

— А вие трябва да сте Питър Клъги — каза Джеймисън, игнорирайки възражението.

— Откъде знаете? — Момчето го погледна втренчено, после добави: — Е, фактът, че знаете името ми, не доказва, че сте Тревор Джеймисън. Как все пак попаднахте тук? От пет дни не е идвал кораб.

— От пет дни? — повтори като ехо Джеймисън. Бе поразен.

Младежът кимна.

Пет дни! А едно пътуване от Земята би отнело седем или осем. Можеше ли Айра Клъги да го е държал в безсъзнание и да го е крил през цялото това време, без племенникът му да разбере?

— Къде е чичо ви? — попита Джеймисън.

— Не мисля, че трябва да ви казвам, без да знам кой сте или как сте попаднали тук — поклати глава Питър Клъги. — Но ще го повикам. — Той вдигна слушалката от бюрото и натисна някакъв бутон на едно табло. След малко се чу слаб глас, който прозвуча изненадано, когато Питър Клъги му предаде съобщението. А после бе ред на Джеймисън да се учуди, понеже чу как момчето се зае да го описва.

— Ръст над среден, буйна жълто-червеникава коса, образуваща шпиц по средата на челото, много тъмни очи, широко чело, изпъкнали черти… — Питър Клъги спря да изслуша чичо си, после каза: — Добре, но доведи още двама души. За всеки случай. — Затвори телефона и се обърна към Джеймисън. — Чичо ми казва, че по описанието вие може да сте Джеймисън. Но може и да сте рул, който се представя за него.

Джеймисън се усмихна, пристъпи напред и протегна ръка.

— Ето, поне мога да докажа, че не съм рул. Да се здрависаме.

Ръката на Питър Клъги беше с дланта надолу върху бюрото. Той я помръдна достатъчно, за да открие под нея малък, но смъртоносен бластер, и каза спокойно:

— Не се приближавайте. Има достатъчно време за тестове, когато дойде чичо ми.

Джеймисън го погледна за момент, после сви рамена, обърна му гръб и тръгна бавно към вратата.

— Стойте настрана от вратата — каза рязко Клъги. — Седнете ей там, до стената.

Джеймисън не му обърна внимание и се загледа навън. На идване към бараката беше твърде погълнат от своя личен проблем, за да забележи впечатляващата гледка. Да, това трябва да беше компромисното местоположение, което Клъги бе предложил по време на тяхната ожесточена дискусия на Земята. Хълмът се издигаше на триста метра над джунглата, но не твърде рязко. Сега, когато по-голямата част от растителността бе очистена от билото, идеално се виждаше обширната гора долу. Зеленото й великолепие се простираше чак до смътно забележимите планини на хоризонта.

Докато гледаше отблясъка на реките и искрящите цветове на странните дървета, в душата му се размърда старата непреминаваща тръпка, възторгът при съзерцаването на тази вселена от приказни планети и великолепни звезди като прочутото слънце Майра над главата му.

Тримата въоръжени мъже, които се зададоха откъм гората, го откъснаха от мечтите му и му напомниха за спешността на момента. Яката фигура отпред трябва да беше на Айра Клъги. Когато те се приближиха достатъчно, той видя, че Клъги е искрено удивен.

Айра Клъги не каза нищо, докато другите двама не опипаха Джеймисън и не установиха, че човешкият му произход не подлежи на съмнение. После изръмжа:

— Само още едно нещо, господин Джеймисън. Не бих настоявал за това, ако не се бяхте появили тук по такъв загадъчен начин. — Инженерът взе един молив от бюрото и му го подаде. — Моля, подпишете се на този бележник, за да мога да сравня подписа ви с поставения под някои документи в нашите папки… Благодаря… А сега, господин Джеймисън, бих желал да ви задам един въпрос: как попаднахте тук?

— Ако искате вярвайте, но аз дойдох в тази канцелария, за да задам същия въпрос на вас — отвърна Джеймисън с мрачна усмивка. Внезапно бе решил, че няма да спечели нищо, ако извърта.

Разказа на Клъги всичко от момента, в който бе напуснал кабинета си до пристигането си на тази планета. Не скри нищо, дори подозренията си относно инженера.

При последното Айра Клъги се развесели.

— Не ме познавате — каза той иронично. — Можех с удоволствие да ви разбия носа, когато разговаряхме в кабинета ви. Но отвличането не е мой стил. — Клъги продължи да описва в общи черти събитията, последвали неговото гневно напускане на кабинета на Джеймисън. Отишъл право в Клуба на космонавта и се обадил на екипа си на Майра 23 да си стяга багажа и да се прибира у дома. Уталожвал гнева си на бара, когато към него се приближил правителствен агент, който му обяснил причината за трудната беседа с Джеймисън. Успокоен, Клъги отменил заповедта до екипа, на следващата сутрин подписал договора и започнал да товари допълнително хора и оборудване на един от корабите на своята компания. Два дни по-късно отпътувал за Майра 23. Клъги завърши с думите: — Можете да се обадите до Земята и да проверите казаното от мен.

— Бездруго трябва да се обадя на Земята — рече Джеймисън. — И естествено ще проверя вашата история, макар всъщност да ви вярвам. Случилото се с мен е много странно и не сме приключили с него. Ще ми бъде нужен кораб.

Свързочната барака не беше далеч и бе лесно откриваема по субпространствената антена от подредени в конус пръстени. Когато влязоха, радиооператорът разтревожено надзърна иззад контролното табло.

— Господин Клъги! Тъкмо се готвех да ви се обадя. Пак кондензаторът на Маклорин. Изгорял е.

Клъги го погледна мрачно и заяви:

— Боя се, че ще трябва да ви арестувам, Ландърс.

Думите му очевидно стреснаха младия мъж. Джеймисън също се изненада и го каза.

— Докторе, това е третият и последен кондензатор — поясни Клъги. — Ще изминат шест дни преди да пристигне друг кораб и в него, разбира се, ще има резервни на склад. Междувременно сме лишени от радиовръзка.

Джеймисън мигновено схвана положението. В помещението бяха четирима: двамата Клъги, радиооператорът и той самият. Ревът на машините отвън изключваше възможността да ги чуят.

Питър Клъги му подаде един бластер и каза:

— Дръжте го под око, докато го проверя.

Джеймисън грабна бластера, доволен, че отново е въоръжен. Айра Клъги също извади оръжието си. Стояха и наблюдаваха как радиооператорът протяга ръката си на младия Клъги.

— Човек е — каза младежът.

Атмосферата в бараката се поразведри.

— Къде е най-близкият предавател? — попита Джеймисън.

— При урановия миньорски лагер на деветстотин мили на юг — отвърна Клъги. — Можете да вземете една от нашите аероколи и да тръгнете веднага. Всъщност ще отидем заедно.

Питър Клъги бързо тръгна към няколкото аерокара, кацнали в края на селището, и подхвърли през рамо:

— Ще докарам един.

След няколко минути вече бяха във въздуха. Гъстата бледозелена гора на триста метра под тях се плъзгаше бързо на север. Пилотираше Питър. Айра Клъги се взираше мълчаливо през прозореца и очевидно нямаше настроение за разговор. Джеймисън не го обвиняваше. Беше време да сложи в ред своите собствени мисли по няколко въпроса.

Намерението на рулите бе да се забави или блокира напълно придобиването на лимфната течност. Тази предпоставка трябва да беше ключът към създалото се положение. Но защо го бяха заловили по този странен, завладяващ съзнанието начин с плетеницата от линии и го бяха довели тук очевидно с някой от своите кораби? Той потръпна при мисълта, че е бил в ръцете им по време на пътуването през космоса.

А защо ли го бяха оставили жив? Имаше само едно разумно обяснение. Убийството на ръководителя, който можеше да бъде своевременно заменен, нямаше да е достатъчно за провалянето на проекта. Би трябвало да има някакъв по-дълбок план, включващ несъмнено и Айра Клъги, план, пресметнат да забави работата за дълго.

Явно планът изискваше присъствието на Джеймисън тук. Това бе очевидно. Бяха го стоварили в лагера, вероятно преди разсъмване и разчитаха сега на естественото му поведение.

Джеймисън почувства как го облива пот. Всичко, което бе направил, бе съвсем естествено и съвсем предсказуемо. Какво по-естествено от това той — заедно с Айра Клъги! — да бъде тук в този малък летателен апарат на път през деветстотин мили пустош за най-близката субпространствена радиостанция, след като тази в лагера вече не работи? Да, съвсем предсказуемо от гледна точка на някой агент, ловко саботирал субпространственото радио.

Джеймисън скочи. Трябваше незабавно да установят контакт с миньорския лагер, преди да е станало твърде късно!

И в същия миг, оглеждайки бързо хоризонта, той видя още един кар. Макар почти да очакваше това, потръпна. Карът беше по-голям и по-бърз от техния и вероятно въоръжен. Под този ъгъл и при тази скорост щеше да ги настигне до две-три минути!

Обърна се бързо към радиотаблото и… замръзна. Питър Клъги стоеше пред него с безизразно лице и бластер в ръка. Същият малък бластер, който бе видял в канцеларията. И го бе насочил право в корема му.

— Питър, глупако! — ахна изненадано Айра Клъги. — Полудя ли? — Понечи да стане, но бластерът се насочи към него.

— Дай ми това нещо! — викна Айра Джеймисън протегна ръка и го спря.

— Не е луд — каза той спокойно. — Това не е Питър Клъги. Това изобщо не е човешко същество.