Войната срещу рулите

18.

Диди знаеше, че не бива да оказва никаква съпротива. Не биваше да предприема никакви опити да осуетява каквито и да било техни планове. На Игралната площадка години наред му бяха втълпявали това. Никоя млада личност, заявяваха му категорично, не трябва да се мисли за компетентна да преценява колко опасен би могъл да бъде всеки отделен рул. Или колко е важен планът на някой рулски шпионски кръг. Трябва да приеме, че нещо вече се прави по въпроса, и да чака тайни инструкции.

Диди си спомни всичко това, докато ситнеше между двамата рули. Бе окуражен от факта, че те все още не му бяха разкрили самоличността си. Продължаваха да се преструват.

Улиците станаха много по-светли. Напред, на фона на синьо-черното небе, се виждаше силуетът на Кораба. Всичките сгради, с които бе претъпкан Пътя, отдаваха слънчевата светлина, погълната през деня. Стоетажната административна сграда грееше като скъпоценен камък в сянката на внушителния Кораб, а всички останали постройки светеха с интензивност, която варираше в зависимост от размерите им.

Тримата стигнаха до Пресечка 2. Самият Път беше Пресечка 1.

Прекосиха улицата и се приближиха до бариерата. Двамата рули спряха пред широката два метра и половина набраздена метална лента с всмукващ ефект и се взряха надолу към разположените под решетката вентилатори.

Преди един век, когато рулът и човекът за пръв път бяха осъществили контакт, около отбранителните съоръжения и военните райони бе имало бетонни стени или телени огради с високо напрежение. После беше открито, че рулите могат да отразяват електрическия ток и че техните здрави кожи са непроницаеми за убожданията от шиповете на бодливата тел. Бетонът беше също така неефикасен. Стените обикновено рухваха в присъствието на определени енергии, насочвани от рулите. А сред работниците, пристигнали да ги ремонтират, имаше обикновено по някой рул, който посредством процес на смяна на образи и убийства успяваше да проникне вътре. Въоръжени патрули често бяха избивани до един, а техните места биваха заемани от рули самозванци. Бариерата от въздухозасмукващ тип бе само на няколко години. Тя се простираше по целия път около Дворовете. Пресичащите я човешки създания едва я забелязваха. Но рул, който се опиташе да премине през нея, умираше за по-малко от три минути. Тя беше една от най-големите човешки секрети.

Диди усети колебанието на придружителите си и им каза:

— Благодаря ви, че ме доведохте дотук. Вече мога да се оправя и сам.

Единият от шпионите се засмя. Смехът приличаше на човешкия, ако се вземеше предвид само звукът, но липсваше някаква важна лична интонация. За ушите на Диди прозвуча ужасно.

— Знаеш ли, ти изглеждаш много добро момче — каза едното същество. — Само за да ти покажем, че не сме лоши, ще ти предложим едно малко забавление — просто за една минута, а?

— Забавление ли? — попита Диди.

— Виждаш ли тази бариера?

Диди кимна.

— Добре. Както вече ти казахме, ние сме от тайната полиция, антирулската. Наясно си с това, нали?

Диди отвърна положително и се запита какво ще последва.

— Е, онзи ден аз и моят приятел разговаряхме за нашата работа и открихме начин, по който рулите може би ще могат да пресекат бариерата. Това изглеждаше така глупаво, че решихме да го проверим преди да съобщим на най-висшето началство — разбираш какво имам предвид. Ако се окаже грешка, ще изглеждаме като глупаци. Искаме да ни помогнеш да направим един експеримент.

„Никоя млада личност не бива да се опитва никога да осуетява каквито и да било планове… на който и да е рулски шпионски кръг.“ Заповедта, давана така често от Игралната площадка, отекна в съзнанието на Диди. Съвсем очевидно бе, че тук имаше специална опасност и въпреки това не той трябваше да я преценява и да й се противопоставя. Не беше достатъчно възрастен, за да знае как. Годините на обучение вече бяха го научили да спазва автоматично тази заповед.

— Всичко, което трябва да сториш — продължи рулът, — е да минеш през бариерата между тези две линии и после да се върнеш обратно.

Указаните линии бяха част от конфигурацията на специално подредените вентилатори. Без да възрази, Диди премина от другата страна. За момент се поколеба дали да не побегне и да се скрие в близката сграда, но се отказа. Рулите можеха да го взривят преди да е хукнал натам. Той послушно се върна, както му бе казано.

По улицата идваха двадесетина мъже. Когато се приближиха, Диди и двамата рули отстъпиха настрана, за да ги пропуснат да минат. Диди ги наблюдаваше с надежда. Полиция? Отчаяно му се искаше да е сигурен, че всичко, което се случва, е подозрително.

Бяха работници. Минаха покрай тях, пресякоха шумно бариерата и изчезнаха зад най-близкото здание.

— Оттук, дете — каза рулът. — Трябва да внимаваме да не ни видят.

Диди имаше друго мнение по този въпрос, но ги последва. Влязоха в тъмното пространство между две сгради.

— Дай си ръката, дете.

Той я протегна напрегнат и уплашен. Сигурно щяха да го убият. Насмалко да заплаче, но успя да се овладее и той не помръдна, дори когато усети болка в пръста като от убождане с игла.

— Само взимам проба от твоята кръв, дете. Ти разбираш, че смукателната система на бариерата скрива високомощните микроструи, изпращащи нагоре бактерии, на които рулите са уязвими. Естествено микроструите изпращат бактериите със скорост хиляда мили в час, тоест така бързо, че те проникват през кожата неусетно и без да оставят следи. А вентилаторите непрекъснато засмукват толкова много въздух, за да предотвратят изплъзването на бактериите в атмосферата. По този начин една и съща бактериална култура вероятно се използва многократно. Разбираш ли докъде ни води това?

Диди не разбираше, но бе смаян до дъното на душата си. Защото този анализ звучеше правилно. Това наистина можеше да е бактерията, използвана срещу рулите. Говореше се, че само няколко души знаят естеството на защитата, осигурявана от тази невинна на външен вид бариера. Беше ли възможно рулите да са го открили?

Вторият рул правеше нещо в сянката между двете сгради. Виждаха се малки светлинни проблясъци. „Изследва кръвта ми, за да види колко мъртви антирулски бактерии има в нея“ — помисли Диди.

— Ти знаеш как става тази работа, дете — каза рулът, който бе говорил с него досега. — Знаеш, че можеш да пресечеш бариерата и че бактериите, които струят от нея, умират незабавно в твоя кръвен поток. Нашата идея е следната: във всяка една област може да има само един вид бактерии. Защо? Защото, когато бъдат засмукани и изпратени обратно към филтърните камери, така че да могат да бъдат отстранени от въздуха и използвани отново, нещата биха се усложнили доста, ако бактериите са повече от един вид. Силно болестотворните бактерии, които виреят добре в едно флуорно химическо съединение, са почти така смъртоносни спрямо другите щамове, както и спрямо организма, който атакуват. Само когато един вид присъства в силно преобладаващо количество, той е опасен за рулите. С други думи, единствено наличието само на един вид в даден момент може да убие рул. Очевидно, ако някой рул се имунизира специално срещу тоя вид бактерия, той ще може да пресече бариерата в тази точка така лесно, както и ти, и ще може да прави вътре каквото си иска. В Дворовете! Виждаш ли с какъв голям проблем се занимаваме? — Рулът смени темата. — А, виждам, че моят приятел е завършил изследването на твоята кръв. Почакай малко тук. — Той отиде до мястото, където беше другият рул. Съвещанието, за каквото и да беше, трая по-малко от минута.

— Добре, дете, можеш да си вървиш — каза рулът, когато се върна. — Благодарим ти за помощта. Няма да я забравим.

За момент Диди не повярва на ушите си.

— Искате да кажете, че това е всичко, което искате от мен? — попита той.

— Така е.

Докато излизаше от тъмното пространство между сградите, Диди очакваше, че ще го спрат. Но двамата рули го последваха само до улицата.

— Идват още две деца — подвикна единият рул. — Можеш да се присъединиш към тях и заедно да търсите звука.

Диди се обърна и видя две момчета да тичат и да викат:

— Който остане последен, е прасе!

Бяха набрали скорост и минаха покрай него като стрели. Диди се затича подир тях, но те стремително пресякоха бариерата и едва тогава спряха да го изучат.

— Казвам се Джеки — представи се едното момче.

— А аз — Джил — рече второто. — Хайде заедно.

— Аз съм Диди — каза Диди.

Тръгнаха напред сред отделните звуци, които заглушаваха звука. Неприятни шумове. Бръмчащи машини. Звънко коване. Ромолящи обертонове от молекулярно преместване на маси материя. Влак с гумени колела бръмчеше към тях по безкрайния метален под, който покриваше Дворовете, и спря, щом ги усети с електронните си очи и уши. Момчетата отстъпиха от пътя му и той мина бързо покрай тях. Редица кранове повдигаха стотонна метална плоча върху един антигравитационен носач, готов да отплува към пламтящото небе.

Диди никога не беше идвал на Пътя нощем и това щеше да бъде за него ужасно вълнуващо, ако не бе в такова лошо настроение. Бедата беше, че не можеше да е сигурен. Бяха ли тези две момчета рули? Досега не бяха направили нищо, което на практика да покаже, че са. Фактът, че пресякоха бариерата в мястото, което бе тествал за двамата рули-„мъже“, можеше да е съвпадение. Не можеше да каже на никого за случилото се, докато не беше сигурен. А дотогава трябваше да върви с тях и дори да им сътрудничи, ако поискаха от него да направи нещо. Такова беше правилото. На това беше обучаван. В съзнанието му изпъкна картината на двадесетте работника, пресичащи бариерата в тестваното място. Дали рулите вече можеха да се движат по Пътя, свободни да правят каквото си искат?

Вселената около Пътя потръпваше от звуци. Но накъдето и да погледнеше Диди, нямаше никакъв вход, в който да надзърне, никаква сграда, която да преброди с широко отворени от удивление очи. Никъде нямаше звук, който да не изчезва бързо. Не се доближиха нито веднъж до нещо, което дори слабо да наподобява вентилатор от бариерен тип. Дори да имаше някаква заплаха за рулите, тя не беше очевидна. Всички врати бяха широко отворени. Надяваше се, че атмосферата в някое затворено помещение би могла да е смъртоносна за врага, но не и за него. Нямаше обаче никакви затворени помещения.

Най-лошото от всичко бе, че нямаше никаква следа от човешко създание, което да може евентуално да го защити от рулите или дори да заподозре тяхното присъствие. Ех, ако можеше да е сигурен, че тези две момчета са рули. Или че не са. Ами ако, да речем, те носеха някакво смъртоносно оръжие, което да е способно да причини огромни повреди на Кораба?

Приближиха се до една сграда, разположена на половин квадратна миля и у Диди внезапно се появи надежда. Спътниците му не възразиха, когато той мина през огромната врата и стъпи върху някаква издигната пешеходна пътека. Под тях имаше бездна. Диди погледна надолу към огромните слабо светещи кубоподобни конструкции. Горната страна на най-високия куб беше поне на четвърт миля от пътеката и това разстояние бе запълнено с етажи от пластмаса, така кристално прозрачни, че само проблясването на места разкриваше наличието на безброй слоеве твърда материя, защитаваща света отгоре от огромните атомни реактори.

Наближиха средата на пътеката и Диди видя, както се бе надявал, че в една малка прозрачна конструкция, издадена от металната част, има някой. Беше жена. Четеше. Когато тримата се приближиха, тя вдигна поглед.

— Търсите звука ли? — попита жената приятелски — Аз съм от Чувствителните — просто в случай, че не знаете.

Другите момчета мълчаха. Диди каза, че знае. На Игралната площадка му бяха разказвали за Чувствителните. Те можеха да предугаждат изменения в потока на атомните реактори. Той си спомни, че това се дължеше на контролираното съдържание на калций в тяхната кръв. Чувствителните живееха до много дълбока старост — сто и осемдесет години, — но не поради работата, която вършеха, а защото можеха да реагират на калциевите подмладяващи процеси.

Това обаче не можеше да му помогне. Очевидно тя нямаше как да открие присъствието на рул, поне не го показа по никакъв начин. Беше по-добре още да се преструва, че продължава да се интересува от звука, което в известен смисъл беше вярно.

— Мисля, че тези генератори долу причиняват големи вибрации.

— Да, точно така.

Диди внезапно се съсредоточи. Бе впечатлен, но не и убеден.

— Все още не разбирам как това може да доведе до мощен звук.

— Всички вие, изглежда, сте добри момчета — каза тя. — Възнамерявам да ви прошепна на ухо едно указание. Първо на теб — махна тя на Диди.

Това му се стори странно, но той не се поколеба. Тя се наведе и му рече тихо:

— Не се изненадвай. Ще намериш един много малък бластер под ръба на металния тротоар под Кораба. Слез с ескалатор седем и завий надясно. Той е точно отсам една греда, означена с голямо Н. Кимни, ако си ме разбрал.

Диди кимна.

— Пусни го в джоба си — продължи жената бързо. — Не го използвай, докато не ти бъде наредено. Късмет. — После се изправи и каза високо: — Това ще ти даде известна представа. — После махна на Джеки. — Ти си следващият.

— Не са ми нужни никакви указания — каза Джеки. — Освен това не искам никой нищо да ми прошепва.

— Аз също — каза Джил.

— Ама много сте срамежливи — засмя се жената. — Е, нищо. Все пак ще ви дам едно указание. Знаете ли значението на думата миазма? — Тя гледаше Джеки.

— Изпарение.

— Тогава това е моето указание. Миазма. А сега е по-добре да тръгвате. Слънцето ще изгрее в шест без няколко минути, а вече минава два.

Жената пак взе книгата и когато след малко Диди се обърна да я погледне, изглеждаше като част от стола. Беше така неподвижна, че не приличаше на жива. Обаче благодарение на нея той знаеше, че положението наистина е опасно, както бе подозирал. Сигурно беше в опасност самият Кораб. Точно към него се беше отправил той.