Войната срещу рулите

25.

На деветата нощ, ден преди пристигането на „Орион“, Джеймисън се въздържа да подхвърли консерва с храна. На сутринта прекара половин час при радиото, опитвайки се да се свърже с бойния кораб. Реши, че е необходимо да изпрати подробен отчет за случилото се до момента, и описа плановете си, включително намерението си да тества рула, за да провери дали е пострадал от някакво увреждане в периода му на гладуване.

Субпространството беше напълно безмълвно. Никакъв отговор. Накрая той се отказа от опитите да осъществи контакт, излезе и бързо инсталира уредите, от които щеше да се нуждае за своя експеримент. Околността приличаше на пустиня. Той изпробва оборудването, после си погледна часовника и внезапно паникьосан, реши да не чака повече и натисна един бутон. Източник близо до екрана започна да излъчва на много високо енергийно равнище — вариация на ритъма, на който рулът беше подложен в продължение на четири нощи. Джеймисън бавно се оттегли към лодката. Искаше още веднъж да се опита да се свърже с „Орион“. Изведнъж видя рула да се появява на поляната и да се насочва право към източника на излъчване. Джеймисън спря да види какво ще стане и в същия миг главната алармена система на спасителната лодка силно зазвъня. Звукът се понесе зловещо на крилата на ледения вятър. Радиото на китката му се включи с щракане, синхронизирайки се с мощната радиостанция в спасителната лодка.

— Тревор Джеймисън, тук е „Орион“ — каза бързо един глас. — Чухме по-раншните ви обаждания, но се въздържахме да отговорим. В околностите на слънцето Лиртис кръстосва цяла рулска флота. До пет минути ще направим опит да ви приберем. Междувременно не предприемайте нищо и незабавно се скрийте.

Джеймисън се подчини, без да разсъждава. В следващия миг забеляза някакво движение в небето — две тъмни петна, които застрашително нарастваха. Рулски бойни суперкораби. Прелетяха над него и последвалият вихър почти го откъсна от земята. Той се вкопчи отчаяно в корените на преплетения храсталак. Вражеските военни кораби направиха бърза обиколка, без да намаляват скоростта, и тръгнаха да се връщат. Джеймисън очакваше мигновена смърт, но огънят мина покрай него с гръмотевичен тътен. Лодката му! Бяха стреляли, по нея!

Появи се и трети военен кораб, но докато Джеймисън се напрягаше да различи очертанията му, той изви и отлетя.

— Вече не може да ти се помогне — включи се радиото на китката му. — Спасявай се. Нашите четири бойни кораба ще ангажират вниманието на рулската флота и ще се опитат да я изтеглят към бойната ни група, кръстосваща в близост до звездата Бианка и после…

Далечно лумване на огън в небето сложи край на съобщението. Измина цяла минута преди взривът да отекне в студения въздух на Лиртис III. Настъпилата след него тишина беше странна — не спокойна, а съдбоносна, пълна с неизмерима заплаха.

Джеймисън се изправи настръхнал. Беше се отървал на косъм. За останалото дори не смееше да мисли. От лодката му нямаше и следа. Цялата скала бе срязана и отнесена. Джеймисън очакваше това, но изненадата въпреки всичко беше вцепеняваща. Той се сви като преследвано животно и се загледа в небето. Там нямаше никакво движение; не се чуваше друг звук освен свистенето на източния вятър. Бе сам между небето и земята, едно човешко създание на ръба на бездната. Случилото се бе озадачаващо. Рулските кораби бяха прелетели веднъж над планината, за да преценят положението, и после се бяха опитали да го унищожат. Защо най-модерни бойни кораби бяха рискували да защитят неговия противник на тази изолирана планина?

Трябваше да побърза. Всеки момент те можеха да пратят някой от своите разрушители на спасителна операция. Хукна като луд към екрана.

Строполи се без дъх в близките храсти и впи поглед в рула. Плененият рул, неговият рул, с когото можеше да прави каквото си поиска. Да го наблюдава, да го насилва, да го дресира — най-бързото дресиране в историята на света. Нямаше никакво време за бавно подаване на информация. Той се зае с контролното табло.

Рулът се движеше назад-напред пред екрана. Първо се забърза, после се забави, после отново се забърза — според волята на Джеймисън.

Преди почти хиляда години, през двадесети век, бяха направени класически и вечни изследвания върху условните рефлекси и един от крайните им резултати бе именно този. Един човек на име Павлов бе хранил лабораторно куче през равни интервали от време в съпровод на звънец. Скоро храносмилателната система на кучето започнала да реагира така редовно на звъна без храна, както на храната и на звъна заедно. Самият Павлов много по-късно установил най-важното в този условен процес. Но започналото в онзи далечен ден изследване бе завършило с една наука, с чиято помощ можеха да се промиват мозъците на животни и чуждопланетяни — а и на хора също — почти без проблеми. Само рулите объркваха експериментаторите в областта на тази вече отдавна точна наука. Безпомощни пред желанието за смърт на всички пленени рули, учените предвиждаха гибел на Земната галактическа империя, ако не бъде открит способ за проникване в съзнанието на врага. Лошото беше, че хората не разполагаха с достатъчно време. Бавенето означаваше гибел за тях.

Но дори и най-краткото проучване, което можеше да се направи сега, щеше да отнеме на практика доста време. Назад и напред, назад и напред. Ритъмът на подчинение трябваше да бъде установен. Образът на рула върху екрана си приличаше с оригинала като две капки вода. Беше триизмерен, движенията му бяха като на автомат. Засегнати бяха основни нервни центрове. За рула бе също така трудно да излезе от ритъма, както и да се противопостави на повика на импулса за храна. След като накара рула да следва тази безсмислена схема цели петнадесет минути, Джеймисън му нареди да се катери по дърветата. Нагоре, после отново надолу, няколко пъти. Сетне въведе и своя образ.

Напрегнато, с едно око в небето и едно в екрана, той наблюдаваше реакциите на рула. След няколко минути удовлетворено се усмихна — поне този рул временно беше забравил своята дежурна омраза и задължението за самоубийство, когато попадне в плен на човешко създание.

Сега, вече на етапа на крайния контрол, той се колебаеше. Трябваше да проведе тестовете. Но имаше ли време? От друга страна, бе длъжен да ги направи. Тази възможност можеше изобщо да не се повтори през следващите сто години.

Когато след двадесет и пет минути завърши тестовете, Джеймисън беше побледнял от вълнение. Беше сполучил! Изразходва още десет безценни минути да предаде откритието си по радиото — надяваше се, че радиостанцията на неговата лодка е оцеляла при падането от планината. Не получи обаче никакъв отговор. Дано поне предавателят да не е повреден!

Беше направил всичко възможно и сега му оставаше само едно. Отправи се към ръба на скалата, погледна надолу и потрепери. После си спомни какво бе казал „Орион“: „Една цяла рулска флота кръстосва…“

Бързо!

Свали рула до първия перваз, сетне пристегна въжето около собственото си тяло и пристъпи в пропастта. Рулът му помогна да се спусне до него. Продължиха надолу. На всеки перваз Джеймисън забиваше алпинистка кука в твърдата скала, въжето се плъзваше през система от макари и рулът и той поред се спускаха до следващите первази.

Денят преваляше. Джеймисън виждаше, че рулът все повече се съвзема. Продължаваше да му съдейства, но го наблюдаваше с втренчен поглед всеки път, когато му помагаше да се спусне. Рулът излизаше от своя транс и това щеше да стане още преди да падне мрак.

От време на време Джеймисън губеше надежда, че ще стигнат долу преди падането на сенките. Непрекъснато хвърляше нервни погледи на рула.

Наложи се да спрат за почивка и това още повече ги забави. Джеймисън погледна небето. Някъде горе може би се водеше най-голямата битка между рулите и хората от десет години насам. Това, че никакъв рулски кораб още не се беше опитал да спаси рула на платото, бе заслуга на земните бойни кораби. Бе възможно, разбира се, рулите да са решили да зарежат представителя на расата си, но…

Джеймисън изостави напразните размишления и сравни височината на скалния масив над тях с разстоянието до долу. Бяха изминали две трети. Забеляза, че рулът бе обърнал лице към долината и също я погледна. Сцената дори от тази намалена дистанция беше впечатляваща. Гората започваше на четвърт миля от подножието на скалния масив и буквално нямаше край. Покриваше хълмовете и се спускаше в плитките долини, извиваше покрай широките реки, после се издигаше отново на талази и се катереше по склоновете на планините, чиито неясни очертания се мержелееха в далечината.

Продължиха надолу и в шест часа и двадесет и пет минути достигнаха последния перваз — на петдесетина метра от равнината. Въжето бе достатъчно дълго и Джеймисън спусна рула без проблеми. После се взря с любопитство надолу. Какво щеше да направи рулът сега, когато беше извън опасност?

Рулът просто чакаше. Джеймисън му махна заповеднически и извади бластера си. Рулът отстъпи на безопасно място сред купчина скали. Кървавочервеното слънце потъваше зад планините. Мръкваше се.

Джеймисън изчака малко и после се заспуска по въжето. На три четвърти от пътя надолу обаче си поряза пръста — въжето му се стори някак по-грубо и твърдо. Когато стъпи на земята погледна пръста си и забеляза, че е странно сив и дори подут. Лицето му побледня. Рулът сигурно бе намазал въжето с нещо при спускането си надолу.

През тялото му премина спазъм. В последния миг усети, че се вкочанява. Посегна към бластера, за да се самоубие, но ръката му замръзна по средата на движението. Джеймисън се строполи вцепенен на земята и изгуби съзнание.

Желанието за смърт съществува при всички живи организми. Всяка органична клетка носи наследствеността на своя неорганичен произход. Импулсът за живот е някакъв люспест слой, положен върху базовата материя, така сложна в своето крехко балансиране на различните енергии, че самият живот не е нищо друго освен кратко и напразно напрягане срещу това равновесие. За миг от вечността се изпробва някакъв модел. Той приема много форми, но винаги времеви, а не пространствени, и представлява някаква крива. Нагоре и после надолу. Нагоре от тъмнината към светлината и после отново в чернотата.

Мъжката сьомга пръска своя млечен воал върху яйцата на женската. И мигновено бива обзета от смъртна меланхолия. Търтеят рухва след прегръдката на майката-пчела, която е спечелил, и се връща в небитието, от което е излязъл за един-единствен момент на екстаз. При човека фаталният модел се отпечатва в безброй краткотрайни клетки, за да се прояви в случаи като този.

Но интелигентните рулски учени, проучващи химически вещества, които биха поразили човешката система, отдавна бяха открили тайната на човешкото желание за смърт.

Плъзгайки се към Джеймисън, Иели, Миииш, не мислеше за това. Той бе чакал удобния момент и моментът бе настъпил. Рулът бързо захвърли настрана човешкия бластер и взе ключа за спасителната лодка. После пренесе Джеймисън до мястото, където лодката беше изхвърлена от удара на рулските бойни кораби. След пет минути мощното радио предаде на рулска дължина на вълната заповед до рулската флота.

Полумрак. Джеймисън се чувстваше на дъното на кладенец. И нещо се издуваше и го повдигаше все по-високо и по-близо до гърлото на кладенеца.

Свести се. Лежеше в помещение с някакви дупки по пода. Очевидно водеха към други помещения. Врати. Странно оформени, чуждопланетни, нечовешки. Внезапно Джеймисън осъзна къде се намира. Във вътрешността на рулски военен кораб.

Не можеше да разбере дали корабът е в движение, но предположи, че е така. Рулите нямаше защо да остават край Лиртис III.

Успя да обърне глава и видя, че не е вързан с нищо, но въпреки това не бе в състояние да се движи. И все пак мигновено откри местоположението на източника на гравитоничните лъчи, които се преплитаха през него.

Чакаше го смърт. Мъчителна смърт след експериментиране с него.

Имаше обаче една проста процедура. Беше чел, че ако човек е в състояние да размишлява върху всеки възможен тип мъчение и когато то бъде приведено в действие да се ядоса, вместо да се уплаши, ще може да издържи до смъртта с минимум болка.

Той бързо започна да съставя списък на видовете предполагаеми мъчения, когато в ухото му се раздаде някакъв тъжен глас:

„Нека си вървим у дома, а?“

Сърцето му подскочи. Да, плоянът вероятно беше неуязвим за енергийни удари като този, който рулският военен кораб бе нанесъл на лодката му. Измина обаче цяла минута, преди Джеймисън да успее да произнесе:

— Искам да направиш нещо за мен.

„Казвай!“

— Влез в тази кутия ето там и пусни енергията да премине през теб.

„Ммм! С удоволствие.“

След миг електрическият източник на гравитонични лъчи бе очевидно пренасочен, защото Джеймисън бе в състояние да седне.

— Излез! — викна той и повтори, понеже на плояна явно не му беше до него: — Излез!

После попита:

— Разгледа ли кораба?

„Да“ — отвърна плоянът.

— Има ли част, през която да минава цялата електрическа енергия?

„Да.“

Джеймисън въздъхна дълбоко.

— Влез в нея и позволи на енергията да премине през теб. Сетне се върни при мен.

„О, ти си толкова добър!“ — възкликна плоянът.

Джеймисън знаеше какво ще последва и бързо стъпи на най-близката непроводима повърхност. Миг след това сто хиляди волта изплющяха по всяка метална плоскост.

„А сега какво?“ — попита плоянът.

— Огледай кораба и виж дали е останал жив някой рул.

Почти мигновено получи информация, че стотина рули са все още живи и че стоят далеч от контакт с метални повърхности.

— Ако някой, когато и да е, се помъчи да използва радиооборудването, ще влезеш в рубката и ще позволиш на тока да протече през тебе, разбра ли? — каза Джеймисън.

„Става“ — отвърна плоянът.

— Изпращай ми периодично съобщения, но само когато никой не се опитва да използва радиото — добави Джеймисън. — И не влизай в главното разпределително табло без мое разрешение.

„Ясно — каза плоянът и след пет минути съобщи: — Някой се опита да използва радиото, но се отказа и се отдалечи.“

— Чудесно — отвърна Джеймисън. — Продължавай да наблюдаваш и слушаш и бъди готов да дойдеш с мен. Прибираме се вкъщи.

Джеймисън имаше едно много важно предимство пред оцелелите рули: знаеше кога е безопасно да докосва метал. Така че след като извади от строя оръдията на кораба, се отправи към най-близката спасителна ракета.

„По този път има няколко рули — предупреди го плоянът. — Трябва да минем през съседния коридор.“

След четвърт час Джеймисън катапултира ракетата, но изминаха цели пет дни преди земните кораби да ги приберат.

Иели не беше на кораба, на който Джеймисън бе взет като пленник, така че не загина и всъщност дори не научи веднага за бягството на затворника. Когато най-после му съобщиха, свитата му сметна, че е в реда на нещата всички оцелели да бъдат сурово наказани.

Вместо това рулът каза замислено:

— Значи това е врагът. Много мощно създание.

Спомни си за страданията, които беше изтърпял. Разсъждава дълго и накрая отсече:

— Това е първият път, когато висш ръководител посещава бойния фронт. Не е ли така?

Така беше. Един най-висш военачалник бе дошъл от тила на фронтовата линия. Бе напуснал защитената родна планета и бе рискувал кожата си, която бе така ценна, че всички рули бяха потръпнали тревожно, когато бяха узнали тази вест.

— Струва ми се, че сме подценявали човешките създания — продължи своите размишления великият рул. — Куражът на нашите бойци е похвален, но моето мнение е, че тази война едва ли може да бъде спечелена. Следователно моето заключение е, че Централният съвет трябва да преразгледа своите мотиви за продължаване на бойните действия. Нямам предвид незабавно оттегляне, но борбата може постепенно да отслабва, докато заемем отбранителна позиция в тази част на космоса. Вероятно ще трябва да насочим вниманието си към други галактики.

Далеч от него, на разстояние много светлинни години, Джеймисън рапортуваше пред Галактическия конвент:

— Според мен този рул беше висш военачалник и политик и тъй като за известно време го бях поставил под пълна хипноза, мисля, че успях да му повлияя. Втълпих му, че рулите са подценили човешките създания и че няма да спечелят войната. И предложих да насочат вниманието си към други галактики.

Щяха да изминат години преди хората да се уверят, че войната с рулите е завършила. Членовете на конвента бяха очаровани от начина, по който четящото мисли малко изуолче бе използвано за контакт с невидимия плоян и от това как този нов съюз е бил средството за бягство на едно човешко създание от рулски боен кораб с такава жизненоважна информация, каквато бе донесъл Джеймисън.

Това беше компенсацията за всичките тежки години и търпеливи усилия, които хората бяха посветили на политиката на приятелство с чуждопланетните раси. С голямо мнозинство конвентът присвои на Джеймисън специално звание: „Посланик на човечеството“

Той се върна на Планетата на Карсън като най-висш представител на властта, включително и тази на изуолите. По-късно титлата му бе променена на „Посредник между расите“

Докато се развиваха тези събития, войната между рулите и хората в цялата галактика отдавна бе завършила.