Войната срещу рулите

10.

Сивата дневна светлина бавно заля гористите снежни хълмове и младият изуол спря за почивка. Избра скрито кътче под надвиснал перваз и се подслони там от щипещия вятър. През дългите нощни часове бе устоял на неприятния студ чрез непрекъснато тичане и неговата превъзходна телесна машина бе снабдявала крайниците му с достатъчно топлина. Сега обаче се сви с притиснати към тялото крайници и не можа да задреме, докато не затопли достатъчно повърхността на заобикалящите го скални стени.

Една боязлива мисъл докосна съзнанието му — отчасти боязлива, отчасти любопитна, но най-вече наивна. За момент, полубуден, той си помисли, че това е негово собствено усещане.

Отне му само миг да отхвърли това предположение и се стресна, когато установи, че става дума за чуждо умствено натрапване. Отвори очи.

Един елен хрупаше оскъдните туфи кафява трева, които бе разровил на склона под него. Въртеше очи и излъчваше смесица от копнеж за храна и страх.

Храна? С жадни очи изуолът започна да изучава съществото и да оценява шансовете си да го убие. Снегът между тях варираше по дълбочина и твърдост, значи стремителността на атаката трябваше да дойде от началния му скок. Изуолът изтегли внимателно крака изпод тялото си, потърси по-здрава опора и се напрегна…

Месото ставаше за ядене, но не му хареса. Той гълташе бързо и на няколко пъти зарови муцуна в снега, та ледената влага да изплакне вкуса и дъха на кръвта. Плакнеше за пореден път устата си, когато в неподвижния въздух се раздаде някакъв звук.

Животински лай!

Идваше от много далеч, но в него имаше и слаб оттенък на мисъл, човешка мисъл, човешко намерение. Обезпокоен, изуолът се досети, че това са ловджийските кучета и че преследването е започнало.

Скочи на ръба, откъдето се откриваше по-добра гледка. Изправи се на задните си крака и протегна шия. От тази височина можеше да види на известно разстояние в долината собствените си дири от нощес. Пътят, който беше следвал, личеше ясно в снега. Не можеше да бъде сбъркан. Дори беше съвсем лесен за намиране. Той се поколеба за миг, после понечи да хукне, но внезапно по снега премина някаква сянка.

Изуолът замръзна. Момент по-късно съзря въздушната машина на по-малко от четвърт миля вдясно. Тя се спусна в долината на около миля от него, близо до оставената следа. От едната й страна се появи отвор и оттам изскочиха пет животни, които бързо се впуснаха във всички посоки. Сигурно това бяха кучетата. Тяхното нетърпение се чувстваше ясно във възбуденото им скимтене. Едно от тях намери следата му и залая. Минута по-късно и петте хукнаха към него през снега.

Прииска му се да побегне, накъдето му видят очите, но след кратък размисъл се закатери по скалистия ръб към планините, далеч от изгряващото слънце. Не беше лесно и докато вървеше с неуверени стъпки — ту тичешком, ту с бавни крачки, ту внимателно прескачайки опасни пукнатини — изуолът имаше неприятното чувство, че кучетата тичат право към него. Или че всеки момент техните господари, хората, ще се извисят над главата му и ще го застрелят. В съзнанието си видя втора въздушна машина да взима други кучета по-назад по следата и да ги пренася по-напред до нова, по-близка до него точка.

Изуолът бързо се спусна по стръмния склон и променяйки посоката, пресече една тясна долина, като машинално избягваше по-лекия път и инстинктивно заличаваше следите си, където бе възможно. Обаче нямаше никаква представа къде да се скрие. Понякога лаенето на кучетата отслабваше от огромното разстояние или се губеше в затрупаните със сняг долини, но звукът винаги се връщаше и го подтикваше да принуждава умореното си тяло да прави ново усилие. Когато червеникавото слънце най-сетне започна да потъва между два далечни остри върха и дългите сенки потъмняха, изуолът уморено установи, че засега е вече в безопасност.

Точно този момент беше чакал. С големи скокове се понесе през хълмистата местност под прав ъгъл на курса, който беше следвал, а после направи кръг и се върна на собствената си следа.

След малко, от сравнителната безопасност на едно покрито с храсти възвишение, той погледна в долината и видя двете кацнали машини. Мънички фигурки на хора се движеха в снега около тях, а малко настрана, подслонени до отвесна скала, се хранеха кучетата. Ловците, изглежда, бяха направили лагер за през нощта.

Изуолът не чака, за да се увери, а щом сенките на приближаващата се нощ се удължиха, се спусна по склона. Трябваше да направи голям завой, защото вечерният вятър беше променлив, но най-сетне стигна незабелязан до върха на отвесната скала.

Взря се с горящи очи надолу в десетте кучета. Те бяха вързани на група и някои вече спяха върху снега. Ужасна чужда миризма се носеше от тях и изуолът се досети, че като група са опасни. Но ако успееше да ги убие, щеше да се наложи да докарат по въздуха други и той щеше да има време да изчезне в тези обширни гори и планини.

Но трябваше да ги убие бързо. Хората можеха да изскочат за секунди от корабите и да го атакуват с неотразимите си оръжия.

Тази мисъл го изпрати с трясък надолу по склона по-бързо дори от лавината, която събори.

Първото куче го видя и скочи. Той долови изненадата му, чу острия предупреждаващ лай и почувства внезапната пустота в мозъка му, когато му видя сметката с един съкрушителен удар. Извъртя се и посрещна с челюсти второто, което тъкмо се хвърляше към врата му. Зъбите, които биха могли да пробият метал, щракнаха в кръвожадно здрава захапка. В устата му рукна кръв, смърдяща и неприятна на вкус. Той я изплю със слабо ръмжене и се обърна срещу осемте останали. Посрещна първото с вдигната, бронирана с остри нокти предна лапа.

Яките челюсти се опитаха да захапят тъмносиния му крайник, да го разкъсат на парчета. Но изуолът избегна атакуващите го зъби със светкавична бързина и прасна кучето по врата. Яките като стомана нокти се забиха дълбоко между плешките му и то полетя настрани. Синджирът се скъса, кучето тупна в снега и остана неподвижно. Вратът му бе счупен. Изуолът се изправи на задните си крака, за да се хвърли върху останалите… и спря. Кучетата се отдръпнаха от него с подвити опашки. Бяха победени, сплашени.

Той изчака, за да се увери. Крещяха хора, мяркаха се светлини. Но изуолът продължи да изследва мислите и чувствата на кучетата. Нямаше никакво съмнение — те бяха ужасени. Специално тази група кучета бе престанала да бъде опасна за него. Почувства се сигурен, че вече никой няма да може да ги накара да го преследват.

Обърна се, за да се отдалечи. Един прожектор блесна право в очите му и така го стресна, че той се хвърли в панически бяг. Когато беше вече в безопасност отвъд склона, някой започна да стреля с огнено оръжие по сенките зад него. Експлозиите осветиха небето.

Тази нощ спа спокойно и на зазоряване продължи пътя си. В средата на следобеда чу отново кучешки лай и се стресна, защото се бе самозаблуждавал въпреки здравия си разум, че напрягайки до краен предел всичките си сили, ще може някак си да изчезне в тази пустош.

Продължи да тича. Беше отчаян, и то не само от умора. Просто нямаше желание да живее. Не можеше да си представи, че ще е в състояние да нападне тази нова група кучета. Обаче щеше да се опита, когато се мръкнеше. Мина повторно по стъпките си, ловко и предпазливо, както преди. Разбираше добре опасността. Телепатичното му съзнание откри подготвената за него клопка от безопасно разстояние.

Оттегли се в тъмнината, объркан и обезпокоен. Движеше се, без да спира, по покритата със сняг земя. Нощта стана по-тъмна, защото облаци закриха звездите. Само неясната белота на снега му даваше възможност да вижда достатъчно ясно, за да избягва опасностите.

Стана по-студено. От север задуха вятър, отначало слаб, а после бурен. Заваля. Снежинките падаха полегато.

През цялата нощ той не отстъпи пред снежната вихрушка и студа, защото именно в тях усещаше безопасността, която търсеше. Неговата цел отново бе да увеличи разстоянието между себе си и своите преследвачи. Знаеше, че този път следите му ще бъдат покрити от навяния сняг.

С първата слаба светлина на зората бурята поутихна, но все още духаше на пориви. Измръзналият, отчаян и гладен млад изуол забеляза подобен на пещера отвор в един стръмен склон и уморено се отправи към него. В сянката на входа спря, защото видя някакво масивно тъмно същество, изправено на задните си крака.

Изненадата беше взаимна. Изтощеният изуол пое влажната миризма на животинска топлина, тежката воня на изпражнения и внезапния изблик на примитивни мисли. Досети се, че е изненадал чудовището заспало.

Друга мечка, осмеляваща се да нахлуе… грубо нарушение… отчаяна нужда да отхвърли мъглявината от дългия сън — тези бяха впечатленията му. Объркването на звяра внезапно премина в дива ярост, той нададе ужасен рев и нападна.

Ударът запрати изуола в снега, но не твърде далеч. Острите му нокти се забиха в замръзналата повърхност, той пъргаво скочи и безпощадно захапа огромното рамо на мечката.

Тя отвърна с рев и така го стисна, че почти го вдигна от земята, изкарвайки въздуха от дробовете му. Изуолът се помъчи да се освободи, но беше твърде уморен, за да води битка на живот и смърт с един толкова мощен хищник.

Долавяше у противника си лека уплаха, глупаво учудване и слабо желание да се оттегли и да обмисли положението, и реши да прекрати борбата. И сгреши. В мощната мечка бързо настъпи промяна. Тя стегна прегръдката си, захапа дълбоко изуола и изрева кръвожадно. Вече бе обзета само от гняв, свирепост и желание за убийство. С изненадваща скорост вдигна едната си яка лапа и замахна.

Ударът бе зашеметяващо силен и изуолът за миг загуби съзнание. Болката обаче го извади от вцепенението му и той светкавично заби зъбите си в лапата, дръпна рязко и чу пукот на разкъсани сухожилия и счупени кости. Едновременно с това включи в борбата средните си лапи и с дългите здрави нокти натисна корема на мечката. Разкъса кожата и мускулите и бръкна с кръгово, движение в телесната кухина на половинтонния звяр.

Контраатаката бе така бурна, че трябваше да сложи край на двубоя. Но мечката, потънала твърде дълбоко в яростта си, не осъзнаваше страхотното нараняване, което бе получила. В този момент изуолът би могъл да се измъкне, ако бе по-малко уморен. Мечката обаче изрева и, заслепена от болката, реши да повтори своя опит и стисна още веднъж противника си в отчаяна прегръдка.

Изуолът не можа да реагира бързо, но скорост не беше и нужна. Той уморено изпъна напред средните си крака, натисна надолу и всичките вътрешности на мечката се изсипаха на земята.

Никаква животинска ярост не би могла да се противопостави на такова опустошение. Мечката падна на снега, забълва кървава пяна и издъхна.

Изуолът лежа изтощен в смъртоносната й прегръдка, докато накрая мечката трепна в последна мускулна конвулсия и мощните й предни лапи се отпуснаха. Той се измъкна и влезе, клатушкайки се, в пещерата.

Неприятната меча миризма вътре не го възпря. Той почисти раните си с език, сви се на топло кълбо и заспа.