Войната срещу рулите

2.

Гигантската змия изпълзя тежко от джунглата на три метра от моста и малко вляво от изуола, който вече бе стъпил на твърда земя. Щом видя полюшването на високата трева с пурпурни ръбове, Джеймисън замръзна насред моста. Появи се широка грозна глава, следвана от първите пет-шест метра жълтеникаво лъщящо тяло, дебело като дънер. За миг огромната глава се обърна и малките свински очички се взряха свирепо право в неговите.

Невероятно лош късмет! Това смъртоносно създание да го намери в такова безпомощно положение. Парализата му под действието на тези горящи очи беше мъчителна — всеки негов мускул се бе вдървил. Но пък му помогна. Ужасната глава се изви настрана, фиксира омагьосващ поглед върху изуола и отново застина. Джеймисън пое дъх. Страхът му се примеси с гняв и той насочи към изуола една унищожително критична мисъл:

„Нали уж можеш да предугаждаш приближаването на опасни зверове като четеш мислите им?“

Не получи никакъв отговор. Грамадната змия плавно плъзна плоската си, увенчана с рог глава напред. Изуолът заотстъпва бавно; приемаше неохотно простия факт, че не може да се мери по сила с това огромно същество.

Вече по-спокоен, Джеймисън насочи към изуола друга мисъл:

„Може би ще ти е интересно да научиш, че като научен експерт на Междузвездната военна комисия, наскоро изпратих рапорт за Еристан II. Според нашата изследователска експедиция стойността на тази планета като военна база е твърде съмнителна поради две главни причини: обитаването й от едно от най-проклетите хранещи се с плът растения и това красиво бебче. Екземплярите и от двата вида наброяват милиони. Всяка змия отглежда стотици в продължение на целия си живот. Броят им зависи само от наличието на храна, каквато потенциално е всеки друг вид на планетата, така че те не могат да бъдат ликвидирани. Змиите достигат дължина до петдесет метра и тегло осем тона и за разлика от повечето други убийци на планетата, ловуват през деня.“

Изуолът, който вече бе само на петнайсетина метра от змията и продължаваше да отстъпва бавно, му изпрати бърза поредица от мисли:

„Нейната поява ме изненада, но само защото съзнанието й съдържаше единствено смътно любопитство относно някои звуци… никакво ясно намерение да убива. Това обаче не е важно. Важното е, че е тук и че е опасна. Тя не е сигурна, че може да се справи с мене, но обмисля шансовете си по елементарен начин. Въпреки апетита й към мен, проблемът в основата си остава твой. Цялата опасност е за тебе.“

„Не бъди много сигурен, че не си в опасност — отвърна мрачно Джеймисън. — Тази приятелка изглежда обвита в мускули и сто на сто скача като стоманена пружина поне на сто метра.“

„Аз мога да пробягам сто метра преди да мигнеш.“

„В тази джунгла?! На пет метра навътре тя е сплетена като рогозка, по-скоро като хиляда рогозки. Не се съмнявам, че би могъл да се промушиш през нея, но не и така бързо като змията, чиято конструкция е пригодена за тази цел. Възможно е да загуби малка плячка като мен в тази плетеница, но в случая с тебе…“

„И защо — прекъсна го изуолът — трябва да бъда така глупав да навляза в джунглата? Мога да се движа по периферията и то без никаква пречка.“

„Но ще попаднеш в клопка! — смразяващо натърти Джеймисън. — Доколкото си спомням релефа на терена, както го видях от въздуха, джунглата се стеснява на стотина метра зад тебе. Не бих рискувал да предположа, че змията не е достатъчно умна, за да не се възползва от този факт.“

Последва тревожно мълчание, после изуолът попита:

„Защо не използваш своето атомно оръжие, за да я изгориш?“

„И тя да ме помете, докато прогарям твърдата й глава, за да достигна нищожния й мозък? Тези змии прекарват половината си живот в тинята и се движат из нея също така лесно, както и навсякъде другаде. Съжалявам, но не мога да я победя сам.“

Кратките секунди до отговора натежаха от напрежение… и нежелание. Но не биваше да се бавят и изуолът сигурно го знаеше. Накрая в мозъка на Джеймисън прозвуча неохотна молба:

„Чакам предложенията ти… и побързай!“

Изуолът още веднъж молеше за неговата помощ, макар че на свой ред не даваше никакво обещание. А време за пазарене нямаше.

„Трябва да действаме като екип — обясни Джеймисън. — Преди змията да нападне, главата й ще започне да се люлее. Това е почти универсален метод на влечугите да хипнотизират и парализират жертвата си. На практика движението е отчасти самохипнотизиращо, защото съсредоточава вниманието на змията върху набелязаната жертва. Няколко секунди след като се залюлее, аз ще я обгоря в областта на очите, което ще повреди или унищожи зрението й, а ти ще се хвърлиш на гърба й… Бързо! Мозъкът й е точно зад големия рог. Захапи я там, ако можеш, а аз ще се опитам да я отслабя като атакувам тялото й. Започваме!“

Огромната глава се раздвижи. Джеймисън бавно вдигна оръжието си, като се мъчеше да успокои треперещата си ръка. Увери се, че се е прицелил добре, и натисна контролния бутон…

Жестоката съпротива на змията не я спаси от гибел. Пушещите й останки продължаваха да се гърчат, когато Джеймисън стъпи на твърда земя. Изуолът беше клекнал на десетина метра встрани и го наблюдаваше. Беше лъскав и красив, син и силен. За Джеймисън бе истинско утешение, че поне засега мощните мускули, които потрепваха под гладката кожа, са на негова страна.

Обаче отвърна на втренчения поглед на изуола със също такъв и попита:

„Какво се случи с антигравитационния сал?“

„Изоставих го на около тридесет от вашите мили на север оттук.“

„Ще трябва да отидем при него. — Джеймисън за миг се поколеба. — Практически изтощих оръжието си заради тази змия. Трябва ми захранващ реактор за презареждането, а единственият реактор, освен този на кораба, е малкият реактор на сала. Защото оръжието ще ни трябва. Съгласен си с мен, нали?“

Не последва никакъв отговор.

„Според мене очевидният начин да стигнем бързо там е да пътувам на твоя гръб — обясни Джеймисън. — Мога да взема платната от парашута от островчето и да скалъпя нещо като хамут през шията ти и предните ти крака, за да се закрепя. Какво ще кажеш?“

За миг усети негодуванието на гордия звяр, после чу в ума си:

„Несъмнено елементарен метод за транспортиране на слабо тяло като твоето. Добре, прави хамута.“

След няколко минути Джеймисън се приближи към изуола с дързост, каквато всъщност не чувстваше, и разгъна платното на парашута на земята до него. Отблизо огромното туловище на изуола бе наистина впечатляващо, дори изненадващо, тъй като отдалече неговата гъвкавост и лекотата на движенията му го правеха да изглежда по-малък. Джеймисън буквално се почувства нищожен, когато се зае с необичайната работа да прави хамут за този внушителен шестокрак звяр.

А и докато докосваше тялото на изуола, непрекъснато чувстваше отвращението му.

— Е, това трябва да свърши работа — каза накрая Джеймисън. Бе кръстосал леките здрави въжета на парашута с платното за подплънка под тялото на звяра между предните и средните крака и бе направил нещо като хамут, който да позволява на изуола пълна свобода на движение, а от ремъците бе приспособил груби, но ефективни стремена.

Щом се озова на гърба на изуола, Джеймисън се почувства по-малко уязвим.

— Преди да тръгнем — попита тихо той, — кажи ми на какво се натъкна. Какво те накара да промениш намерението си? Да не би…

За малко не изхвръкна от седлото при първия голям скок на изуола. Вкопчи се възможно по-здраво. Очевидно звярът не правеше нищо за по-лекото пътуване на своя не добре дошъл ездач. Но след известно време, когато Джеймисън привикна към особения ритъм на шестокракия галоп, тази луда езда дори започна да му харесва. При бързия бяг на огромното животно по крайбрежната ивица джунглата отляво профучаваше покрай тях със замайваща скорост. После, когато изуолът премина през една по-рядка част на джунглата, дърветата се затвориха над главите им като свод. Изуолът избираше пътя безпогрешно, без никакво намаляване на скоростта, сякаш някакъв силно развит инстинкт го направляваше обратно точно по същия път, по който бе дошъл.

„Дръж се здраво!“ — дойде внезапна команда.

Джеймисън мигновено стисна ремъците и се запъна в стремената. Стоманените мускули под него се сгърчиха. Огромното тяло се отклони рязко настрана и после устремно се хвърли напред.

Бясната скорост спадна почти незабавно и Джеймисън можа да погледне назад. За момент зърна сред дърветата няколко големи четирикраки животни, които смътно му напомниха на огромни хиени. Бяха останали безнадеждно назад и не си направиха труд да ги преследват. Много мъдро от тяхна страна. Чудесното създание под него, по-голямо от десет лъва и по-смъртоносно от сто, беше идеално екипирано за оцеляване на тази планета.

Искреното му възхищение внезапно се стопи, защото погледът му случайно попадна над дърветата и долови някакво движение. През мъглата, с която се славеше небето на Еристан II, се движеше сив космически кораб.

Рулски военен кораб!

Огромният кораб, кръвожаден на вид като риба-меч със своя заострен нос, се спусна към джунглата и изчезна. Нямаше почти никакво съмнение, че се готви да се приземи. Беше безполезно да се опитва да скрие изненадата си — тя беше твърде пълна. Появата на огромния рулски кораб означаваше само едно — беда.

Мисълта на изуола достигна до него с оттенък на триумф:

„Усещам подсъзнателната ти мисъл. По-скоро би унищожил мозъка си със собственото си оръжие, отколкото да бъдеш заловен от рулите и да позволиш да бъде извлечена със сила от него полезна информация. Мисля, че този вид театралничене се среща твърде често в конфликта рул — човек. Предупреждавам те: не се опитвай да вадиш оръжието си. Ако го направиш, ще те смажа.“

Джеймисън преглътна заседналата в гърлото му буца. Гадеше му се. Проклинаше невероятно лошия си късмет — корабът да пристигне точно сега!

Отчаян, той се отдаде на ритъма на плавния галоп на изуола и за известно време долавяше само смрадта на вятъра и равномерното тупкане на шестте лапи. В джунглата се чуваше единствено странното плискане на коварните води. Що за ситуация — да яздиш лудо върху гърба на едно синкаво звероподобно създание, което те мрази — и което знае за кораба!

— Ти си луд — каза накрая Джеймисън съвсем спокойно. — Луд си, ако мислиш, че рулите представляват някакво предимство за тебе и твоя вид. — Темата бе толкова позната, а истината в нея — толкова очевидна, че той не изпитваше никакво затруднение да я следва с лекота. Междувременно извънредно внимателно се надигна на стремената и току поглеждаше напред, без да спира разпалено да изрежда аргументите си. — Рулите са най-вероломната, расово самовлюбена…

В последния момент преди скока обаче намерението му трябва да се бе изплъзнало от съзнанието му. С едно-единствено разтърсващо движение изуолът се изправи на задните си крака и се извъртя. Джеймисън се блъсна в твърдото му като метал мощно рамо. Замаян, той с труд успя да запази равновесие и едва се задържа, когато изуолът се обърна и гмурна през маса от клони и пълзящи растения, които го зашибаха болезнено по главата. Миг по-късно излязоха на брега на смарагдовозелен океански залив. По сбития кафяв пясък покрай водата изуолът намали бързия си бяг и предаде една небрежна мисъл, като че ли току-що отминалият инцидент не си заслужаваше да го обсъждат:

„От твоето съзнание разбрах, че според тебе тези същества са се приземили, защото са засекли слабото енергийно излъчване на антигравитационния сал.“

На Джеймисън му бе необходимо известно време, за да възстанови дишането си. Накрая заговори задъхан:

— Трябва да има някаква логическа причина — ако не си изключил захранването, както направих аз на космическия кораб…

„Сигурно затова са се приземили. Ако техните уреди са регистрирали освободената енергия, когато използва оръжието си срещу змията, значи знаят, че някой тук е още жив. В такъв случай моят най-добър ход е да отида направо при тях, преди да са ни открили и да са нападнали и двама ни като врагове.“

— Ти си глупак! — каза Джеймисън, наблягайки на всяка дума. — Те ще убият и двама ни. Ние сме техни врагове и то поради една-единствена причина: защото не сме рули. Ако можеш да разбереш тази единствена тяхна гледна…

„Очаквах да чуя това — прекъсна го язвително изуолът. — В действителност аз съм им вече задължен. Първо, за енергийния удар, който повреди твоя кораб и счупи клетката ми. После, за отвличането на вниманието, което ми даде възможност да се приближа незабелязано до екипажа от човешки същества и да ги унищожа всичките. Не виждам никаква причина, поради която рулите да не приемат като добре дошло предложението, което ще им направя от името на моята раса, а именно — да им помогна да изгонят човека от Планетата на Карсън. И да се надяваме, че информацията, която ще извлекат от твоето съзнание, ще допринесе за тази цел.“

Джеймисън почувства как в него се надига бурна ярост, но я потисна. Не трябваше да се предава, макар нещата да изглеждаха безнадеждни. Трябваше да убеди този глупав изуол в безсмислеността на плана му. Така че попита привидно спокойно:

— А смяташ ли, че рулите ще си отидат мирно и тихо и ще те оставят на спокойствие?

„Нека само дръзнат да останат!“

Що за арогантна забележка! Джеймисън отново се помъчи да потисне гнева си. Не трябваше да забравя, че това в основни линии разумно същество говори от относително невежата гледна точка на една нетехнологична култура и че няма никакви познания за главния враг на човека.

— Време е да узнаеш някои факти — заговори бавно Джеймисън. — Само преди няколко месеца хората разгромиха рулите близо до Планетата на Карсън. Макар вие, изуолите, да направихте възможно най-трудно за нас създаването на база, ние водихме дълги боеве в космоса, за да ви защитим от най-безскрупулните разумни същества, които някога са се пръквали в галактиката. Най-добрите оръжия на хората са равни по сила на най-добрите оръжия на рулите, но ние открихме, че в някои отношения те ни превъзхождат. Първо, тяхната технология е по-стара и по-ритмично развивана от нашата. Второ, те притежават удивителната способност да изменят и контролират определени електромагнитни вълни, включително във видимия спектър, с клетките на своите тела — едно наследство от хамелеоноподобните червеи, от които те приемат, че произхождат. Тази способност им дава уменията за дегизиране и персонална маскировка, които превръщат техните шпионски способности в постоянна заплаха. — Джеймисън направи пауза, осъзнавайки бариерата между своето собствено съзнание и това на изуола, после продължи настойчиво: — Ние никога не сме били в състояние да изместим рулите от която и да е планета, на която те са се установили. Напротив, те ни изтикаха от три важни бази само година след нашия пръв контакт преди един век, преди напълно да осъзнаем смъртоносната опасност и да решим да се отбраняваме навсякъде независимо от загубите. И това са създанията, с които планираш да се съюзиш срещу Човека, така ли?

„Да, само след няколко минути.“ — достигна до него твърдата като кремък мисъл на изуола. Отговорът го стресна — значи това същество напълно игнорираше всичко, казано от него.

„Почти стигнахме.“

Времето за спор беше свършило. Осъзнаването дойде толкова внезапно, че Джеймисън реагира почти подсъзнателно и именно поради това обстоятелство успя да измъкне бластера си, без да предизвика подозрение, да притисне здраво дулото към гърба на изуола и да натисне спусъка. Появи се ярък бял пламък… и не удари нищо!

Чак след няколко секунди успя да схване тревожния факт, че лети във въздуха, изхвърлен от едно-единствено извъртане на това огромно гъвкаво тяло.

Падна в някакъв храст. Бодлите раздърпаха дрехите му, раздраха ръцете му и се опитаха да избият оръжието му. Но той го стискаше с непримирима решителност.

Претърколи се и вдигна бластера. Пръстът му беше на спусъка. На метър от смъртоносното дуло изуолът се изправи с противно ръмжене, скочи настрана и изчезна в сплетения листак.

Замаян и треперещ, Джеймисън седна. Поражение ли беше това? Или начало на победа?