Войната срещу рулите

22.

От далечната галактика бе дошъл той, безмилостният вожд на вождовете, иели, Миииш, Иин на Риа, висшият Еаиш на Иел. И още титли, и още постове, и власт. О, властта, която имаше той, властта над смъртта, властта над живота и властта над корабите на Лирд.

Бе изпаднал в ужасен гняв, когато откри какво не е наред. Преди много години бе дадена командата: разширение във Втора галактика. Защо те-които-не-можеха-да-бъдат-по-съвършени бяха така бавни в изпълнението на тези инструкции? Каква бе природата на двукраките същества, чиито многочислени кораби, непревземаеми бази и многобройни съюзи бяха докарали тези-които-притежаваха-най-висшата-нервна-система-в-Природата до задънена улица?

— Доведете ми живо човешко създание!

Командата отекна до краищата на Риатичния космос. В резултат бе доставено някакво тъпо, оцеляло от земен кръстосвач създание с нищожен интелект и огромен страхов индекс. Съществото направи опит да се самоубие, пищя върху лабораторните маси и накрая се спаси в смъртта, докато учените бяха все още в началото на експериментите, които той бе наредил да се извършат пред собствените му очи.

— Това със сигурност не е врагът.

— Господарю, ние залавяме съвсем малко живи екземпляри. Точно както се обучаваме ние, така и те, изглежда, се обучават да се самоубиват в случай на залавяне.

— Подходът е неправилен. Трябва да създадем положение, при което заловеният да не знае, че е затворник. Съществува ли някаква възможност за това?

— Проблемът ще бъде проучен.

Той бе дошъл лично да проведе експеримента при слънцето, при което бил наблюдаван някакъв човек. Според рапорта човекът беше в малък спускаем апарат, „който внезапно и стремглаво изскочи от субпространството и започна да пада към това слънце. Фактът, че не използваше никаква енергия, събуди подозренията на нашия наблюдаващ военен кораб, който можеше иначе да не обърне никакво внимание на една толкова малка машина. И така, благодарение на незабавно направено проучване, ние имаме нова добра възможност и, разбира се, идеална ситуация за провеждане на експеримента.“

„Все още не са извършени никакви приземявания, както ни инструктирахте — продължаваше рапортът. — Нашето присъствие не се подозира, доколкото ни е известно. Може да се приеме, че на третата планета е имало и по-раншно човешко приземяване, защото човекът бързо направи този странен планински връх свой главен щаб. Това ще бъде идеално за вашите цели.“

Бойна група патрулираше пространството около слънцето. Но той се спусна долу в малък кораб и поради презрението си към своя враг прелетя над планините, изстреля своя изваждащ от строя заряд към земния кораб… и после бе ударен от изненадващо мощен ответен заряд, който повреди машината му и тя катастрофира. Обаче той успя да изпълзи, все още жив, макар и в шок, от командното кресло. Беше издал заповед да го приберат, когато им се обади. Но не можеше. Радиото бе разбито. Най-лошото бе, че и храната му беше отровена.

Бързо се приспособи към изискванията на положението. Експериментът щеше да продължи с една уговорка. Когато нуждата за храна станеше неотложна, щеше да убие човека и така да оцелее, докато командирите на корабите не се разтревожеха и не се спуснеха, за да разберат какво се е случило.

Прекара част от безслънчевия период в проучване на скалния зъбер. После се завъртя около периметъра на енергиите на човешките защитни съоръжения, огледа ги и обмисли възможните действия, които другият би могъл да предприеме срещу него. Накрая с неуморно търпение изследва достъпите до своя собствен кораб. В ключовите места начерта линиите-които-можеха-да-завладяват-съзнанията-на-хората. Изпита задоволство малко след изгрева на слънцето, като видя врага „уловен“ и „покорен.“ Имаше обаче един недостатък. Той не можеше да използва предимството на положението. Трудността беше, че човешкият бластер бе оставен насочен към неговия главен въздушен шлюз. В момента не излъчваше енергия, но рулът не се съмняваше, че автоматично ще започне да стреля, ако вратата се отвори.

Това, което направи положението още по-сериозно, бе, че когато опита аварийния изход, последният се оказа заклинен. А не би трябвало. С предвидливостта на своя вид той го беше проверил непосредствено след катастрофата. Тогава се отвори. Сега — не. Може би корабът се бе слегнал, докато той беше навън по време на безслънчевия период. На практика причината за случилото се нямаше значение. Значение имаше фактът, че бе заточен вътре, точно когато искаше да бъде навън. Не бе решил да унищожи човека на всяка цена. Ако залавянето му означаваше придобиване на контрол над неговите хранителни запаси, нямаше да е необходимо да го убива. Обаче беше важно да е в състояние да действа, докато човекът бе безпомощен. Не обичаше случайностите да объркват плановете му.

Това начинание бе тръгнало накриво още от самото начало. Той бе застигнат от сили извън неговия контрол и от елементи на пространството и времето, които винаги бе взимал предвид като теоретично възможни, но никога не бе очаквал да се случат точно на него.

Защото нали в недрата на космоса корабите на Лирд се бореха за разширяването на границите на съвършените. В космоса живееха чуждопланетни същества, размножени от Природата преди постигането на съвършената нервна система. Всички тези чуждопланетяни трябваше да умрат, защото вече не бяха нужни и защото можеше случайно да открият средства за нарушаване на равновесието на иелианския живот. В цивилизованата Риа случайностите бяха забранени.

Рулът очисти съзнанието си от тези мисли и реши да не се опитва да отваря аварийната врата. Вместо това насочи бластера си към една пукнатина в твърдия под, за да прореже изход. Смукателните помпи улавяха вихрещото се радиоактивно вещество и го изтегляха в специална камера. Затвореното пространство обаче правеше работата опасна и се наложи да спира много пъти и да изчаква очистването на въздуха.

Слънцето бе преминало зенита си, когато най-сетне успя да откърти металната плоча и видя едрозърнестия пясък и скалата отдолу. Проблемът с пробиването на тунел до открито пространство беше лесен, но му отне време и физически усилия. Прашен, ядосан и гладен, рулът се измъкна от дупката сред дърветата, до които бе паднал корабът му.

Планът му за провеждане на екперимент бе позагубил привлекателността си. Той беше упорит по натура, но все пак помисли, че би могъл да направи изследванията си и на по-цивилизовано място. Беше сбъркал, като бе поел толкова рискове. Реши да убие човека, да го превърне в храна по химически път и да чака корабите. Запретърсва с жаден поглед скалите от източната страна, взираше се надолу и пълзеше бързо, докато на практика обиколи платото. Не откри нищо. На едно — две места сякаш имаше следи от преминаването на някакво тяло, но дори най-прецизното изследване не можа да установи, че някой наистина е бил там.

Изнервен, рулът се насочи с плъзгане към човешката лодка. Изследва я от безопасно разстояние. Защитните екрани бяха включени, но нямаше как да знае дали това е станало преди сутрешната атака, дали след нея, или са се задействали автоматично при неговото приближаване. Не можеше да бъде сигурен. В това се състоеше бедата. Над цялото плато цареше някаква голота, някаква пустота, която не приличаше на нищо, което бе виждал. Човекът можеше да е мъртъв и размазаното му тяло може би лежеше далеч в подножието на планината. А можеше да е в кораба тежко ранен. Може би бе съумял да се отърси от силата на внушението. И може би чакаше вътре нащрек, озлобен и осъзнаващ несигурността на своя противник, решил да използва докрай предимството на тази несигурност.

Рулът инсталира едно наблюдаващо устройство, което да го извести, ако вратата се отвори. После се върна към тунела, който водеше в неговия кораб, изпълзя през него и се приготви да чака критичния момент. Гладът ставаше все по-силен с всеки час. Трябваше да спре да се движи, за да запази цялата си останала енергия.

Дните минаваха един след друг.

Джеймисън се размърда. Всичко го болеше. Беше потънал в пот.

След време осъзна къде точно го боли. Беше си изкълчил глезена. Дано не го бе счупил. Но пък беше паднал точно там, където искаше. Значи волята му бе победила психическото оръжие на рула.

Изкатери се с мъка по склона и запълзя към лодката.

Мръкваше се. Един сърдит глас попита в ухото му:

„Кога ще отидем у дома? Кога ще ям пак?“

Беше плоянът със своя вечен въпрос. Джеймисън за миг се засрами, че покрай всичките неприятности бе забравил за своя спътник.

„Нахрани“ създанието и се замисли, и то не за първи път, върху това как би могъл да обясни на този наивен ум войната рул — човек и, още по-важно, затрудненото си положение.

— Не се безпокой — каза на глас Джеймисън. — Ще стоиш с мене, а аз ще се погрижа да те върна у дома.

Това, плюс храната, изглежда, задоволи създанието.

Известно време Джеймисън обмисля как да използва плояна срещу рула. Но всъщност защо? Нямаше никакъв смисъл да позволи на един умиращ от глад рул да открие, че неговият противник човек притежава метод за объркване на електрическата система на кораба му.