Влюбени ангели

Неговата дума,

неговият меч

– Това беше гениално! – извика Шелби, след като Лусинда си отиде и двамата с Майлс бяха сами при кладенеца.

В небето на запад лъчите на слънцето бяха избледнели. Повечето граждани се отправяха към вкъщи, с двуколки и чували, тежко натоварени с продукти за тазвечерната вечеря. Шелби не беше яла отдавна, но почти не усещаше уханията на печено пиле и врящи картофи във въздуха. Носеше се на изпаренията на възбудата си.

– С теб бяхме изцяло на една и съща вълна там. Сякаш си помислях нещо, а ти го изричаше – като някакъв луд ритъм, в който влязохме!

– Знам. – Майлс спусна черпака в кофата и отпи дълга, бавна глътка вода. На слънцето луничките му се бяха показали. Шелби още свикваше с мисълта колко различен изглеждаше той без бейзболната си шапка. – Беше права – хубаво усещане беше да накарам Лус да се почувства по–добре. Дори и тя да не е нашата Лус. – За секунда, главата на Майлс се извърна рязко наляво, сякаш беше чул нещо. Тялото му се скова.

– Какво има? – попита Шелби.

Но после раменете на Майлс се прегърбиха малко повече от обичайната си небрежна поза.

– Нищо. Стори ми се, че видях Вестител, но не беше нищо.

Шелби не искаше да мисли за Вестители: беше прекалено развълнувана.

– Знаеш ли какво би било удивително? – каза тя, като седна на ръба на кладенеца. — Можем да отидем да пазаруваме за тях двамата, да вземем някаква дантелена дреболия за Лус и да й кажем, че е от Даниел. Бих могла да напиша някакво мило стихотворение – „розите са червени“, или нещо такова – хей, това вероятно ще е ново за тези средновековни грубияни. И бихме могли…

– Шелби? – прекъсна я Майлс. – Ами прибирането вкъщи? Не ни е тук мястото, помниш ли? Вече помогнахме на Лусинда, като й дадохме надежда да отиде на панаира по случай Свети Валентин, но в действителност не можем да направим кой знае какво друго, за да променим начина, по който действа нейното проклятие. Трябва да намерим Вестител.

– Е, знаеш, че където и да е Лус, останалите със сигурност ще са наблизо – каза Шелби бързо. – Ако можем просто да намерим Даниел, ще бъде, един вид, с един куршум – два заека. Той ще отиде на панаира; ние ще намерим начин да се върнем в „Шорлайн“.

– Не знам дали ще е толкова лесно да отведем Даниел на този панаир.

– Тогава не можем да се приберем у дома! Не и докато не изпълним обещанието си към Лус! Не искам да бъда поредният човек, който я изоставя. – Шелби се почувства внезапно изтощена. – Тя заслужава нещо по–добро.

Майлс бавно издиша. Закрачи около кладенеца с набраздено от бръчки чело – изражението му на мислител.

– Права си – каза накрая. – Какво е още един ден?

– Наистина ли? – изписка Шелби.

– Но къде ще намерим Даниел? Лусинда не каза ли нещо за замък? – попита Майлс. – Можем да го намерим и…

– Като познавам Даниел, може да се цупи навсякъде. И наистина имам предвид навсякъде.

Шелби чу тропот на конски копита и обърна глава към широкия централен път, който минаваше през пазарния площад. Покрай сергиите на търговците, които те вече затваряха за вечерта, зърна величествено изглеждащ снежнобял кон.

Когато конят подмина навеса на последния търговец и се показа на открито, Шелби ахна.

Фигурата върху черното кожено седло, обточено с хермелин – която Шелби, Майлс и повечето хора от града наблюдаваха с неприкрито благоговение – наистина беше рицар в блестящи доспехи.

Широкоплещест, със самоличност, прикрита от наличника на шлема, рицарят се отправи през площада с внушителното излъчване на благородник. Споените една за друга стоманени плочки започваха при стъпалата му, които бяха пъхнати в две здрави стремена. Краката му бяха защитени с излъскани предпазни пластини, а ризницата му от метални брънки беше толкова тясна, че прилепваше към мускулестите му страни. Металният му шлем имаше плосък връх, с две извити плочки, които се срещаха под ъгъл и се събираха над носа му. В предната част на наличника имаше миниатюрни дупчици за дишане и тесен процеп напряко за очите. Това беше обезпокояващо: той можеше да ги вижда, но те можеха да виждат само ослепителното външно доказателство за присъствието му.

В ножница, пристегната от лявата му страна, имаше сабя, а над доспехите той носеше дълга бяла туника с червен кръст на гърдите – Шелби си помисли, че беше виждала подобен в един от филмите на Монти Пайтън.

– Защо не го попитаме? – каза Шелби.

– Сериозно?

Шелби се поколеба. Разбира се, беше нервна от мисълта да се приближи към истински жив рицар. Но как иначе щяха да намерят Даниел?

– Имаш ли по–добра идея? – Тя посочи към застрашително издигащата се фигура. – Той е рицар. Даниел е рицар. Има вероятност да се движат в едно и също рицарско обкръжение, нали?

– Добре, добре. И, Шел? – Майлс си пое дъх наполовина – нещо, което правеше, когато беше нервен. Или когато мислеше, че може би всеки момент ще нарани чувствата на Шелби. – Опитай се да не използваш акцента на „прасковката от Джорджия“, става ли? Влюбената до уши Лусинда може и да не го е забелязала, но трябва да внимаваме повече с вписването в обстановката. Не забравяй какво каза Роланд за замесването с миналото.

– Сливам се, сливам се. – Шелби скочи от ръба на стената, изправи рамене, както си представяше, че би направила една истинска дама, намигна на Майлс – това й се стори малко неловко – и закрачи решително към рицаря.

Но беше направила само две къси крачки, когато рицарят се обърна с лице към нея, повдигна наличника на шлема си и присви тъмните си очи в гневен поглед – гневен поглед, който Шелби си беше спечелвала на няколко пъти преди.

За вълка говорим… Майлс не беше ли споменал току–що Роланд Спаркс?

Роланд хвърли поглед напред–назад между Шелби и Майлс. Явно ги позна, което означаваше, че това беше Роланд от тяхното настояще, техният Роланд, онзи, когото за последно бяха видели в опустошения от битка заден двор на Лусинда Прайс. Което означаваше, че са загазили.

– Какво правите тук вие двамата?

Майлс мигновено се озова до Шелби, закрилнически обгръщайки раменете й с длани. Беше наистина почтено от негова страна, сякаш не смяташе да я остави да понася укорите сама.

– Търсим Даниел – каза той. – Можеш ли да ни помогнеш? Знаеш ли къде е?

– Да ви помогна? Да намерите Даниел? – Роланд объркано повдигна тъмните си вежди към тях. – Да не би да имате предвид Лус, простосмъртното момиче, което се губи в собствените си Вестители? Здраво сте затънали, хлапета.

– Знаем, знаем, не ни е тук мястото. – Шелби възприе най–разкаяния си тон. – Озовахме се тук случайно – добави тя, взирайки се нагоре към Роланд върху невероятния му бял кон. Не беше имала представа, че конете са толкова огромни. – Опитваме се да се приберем у дома, но се затрудняваме да намерим Вестител…

– Разбира се, че се затруднявате. – Роланд изпухтя сърдито. – Сякаш си нямам достатъчно задължения, ами сега трябва да се правя и на бавачка. – Небрежно вдигна облечена в ръкавица ръка. – Ще ви призова един.

– Чакай. – Майлс пристъпи напред, прекъсвайки Роланд. – Помислихме си, че докато сме тук, може би, бихме могли, ъм, да направим нещо мило за Лусинда. Нали знаеш, Лусинда от тази епоха. Нищо кой знае какво, просто да разведрим малко живота й. Даниел я заряза…

– Знаеш какви го прихващат понякога… – вметна Шелби.

– Чакайте. Видели сте Лусинда? – попита Роланд.

– Беше съкрушена – каза Майлс.

– А утре е Денят на Свети Валентин – добави Шелби.

Жребецът изцвили и Роланд дръпна поводите, за да го успокои.

– Беше ли споена?

Шелби сбърчи нос:

– Дали е била какво?

– Беше ли в съюз с предишното и сегашното си превъплъщение?

– Имаш предвид като… – Шелби си мислеше за начина, по който беше изглеждал Даниел в Йерусалим, объркан и нефокусиран, като триизмерен филм, когато го гледаш без специални очила.

Но преди тя да успее да отговори, обувката на Майлс притисна с хрущене пръстите й. Ако на Роланд не му харесваше, че са тук, то със сигурност нямаше да му хареса фактът, че бяха пътували чрез Вестители кажи–речи навсякъде.

– Шшшт – прошепна Майлс само с ъгълчето на устата си.

– Вижте, доста просто е: тя позна ли ви? – настоя Роланд.

Шелби въздъхна:

– Не.

– Не – каза Майлс.

– Тогава тя е Лус от това време и не бива да се намесваме. – Роланд ги изгледа с неприкрито подозрение, но не каза нищо повече. Една от дългите му златисто–черни плитчици се измъкна от ластика си и се спусна от тайните кътчета на шлема му. Той я прибра и огледа градския площад, кучетата, които нападаха извито като змия кравешко черво, децата, които ритаха крива кожена топка из калните улици. Очевидно му се искаше да не се беше натъкнал на тях.

– Моля те, Роланд – каза Шелби, като посегна дръзко към ръкавицата му от метални брънки. Рицарска ръкавица, помисли си тя. Така им казваха. – Не вярваш ли в любовта? Нямаш ли сърце?

Шелби почувства как думите увисват в мразовития въздух и й се прииска да можеше да си ги вземе обратно. Със сигурност беше отишла твърде далече. Не знаеше каква е историята на Роланд. Беше взел страната на Луцифер, когато ангелите паднаха, но никога не беше изглеждал чак толкова лош. Просто загадъчен и непроницаем.

Той отвори уста да каже нещо и Шелби зачака да чуе поредната лекция за опасностите от пътуването чрез Вестител или да бъде заплашена, че, ако поиска, ще я издаде на Франческа и Стивън. Трепна и извърна поглед.

После чу мекото иззвънтяване от спускането на наличника.

Когато тя вдигна поглед, лицето на Роланд отново беше скрито. Тъмният процеп за очите в наличника беше непроницаем.

Само как съсипа нещата, Шелби.

– Ще намеря Даниел заради вас. – Гласът на Роланд прогърмя иззад наличника и накара Шелби да подскочи. – Ще се погрижа да пристигне навреме за утрешния панаир. Имам да се погрижа за една последна задача, а после ще се върна тук да осигуря на двама ви Вестител, който ще ви върне в „Шорлайн“, където би трябвало да сте сега. Не искам спорове. Или приемете предложението ми, или се откажете.

Шелби стисна челюст, за да не увисне отворена. Той щеше да им помогне.

– Никакви… никакви спорове – заекна Майлс. – Това ще бъде чудесно, Роланд. Благодаря ти.

Последва леко накланяне на шлема на Роланд, което Шелби прие за кимване, но той не каза нищо друго. Само смушка белия си кон и го завъртя с лице към пътеката, която извеждаше от града. Търговците се разпръснаха, когато животното потегли в тръс, а после се впусна в галоп, с бяла опашка, развяваща се зад него като изчезващо облаче дим.

Шелби забеляза нещо странно: вместо да излезе от града, яздейки гордо, Роланд седеше със сведена глава, с леко прегърбени рамене. Сякаш нещо необяснимо беше променило настроението му. Дали беше нещо, което тя беше казала?

– Доста напрегнато беше – каза Майлс, застанал до нея.

Шелби се промъкна близо до него, така че ръцете им да се докосват, и това я накара да се почувства по–добре.

Роланд щеше да намери Даниел. Щеше да им помогне.

Шелби се хвана, че се усмихва по много нетипичен за нея начин. Някъде под цялата тази броня може би имаше сърце, което вярваше в силата на истинската любов.

При всичкия си привиден цинизъм, Шелби трябваше да признае, че и тя вярваше в любовта. А от начина, по който Майлс беше утешавал Лусинда днес следобед, можеше да види, че и той също вярваше. Заедно гледаха сиянието на привечерното слънце върху доспехите на Роланд и слушаха как тропотът на копита по калдъръма заглъхва в тишината.