Влюбени ангели

Възхита в безпорядък

– Елинор! – изкрещя Лус през гъста тълпа от танцуващи хора, докато приятелката й премина край нея, подскачайки въодушевено в ритъма на бърз танц. Но Елинор не я чу.

Беше трудно да се каже дали гласът на Лус беше удавен от възторжените викове на тълпа, която гледаше куклено шоу на една от подвижните сцени, издигнати в западния край на мястото за танци за шумната, гладна тълпа, която се редеше на опашка при дългите маси на източния край на селския мегдан. Или може би беше просто морето от танцьори в средата, които подскачаха, въртяха се и се извиваха с безразсъдна, романтична невъздържаност.

Изглеждаше, сякаш танцьорите на панаира за Деня на Свети Валентин не просто танцуваха – а също крещяха, смееха се, гръмко ревяха стихове под звуците на музиката на трубадурите и подвикваха на приятели от другата страна на калната поляна, определена за танците. Правеха всичко наведнъж. И всичко това – колкото им глас държи.

Елинор беше далече и не можеше да я чуе, въртейки се, като правеше танцови стъпки из цялата оградена от дъбове поляна. Лус нямаше избор, освен да се обърне отново към тромавия си партньор и да направи реверанс.

Той беше висок и слаб застаряващ мъж с бледи бузи и несъразмерни устни, чиито прегърбени рамене го караха да изглежда, сякаш искаше да се скрие зад прекалено малката си маска с муцуна на рис.

И въпреки това Лусинда не я беше грижа. Не можеше да си спомни някога да се е забавлявала толкова, когато танцува. Танцуваха, откакто слънцето целуна хоризонта; сега звездите блестяха като рицарски доспехи в небето. В небесата от миналото винаги имаше толкова много звезди. Нощта беше мразовита, но лицето на Лус беше пламнало и поруменяло, а челото й беше влажно от пот. Когато песента наближи края си, тя благодари на партньора си и започна да се промъква предпазливо между редица от танцьори, нетърпелива да се махне.

Защото въпреки радостите от танцуването под звездите, Лус не беше забравила за истинската причина, заради която беше тук.

Загледа се през селската мера и тревожно си помисли, че дори и ако Даниел беше някъде там, можеше и никога да не го намери. Четирима трубадури, облечени в пъстри дрехи, се събраха на нестабилен клатещ се подиум в северния край на селския мегдан, дърпайки струните на лютни и лири, за да изсвирят песен, по–сладка и нежна от балада на „Бийтълс“. На танцовите забави в гимназията именно тези бавни песни караха необвързаните момичета, включително Лус, да се чувстват малко смутени – но тук, движенията бяха вплетени в песните и никой никога не оставаше без партньор. Човек просто грабваше най–близкото топло тяло, ей така, на късмет, и танцуваше. Жига с подскоци за една песен, танц в кръг с групи от по осем души – за друг. Лус чувстваше, че Лусинда знае инстинктивно някои от движенията; останалите се научаваха лесно.

Само ако Даниел беше тук…

Лус се оттегли към края на поляната, за да си отдъхне. Изучаваше роклите на жените. По съвременните стандарти не бяха изискани, но жените ги носеха с такава гордост, че роклите изглеждаха толкова елегантни, колкото някои от изящните рокли, които бе видяла във Версай. Много от тях бяха вълнени; няколко имаха украса от лен или памук, вшита в някоя яка или подгъв. Повечето хора в града притежаваха само по един чифт обувки, така че износените кожени ботуши бяха в изобилие, но Лус бързо осъзна колко безкрайно по–лесно беше да се танцува с тях, отколкото в обувките с високи токове, които стискаха краката й.

Мъжете съумяваха да изглеждат елегантни в най–хубавите си бричове. Повечето носеха отгоре дълга вълнена туника, за да им топли. Качулките бяха отметнати назад на раменете им – времето тази нощ беше над точката на замръзване, почти меко. Повечето от кожените им маски бяха оцветени така, че да имитират муцуни на горски животни, допълвайки изображенията на цветя по маските на дамите. Някои мъже носеха ръкавици, които изглеждаха скъпи. Но повечето ръце, които Лус докосна тази нощ, бяха студени, напукани и червени.

Котки гледаха втренчено от черните пътища около мерата. Кучета търсеха собствениците си сред безредното множество от тела. Въздухът миришеше на бор и пот, и на восъчни свещи, и на сладкия мускусен аромат на прясно изпечен сладкиш с джинджифил.

Докато следващата песен заглъхваше, Лус зърна Елинор, която изглеждаше щастлива, че се е отскубнала от ръката на момче, чиято червена маска беше изрисувана като лисича муцуна.

– Къде е Лаура?

Елинор посочи към китка дървета, където младата им приятелка се беше навела плътно към момче, което не разпознаха, и шепнеше нещо. Той й показваше някаква книга, като ръкомахаше и сочеше във въздуха. Изглежда, че полагаше големи грижи за косата си. Носеше маска, направена да наподобява заешка муцуна.

Момичетата се изкикотиха, докато си проправяха път през тълпата. Там беше Хелън, седнала със съпруга си върху вълнено одеяло, разстлано на тревата. Поделяха си дървена чаша с димящ сайдер и се смееха непринудено на нещо, и това накара Лус отново да усети липсата на Даниел.

Навсякъде имаше влюбени. Дори родителите на Лусинда се бяха появили за панаира. Острата твърда бяла брада на баща й жулеше бузата на майка й, докато се плъзгаха из ливадата.

Лус въздъхна, после опипа дантелената покривчица в джоба си.

„Розите са червени, теменужките са сини“ – ако Даниел не беше написал тези думи, тогава кой?

Последния път, когато бе получила бележка уж от Даниел, това беше капан, заложен от Прокудениците…

А Кам я беше спасил.

Горещина обля тила й. Капан ли беше това? Бил каза, че това било просто забава за Деня на Свети Валентин. Вече беше вложил толкова много енергия да й помогне в мисията й, не би я оставил сама така, ако имаше някаква истинска опасност. Нали?

Лус прогони мисълта. Бил каза, че Даниел ще бъде тук, и Лус му вярваше. Но чакането я убиваше.

Последва Елинор към дълга маса, където бяха подредени блюда и купи с обикновена, приготвена в глинени съдове храна. Имаше резени патешко, сервирани върху зеле, цели зайци, изпечени на шиш, котли с дребен карфиол в ярко–оранжев сос, чинии, отрупани с високи купчини от ябълки, круши и сушени плодове, набрани от горите наоколо, и цяла дълга дървена маса, пълна с безформени, наполовина прегорели пайове с месо и плодове.

Тя загледа как един мъж измъкна плосък нож от един ремък на кръста си и си отряза голям резен пай. На излизане от вратата тази вечер, майката на Лус й беше подала плитка дървена лъжица, която тя беше нанизала на вълнен шнур на кръста си. Тези хора бяха подготвени да ядат, да приготвят храна и да се бият така, като Лус беше готова за любов.

Елинор се появи отново до Лус и поднесе купа овесена каша под носа й.

– Със сладко от цариградско грозде отгоре – каза Елинор. – Любимото ти.

Когато Лус потопи лъжицата си в гъстата каша, вкусна миризма полъхна нагори и изпълни устата й със слюнка. Беше гореща, питателна и вкусна – точно каквото й трябваше, за да я ободри за още един танц. Преди да се усети, я беше изяла всичката.

Елинор погледна надолу към празната купа, изненадана:

– От танците доби апетит, а?

Лус кимна, чувствайки се затоплена и доволна. После забеляза двама духовници в кафяви раса да седят отделно от тълпата на дървена пейка под един бряст. Никой от двамата не вземаше участие в празненствата – всъщност, изглеждаха повече като блюстители на реда, отколкото като гуляйджии, – но по–младият движеше крака в такт с ритъма, докато другият, който имаше спаружено лице, гледаше мрачно към тълпите.

– Господ вижда и чува тази развратна невъздържаност, която се вихри тъй близо до Неговия дом – каза троснато онзи със спаруженото лице.

– И дори по–близо. – Другият духовник се засмя. – Помните ли, мастър Докет, колко много от златото на църквата отиде за празненството по случай Свети Валентин, уредено от Негова светлост? Двайсет жълтици ли струваше оня млад елен? Веселбите на тези хора не струват нищо повече от енергията за танците. А те танцуват като ангели.

Само ако можеше Лус да види своя ангел да идва с танцова стъпка към нея точно сега…

– Ангели, които ще проспят утрешните работни часове, помнете ми думите, мастър Херик.

– Нима не можете да видите радостта върху тези млади лица? – Очите на по–младия викарий обходиха бързо селския мегдан, намериха тези на Лус в края на ливадата и светнаха.

Тя откри, че се усмихва в отговор зад маската си – но радостта й тази вечер щеше да се увеличи неимоверно, ако можеше да бъде в обятията на Даниел. Иначе какъв беше смисълът да си взема тази свободна романтична вечер?

Изглеждаше, че Лус и викарият със спаруженото лице бяха единствените двама души тук, които не се наслаждаваха на маскарада. А обикновено Лус обичаше хубавите партита, но точно сега всичко, което искаше, беше да дръпне маската от лицето на всяко минаващо момче. Ами ако вече го беше изпуснала в тълпата? Как щеше да разбере дали Даниел от тази епоха дори би я погледнал?

Взираше се толкова упорито в едно високо русо момче, чиято маска го правеше да изглежда като орел, че младежът изтича покрай сергията на майстора на играчки и кукленото представление, за да застане пред нея.

– Да се представя ли, или предпочиташ просто да продължиш да зяпаш? – Закачливият му глас не звучеше нито познато, нито непознато.

За миг Лус затаи дъх.

Представи си екстаза от ръцете му около тялото си… как той винаги я накланяше назад като прелюдия към целувката… Прииска й се да докосне мястото, откъдето крилете разцъфваха от раменете му, тайният белег, за който не знаеше никой, освен нея…

Когато посегна нагоре да повдигне маската му, момчето се ухили на дързостта й – но усмивката му се стопи толкова бързо, колкото и тази на Лус, когато тя видя лицето му.

Изглеждаше чудесно: имаше само един проблем: Не беше Даниел. И затова всяка страна от външността на това момче – от правилния добре оформен нос, до силната челюст и очите, напълно сиви – бледнееше в сравнение с момчето, което тя имаше предвид. Тя изпусна дълга, тъжна въздишка.

Младежът не можа да скрие смущението си. Той се помъчи да намери думи, после смъкна маската си обратно върху лицето и накара Лус да се почувства ужасно.

– Съжалявам – каза тя, отстъпвайки бързо назад. – Сбърках те с някой друг.

За късмет, се сблъска с Лаура, чието лице, за разлика от това на Лусинда, беше оживено и весело от магията на нощта.

– О, надявам се, че скоро ще теглят имената от Урната на Купидон! – прошепна Лаура, като заподскача на пети и милостиво издърпа Лус от момчето с орловата маска.

– Вмъкна ли все пак името си? – попита Лус, успявайки да се усмихне.

Лаура поклати глава:

– Мама ще ме убие!

– Няма да се бавят още дълго. – До тях изникна Елинор. Изглеждаше нервна. Беше уверена във всяко отношение, освен момчетата. – Теглят имената при звъна на следващите черковни камбани, за да дадат на новите влюбени възможност да потанцуват. Може би и да се целунат, ако имат късмет.

Следващите черковни камбани. На Лус й се струваше, че камбаните, оповестяващи осем часът, току–що бяха ударили, но беше сигурна, че времето лети по–бързо, отколкото си даваше сметка. Девет ли наближаваше вече? Времето, през което да бъде с Даниел, изтичаше – бързо – и нямаше никаква полза да се мотае, оглеждайки като обсебена галерията от маски. Ничии очи не сияеха във виолетово зад процепите.

Трябваше да действа. Нещо й подсказваше, че ще има по–добър късмет на дансинга.

– Ще танцуваме ли отново? – попита тя момичетата, издърпвайки ги обратно в тълпата.

Гуляйджиите бяха изпотъпкали тревата, превръщайки я в кал. Музикалният аранжимент беше станал по–заплетен и сложен – бърз валс – а танците също се бяха променили.

Лус следваше леките, бързи стъпки, подхващайки своевременно по–сложните движения на ръцете. Опираш длан в тази на джентълмена пред теб, прост реверанс, а после – няколко подскока в широк кръг около партньора ти, за да се обърнеш на другата страна: после разменяш мястото си с момичето от лявата ти страна. После докосваш дланта си до тази на следващия млад мъж, и цялото нещо се повтаряше.

По средата на песента Лус беше задъхана и се кикотеше, когато спря пред новия си партньор. Внезапно изпита чувството, че краката й са заседнали в калта.

Той беше висок и строен, носеше маска с леопардови шарки. За Лусинда тези шарки бяха екзотични – в гората около нейния град нямаше леопарди. Това определено беше най–елегантната маска, която беше видяла на тази забава. Мъжът протегна ръце в ръкавици и когато Лус предпазливо пъхна своите вътре, хватката му беше здрава, почти собственическа. Зад дупките около очите на леопарда се появи меко сияние, когато изумрудено зелени ириси се приковаха върху нейните.