Влюбени ангели

Порутени стени

Блеки изцвили тихо, когато Роланд се смъкна от гърба й. Поведе я към едно сухо ябълково дърво в южните предели на имота на бащата на Розалин и върза юздата й около ствола.

Колко ли пъти Роланд беше обикалял дърветата в тази овощна градина, носейки на ръката си плетената кошница на своята любима, тътрейки се зад нея, обожавайки бавните й движения, докато тя късаше червени плодове от клоните?

Баща й беше граф, или херцог, или барон, или някакъв друг алчен едър земевладелец. Роланд беше спрял да се интересува от подобни носени от простосмъртните титли, след като хиляда години беше принуден да гледа как техният вид се увлича във военни игри. Едничката страст в живота на този смъртен, изглежда, бе точно това: да води война и да отмъква богатствата на близките феодални владения и да превръща в жив ад живота на всичките си съседи. Рицарският отряд, в който служеха Даниел и Роланд, беше под негово командване, така че Роланд и другарите му бяха прекарали много часове пред тези крепостни стени и вътре зад тях.

Затършува в торбите на седлото на Блеки и намери една изсъхнала ябълка, после я даде на кобилата, докато сам той преценяваше положението.

Помнеше този панаир по случай Деня на Свети Валентин. Знаеше, че той се провеждаше след като любовната му история с Розалин беше приключила. Любовта им щеше да е приключила от… вече от пет години досега.

Не биваше да спира тук. Трябваше да е знаел, че това ще се случи – че спомените ще залеят ума му и ще го обезсилят.

През тези хиляда години не минаваше и ден, в който Роланд да не съжаляваше за начина, по който беше приключил нещата с Розалин. Беше изградил живота си около това съжаление: безброй стени, всяка със собствена непристъпна фасада. Съжалението изграждаше в съзнанието му замък, по–обширен с много вселени от онзи, който се издигаше пред него сега. Може би именно затова големината на този английски замък му въздействаше така драматично той напомняше на Роланд за крепостта вътре в самия него.

Беше прекалено закъснял да изпълни обещанието си пред нея.

И все пак…

Почеса насърчително Блеки и се отправи към замъка. Имаше настлана с големи каменни плочи алея със „заспали за зимата“ игликови храсти от двете страни, която свършваше при солидна метална порта. Роланд я избегна и хвана една странична пътека. Тръгна под редицата дървета на граничещата с имота гора, докато успя да се промъкне в сянката на западната стена на замъка, където нямаше да го виждат. Стената се извисяваше над него, издигайки се на петдесет фута във въздуха, преди от първия прозорец да се разкрие гледка навън.

Или навътре.

Розалин имаше навика да го чака там, с руса коса, спускаща се по перваза на прозореца. Това беше сигналът, че е сама и очаква устните на Роланд. Сега прозорецът беше пуст и когато се взря към него от земята отдолу, Роланд изпита неясно чувство на мъка по дома, сякаш беше много, много далече от мястото, където принадлежеше.

Знаеше, че от бойниците тук не надзъртат стражи. Стената беше прекалено висока. Излезе от сенките и се приближи да застане точно под прозореца.

Прокара ръце по стената, спомняйки си вдлъбнатините, които стъпалата му бяха намирали толкова много пъти преди. Тогава никога не се беше осмелил да освободи крилете си пред Розалин. Достатъчно беше да поиска от нея да го обича въпреки предполагаемия цвят на кожата му. Баща й никога не виждаше Роланд без наличника на шлема и не би позволил на един мавър да се бие за него.

Роланд можеше да промени начина, по който изглеждаше – ангелите го правеха непрекъснато. Колко пъти Даниел беше променял простосмъртния си вид заради Лус? Всички бяха престанали да броят.

Но не беше в стила на Роланд да следва модните тенденции. Той беше привърженик на класиката. Душата му се чувстваше удобно – възможно най–удобно – точно в тази кожа. Имаше случаи, както днес, когато външността му предизвикваше някакъв лек смут, но никога не беше нещо, което Роланд не би могъл да издържи. Розалин казваше, че го обича заради това, което представляваше отвътре. А той я обичаше заради тази откритост… но тя всъщност не знаеше. Все още имаше някои неща за него, които Роланд знаеше, че никога не би могъл да разкрие.

Нямаше да се разкрие сега, не и като смъкне доспехите или като оголи крилете си. Навикът щеше да му помогне да изкатери стената по старомодния начин.

Пътеката зад стените възкръсна в паметта му, сякаш бе осветена от същия златист блясък, който изложените му на показ криле хвърляха върху света.

Роланд започна да се катери.

Отначало се изкачваше предпазливо, но дори в скърцащата метална броня, скоро отново се почувства гъвкав и чевръст, благодарение на светлите спомени за любовта.

Няколко кратки минути по–късно стигна до върха на външната стена и повдигна краката си върху тясната издатина на парапета. Оправяйки Стойката си, се промъкна до далечната кула и се загледа нагоре към конусовидния й шпил, боядисан в тъмножълта охра. Оттам предстоеше опасно изкачване до пръстена от сводести прозорци, обкръжаващ кулата. Но той знаеше, че отвън пред един от прозорците има тясна тераса и фина каменна издатина, която обкръжаваше кулата. Можеше да застане върху нея и да надникне вътре.

Съвсем скоро стигна до издатината и се вкопчи здраво в зида по протежение на прозореца. Именно тогава забеляза отворената врата на балкона. Червена копринена завеса се издуваше на вятъра. А там, отвъд нея, за миг се мярна движение на простосмъртен. Роланд затаи дъх.

Вълни от руса коса, дълга и разпусната, се спускаха по гърба на великолепна зелена рокля. Тя ли беше? Трябваше да е.

Копнееше да посегне вътре и да я дръпне от прозореца, да направи света такъв, какъвто беше някога. Пръстите му се вдървиха от силното стискане на перваз, и в най–важния миг, когато златокосата богиня се завъртя, Роланд замръзна толкова бързо, толкова напълно, че си помисли, че ще тупне като ледена висулка на земята.

Отдръпна се и се качи обратно на перваза, плътно притиснал гърди към стената, но не можеше да отдели очи от момичето.

Не беше тя.

Това беше Силия, по–младата дъщеря на лорда. Сега трябва да беше на шестнайсет – на колкото бе Розалин, когато Роланд й разби сърцето. Приличаше на сестра си: светла кожа, сини очи, устни като розови листенца, и цялата тази зашеметяваща ленено руса коса. Но огънят в нея – онзи мощен пожар, който Роланд бе обожавал у Розалин – у Силия бе гаснеща жарава.

И въпреки това, Роланд беше омаян, неспособен да направи и най–леко движение. Ако Силия изтичаше през прозореца и се появеше на балкона, ако видът й подсказваше какво ще направи, Роланд щеше да бъде заловен.

– Сестро?

Онзи глас – като струнен инструмент, само че по–богат. Розалин!

За частица от секундата, Роланд видя сянка на прага, а после: чистия, изящен профил на единственото момиче, което някога беше обичал. Сърцето му спря. Не можеше да диша. Искаше му се да извика името й, да посегне към нея…

Но потните му длани го предадоха и хватката му се поколеба. За няколко продължили цяла вечност секунди Роланд имаше чувството, че кръжи във въздуха – а после се устреми на цели шест етажа надолу към калната земя.

* * *

Спомен:

Отворените врати на порутен обор.

Роланд го разпозна като паянтовата постройка в североизточния ъгъл на землището на замъка. Слънцето преминаваше бързо край вратата около шест в летните вечери, така че по златистата светлина върху сеното Роланд предположи, че наближава седем. Почти време за вечеря – или винаги твърде краткият отрязък от време, когато Роланд можеше да убеди Розалин да си открадне няколко мига насаме с него.

През широките дървени врати видя два силуета, сгушени в обгърнат от черен мрак ъгъл. Там, между храната за пилета и купчина ръждясали сърпове, Роланд видя по–ранното си превъплъщение.

Едва разпозна момчето, каквото бе някога. Бяха един и същи човек, и въпреки това нещо караше това момче всъщност да изглежда младо. Изпълнено с надежда. Непокварено. Вълнената му туника обгръщаше тялото, а очите му бяха светли и ведри като на новородена кобила. Тя му въздействаше така – смъкваше от него хилядолетия, прекарани в тежки усилия на Земята, цялото му съществуване на Небето и тежкото Падение след това.

Може и да беше опитен във войната, в бунтовете срещу божественото, но когато ставаше въпрос за романтика, Роланд имаше сърце на дете.

Седеше на трикрако дървено столче и се взираше – толкова искрено и сериозно, че споменът го смути – към прекрасното русокосо момиче пред него.

Розалин се облягаше на една страна в сеното, без да обръща внимание на осилите, полепващи по сатенената й рокля. Косата й имаше лъскав блясък, дори по–прекрасен, отколкото Роланд си спомняше, а кожата й беше гладка и светла като току–що избита сметана. Сведеният й поглед означаваше, че всичко, което Роланд можеше да види от прекрасните й сини очи, беше меката завеса на миглите, спускаща се над тях. По онова време пълните й устни имаха две изражения: нацупеното, към което се придържаха сега, и кратката, като неочакван дар, усмивка, с която понякога удостояваше Роланд. И двете бяха съблазнителни. И двете му причиняваха странни неща.

Тя се размърда в сеното: преструваше се на отегчена, но преструвката й бе несполучлива. Всяко негово движение приковаваше вниманието й: сега той виждаше това.

– Наистина имам още едно незначително произведение. Би ли желала милейди да го чуе? – каза миналото му превъплъщение.

Роланд си спомни как нетърпеливо накланяше брадичка миналото му превъплъщение, и пламна от срам. Сега си спомни защо се бе наложило толкова много да я убеждава да се срещне с него в обора.

Всичко, което правеше, беше да я „обстрелва“ с лоша поезия.

Младежът на столчето не изчака – явно не можеше да чака – тихия изискан стон на Розалин. А когато Роланд се впусна в декламиране на ужасните си стихове, никой дори не би предположил, че този провалил се автор на сонети някога е бил Ангелът на музиката.

Пред нейното сияние бледнеят

със сняг покрити зимни върхове.

И има поглед тя по–мил и сладък

от котенцето, дето в скута й преде.

От редове стихът е изтъкан,

а аз – от блянове за Розалайн.

Морно труди се жътварят

сноповете да сбере.

Тъй пък аз безспир се трудя

мене тя да избере.

Знам: под твърдата черупка

сладка ядка се таи.

Розалайн, нали ще бъдеш

моя сладка ядка ти?

А който търси тайнствени загадки

и взира се във нощното небе,

да знае трябва – туй е неизбежно –

че трябва първо Розалайн да съзре.

Накрая Роланд вдигна поглед и видя лицето на Розалин, присвито в намръщена гримаса. Сега си го спомни, за втори път се пребори да го понесе, и почувства същата тежест в стомаха, като наковалня, падаща от скален зъбер.

Тя каза:

– Защо ме тормозиш с такива тромави стихове?

Този път, в спомена си, Роланд го долови в гласа й: Разбира се! Тя го дразнеше нарочно.

Трябваше да се сети, когато тя посегна към ръката му и го дръпна надолу върху сеното със себе си. Сърцето му блъскаше твърде шумно, за да долови намека й, който – сега му беше ясно – беше: Млъквай и ме целуни.

А как я беше целунал!

Онзи първи път, когато устните им се свързаха, нещо се възпламени в Роланд, сякаш душата му бе заредена с електричество. Тялото му се беше вцепенило от усилието да се опита да не обърка дори едно–едничко нещо. Устните му се споиха с нейните, но отпуснато и безжизнено. Ръцете му бяха като два хищни нокътя, прилепнали към раменете й. Розалин се гърчеше и се съпротивляваше на хватката му, но, дори и животът му да зависеше от това, той не можеше да помръдне.

Най–после тя нададе сладък кикот, изви се като змия и се измъкна от ръцете му. Облегна се назад в сеното с отново нацупени и недостижими розови устни. Изгледа го така, както дете гледа играчка, която вече не му допада:

– Липсваше му елегантност.

Роланд залитна напред и застана на колене, забил ръце в грапавото сено.

– Да опитам ли отново? Сигурен съм, че мога да се справя по–добре…

– Е, надявам се. – Смехът й беше свенлив и изискан. Тя се отдръпна точно за достатъчно дълго, че да го подразни, после се отпусна назад в сеното и затвори очи. – Можеш да опиташ отново.

Роланд вдиша дълбоко, поемайки сладостта на всяка нейна частица. Но точно когато се канеше отново да я целуне неумело, Розалин притисна ръка към гърдите му.

Сигурно беше почувствала как бясно бие сърцето му, но не се издаде.

– Този път – нареди тя, – не толкова сковано. По… плавно. Помисли си как се лее една поема. Е, може би не твоите стихотворения. Може би любимото ти стихотворение от друг автор. Отдай се на целувката ми.

– Така ли? – Роланд почти падна върху нея, като се претърколи на една страна и се озова по лице в сеното. Обърна се към нея, почервенял.

Лежаха един до друг, гледайки се в лицата. Тя взе ръцете му. Хълбоците им се докосваха през дрехите. Връхчетата на краката им се допряха без смущение. Лицето й беше на сантиметри от неговото.

– Не уцели устата ми. – Устните й се разтвориха в съблазнителна усмивка. – Роланд, любовта означава да не се боиш да дадеш воля на чувствата си, да вярваш, че ще желая всичко, което можеш да предложиш. Разбираш ли?

– Да, да, разбирам! – прошепна Роланд, промъквайки се по–близо за следващия си опит. Устните, ръцете и сърцето му почти щяха да се пръснат от очакване. Предпазливо, посегна към нея…

– Роланд?

Какво има пък сега?

– Прегърнете ме здраво, сър, няма да ме счупите.

Когато я целуна, на Роланд му се стори, че дори зовът на самия Луцифер не можеше да го накара да пусне тази прекрасна девойка да си отиде.

Щеше да следва съвета й с хиляда други жени в бъдеще и понякога щеше да чувства нещо, но никога за дълго, и никога, никога по този начин.