Влюбени ангели

Любовта полита

Оборът беше празен.

Слънцето беше залязло.

Единствената светлина, освен един студен тънък лъч от тосканската луна, блестящ през отворената врата, идваше от крилете на Ариана. Те хвърляха меко, млечнобяло сияние върху животните, които не спяха. Конете цвилеха, а пилетата кудкудякаха тревожно в курниците си; кравите лежаха в дъхащото на мускус сено, с издути от мляко вимета.

Те също долавяха нещо.

Ариана се изпълни с безумна тревога – къде беше Тес? Закрачи из обора в търсене на нещо, което да й подскаже, намирайки единствено свидетелствата за схватката им. Преобърнатите ведра с мляко. Изпотъпканото кално сено, където се бяха боричкали. Ако затвореше очи, все още можеше да види Тес така, както искаше, усмихната, с ярката руменина по бузите.

Дъхът на Ариана образуваше облаци пред лицето й. Загледа ги как изчезват в мразовития въздух. Прииска й се да изкрещи, да спре всяко изчезващо нещо.

Мрачното предчувствие беше толкова силно, че Ариана започна да кърши ръце, връщайки се по стъпките си, обикаляйки около конюшните, преди да се устреми като вихър в небето, спомняйки си гневните думи, които си бяха съскали една на друга, съжалявайки за всяка своя дума или постъпка към Тес, които не бяха породени от безгранична любов.

Ето.

Тя застина, когато връхчето на крилото й се провлече по купчина влажно сено.

Какво беше това?

Ариана се смъкна на колене. Крилете й засияха в бяло, осветявайки ужасените животни, които се бяха отдръпнали назад в ъглите на яслите си.

По сеното имаше кръв – лъскава, червена локва.

–Тесриел!

Ариана се издигна нагоре, оглеждайки като обезумяла земята за друга следа от кръвта на любимата си. Летеше паникьосано в кръг, оглеждайки всеки сантиметър от обора, стрелкайки се като чучулига ту в една, ту в друга посока, без да намира нищо.

Докато не остави крилете си да я отведат отвън, до далечния край на обора.

Там, точно отвъд отворената врата, зърна малко езерце от кръв, която се просмукваше в тревата. Тя се приближи, кръжейки над нея. Искаше да я докосне, но…

Не. Спря се.

Разпростиращи се от локвата кръв, тъмночервени мънистени капки образуваха нишка, дълга няколко сантиметра, която водеше в посоката на Полярната звезда.

Тес се придвижваше. Но какво й се беше случило?

Ариана литна ниско към земята, търсейки малки знаци. На различни места виждаше петна от кръв по високи стръкове трева, но после пак изгубваше следата. В един момент, след като беше пресякла коритото на един поток, следата изчезна напълно и Ариана нададе вопъл, чувствайки, че всичко е изгубено.

Но после, близо до една плачеща върба, отново подхвана следата на своята възлюбена.

Кръвта струеше в продължение на двайсет ярда – следата се разширяваше и се беше разплискала надалече, сякаш от нанесена прясна рана. Дали някакъв враг преследваше Тес, наранявайки я, докато тя бягаше? Ариана забърза, отчаяно копнееща да се изпречи между Тес и злото, което дръзваше да й навреди, каквото и да бе то.

Само едно създание можеше да е проследило демон, който владееше силите си. В най–мрачните си представи Ариана виждаше Луцифер, със слоевете „пердета“ върху очите, с огромни криле, гъмжащи от вонящи черни косми.

Но дали Луцифер би дошъл тук, за да се пребори с Тес и да я върне в Ада? Ариана никога не беше виждала любимата си лице в лице с нейния повелител, макар да я преследваха видения за това. Ариана не знаеше какво би направила, ако откриеше Луцифер в момент, в който причиняваше зло на Тес. Едва беше в състояние да лети заради яростта, която се трупаше в нея.

Любов като тази беше фатална, дори за един ангел.

– Тесриел! – изрева тя отново в безкрайните зелени поля. Но не чу нищо.

На запад буреносни облаци образуваха мръсна завеса през небето. Ариана се надяваше, че Тес не се е отправила в тази посока. Всичко в дъжда – мирисът му, това, което бе причинил на терена, пречистващата му способност – щеше да отклони Ариана от следата.

Но може би Тес разчиташе именно на това.

Така че тя щеше да отиде в сърцето на бурята.

Ариана прибра криле. Съсредоточи се да набере скорост. Турбуленцията я разтърси. Тялото й се залюля от ляво на дясно, нагоре–надолу, докато подгизна и затрепери и започна да плюе дъждовни капки.

Именно тогава видя Тес, легнала по гръб на ръба на каменист нос в предпланините на Доломитите, недалече от мястото, където Ариана за пръв път беше усетила, че нещо с ужасно не наред.

Тес изглеждаше, сякаш умира – но ангелите не умираха. Крилете й се мятаха по неестествен начин от двете страни на тялото й. Кръв струеше от тях, събирайки се в локва върху една равна скала под нея. Беше сама.

Беше сама.

Ариана беше на сто фута над нея във въздуха, но матовият сребърен блясък в ръката на Тес беше непогрешим.

Но защо Тес би имала звездна стрела?

Ариана се сниши толкова бързо, че вятърът изрева в ушите й. Кацна върху светлосив каменен блок на няколко стъпки пред Тес. Крилете й хвърлиха кръг от светлина пред нея, обгръщайки тялото на Тес в хладен ореол от светлина. Сега беше лесно да види: Звездната стрела беше разкъсала лявото крило на демона. Не беше напълно прерязано, но някога силното медночервено крило сега висеше на съвсем тъничка нишка от ангелски пера.

Ярост премина светкавично през Ариана – бе готова да убие онзи, който бе сторил това. После погледна пепеливото лице на Тес, с едва отворени очи, взиращи се към нея.

И разбра.

Нямаше кого друг да обвини. Тази най–ужасна от всички рани беше собственоръчно нанесена.

Само часове преди това, Ариана си мислеше колко чист беше ангелската кожа, как нищо никога не оставяше белег. Но не беше напълно вярно – някои неща оставяха трайни белези Луцифер можеше да го стори с мастилото на татуировките си.

Една звездна стрела можеше да го направи – ако не убиеше ангела.

Смесването на…

– Тесриел, не!

Момичето–демон хвана звездната стрела в дясната си ръка и я прокара отново близо до раната, сякаш твърдо решено да ампутира позлатеното крило от тялото си. Но пръстите й трепереха толкова силно, че звездната стрела се вряза в други части от крилото, хвърляйки пръски кръв от мускулестата му среда. Едва тогава, изглежда, регистрира присъствието на Ариана.

– Върна се. – гласът й беше тънък като планинския въздух.

– О, Тесриел. – Ръцете на Ариана покриха сърцето й. – Никога няма да се излекуват от това.

– Това е идеята. Имах нужда от нещо, с което да те запомня.

– Не казвай това. – Ариана падна на колене, пропълзявайки до мястото на земята, където лежеше Тес. – Какво изобщо си правила със звездна стрела? Сделка с Азазел? Така не се прави!

– Прави се, когато нуждата е достатъчно голяма. Ако не мога да те имам, не искам абсолютно нищо. – Тес направи гримаса, докато натискаше звездната стрела в срязващо движение надолу през осакатеното си крило. Тя издаде звук като от разкъсване на плът, но не отсече крилото напълно. – По–трудно е, отколкото си мислиш.

– Престани! – изкрещя Ариана, изстрелвайки ръка да грабне звездната стрела от Тес.

В миг Тес обърна звездната стрела към нея:

– Дръпни се – изрече немощно. – Знаеш какво ще се случи, ако ме докоснеш.

Ариана гледаше изучаващо падналия ангел, когото обичаше, покрит с кръвта, която – ако я докоснеше – щеше да задейства отровата срещу нея.

Но дори знанието за това не спря Ариана. Нужно й беше Тес да знае, че не е сама, че е обичана.

Споменът за смеха на Тес отекваше в ушите й и я стопляше отвътре; образът на Тес, скъпата, сладка, прекрасна Тес, играеше пред очите на Ариана, когато тя направи немислимото.

Втурна се напред към Тесриел, хвърляйки се върху демона, като посегна да сграбчи звездната стрела, надавайки вик на болка, когато кръвта на Тесриел я изгори. Това беше онази неописуема болка от кръвта на демон върху ангелска плът, сякаш хиляда тъпи меча се забиваха в душата й.

Кръвта върху друга кръв беше още по–ужасна.

Ариана стисна зъби, почти полудявайки от болката, докато изтръгваше звездната стрела от ръката на Тес.

– Пусни ме! – Ноктите на Тес се впиха в гърлото на Ариана, докато разкъсаха кожата и кръвта на самата Ариана потече. Животински вой се изтръгна от устните на Ариана.

Кръвта й почти закипя, когато се съедини с тази на Тес, като се превърна в киселина в тялото й и опърли кожата и там, където кръвта им се смеси, от лявата страна на тялото и избиха мехури, грозни белези обвиха крака, торса и врата й

И въпреки това Ариана не пускаше.

– Виж какво направи сега. – Устните на Тес бяха посинели от загубата на толкова много кръв. Садистичен смях под черта болката, която изпитваше. – Дори кръвта ми е анатеми за твоята, а твоята – за моята. Точно както – тук гласът й се поколеба, а погледът й стана отнесен, – точно както винаги казваха.

– Не мърдай! – Ариана се опита да се съсредоточи отвъд чувството за изгаряне от киселина: единственото, което имаше значение, беше да спре леещата се като поток кръв на Тес. Претегляше двете отпуснати крила върху ръцете си, без да знае какво да прави.

– Влошаваш положението! – изпищя Тес.

– Спри! Вече си изгубила твърде много кръв.

Тес се гърчеше в конвулсии, но закрепи едната си ръка на скалата и вдигна глава точно колкото да се вгледа дълбоко в очите на Ариана.

– Ти разби сърцето ми, Ариана. Не можеш да си тази, която ще ме изцели.

Устната на Ариана потрепери:

– Мога. Ще го направя.

Започна да къса полата на роклята си на доячка, като разпра тънкия плат на парчета с помощта на зъбите си. Никога няма да се получи – помисли си, докато усукваше и разтягаше тъканта във формата на груба шина, увивайки я внимателно около лявото крило на Тес, от което бликаше кръв.

Бързо направи друга превръзка, работейки, докато пръстите й се вдървиха от студ и страх. Тялото на Тес продължаваше да се присвива конвулсивно, но очите й бяха затворени и тя не реагираше на настойчивите молби на Ариана да се събуди.

Тези шини нямаше да свършат работа. Раните на Тес се нуждаеха от небесно лечение. За това щеше да е нужна помощта на Габ, а Габ щеше да е бясна – но тя си беше Габ, така че въпреки всичко щеше да помогне. Крилете на Тес никога нямаше да бъдат същите, но може би някой ден ще може да лети.

Едва след като превърза крилете на Тес колкото можеше по–добре, Ариана погледна надолу към собственото си тяло. Беше плачевна картина.

Вратът й пламтеше от болка. Роклята й се беше разпаднала на парчета по дължината на лявата страна. Кожата й беше покрита с петна от кипяща кръв и сребриста гной и лющещи се ангелски пера. Нямаше нищо, с което да превърже раните си. Беше използвала всичкия плат за Тес.

Хвърли се на скута на демона и захълца. Имаше нужда от помощ, но не можеше да носи Тес в обгореното си и омаломощено състояние. А и, във всеки случай, каква полза щеше да има?

Може би Тес беше права: когато единият влюбен страдаше от разбито сърце, колкото и отчаяно да се опитваше другият да помогне, не можеше да го изцели.

Доколкото беше възможно – осъзна Ариана, – всяка душа трябваше да се чувства удовлетворена, когато е сама, преди да се впусне в любовта, защото единият влюбен никога не знаеше кога другият ще се оттегли от тази любов. Това беше най–големият парадокс. Душите се нуждаят една от друга, но също им е необходимо и да не се нуждаят една от друга.

– Трябва да вървя – прошепна тя на Тес, чието дишане беше повърхностно и мъчително. – Ще ти изпратя помощ. Някой ще дойде да се погрижи за теб. Обичам те и никога няма да обичам друг. Най–добрият начин, по който мога да докажа с чест това, е да отида и да се боря сега за онази любов, която споделяхме, онзи вид любов, в който вярвам. Надявам се някой ден да намериш онова, което търсиш. Една сълза се плъзна по бузата на Ариана. – Честит Ден на Свети Валентин, моя единствена любов.

Падаща звезда танцуваше, описвайки ярка дъга в небето. Север – точно посоката, в която на Ариана щеше да й се наложи да отлети, за да намери Даниел и Лусинда. Вратът и започна да пулсира, когато се надигна от скалата, но въпреки нараняванията си, усещаше крилете си силни и първични разпери ги широко и отлетя.