Влюбени ангели

Ръка в ръкавица

Едно нещо трябваше да им се признае на Средните векове: звездите бяха невероятни.

Несмущавано от градски светлини, небето представляваше блещукащ пейзаж от галактики – небе, от чийто вид на Шелби й се приискваше да лежи дълго будна и да се взира. Точно преди здрачаване, слънцето най–сетне беше прогорило сивите зимни облаци и сега тъмното небесно платно отгоре беше окъпано в звезди.

– Това е Голямата мечка, нали? – попита Майлс, като сочеше нагоре към ярка дъга в небето.

– Представа си нямам. – Шелби сви рамене, макар че се наведе към него да проследи с очи пръста му. Усети мириса на кожата му, познат и с лек цитрусов дъх. – Не знаех, че си падаш по астрономията.

– Нито пък аз. Никога не съм си падал. Но тази вечер има нещо в звездите… или в самата нощ като цяло. Всичко сякаш е някак забележително. Нали се сещаш?

– Да – промълви Шелби, омаяна от небесата, за които никога не се замисляше твърде много. Чувстваше се близка до тях по някакъв чудат начин. Също и близка до Майлс. – Знам.

След като се разбраха да останат още една нощ, свикналата да събира разнородни вещи Шелби беше намерила одеяло и въже и – използвайки уменията, усвоени в дните си на Скид Роу – беше стъкмила от тях почти елегантна палатка. Подобно на толкова много от дошлите за панаира гуляйджии, тя и Майлс се бяха настанили на лагер на един висок склон на мерата пред градските стени. Майлс дори беше намерил дърва за огън, макар че никой от тях не знаеше как да запали огън без кибрит.

Тук всъщност беше хубаво, в известен смисъл. Да, от гората долиташе стряскащ вой на чакали, но Шелби си напомни, че понякога през нощите в „Шорлайн“ се чуваха същите пронизителни звуци. С Майлс просто нямаше да се делят – и щяха да се скрият зад няколко по–охранени средновековни души, ако някакви диви създания се покажеха от гората.

Специален празничен нощен пазар опъваше сергии близо до пътя, така че след като опънаха палатката си, те се разделиха: планът беше Майлс да намери храна, а Шелби да отиде „на лов“ за някакви подаръци по случай Деня на Свети Валентин, които да дадат на Лус и Даниел на другия ден. После щяха да се срещнат обратно в лагера, за да вечерят под звездите.

В часа преди залез–слънце амбулантните търговци от града бяха преместили стоките си отвън. Нощният пазар беше различен от дневния зад стените, където се продаваха ежедневни обикновени предмети от рода на плат и зърно. Нощният пазар осъзна Шелби – беше специално събитие, само за празника на Свети Валентин, когато градът преливаше от пътуващи надалече търговии и други посетители.

Селската мера беше претъпкана с новопоявили се шатри, някои от които служеха и като места за размяна на стоки. Шелби не можеше да предложи много, но успя да размени наситено розовата си еластична лента за коса за дантелена покривчица с форма на сърце, която планираше да предаде на Лус „от Даниел“.

Освен това с радост бе разменила една гривна за глезен от индийски коноп, която Фил й беше подарил на една тяхна среща в „Шорлайн“, срещу кожена ножница за кинжал, която според нея можеше да се хареса на Даниел. Трудно се пазаруваше за момчета.

Еластичната лента за коса и гривната за глезен бяха напълно лишени от стойност за Шелби, но за търговците бяха нещо екзотично. „Каква е тази алхимична субстанция, която се разтяга и възвръща формата си?“, питаха я те, оглеждайки лентата, сякаш беше скъпоценен камък. Шелби бе потиснала смеха си, понеже онези средновековни уреди за мъчения никога не излизаха от ума й.

Както винаги след пазаруване, Шелби беше обезумяла от глад. Надяваше се, че Майлс е открил нещо хубаво за хапване. Вървеше забързано през претъпканата мера, за да се срещне с него, когато една замъглена мисъл се намести в главата й: Какво забравяше?

– О, какво прекрасно боне! – Светлокоса жена с широка усмивка се появи пред нея. Погали дантелената воалетка на шапчицата, която Шелби беше грабнала от двуколката тази сутрин. – Някое от тези на майстор Тейлър ли е?

– Ъъ, на кого? – Шелби се изчерви виновно чак до крайчетата на откраднатото боне.

– Сергията му е точно ей там. – Жената посочи към палатка, направена от твърд бял брезент на десетина стъпки от тях. – Хенри има три сестри, всичките – великолепни шивачки. През по–голямата част от годината шият само одеждите ти църковните мистерии, но момичетата винаги успяват да направят нещо дребно и специално за панаира. От техните творения ми спира дъхът.

Платнищата на палатката бяха отворени и там, под един навес, стоеше якият мъж, на чиято двуколка тя и Майлс се бяха опитали да скочат като на товарен влак тази сутрин.

Човекът, който беше грабнал шапката на Майлс. Малка тълпа се беше събрала наоколо и охкаше и ахкаше, възхищавайки се на нещо очевидно много ценно. Шелби трябваше да се притисне към другите посетители на панаира, преди да разпознае предмета, привличащ толкова много жадни погледи.

Яркосиня шапка на „Доджърс“.

– Възхитете се на изящното оцветяване на козирката от канава! – Хенри Тейлър се беше вживял дълбоко в рекламирането на стоката си, сякаш шапката винаги е била част от предметите му за продан, сякаш сам той я беше ушил. – Виждали ли сте някога такива шевове? Безупречно равни, до степен да са… невидими!

– Ами ако тая шапка я прореже меч, Хенри, тогава какво? – подметна насмешливо един мъж. Тълпата възбудено зашепна, че може би тази шапка с козирка не е най–непробиваемият предмет в колекцията на Хенри.

– Глупаци – рече Хенри. – Тази козирка не е броня, а украшение. Нима не е възможно едно нещо да е направено само за да радва окото и сърцето?

Когато посетителите на панаира задюдюкаха, сърцето на Шелби заблъска като чук в гърдите, защото разбра какво трябваше да направи.

– Ще купя шапката! – извика тя внезапно.

– Не се продава! – каза Хенри.

– Разбира се, че се продава – каза Шелби, пренебрегвайки нервността си заради ужасния си английски акцент, избутвайки настрани неколцина стреснати души, избутвайки настрана всичко, освен нуждата да се добере до шапката. Тя беше важна за Майлс, а Майлс беше важен за нея. – Ето – извика тя, – вземете в замяна бонето ми! Моят, ъм, баща, ми го купи тази сутрин, и то, ъм, не ми става.

Хенри вдигна поглед и за миг Шелби почувства паника – той със сигурност щеше да разбере, че е откраднала бонето.

Само че, когато наклони глава към Шелби, той сякаш дори не осъзна, че шапката някога му е принадлежала.

– Да, с това боне наистина ти стърчат ушите. Но това не е достатъчно.

Какво? Ама тя нямаше големи уши! Шелби се канеше хубавичко да овика Хенри, когато си спомни кое беше важното тук.

– Хайде де! Онази шапка е стара, материята й е избеляла! – Тя посочи обвинително с пръст. – И що за странно значение имат онези букви отпред?

– Това букви ли са? – попита някой в тълпата.

– Не знам да чета – рече друг.

А беше ясно, че и Хенри не четеше.

– Какво пише? – попита той. – Мислех си, че са просто за украса. – А после, спомнил си твърдението си, че е изработил шапката, добави: – Някакъв пътуващ джентълмен ми даде десена.

– Те са знакът на дявола! – импровизира Шелби: гласът й се усили, докато придобиваше увереност: – Острите стрелки са негов белег и знак.

Тълпата ахна и се притисна по–близо. От миризмата им Шелби изпита чувството, че не може да си поеме дъх.

Хенри отдалечи шапката от себе си.

– Така ли? Тогава защо я искаш?

– Вие как мислите? Ще я унищожа в името на всичко свято и праведно на света.

От тълпата се разнесе одобрителен шепот.

– Ще я изгоря и ще отърва света от злотворния й знак! – Шелби наистина се вживяваше в импровизацията.

Няколко души в тълпата нададоха слаби ликуващи възгласи.

– Ще защитя всички ни от проклятието на шапката!

Хенри се почеса по главата.

– Въпреки всичко, това е само една шапка, нали?

Около Шелби, хората се обърнаха да я погледнат:

– Ами, да, но… мисълта ми е, че ще ви отърва от нея.

Тейлър погледна бонето в ръката й, лявата му вежда се повдигна:

– Тази бродерия ми се вижда позната – промърмори той. После погледна пак към шапката на Майлс. – Значи, честна размяна?

Шелби подаде дантеленото боне:

– Честна размяна.

Човекът кимна и размяната беше направена. Шелби усещаше скъпоценната шапка на Майлс с емблемата на „Доджърс“ като кюлче злато в ръцете си и щеше да си счупи краката от бързане да се върне в палатката. Той щеше да е толкова щастлив! Тя затича по зелената поляна, покрай пътуващи музиканти, които пееха тъжни и самотни песни, покрай деца, увлечени във вечната игра на гоненица, и скоро видя очертанията на раменете на Майлс в тъмното.

Само че не беше тъмно.

Майлс беше открил как да запали огън! И печеше над открития пламък цял куп наденици, набодени на вилица. Когато вдигна поглед към нея и се усмихна, малка трапчинка, която никога не беше забелязвала преди, се появи на лявата му буза. Шелби усети замайване. Може и да беше от това, че беше тичала по целия път. Или от внезапната горещина на огъня.

– Гладна ли си? – попита Майлс.

Тя кимна, твърде нервна, заради новината, че е отмъкнала обратно шапката му, за да намери думи. Държеше шапката зад гърба си, смутена от всичко. Позата си, подаръка, торбестите средновековни дрехи. Но това беше Майлс; той нямаше да я съди. Тогава защо изведнъж се почувства толкова нервна?

– Така си и мислех. Ей, къде ти е бонето?

Дали в гласа му имаше нотка на съжаление? Дали косата й изглеждаше нелепо? Сега не разполагаше дори с ластичето, за да я прибере назад.

Тя се изчерви:

– Размених го.

– О! За нещо, което да подариш на Лус и Даниел?

Със светлината, хвърляща игриви отблясъци по лицето му, Майлс изглеждаше като най–добрия й приятел и същевременно като изцяло нов човек. Някой – осъзна тя – когато много би искала да опознае.

– Да. – Шелби се чувстваше странно, застанала над него с буйната си лъвска грива. Защо нямаше коса като Лус, коса, която беше гладка и лъскава, и секси, и така нататък? Коса, която момчетата харесваха. Майлс беше харесвал косата на Лус. Той още се взираше в Шелби. – Какво?

– Нищо особено. Сядай. Има сайдер и хляб.

Шелби се отпусна на тревата до Майлс, като внимаваше да скрие шапката му в гънките на роклята си. Искаше да му я даде в подходящия момент, например след като стомахът й престанеше да къркори. Той плъзна цвърчаща наденица върху дебела филия хляб с хрупкава коричка и й подаде очукана тенекиена чаша сайдер. Чукнаха чашите си и се погледнаха в очите.

– Откъде взе всичко това?

– Мислиш, че си единствената, която може да прави размени? Наложи се да се сбогувам с две здрави връзки за обувки заради този сандвич, лейди, така че яж, без да спориш.

Докато отхапваше от хляба и наденицата и отпиваше от питието си, Шелби с радост видя, че Майлс не зяпаше косата й. Беше се загледал към ширналите се палатки, стигащи до града, към пушеците от стотици лагерни огньове, които се смесваха във въздуха. Тя се почувства толкова затоплена и щастлива, колкото не се беше чувствала от много дълго време.

Довършвайки сандвича си още преди Шелби да е отхапала втора хапка, Майлс преглътна.

– Знаеш ли, тази сага с Лус и Даниел, невъзможната им любов, неразрушимото проклятие, съдбата и предопределението и всичко това… когато най–напред започнахме да учим за това в часовете, и дори когато се запознах с Лус, това звучеше като…

– Куп дивотии? – вметна Шелби. – Във всеки случай, това си помислих аз.

– Ами, да – призна Майлс. – Но напоследък, като пътувах през Вестителите с теб, като виждах всъщност колко много повече неща има в този свят, като срещнахме Даниел в Йерусалим, като гледахме колко по–различен беше Кам, когато беше сгоден… Може би има такова нещо като истинска любов.

– Да. – Шелби обмисли това, докато дъвчеше. – Да.

Напълно неочаквано, изпита силно желание да попита Майлс за нещо. Но се страхуваше. И страхът не беше като този от факта, че се налагаше да спи навън в пълна с животни гора, или страхът, който изпитваш, когато си безкрайно далече от къщи, без изобщо да си сигурен, че някога ще намериш пак обратния път. Това беше първичен и примесен с уязвимост страх, от чиято сила трепереше.

Но ако не попиташе, никога нямаше да узнае. А това щеше да бъде по–лошо.

– Майлс?

– Да?

– Някога бил ли си влюбен?

Майлс откъсна кафяво стръкче трева и го завъртя между дланите си. Хвърли й бърза усмивка, после се засмя смутено.

– Не знам. Искам да кажа… вероятно не. – Прокашля се. – А ти?

– Не – каза тя. – Дори не съм се доближавала до това.

Изглежда никой не знаеше какво да каже след това. За известно време просто седяха в нервно мълчание. Понякога Шелби забравяше, че това е нервно мълчание и го улавяше да я гледа, а очите му бяха целите вълшебно сини, и всичко й се струваше наистина различно, и тя отново ставаше нервна.

– Някога искало ли ти се е да живееш в друга епоха? – Майлс най–накрая смени темата и усещането беше, сякаш някой беше пукнал грамаден балон от напрежение. – Бих могъл да свикна да нося доспехи, да се държа като благороден рицар, всички тези неща.

– От теб ще стане страхотен рицар! Не и аз, обаче. Откроявам се тук като болен палец. Обичам си шумотевицата в Калифорния.

– Аз също. Ей, Шел? – Очите му я наблюдаваха съсредоточено. Тя почувства горещина, макар че силен порив на февруарския вятър проникна под грубата й вълнена рокля.

– Мислиш ли, че ще бъде различно, когато се върнем в „Шорлайн“?

– Разбира се, че ще бъде различно. – Шелби сведе поглед и отскубна стръкче трева. – Искам да кажа, ще си седим в трапезарията, ще четем „Трибюн“ и ще замисляме какви номера да погодим на не–Нефилимите. Няма, например, да пием от средновековни кладенци и други такива истории.

– Нямам това предвид. – Майлс се обърна да я погледне в лицето. Повдигна с пръст брадичката й. – Имам предвид, ти и аз. Тук сме различни. Харесва ми какви сме тук. – Пауза. Дълбок син поглед. – А на теб?

Шелби знаеше, че той не говори за това. Но я беше страх да си помисли какво друго можеше да има предвид. Защото какво, ако схванеше погрешно? Каквито и да „бяха“ тя и Майлс тук, на нея й харесваше, много. Цял ден беше чувствала това напрежение около него. Но не можеше да го изрази. От него й се връзваше езикът.

Защо не можеше той просто да прочете мислите й? (Не че там положението беше по–малко объркващо.) Но не, Майлс се беше хванал за отговора й, който беше закъснял, и глупав, а също и наистина, наистина сложен.

– Разбира се. – Шелби се изчервяваше. Трябваше й нещо, което да я разсее. Посегна за бейзболната шапка. Така той щеше да зяпа шапката, вместо зачервените й бузи.

– Причината да попитам за бонето ти – каза Майлс, преди тя да успее да му даде шапката, – е че намерих тези на пазара тази вечер. – Той вдигна чифт бежови кожени ръкавици с бели пришити маншети. Бяха прекрасни.

– Купил си тези? За мен?

– Направих размяна заради тях, всъщност. Трябваше да видиш как пощуря от кеф ръкавичарят заради едно пакетче дъвка. – Той се усмихна. – Във всеки случай, цял ден ти беше толкова студено на ръцете, а и си помислих, че ще отиват на бонето ти.

Шелби не можа да се сдържи. Започна да се киска. Преви се на две, заудря по земята и нададе силен смях. Беше такова хубаво усещане да освободиш цялата тази потисната нервна енергия, да я пуснеш във въздуха в навечерието на Свети Валентин, и просто да се смееш.

– Мразиш ги. – Майлс звучеше съкрушен. – Знам, че не са в обичайния ти стил, но бяха в същия цвят като онова боне, и…

– Не, Майлс, не е това. – Шелби отново се надигна да седне и се опомни, когато видя лицето му. После пак започна да се смее. – Размених бонето, за да ти взема това. – Тя вдигна шапката на „Доджърс“.

– Няма начин. – Той посегна към нея с изражението на хлапе, което не може да повярва, че подаръците под коледната елха наистина са за него.

Шелби безмълвно държеше в ръце ръкавиците. Майлс стискаше шапката в своите. След един дълъг миг пробваха подаръците си.

С шапката, нахлупена здраво над сините очи, Майлс изглеждаше отново както преди, като момчето, което Шелби разпознаваше от стотици лекции в „Шорлайн“, момчето, с което за първи път беше прекрачила през Вестителите, момчето, което – осъзна тя – беше най–близкият й приятел.

А ръкавиците – ръкавиците бяха великолепни. Най–меката кожа, най–фината изработка. Ставаха й идеално, почти сякаш Майлс познаваше точната форма на ръцете й. Тя вдигна поглед да му благодари, но изражението му я накара да се поколебае.

– Какво има?

Майлс се почеса по челото.

– Не знам. Всъщност, би ли имала нещо против, ако сваля шапката? Днес осъзнах, че без нея те виждам по–добре, и така ми хареса.

– Да виждаш мен? – Шелби не знаеше защо гласът й избра точно този момент, за да й изневери.

– Да. Теб. – Той взе ръцете й. Пулсът й се ускори. Всичко около този момент й се струваше наистина важно.

Имаше само едно нещо, което не беше наред.

– Майлс?

–Да?

– Имаш ли нещо против да сваля ръкавиците? Обожавам ги и ще ги нося, обещавам, но точно сега, не–не мога да почувствам ръцете ти.

Съвсем леко и внимателно, Майлс смъкна кожените ръкавици, пръст по пръст. Когато свърши, ги положи на земята и отново взе двете й ръце в своите. Силна и успокояваща, и някак напълно изненадваща, хватката на Майлс я накара да се усмихне вътрешно. В клона на лавровото дърво над тях, сладко пееше славей. Шелби преглътна. Майлс бавно си пое дъх.

– Знаеш ли какво си помислих, когато Роланд каза, че ще ни прати у дома утре?

Шелби поклати глава.

– Помислих си: сега ми се отдава шанс да прекарам Деня на Свети Валентин на това невероятно романтично място с това момиче, което наистина харесвам.

Шелби не знаеше какво да каже.

– Не говориш за Лус, нали?

– Не. – Той наблюдаваше очите й, очаквайки нещо. Шелби отново почувства онова замайване. – Говоря за теб.

В своите седемнайсет години Шелби беше целувана от много жабоци, някои от тях – крастави. И всеки път, щом се стигнеше до този момент, момчето винаги правеше онзи крайно идиотски жест, питайки: „Може ли да те целуна сега?“ Знаеше как някои момичета смятаха това за вежливо, но за Шелби, то беше просто адски досадно. Накрая винаги отвръщаше с нещо саркастично и това винаги просто скапваше настроението. Ужасяваше се, че Майлс ще попита дали може да я целуне. Ужасяваше се, че няма да попита дали може да я целуне.

За щастие, Майлс не й остави твърде много време за ужасяване.

Наведе се към нея много бавно и обгърна бузата й с длан. Очите му бяха с цвета на звездното небе над тях. Когато приближи брадичката й до своята, накланяйки лицето й съвсем леко, Шелби затвори очи.

Устните им се свързаха в най–сладката целувка.

Простичка, само няколко леки докосвания. Нищо твърде усложнено: в крайна сметка, те тепърва започваха. Когато Шелби отвори очи и видя погледа в неговите – усмивката, която познаваше така добре, както своята собствена, – тя разбра, че е получила най–хубавия възможен подарък за Деня на Свети Валентин. Не би го разменила за нищо на света.