Влюбени ангели

Звездите още крият бъдещи събития

– Добър вечер, лейди. Колко гъвкаво танцувате. Като ангел.

Устните на Лус се разтвориха, за да отговори, но гласът й заседна в гърлото.

Защо трябваше Кам да се промъкне неканен на тази забава?

– Добър вечер, сър отвърна Лус с потрепване в гласа. От всички тези танци лицето й беше пламнало и поруменяло и плитките й се бяха разхлабили, а единият ръкав на роклята се беше смъкнал от рамото й. Можеше да почувства погледа на Кам върху голата си кожа. Посегна да си оправи ръкава, но облечената му в ръкавица ръка легна напряко върху нейната, за да я спре.

– Така сладко се е разместила роклята ви. – Той прокара пръст по ключицата й и тя потръпна. – Вдъхновява мъжкото въображение.

Тоналността на песента се смени – знак за танцьорите да сменят партньорите си. Пръстите на Кам се повдигнаха от кожата й, но сърцето на Лус още блъскаше силно в гърдите й, докато танцуваха далече един от друг.

Наблюдаваше Кам с крайчеца на окото си. Той я наблюдаваше. Някак разбра, че това не беше Кам от настоящето, който я преследваше назад през времето. Това бе онзи Кам, който живееше и дишаше в тази средновековна атмосфера.

Той беше вероятно най–елегантният танцьор на поляната. В стъпките му имаше нещо ефирно, което не оставаше незабелязано от дамите. От вниманието, което той привличаше, Лус разбра, че не е от този град. Беше пристигнал специално да присъства на панаира за Деня на Свети Валентин. Но защо?

После пак се събраха. Още ли танцуваше? Усещаше тялото си вдървено и сковано. Дори музиката сякаш се беше запънала в безкраен междинен ритъм, който накара Лус да се разтревожи, че тя и Кам ще трябва да останат като вкопани на тези места, взирайки се взаимно в очите си цяла вечност.

– Добре ли сте, сър? – Лус не беше очаквала да каже това. Но в изражението му имаше нещо странно.

Беше мрачност, която дори маската му не можеше да прикрие. Това не беше мракът на злите дела, ужасяващият начин, по който беше изглеждал в гробището в „Меч и кръст“. Не, душата на този Кам беше накърнена от скръб.

Какво би могло да го накара да изглежда така?

Очите му се присвиха, сякаш долови мислите й, и нещо в лицето му се промени.

– Никога не съм бил по–добре. – Кам наклони глава. – Ти си тази, за която се тревожа, Лусинда.

– За мен? – Лус положи усилие да не показва как й въздействаше той. Прииска й се да носеше съвсем различна маска, невидима, която щеше да му попречи някога отново да си мисли, че знае как се чувства тя.

Той вдигна маската си към челото:

– Заела си се е невъзможна задача. Накрая ще свършиш съкрушена и сама. Освен ако…

– Освен ако какво?

Той поклати глава:

– В теб има толкова много тъмнина, Лусинда. – Леопардовата маска отново се смъкна. – Опомни се, опомни се…

Гласът му заглъхна, когато той започна да се отдалечава с танцова стъпка. Поне този път Лус не беше приключила с него:

– Чакай!

Но Кам беше изчезнал в танца.

Описваше бавни кръгове с нова партньорка. Лаура. Кам прошепна нещо в ухото на невинното момиче и то отметна глава назад и се засмя. Лус изпита гняв. Прииска й се да издърпа простодушната, весела и светла Лаура далече от тъмнината на Кам. Прииска й се да сграбчи Кам и да го застави да обясни. Искаше да проведе разговор при свои условия, не в мигновени, мелодраматични интервали между стъпките на жигата насред многолюдно празненство през Средновековието.

Той се появи отново, идвайки към нея със съвършено овладени стъпки, сякаш влияеше върху темпото на музиката. Лус повече от всякога чувстваше, че е загубила контрол. Точно когато той се канеше да застане отново пред нея, висок рус мъж, облечен изцяло в черно, ловко го избута настрани. Застана пред нея и изобщо не си направи труд да се престори, че танцува.

– Здравейте.

Тя си пое дъх през зъби.

– Здравейте.

Висок, мускулест, невъзможно загадъчен. Би го познала навсякъде. Протегна ръка към него, отчаяно копнееща да почувства някаква връзка, да почувства най–сладкото изчервяване при докосването до кожата на верния си възлюбен…

Даниел.

Точно когато музиката щеше да покаже, че трябва да сменят партньорите си, тя стана по–бавна – почти като с магия – и се преобрази в бавна и прекрасна мелодия.

Пламъци от свещите, подредени навсякъде из панаира, потрепваха на фона на тъмното небе и целият свят сякаш затаи дъх. Лус се взря в очите на Даниел и цялото движение и цветове около него затихнаха и избледняха.

Беше го намерила.

Ръцете му посегнаха към нея, обвивайки талията й, докато тялото й се разтопи в неговото, наелектризирайки се от трънката на неговото докосване. После тя потъна в обятията на Даниел и в целия свят нямаше нищо толкова прекрасно, колкото това да танцува със своя ангел. Краката им докосваха земята нежно като целувка с леките си стъпки, а летежът беше толкова очевиден и вроден в тялото на Даниел. Тя почувства същото жизнерадостно усещане и в собственото си сърце – усещането, което изпитваше само когато Даниел беше наблизо.

Нямаше нищо толкова прекрасно – освен може би целувката му.

Устните й се разтвориха в очакване, но Даниел само я гледаше, изпивайки я с очи.

– Мислех, че никога няма да дойдеш – каза тя.

Лус си помисли как беше избягала чрез Вестителите в задния си двор, как бе преследвала миналите си животи и ги бе гледала да изгарят, за споровете, които тя и Даниел водеха заради необходимостта да я опазят здрава и читава. Понякога бе лесно да забрави колко добре им беше заедно. Колко прекрасен беше той, колко мил, как, когато беше с него, имаше чувството, че лети.

Само като го гледаше, миниатюрните косъмчета по ръцете й настръхваха, видът му караше стомаха й да се преобръща от нервна енергия. А това не беше нищо в сравнение с чувството, което изпитваше, когато го целуваше.

Той повдигна маската си и я притисна толкова здраво към себе си, че тя не можеше да помръдне. Не искаше. Разглеждаше вглъбено всяка от прекрасните черти на лицето му, като очите й се задържаха най–дълго върху меката извивка на устните му. След цялото това напрежение, просто не можеше да повярва. Наистина беше той!

– Винаги ще се връщам при теб. – Очите му я държаха в транс. – Нищо не може да ме спре.

Лус се надигна на пръсти, отчаяно копнееща да го целуне, но Даниел притисна пръст към устните й и се усмихна.

– Ела с мен – прошепна той, като хвана ръката й.

Даниел я поведе покрай периферията на поляната, покрай кръга от дъбове, който обграждаше гуляйджиите. Високата трева гъделичкаше глезените й, а луната осветяваше пътя им, докато навлязоха в мразовитата тъмнина на гората. Там Даниел вдигна малък, сияещ фенер, сякаш всичко това беше част от плана му.

– Къде отиваме? — попита тя, макар че всъщност нямаше значение, стига да бяха заедно.

Даниел само поклати глава и се усмихна, протягайки ръка да й помогне да прескочи един паднал клон, който препречваше пътеката.

Докато вървяха, музиката заглъхваше и накрая стана неразличима, смесвайки се с приглушеното бухане на кукумявки, шумоленето на катериците в клоните на дърветата, и нежната песен на славея. Фенерът се люлееше върху ръката на Даниел и светлината се поклащаше, опитвайки се да стигне до плетеницата от голи клони, извиващи се към тях. Някога Лус би изпитвала нервност заради сенките в гората, но й се струваше, че това е било преди хилядолетия.

Докато вървяха, хванати за ръце, краката на Лус и Даниел следваха тясна чакълена пътека. Нощта застудя и тя се приведе по–плътно към него, за да се стопли, сгушвайки се дълбоко в ръцете му, които той обви около нея.

Когато стигнаха до едно разклонение на пътеката, Даниел се поколеба за миг, почти сякаш беше объркал пътя. После се обърна с лице към нея:

– Редно е да обясня – каза. – Дължа ти подарък за Деня на Свети Валентин.

Лус се засмя:

– Не ми дължиш нищо. Просто искам да бъда с теб.

– А, но аз получих твоя подарък…

– Моя подарък? – Тя вдигна поглед, изненадана.

– И той ме трогна до дъното на душата ми. – Той посегна и взе ръката й. – Би трябвало да се извиня, ако някога съм те карал да се питаш какви са чувствата ми. Едва до вчера, не мислех, че ще мога да се срещна с теб тук тази вечер.

Една врана изграчи, като се издигна над главите им и кацна на разклатен клон над тях.

– Но после пристигна вестоносец и даде на всички поверени ми рицари строги указания да присъстваме на панаира. Боя се, че почти изтощих коня си в бързината да те намеря тук тази вечер. Просто бях толкова нетърпелив да ти се отплатя за изключително полезния ти подарък.

– Но, Даниел, аз не съм…

– Благодаря ти, Лусинда. – После той извади кожена ножница, която имаше вид, сякаш в нея има кинжал. Лус се опита да не изглежда твърде озадачена, но не я беше виждала никога преди в живота си.

– О. – Тя се засмя под нос и опипа покривчицата в джоба си. – Имаш ли понякога чувството, че някой бди над нас?

Той се усмихна и каза:

– Непрекъснато.

– Може би са нашите ангели–пазители – промърмори Лус шеговито.

– Може би – каза Даниел. – Но за щастие, точно сега, мисля, че сме само ти и аз.

Той я поведе към лявата пътека: направиха още няколко стъпки, после свърнаха надясно и минаха покрай разкривен дъб. В тъмнината Лус смътно различи малко, кръгло сечище, където сигурно бе отсечен огромен дъб. Пънът, останал от него, стоеше в центъра на сечището – и върху него беше поставено нещо, но Лус още не можеше да види какво.

– Затвори очи – каза й той, и когато го направи, тя усети как фенерът се отдалечава. Чу Даниел да шумоли из поляната и беше на косъм да надзърне, но успя да издържи, защото искаше да изживее изненадата точно както я беше планирал Даниел.

След миг познато ухание изпълни носа на Лус. Тя стисна очи и вдиша дълбоко. Нещо нежно, с мирис на цветя… и напълно непогрешимо.

Божури.

Все още застанала със затворени очи, Лус си представи мрачната си стая в пансиона на „Меч и кръст“, украсена от вазата с божури на прозореца й, които Даниел й бе донесъл в болницата. Представи си ръба на скалния зъбер в Тибет, където беше пристъпила, за да види как Даниел подава цветята едно по едно на предишното й превъплъщение в игра, която приключи твърде скоро. Почти можеше да усети мириса на остъкления балкон в Хелстън, който гъмжеше от перестите бели цветчета на божурите.

Сега отвори очи.

Чу усмивката в гласа на Даниел и когато отвори очи и го видя, застанал пред пъна, украсен с огромен букет божури във висока, широка медна ваза, покри уста и ахна. Но това не беше всичко. Даниел беше проврял цветчета от божури през тънките клони. Беше превърнал във вази малките вдлъбнатини във всички дънери на отсечени дървета наоколо. Беше осеял земята с нежните, бели като сняг венчелистчета на божурите. Беше изплел венец за косата й. Беше запалил десетки свещи в малки висящи фенери навсякъде наоколо, така че цялото сечище излъчваше магическо сияние. Когато пристъпи напред, за да положи венеца върху главата на Лус, тя – и средновековното й превъплъщение – почти се разтопи.

Средновековната Лусинда не разпознаваше огромното море от цветя; не би имала представа как е възможно това през февруари – и въпреки това обожаваше всеки сантиметър от тази изненада. Но Лусинда Прайс знаеше, че чисто белите божури бяха нещо повече от обикновен подарък за Деня на Свети Валентин. Бяха символ на вечната любов на Даниел Григори.

Светлината на свещите потрепваше по лицето му. Той се усмихваше, но изглеждаше нервен, сякаш не знаеше дали тя харесва подаръка му, или не.

– О, Даниел. – Тя се втурна в обятията му. – Прекрасни са.

Той я залюля в кръг и закрепи венеца на главата й.

– Наричат се божури. Не са традиционни цветя за Деня на Свети Валентин – каза, като тръсна замислено глава, – но въпреки това са… един вид традиция.

Лус беше възхитена, че разбра точно какво искаше да каже той.

– Може би можем да ги превърнем в наша традиция за Деня на Свети Валентин – предложи тя.

Даниел отскубна голям цвят от букета и го плъзна между пръстите й, притискайки го към сърцето й. Колко пъти в хода на историята беше правил точно същото? Лус съзря в очите му блясък, който подсказваше, че този жест никога не остарява.

– Да, наша лична традиция за Деня на Свети Валентин – каза замислено той. – Божури и… ами, би трябвало да има и нещо друго. Добре е да има, нали?

– Божури и… – Лус си блъскаше ума да измисли нещо. Не й трябваше нищо друго. Нямаше нужда от нищо, освен от Даниел… и, ами… – Какво ще кажеш за божури и целувка?

– Това е много, много добра идея.

После я целуна: устните му се устремиха към нейните с неудържимо желание.

Чувството от целувката беше необуздано и ново, и търсещо, сякаш не се бяха целували никога преди.

Даниел се бе вглъбил в целувката, с пръсти, вплетени в косата й, горещият му дъх докосваше врата й, докато устните му изследваха меките долни части на ушите й и ключицата й, ниско изрязаното деколте на роклята й. Никой от двамата не можеше да си поеме достатъчно въздух, но отказваха да спрат да се целуват.

Лека топлина, подобно на сърбеж, пропълзя нагоре по врата на Лус и пулсът й запрепуска.

Случваше ли се?

Щеше да умре от любов точно тук, насред тази сияеща бяла гора. Не искаше да остави Даниел, не искаше да бъде запратена в небето, в нова черна дупка в компанията единствено на Бил.

Да върви по дяволите това проклятие. Защо беше обвързана с него? Защо не можеше да се освободи?

Сълзи на безсилен гняв набъбнаха в очите й. Отдръпна се от устните на Даниел, като притисна чело към неговото и задиша тежко, очаквайки огънят да обгори душата й и да отнеме живота на това тяло.

Само че – когато спря да целува Даниел, горещината изчезна, като от тенджера, отместена от огъня. Тя се устреми отново към устните му.

Горещината разцъфна из тялото й като роза през лятото.

Но нещо беше различно. Това не беше всепоглъщащият пламък, който я унищожаваше, който я беше прогонил от предишните й тела и беше изпепелил цели театри. Това беше топлият, замайващ екстаз от целувката с някой, когото обичаш истински – някой, е когото ти е предопределено да бъдеш завинаги. И засега.

Даниел я наблюдаваше нервно, усещайки, че вътре в нея се беше случило нещо важно.

– Става ли нещо?

Имаше толкова много за казване…

Хиляди въпроси се мъчеха да изскочат на върха на езика й, но после груб глас разтърси въображението й.

Единственият Ден на Свети Валентин, който вие, деца, ще прекарате заедно.

Как беше възможно това? Толкова много любов беше имало между тях и въпреки това никога преди не бяха прекарвали, нито щяха някога отново да прекарат най–прочутия с романтичността си ден в обятията си.

И въпреки това, ето ги тук, заседнали в един момент между миналото и бъдещето, горчиво–сладък и скъпоценен, смущаващ и странен, и невероятно жив. Лус не искаше да го развали. Може би всички – Бил, и милият млад духовник, и скъпата й приятелка Лаура – бяха прави по свой начин.

Може би беше достатъчно сладко просто да си влюбен.

— Нищо не е станало. Просто ме целуни, а после ме целуни отново и отново.

Даниел я повдигна от земята и я задържа сгушена в ръцете си. Устните му бяха като мед. Тя обви ръце около тила му.

Ръцете му обхождаха кръста й. Лус едва можеше да диша. Беше завладяна от любов.

В далечината се чу звън на черковни камбани. Сега щяха да теглят имената от Урната на Купидон – момчешки ръце, които наслуки да си избират любими, момичета със зачервени от нетърпеливо очакване бузи, всички – надяващи се на целувка. Лус затвори очи и си пожела всяка двойка на поляната – всяка двойка на света – да може да сподели толкова сладка целувка като тази.

– Честит Ден на Свети Валентин, Лусинда.

– Честит Ден на Свети Валентин, Даниел. Нека си пожелаем още много, много такива.

Той й отправи топъл, изпълнен с надежда поглед и кимна:

– Обещавам.