Вампирът Лестат

1

Когато видяхме Арман за последен път през осемнайсети век, той стоеше заедно с Елени, Никола и останалите вампири артисти пред вратата на театъра на Рено и гледаше как каретата ни се отдалечава в потока от коли по булеварда.

Бях го намерил по-рано, затворен в старата ми гримьорна заедно с Никола, по средата на странен разговор, в който надмощие вземаха сарказмът и странният плам на Ники. Беше с перука, облечен в строг червен редингот и ми се стори, че в него вече имаше някаква нова тъма, сякаш всеки буден миг след смъртта на старото сборище му вливаше нова твърдост и сила.

В тези последни неловки минути с Ники нямаше какво да си кажем, но Арман любезно прие от мен ключовете за кулата и голяма сума пари, както и обещанието, че ще получи още, когато поиска от Роже.

Мислите му бяха затворени за мен, но той отново повтори, че няма да причини никаква вреда на Никола. И когато се сбогувахме, бях убеден, че Никола и малкото сборище имаха всички шансове да оцелеят, и че с Арман сме приятели.

В края на тази първа нощ ние с Габриел бяхме далече от Париж, както се бяхме заклели, а през следващите месеци посетихме Лион, Торино и Виена, а след това — Прага, Лайпциг и Санкт Петербург, после отново потеглихме на юг, за Италия, където се установихме за много години.

После продължихме за Сицилия, оттам на север — към Гърция и Турция, а после отново на юг към древните градове на Мала Азия най-сетне към Кайро, където останахме известно време.

И на всички тези места аз пишех по стените послания за Марий.

Понякога бяха само няколко думи, които надрасквах с върха на ножа си. На други места прекарвах часове в издялване на моите размишления върху камъка. Но където и да се намирах, изписвах името си, датата и следващата си цел, и моята покана: Марий, открий ми се.

Що се отнася до старите сборища, откривахме ги разпръснати на доста места, но от самото начало беше ясно, че старите обичаи загиват. Рядко повече от трима-четирима вампири изпълняваха старите обреди и когато осъзнаваха, че ние не желаем да общуваме с тях и да споделяме съществуването им, те ни оставяха на мира.

Безкрайно по-интересни бяха единаците, които от време на време съзирахме сред обществото, самотни, потайни вампири, които се преструваха на смъртни също тъй умело като нас. Но никога не се доближавахме до тези създания. Те бягаха от нас, както сигурно са бягали и от старите сборища. И тъй като не виждах нищо друго, освен страх в очите им, не се изкушавах да ги преследвам.

Ала знанието, че не съм първият демон аристократ, който се върти из балните зали по света в търсене на жертви — смъртоносният благородник, който скоро щеше да изплува в разказите, поезията и булевардните романи като самото въплъщение на нашето племе — ми въздействаше странно окуражително. Постоянно се появяваха и други.

Ала по нашия път щяхме да срещнем и още по-странни създания на мрака. В Гърция открихме демони, които не знаеха как са били създадени, а понякога се натъквахме дори на безумни създания, загубили разсъдъка си, които ни нападаха, все едно бяхме смъртни, и побягваха с писъци от молитвите, които редяхме, за да ги прогоним.

Вампирите в Истанбул си живееха вкъщи, скрити на сигурно място зад високи зидове и порти, гробовете им бяха в техните градини и се обличаха като всички хора по онези краища на света, в развяващи се роби, за да ловуват из нощните улици.

Ала дори и те се ужасяваха от това, че живея сред французите и венецианците, возя се в карета, посещавам сбирки в европейските посолства и домове. Заплашваха ни, крещяха заклинания срещу нас, а после побягнаха в паника, щом се обърнем срещу тях, само за да се върнат и отново да ни тормозят.

Възвращенците от света на мъртвите, които обитаваха гробниците на мамелюците в Кайро, бяха същински зверове, които се придържаха към древните закони, предвождани от господари с хлътнали очи и живееха в руините на коптски манастир. Обредите им бяха наситени с източни магии и призоваването на много демони и зли духове, които наричаха със странни имена. Те страняха от нас въпреки всички жлъчни заплахи, ала знаеха имената ни.

Годините минаваха, а ние нищо не научавахме от всички тези твари, което, разбира се, не бе особено голяма изненада за мен.

И въпреки, че на много места вампирите бяха чували легенди за Марий и за останалите древни, те никога не бяха виждали с очите си подобни създания. Дори и Арман се бе превърнал в легенда за тях и те често ни питаха: „Наистина ли сте виждали вампира Арман?“ Никъде не срещнах истински древен вампир. Никъде не срещнах вампир, в който да има нещо магнетично, създание, притежаващо голяма мъдрост или с някакви особени постижения, необичайно същество, в което Мрачната дарба да е сътворила някаква забележима алхимия, която да привлече интереса ми.

В сравнение с тези същества Арман бе мрачен бог. Както и Габриел, както и аз.

В началото, при първото ни идване в Италия, ние придобихме по пълни познания за древните ритуали и започнахме да се отнасяме към тях с по-голямо съчувствие. Римското сборище излезе да ни посрещне с отворени обятия.

— Елате на Служение — призоваха ни те. — Елате в катакомбите и пейте с нас химни.

Да, те знаеха, че сме унищожили парижкото сборище и че сме надвили Арман, великия майстор на мрачните тайни. Ала не ни презираха за това. Напротив, не можеха да разберат причината Арман да се откаже от властта си. Защо сборището не се бе променило с времето?

Защото дори и тук, където обредите бяха толкова сложни и чувствени, че ми секваше дъхът, вампирите далеч не отбягваха хорските обичаи и за тях не беше нищо да се представят за човеци винаги, когато това подхождаше на целите им. Същото важеше и за двамата вампири, които видяхме във Венеция и шепата себеподобни, които по-късно щяхме да срещнем във Флоренция.

Обвити с черни наметала, те проникваха сред тълпите в Операта, в сумрачните коридори на големите къщи по време на балове и банкети и понякога дори посядаха сред навалицата в долнопробни кръчми и винарни и зяпаха хората съвсем отблизо. Тук, повече отколкото навсякъде, те имаха навика да се обличат в костюми от времето на раждането им и често бяха великолепно пременени и изглеждаха царствено, притежаваха накити и труфила и често ги показваха, когато им е угодно и когато си поискат.

Ала въпреки това пропълзяваха обратно в смрадливите си гробища, за да спят, и побягваха с писъци от всеки знак на божествена сила, и се хвърляха с дивашка невъздържаност в техните ужасяващи и прекрасни служения.

В сравнение с тях парижките вампири бяха примитивни, недодялани и инфантилни, но разбирах, че тъкмо изтънчеността и светските порядки в Париж бяха накарали Арман и стадото му да странят толкова силно от обичаите на смъртните.

Докато френската столица ставаше все по-светска, вампирите се вкопчваха в древната магия, докато италианските демони живееха сред дълбоко религиозни човеци, чийто живот бе удавен в римокатолически обреди — мъже и жени, които почитаха злото толкова, колкото почитаха и римската църква. Общо взето в Италия старите обичаи на демоните не се различаваха особено от старите обичаи на хората и затова италианските вампири живееха и в двата свята. Дали вярваха в старите обичаи? Те свиваха рамене. Служението за тях бе едно великолепно удоволствие. Не беше ли то предизвикало наслада и у мен и Габриел? Не се ли включихме накрая в танца?

— Идвайте при нас, когато си пожелаете! — поканиха ни римските вампири.

А за онзи Театър на вампирите в Париж, този огромен скандал, който потрисаше себеподобните ни по цял свят… Е, това щяха да го повярват, когато го видят със собствените си очи. Вампири да играят на сцена, вампири да зашеметяват публика от смъртни с фокуси и преструвки… Но това е толкова ужасно по парижки! — смееха се те.

Разбира се, аз непрекъснато получавах и пряко новини за театъра. Преди още да съм стигнал в Санкт Петербург, Роже ми изпрати предълъг отчет за „хитрината“ на новата трупа:

Писмата на Роже винаги ме обезпокояваха. Сърцето ми започваше да бие учестено и не можех да не се запитам: какво бях очаквал аз от трупата? Защо тяхната дързост и изобретателност ме изненадваха? Всички ние притежавахме способността да вършим подобни неща.

Когато се установих във Венеция, където прекарах много време в напразно търсене на картините на Марий, вече Елени ми пишеше пряко писма с изящен вампирски почерк.

Те били най-популярното развлечение на нощен Париж, пишеше ми тя. От цяла Европа идвали „актьори“, за да постъпят при тях, и броят на участниците в трупата нараснал до двайсет, и дори и мегаполисът едвам успявал да ги изхрани.

Що се отнася до техния скъп цигулар, тя пишеше за него с обич, че е тяхно най-голямо вдъхновение, че пишел най-остроумните пиеси, като вземал сюжетите от разкази, които четял.

С други думи казано, той се опитваше да създава други вампири. И не ловуваше скришом.

Пазех писмата. Съхранявах ги също тъй грижливо, както и писмата на братята ми в Оверн. Виждах идеално марионетките в своето въображение. Чувах плача на цигулката на Ники. Виждах и как Арман пристига с черната си карета и заема мястото си в ложата. И дори описвах всичко това със завоалирани, ексцентрични фрази в дългите си послания до Марий, когато от време на време дялках трескаво с длетото си в някоя тъмна уличка, докато смъртните спят.

Но за мен нямаше връщане в Париж, колкото и самотен да се чувствах. Светът около мен бе станал мой любовник и мой учител. Бях във възторг от катедралите и замъците, от музеите и дворците, които виждах. Където и да заминех, отивах в самото сърце на обществото, и жадно пиех от забавленията и клюките на това място, от литературата и музиката му, от архитектурата и изкуството.

Можех да изпиша томове с нещата, които научавах и които се мъчех да проумея. Бях запленен от циганските цигулари и уличните кукловоди толкова, колкото и от великите сопрани кастрати в позлатените оперни театри или катедралните хорове. Бродех из бордеите, комарджийските свърталища и кръчмите, където моряците пиеха и се караха. Където и да отидех, четях вестниците и висях по кръчмите и често поръчвах храна, която не докосвах, просто за да я има пред мен, и разговарях безспир със смъртни на обществени места, черпех безкрайно другите с вино, вдишвах мириса на лулите и пурите им, когато пушеха, и оставях всички тези миризми на смъртни да пропият косата и дрехите ми.

А когато не бродех навън, пътешествах из царството на книгите, които бяха принадлежали изключително на Габриел през всички онези тягостни смъртни години у дома.

Още преди да пристигнем в Италия, вече знаех латински достатъчно добре, че да изучавам класиците, и си съставих библиотека в стария венециански дворец, в който се заселих. Често четях по цели нощи.

И, разбира се, легендата за Озирис ме омагьоса, припомни ми романтичната история на Арман и загадъчните думи на Марий. И докато размишлявах над всички древни версии, тихо се слисвах от прочетеното.

Имаме един древен цар — Озирис. Човек, притежаващ неземна доброта, отказал египтяните от канибализма и научил ги на изкуството на земеделието и винарството. И как го убива неговият брат Тифон? Озирис е накаран с измама да легне в сандък, скован точно според ръста му, и после брат му Тифон заковава капака на сандъка. После го хвърлят в реката и когато вярната на Озирис Изида намира тялото му, Тифон отново го напада и го разчленява. Намират всички части на тялото му, освен една.

Сега, защо Марий ще прави препратка към подобен мит? И как да не мисля за това, че всички вампири спят в ковчези — сандъци, сковани според ръста им? Дори и нещастната паплач от Гробището на невинните спеше в свои ковчези. Магнус бе казал: „В този сандък или подобен на него трябва винаги да лягаш.“ Що се отнася до липсващата част от тялото, онази, която Изида никога не намерила, е, в нас има една част, чиито способности Мрачният дар не увеличава, нали? Ние можем да говорим, да виждаме, да вкусваме, да дишаме и да се движим като хората, но не можем да се плодим. И Озирис не е могъл и затова е станал Господар на мъртвите.

Дали той е бил бог вампир?

Но ето какво ме озадачаваше и измъчваше: този бог, Озирис, египтяните почитаха като бог на виното, същият онзи, когото гърците по-късно са нарекли Дионис.

А Дионис е бил „мрачният бог“ на театъра, богът дявол, когото Ники ми описваше у дома, когато бяхме момчета. И сега в Париж имахме театър, пълен с вампири. О, всичко това бе твърде разкошно.

Нямах търпение да разкажа всичко това на Габриел.

Но тя го отхвърли с безразличие и каза, че имало стотици подобни стари истории.

— Озирис е бил и бог на зърното — каза тя. — За египтяните той е бил добър бог. Какво общо би могло да има това с нас? — тя огледа книгите, които четях. — Имаш още много да учиш, сине. Много древни богове са били разчленени и ожалени от своите богини. Прочети за Актеон и Адонис. Древните са обичали тези истории.

Размишлявах за съня на Арман за светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени сред планините. Дали това бе магия още от времената на древен Египет? Как Децата на мрака са забравили тези неща? Може би за венецианския майстор всичко това, споменаването на Тифон братоубиеца, е било само поезия и нищо повече.

Излизах нощем с моето длето. Изписвах въпросите си към Марий върху камъни, по-стари и от двама ни. Марий за мен бе станал толкова действителен, че разговаряхме помежду си така, както разговаряхме някога двамата с Ники. Той бе довереникът, с когото споделях вълненията си, въодушевлението си, върховната си почуда от всички чудеса и загадки на света.

Но докато все повече се задълбочавах в учение и образованието ми се разширяваше, започвах да осъзнавам първия страховит намек за това какво би могла да представлява вечността. Аз бях сам сред човеците и моите писания до Марий не можеха да ми попречат да осъзная собствената си чудовищност, както в онези първи парижки нощи, тъй отдавна. В края на краищата в действителност Марий не беше с мен.

И Габриел също.

Почти от самото начало предсказанията на Арман се бяха оказали истина.

2

Още преди да напуснем Франция, Габриел прекъсваше пътешествието ни, като зачезваше за по няколко нощи подред. Във Виена често прекарваше разделена от мен и по две седмици, а когато се установих във венецианския дворец, тя вече ме напускаше за цели месеци. При първото ми посещение в Рим изчезна за половин година. А после ме заряза и в Неапол. Завърнах се във Венеция без нея — сърдит я оставих сама да намери обратния път към Венеция. Успя.

Разбира се, влечеше я извън градовете — към горите или планините, към острови, необитавани от човешки същества. И се връщаше толкова опърпана — с изтъркани обувки, със съдрани дрехи, с безнадеждно оплетена коса, беше точно толкова страшна на вид, колкото и парцаливите вампири от старото парижко сборище. После бродеше из стаите ми с мръсните си неугледни дрехи и се взираше в пукнатините в мазилката или в лъчите, пречупени от кривините на ръчно изработените издухани стъкла на прозорците.

Защо безсмъртните да се задълбочават във вестници, питаше ме тя, или да живеят в дворци? Или да носят злато в джобовете си? Или да пишат писма на изоставеното си смъртно семейство?

С призрачен, скорострелен полуглас тя разказваше за скалите, които е катерила, снежните преспи, в които се е търкаляла, пещерите, пълни с тайнствени знаци и древни вкаменелости, които е открила.

После мълчаливо си отиваше така, както бе дошла, а аз оставах и я търсех с очи, и я чаках, и й се сърдех жестоко, и роптаех срещу нея, когато най-сетне се завърнеше.

Една нощ, при първото ни посещение във Верона, на една тъмна улица тя ме стресна.

— Баща ти жив ли е още? — попита ме тя. Този път я нямаше два месеца и ужасно ми липсваше, и ето, сега най-сетне ме питаше за тях, все едно проявява интерес. Но когато й отговорих „Да, и е много болен“, тя като че ли не ме чу. Опитах се да й обясня, че положението във Франция е много безрадостно. Несъмнено се задаваше революция. Тя тръсна глава и махна презрително.

— Не мисли повече за тях. Забрави ги — и после отново изчезна.

Истината бе, че аз не исках да ги забравя. Никога не престанах да пиша на Роже и да го питам за новини от семейството си. Пишех му по-често, отколкото на Елени в театъра. Молех за портрети на племенниците и племенничките ми. Изпращах във Франция подаръци от всяко място, където се спирах. И революцията наистина ме тревожеше, както сигурно тревожеше всеки смъртен французин.

И най-сетне, когато отсъствията на Габриел бяха все по-дълги, а когато бяхме заедно, между нас имаше напрежение и несигурност, аз започнах да споря с нея за тези неща.

— Времето ще прибере семейството ни. Времето ще ни отнеме Франция такава, каквато я познаваме. Защо да се отказвам от тях сега, когато все още ги имам? Аз имам нужда от всичко това, казвам ти. За мен животът е това!

Но това бе само половината от всичко. Защото и нея имах толкова, колкото имах и останалите. Тя явно разбираше какво всъщност й казвам. Явно чуваше скритите обвинения.

Изказвания като това я натъжаваха. Предизвикваха у нея нежност. Тя ми позволяваше да й чистя дрехите, да й реша косата. А после ловувахме заедно и разговаряхме. Дори понякога идваше с мен в казиното или на опера. За кратко се превръщаше във велика, прекрасна дама.

И тези мигове все още ни свързваха. Те крепяха вярата ни, че все още сме малко сборище, двойка любовници, които надделяват над света на смъртните.

Докато седяхме край камината в някоя провинциална вила, яздехме заедно на капрата на каретата и аз държах поводите, разхождахме се заедно из среднощната гора, все още понякога обменяхме свои наблюдения.

Дори заедно претърсвахме изоставени къщи, за които разправяха, че са обитавани от призраци — ново вълнуващо развлечение и за двама ни. Всъщност случваше се Габриел да се върне от някое свое пътуване тъкмо защото е чула за поява на призраци и иска да отида с нея и да проверим на място.

Разбира се, повечето пъти не откривахме нищо в празните постройки, в които уж се явяваха духове. А клетниците, уж обсебени от дявола, най-често бяха обикновени умопобъркани.

Ала понякога се случваше да видим мимолетни привидения или необяснима неразбория — разхвърляни предмети, ревове, изтръгващи се от устата на обсебени от зли духове деца, леден полъх, който гасеше свещите в заключена стая.

Ала така и нищо не научихме от всичко това. Не видяхме нищо повече от вече описаното от стотина смъртни учени.

Накрая това вече бе за нас само игра. И когато сега си го припомням, знам, че сме продължавали само защото това ни крепеше заедно, даваше ни дружески мигове, каквито иначе нямаше да имаме.

Ала не само отсъствията на Габриел съсипваха нашата взаимна обич с отминаващите години, а и държанието й, когато беше с мен и идеите, които излагаше.

Тя все още имаше навика да говори точно каквото мисли и малко повече.

Една нощ в малката ни къща на Виа Гибелина във Флоренция тя се появи след едномесечно отсъствие и веднага се впусна в обяснения.

— Знаеш ли, създанията на нощта са съзрели да ги оглави велик водач — рече тя. — Не някакъв суеверен дърдорко, изпълняващ вехти обреди, а велик мрачен монарх, който ще ни разпали с нови принципи.

— Какви принципи? — попитах, но тя пропусна въпроса ми и продължи:

— Представи си, не да се храним от смъртните така омразно и скришом, а нещо величествено като Вавилонската кула, преди да я разруши гневът Божи. Един водач в сатанински дворец, който изпраща своите следовници да насъскват брат срещу брата, да карат майки да убиват децата си, да изгорят на клада всички прекрасни постижения на човечеството, да изпепелят самата земя, та всички да умрат от глад, и невинни и виновни! Където и да се появиш, да сееш страдания и хаос и да громиш силите на доброто, та хората да изпаднат в отчаяние! Ето, това е достойно да бъде наречено зло! Това е истинско дяволско творение! Ние с теб сме нищо, ние с теб сме само екзотика в Дивата градина, както ти ми казваше. А светът на хората и сега не е ни повече, ни по-малко същият като онзи, за който четях в своите книги в Оверн преди години.

Този разговор ми беше неприятен. И въпреки това се радвах, че тя е тук, в стаята с мен, че разговарях с някого, различен от някой заблуден смъртен клетник. Че не бях сам с писмата от дома.

— Ами твоите естетически въпроси? — попитах. — Онова, което преди обясняваше на Арман — че искаш да узнаеш защо съществува красотата и защо тя продължава да ни влияе?

Тя вдигна рамене.

— Когато светът на човека рухне, красотата ще надделее. Дърветата отново ще израснат там, където е имало улици; цветята отново ще покрият поляната там, където сега се ширят влажни коптори. Това трябва да е целта на сатанинския господар. — Да види как буйната трева и гъстата гора покриват всяка следа от някога великите градове, докато не остане нищичко от тях.

— И защо наричаш всичко това сатанинско? — попитах. — Защо не го наречеш хаос? Защото то ще е именно това, и нищо повече.

— Защото така ще го нарекат човеците — отвърна тя. — Сатаната са го измислили те, нали? „Сатанински“ е просто думата, с която наричат поведението на онези, които разтурят реда, в който човеците искат да живеят.

— Не разбирам.

— Е, използвай свръхестествения си ум, синеоки мой — отвърна тя, — златокоси сине мой, прекрасни ми вълкоубиецо.

Твърде вероятно е Бог да е създал света, както твърдеше Арман.

— Това ли си открила сред гората? Листакът ли ти го разкри?

Тя ми се присмя.

— Разбира се, не е задължително Бог да е антропоморфен. Или пък такъв, какъвто с нашите колосални егоизъм и сантименталност бихме нарекли „порядъчен“. Но Бог сигурно има. Сатаната обаче е човешка измислица, име, което са дали на силата, стремяща се да отхвърли цивилизования ред. Първият човек, създал закони — независимо дали е Мойсей или някакъв си древен цар Озирис, този законодател е създал дявола. „Дявол“ е означавало онзи, който те изкушава да нарушаваш закона. И ние сме действително сатанински създания, защото не спазваме никакви закони, създадени за закрила на човека. Защо тогава да не рушим истински? Защо да не разпалим пожар на злото, който да погълне всички цивилизации на земята?

Това така ме ужаси, че не можех да отговоря.

— Не се тревожи — разсмя се тя. — Аз няма да го направя. Но се питам какво ли ще се случи в идните десетилетия. Дали няма някой да го стори?

— Надявам се, че не! — възкликнах. — Или нека го кажа така: ако някой от нас се опита, ще има война.

— Защо? Всички ще го последват.

— Аз — не. Аз ще тръгна на война.

— Ах, Лестат, толкова си забавен.

— Дребнаво е! — заявих.

— Дребнаво! — тя бе извърнала очи и гледаше навън, към двора, но отново ме погледна и лицето й поруменя. — да срутиш всички градове на земята? Когато нарече Театъра на вампирите дребнав, те разбрах, но сега си противоречиш.

— Дребнаво е да разрушиш всичко само заради едната разруха, не мислиш ли?

— Невъзможен си! Някога в далечното бъдеще може да се появи такъв водач. Той ще смаже човека и ще го върне към голотата и страха, от които е дошъл. И ние ще се храним от него без усилия, както винаги е било, и Дивата градина, както тия наричаш, ще покрие света.

— Направо ми се иска някой да се опита — отвърнах. — Защото аз ще се вдигна насреща му и ще направя всичко, за да го победя. И може би ще бъда спасен, ще стана отново добър в собствените си очи, когато се заема да спася човека от това.

Бях вбесен. Станах от стола и излязох на двора.

Тя ме следваше по петите.

— Току-що излезе с най-древния аргумент на християнския свят за съществуването на злото — заяви тя. — То съществува, за да можем да се борим с него и да творим добро.

— Каква скука и глупост — отвърнах.

— Ето какво не разбирам аз в теб! Ти си се вкопчил в своята вяра в доброто с упоритост, която е непоклатима. Ала си толкова добър във всичко онова, което си! Ти преследваш жертвите си като мрачен ангел. Ти убиваш безмилостно. Когато поискаш, по цяла нощ пируваш с жертвите си.

— Е, и? — погледнах я студено. — Не умея да съм лош в лошотията си.

Тя се засмя.

— Като младеж бях добър стрелец — рекох. — Бях добър актьор на сцената. А сега съм добър вампир. Толкова за това как разбираме думата „добър“.

След като тя си тръгна, аз легнах по гръб на каменните плочи в двора, загледах се в звездите и се замислих за всички картини и скулптури, които бях видял само във Флоренция. Знаех, че мразя местата, където се извисяват само дървета, и най-нежната и сладка музика за мен бяха човешките гласове. Но какво ли значение имаха всъщност мислите и чувствата ми?

Ала тя невинаги ме мъчеше със странна философия. Понякога, когато идваше, говореше за практически неща, които е научила. Тя беше по-храбра и по-голяма авантюристка от мен, и ме учеше на различни неща.

Ние можехме да спим в земята — тя го установи още преди да напуснем Франция. Ковчезите и гробовете не бяха важни. И установи, че се надига естествено от земята по залез още преди да се пробуди.

А онези смъртни, които се натъкваха на нас в часовете на деня, бяха обречени, освен ако не ни изложат веднага на слънце. Например, извън Палермо преспала в мазето на изоставена къща и когато се пробудила, очите и лицето й парели като обгорени, а в десницата си стискала смъртен, съвсем мъртъв — очевидно опитал се да наруши покоя й.

— Беше удушен — обясни тя. — Ръката ми продължаваше да го стиска за гърлото. А лицето ми е било обгорено от лъчите, промъкнали се през отворената врата.

— Ами ако бяха няколко смъртни? — попитах. Изпитвах неясно възхищение от нея.

Тя тръсна глава и вдигна рамене. Сега тя неизменно спеше в пръстта, не в мазета или в ковчези. Никой повече нямаше да наруши покоя й. Това не я засягаше.

Не го казах, но бях убеден, че има някакво изящество в това да спиш в криптата. Имаше романтика в надигането от гроба. Всъщност аз изпадах в точно противоположната крайност — поръчвах си ковчези там, където се задържахме, и спях не в църковното гробище, както бе най-разпространеният сред нас обичай, а в скривалища вътре в къщата.

Не мога да кажа, че тя понякога не ме изслушваше търпеливо, докато й обяснявах всичко това. Изслушваше ме, когато решавах да й опиша великите творения на изкуството, които съм видял във Ватиканския музей, или хора, който бях чул в катедралата, или сънищата, които ме спохождаха в последния час преди пробуждането — сънища, сякаш породени от мисълта на смъртни, преминаващи покрай леговището ми. Ала може би тя само наблюдаваше как мърдат устните ми. Кой ли можеше да каже? А после отново изчезваше без обяснения, и аз обикалях из улиците сам и шепнех на глас на Марий, и му пишех предългите си послания, които понякога ми отнемаха по цяла нощ.

Какво исках от нея — да бъде по-човечна, да е като мен? Предсказанията на Арман не ми даваха мира. И как можеше тя да не мисли за тях? Тя трябваше да е наясно какво се случва, че ние все повече се отчуждаваме, че сърцето ми се къса, а гордостта ми бе твърде голяма, че да й го призная.

— Моля те, Габриел, не издържам на самотата? Остани с мен!

Когато напуснахме Италия, аз си играех опасни игрички със смъртните. Виждах жена или мъж — човешко същество, чийто дух ми изглеждаше съвършен, и започвах да го следвам навсякъде. Следвах ги може би около седмица, после месец, понякога дори и по-дълго. Влюбвах се в това създание. Представях си дружбата, разговорите, близостта, която никога нямаше да имаме. В някакъв вълшебен въображаем миг казвах: „Но ти виждаш какво съм аз“, и това човешко същество проявяваше върховно духовно разбирателство и отвръщаше: „Да, виждам. Разбирам.“

Пълни нелепости. Съвсем като в приказката, в която принцесата отдава безкористната си любов на принца, който е омагьосан и той отново става себе си, и вече не е чудовище. Само че в тази мрачна приказка аз се сливах със своята смъртна любов. И ставахме едно, и аз отново добивах плът и кръв.

Прелестна мисъл! Само че все повече и повече се замислях за предупрежденията на Арман, че ще приложа отново Мрачната магия по същите причини като преди. И спрях изцяло играта. Просто излизах на лов, с цялата предишна отмъстителност и жестокост, и погубвах далеч не само злодеи.

В Атина написах следното послание до Марий:

Колко време можех да бродя из Европа и Азия така, не знаех. Въпреки всичките ми жалби, че съм самотен, аз бях свикнал на всичко това. И имаше нови градове, и нови жертви, нови езици и нова музика за слушане. Колкото и да ме мъчеше болката, аз съсредоточавах мислите си върху нова цел. Исках да опозная всички градове на света до един, дори и далечните столици на Индия и Китай, където и най-простите предмети щяха да изглеждат чужди, а мислите, в които прониквам — странни като на същества от друг свят.

Но когато продължихме на юг от Истанбул към Мала Азия, Габриел се поддаде още по-силно на примамливостта на тази нова и странна земя, и затова почти не се завърташе край мен.

А във Франция всичко вървеше към ужасяваща кулминация, не само в света на смъртните, за който все още скърбях, но и при вампирите от театъра.

3

Още преди да напусна Гърция, чувах тревожни новини от английски и френски пътешественици за неприятностите у дома. И когато пристигнах в Европейската странноприемница в Анкара, там ме чакаше голям пакет с писма.

Роже бе прехвърлил всичките ми пари извън Франция в чуждестранни банки. „Не се замисляйте за завръщане в Париж — пишеше ми той. — Посъветвах баща ви и братята ви да се държат настрана от всякакви сблъсъци. Климатът тук не е благоприятен за монархисти.“

В писмата си Елени описваше по свой начин същото:

Разбира се, незабавно й писах и я умолявах да проявят търпение към Ники, да се опитват да му помагат през първите години. „Без съмнение на него може да му се повлияе; — твърдях аз, и за първи път запитах: — В моя власт ли би било да променя нещата, ако се завърна?“ Дълго гледах думите, преди да се подпиша. Ръцете ми трепереха. После запечатах писмото и незабавно го изпратих.

Как бих могъл да се върна? Бях толкова самотен, че не бих понесъл мисълта да се върна в Париж и да видя отново малкия театър. А и как щях да помогна на Никола, когато отида там? Отдавнашните предупреждения на Арман кънтяха в ушите ми.

Всъщност като че без значение къде се намирам, Арман и Ники бяха винаги с мен — Арман с неговите мрачни предупреждения и предсказания и Никола, който ме измъчваше с малкото чудо на любовта, превърнала се в омраза.

Никога Габриел не ми е била толкова нужна, колкото сега. Но тя отдавна бе заминала далече пред мен по нашия маршрут. От време на време си припомнях какво беше, преди да напуснем Париж. Но вече нищо не очаквах от нея.

В Дамаск ме чакаше отговорът на Елени.

Имаше и плашещо писмо от Роже.

Париж бе завладян от революционна лудост. Крал Луи бе принуден да признае Националното събрание. Хората от всички класи се обединяваха срещу него както никога преди. Роже бе изпратил на юг свой пратеник, за да се види със семейството ми и да се опита да прецени сам революционните настроения в провинцията.

Отговорих и на двете писма, както можеше да се очаква, с голяма загриженост и чувство за безпомощност.

Но когато изпратих вещите си за Кайро, бях обзет от уплахата, че всичко онова, от което зависех аз, е застрашено. Външно не бях се променил — продължавах своя маскарад и се преструвах на пътуващ благородник, но вътрешно ловецът демон от кривите задни улички се чувстваше мълчаливо и потайно объркан.

Разбира се, увещавах себе си, че е важно да замина на юг за Египет, че Египет е земя на древно величие и безвременни чудеса, че Египет ще ме омагьоса и ще ме накара да забравя всичко онова, което се случваше в Париж и аз бях безсилен да го променя.

Но в мислите ми съществуваше връзка — Египет повече от всички останали земи навсякъде по света бе влюбен в смъртта.

Най-сетне Габриел се завърна като дух от Арабската пустиня и заедно потеглихме на плаване.

Случи се почти месец преди да пристигнем в Кайро. Сред вещите ми в Европейската странноприемница имаше и странен колет.

Разпознах моментално почерка на Елени, но не можех да се досетя защо ще ми изпраща колет. Съзерцавах го цял четвърт час, но умът ми не можеше да роди нищо.

От Роже нямаше никаква вест.

Защо Роже не ми е писал? — помислих си. — Какъв е този колет? Защо е тук?

Най-сетне се усетих, че от един час седя в стая, пълна с куфари и сандъци за багаж и се взирам в колета и че Габриел, която все още не бе намерила за уместно да изчезне, просто ме гледа.

— Би ли излязла? — прошепнах.

— Щом така желаеш — отвърна тя.

Беше важно да го отворя, да, да го отворя и да разбера какво има вътре. Ала също толкова важно ми изглеждаше и да се огледам из голата стаичка и да си представя, че е стая в един селски хан в Оверн.

— Сънувах те — произнесох на глас и погледнах колета. — Сънувах, че заедно пътуваме из света, ти и аз, и двамата бяхме ведри и силни. Сънувах, че се храним от злодеи, като Марий, и се оглеждахме наоколо и мистериите, които съзирахме, ни изпълваха с благоговение и тъга. Ала бяхме силни. Щяхме да продължаваме така вечно. И разговаряхме. Нашият разговор продължаваше до безкрай.

Разкъсах опаковката и видях калъфа на цигулката „Страдивариус“. Понечих пак да кажа нещо само на себе си, но гърлото ми се сви. А душата ми не можеше сама да произнесе думите. Посегнах към писмото, изплъзнало се настрани върху лакираното дърво.

Часове по-късно, когато най-сетне слязох по стълбите и излязох на улицата, видях в тъмното блед, прелестен призрак — образ на млад френски изследовател в изцапана бяла ленена риза и кафяви кожени ботуши, с нахлупена над очите сламена шапка.

Знаех коя е тя, разбира се, и че някога сме се обичали с нея, но сега ми се струваше, че почти не мога да си спомня за това и да го повярвам истински.

Струва ми се, че ми се искаше да й кажа нещо гадно, да я нараня и прогоня. Но когато тя дойде при мен и тръгна с мен, не казах нищо. Просто й дадох писмото, за да не се налага да разговаряме. И тя го прочете и го прибра, а после отново ме прегърна с ръка, както преди толкова много време, и поехме заедно по потъналите в мрак улици.

Мирис на смърт и на огън от готварски печки, на пясък и камилска тор. Миришеше на Египет. Мирис на място, останало същото в продължение на шест хиляди години.

— Какво мога да направя за теб, любими мой? — прошепна тя.

— Нищо — отвърнах.

Аз бях онзи, който бе сторил това, аз го бях съблазнил, бях го преобразил в онова, което бе и го бях изоставил там. Аз бях онзи, отклонил пътя, по който неговият живот можеше да тръгне. И в тъма и мрак, свърнал встрани от човешката си посока, той свърши така.

По-късно тя стоеше мълчаливо, докато аз пишех посланието си до Марий върху стената на древен храм. Разказах за края на Никола, цигуларя от Театъра на вампирите, и вдълбах думите си така, както би ги изсякъл някой древен египетски майстор. Епитафия за Ники, паметен знак сред забравата, който може би никой нямаше да прочете или да разбере.

Странно беше, че тя е там. Странно беше, че остана с мен часове наред.

— Ти няма да се върнеш във Франция, нали? — попита ме най-сетне тя. — Нали няма да се върнеш заради онова, което е сторил той?

— Ръцете? — попитах. — Отрязването на ръцете?

Тя ме погледна и лицето й се изпъна, все едно някакъв потрес го бе лишил от изразителност. Ала тя знаеше. Беше прочела писмото. Кое я бе потресло? Може би начинът, по който го казах.

— Помисли си, че ще се върна, за да отмъстя?

Тя кимна неуверено. Не й се искаше да ми внушава тази идея.

— Как бих могъл? Та това ще е лицемерие, нали? След като оставих там Никола и разчитах на всички тях да постъпват така, както е нужно?

Промените в изражението й бяха толкова неуловими, че не биха могли да бъдат описани. Не ми се нравеше да я виждам толкова разчувствана. Не й бе присъщо.

— Факт е, че малкото чудовище с тази си постъпка се е опитвало да помогне, не мислиш ли? С това, че му е отрязал ръцете. Сигурно действително му е струвало големи усилия, когато би могъл толкова лесно да изгори Ники и дори да не се огледа назад.

Тя кимна, ала изглеждаше нещастна, и по прищявка на съдбата — и красива.

— И аз мислех горе-долу същото — рече тя. — Но не очаквах да се съгласиш.

— О, и аз съм чудовище в достатъчна степен, че да го разбера — отвърнах. — Помниш ли какво ми каза преди години, преди да напуснем дома? Каза го в същия онзи ден, когато той се качи в планината заедно с търговците, за да ми поднесе червеното наметало. Каза, че неговият баща му бил толкова сърдит, че свири на цигулка, че го заплашвал да му счупи ръцете. Мислиш ли, че каквото ни е отредено, ни сполита, каквото и да се случи? Тоест, мислиш ли, че дори като безсмъртни ние следваме някакъв път, вече предопределен за нас докато сме били живи? Представи си, господарят на сборището му отрязал ръцете!

В последвалите нощи беше ясно, че тя не искаше да ме оставя сам. И усещах, че би останала с мен заради смъртта на Ники, където и да се намирахме. Ала това, че се намирахме в Египет, имаше значение. Помагаше и това, че тя обикна тези развалини и паметници, както не бе обиквала нищо досега.

Може би хората трябваше да бъдат мъртви от шест хиляди години, за да ги обикне тя. Замислих се дали да не й го кажа, да я подразня малко, но хрумването просто дойде и си отиде. Тези паметници бяха стари колкото любимите й планини. Нил бе протичал през фантазията на човека още от зората на документираното време.

Заедно изкачвахме пирамидите, изкатерихме се в прегръдките на великана Сфинкс. Размишлявахме върху надписите по древните каменни отломъци. Оглеждахме мумиите, които можеше да си купиш от крадците за грошове, парчета от стари накити, керамика, стъкло. Потапяхме длани в речната вода и я оставяхме да тече между пръстите ни, и ловувахме заедно из тесните улички на Кайро, и влизахме в бордеите, за да седим, отпуснати върху възглавниците, да гледаме как момчетата танцуват и да слушаме музикантите как свирят жарка еротична музика, която заглушаваше за кратко цигулката, която непрекъснато звучеше в мислите ми.

Ставах и танцувах като обезумял на тези екзотични звуци, подражавах на кършенията на онези, които ме насърчаваха, сякаш губех всякакво чувство за време и всякакъв разум във воя на духовите инструменти и звъна на лютните.

Габриел седеше, без да помръдва, усмихната, нахлупила над очите си периферията на мръсната си бяла сламена шапка. С нея вече не разговаряхме. Тя бе само бледа котешка красота с изцапани с пръст бузи, която се носеше до мен из безкрайната нощ. Палтото й бе пристегнато с дебел кожен колан, косата — сплетена на плитка, която се спускаше по гърба й, вървеше с осанка на кралица и притома на вампир, извивката на бузата й сияеше в мрака, малката й уста — размазана червена роза. Бе прелестна и несъмнено скоро отново щеше да изчезне.

Ала тя остана с мен дори и след като наех разкошно малко жилище, някогашният дом на висшестоящ мамелюк, с подове с разкошна настилка от керамични плочки и висящи от тавана натруфени балдахини. Тя дори ми помогна да засадя целия двор с бугенвилии и палми и всевъзможни тропически растения, докато той се превърна в златна малка джунгла. Тя сама донесе клетки с папагали, сипки и лъскави канарчета.

Дори от време на време кимваше състрадателно, когато промърморвах, че няма писма от Париж, а бях обезумял за новини.

Защо Роже не ми пишеше? Дали Париж бе пометен от размирици и разруха? Е, това никога не би засегнало далечното ми провинциално семейство, нали? Но дали с Роже не се бе случило нещо? Защо не пишеше?

Тя ме помоли да замина нагоре по течението на реката с нея. Аз исках да изчакам да дойдат писма, да разпитвам английските пътешественици. Ала се съгласих. В края на краищата, беше си забележително, че тя искаше да замина с нея. По свой начин тя проявяваше обич към мен.

Знаех, че е започнала да се облича с чисто бели ленени рединготи и бричове само за да ми угоди. Заради мен решеше дългата си коса.

Но всичко това нямаше никакво значение. Аз затъвах. Усещах го. Носех се из света така, сякаш той е сън.

Струваше ми се съвсем естествено и разумно да виждам наоколо пейзаж, който изглежда точно както е изглеждал преди хиляди години, когато художници са го рисували по стените на царските гробници. Естествено бе палмите на лунна светлина да изглеждат точно така, както и тогава. Естествено бе селянинът да носи вода от реката по същия начин, както и тогава. И кравите, които той поеше, бяха същите.

Видения от света, когато светът е бил нов.

Дали Марий някога бе стоял сред тези пясъци?

Скитахме се из гигантския храм на Рамзес, омагьосани от милионите и милиони мънички картини, издялани в стените. Не спирах да мисля за Озирис, но фигурките ми бяха непознати. Бродехме из развалините на Луксор. Лежахме заедно в речните лодки под звездите.

На връщане към Кайро, когато стигнахме до великите Колоси на Мемнон, тя с пламенен шепот ми разказа как римските императори са пътешествали, за да се дивят на тези статуи, също като нас сега.

— Били са древни още по времето на Цезарите — рече тя, когато потеглихме с камилите през хладните пясъци.

Вятърът не духаше толкова силно, колкото би могъл в такава нощ. Виждахме ясно само грамадните каменни фигури, възправени в тъмносиньото небе. Лицата им бяха разкъртени, ала въпреки това те сякаш се взираха напред, неми свидетели на хода на времето, чийто покой ме натъжаваше и плашеше.

Обзе ме същото удивление, каквото бях познал пред пирамидите. Древни богове, древни мистерии. Побиха ме студени тръпки. И все пак, какво бяха сега тези фигури? Безлики стражи, владетели на безкрайна пустиня.

— Марий — прошепнах си. — Виждал ли си ги? Ще издържи ли някой от нас толкова дълго?

Но Габриел ме извади от моя унес. Тя искаше да слезе от камилата и да измине остатъка от пътя до статуите пеша. Съгласих се, макар да не знаех какво да правя с грамадните, инатливи, смрадливи камили, как да ги накарам да коленичат и прочее.

Тя се справи. Остави ги да ни чакат и ние поехме през пясъка.

— Ела с мен навътре в Африка, в джунглите — рече тя. Лицето й бе сериозно, гласът — необичайно мек.

Не й отговорих веднага. Нещо в държанието й ме тревожеше. Или поне ми се струваше, че има нещо тревожно.

Трябваше да чуя звук, пронизителен като утринния звън на камбаните на ада.

Не исках да навлизам в джунглите на Африка. И тя го знаеше. Чаках с нетърпение да дойдат новини за моето семейство от Роже и си бях наумил да обиколя градовете на Ориента, да скитам през Индия до Китай, и оттам до Япония.

— Разбирам съществуването, което си избрал — рече тя. — И изпитвам възхищение към постоянството, с което ти го преследваш. Трябва да знаеш това.

— И аз бих могъл да кажа същото за теб — отвърнах, малко рязко.

Тя се спря.

Бяхме вече толкова близо до колосалните статуи, доколкото можеше да се стигне, предполагам. И единственото, което пречеше на гледката да ми окаже съкрушително въздействие, беше, че наблизо нямаше нищо, с което да ги сравня за мащаб. Небето над нас бе огромно като тях, пясъците — безкрайни, звездите — безбройни и ярки, и сияеха вечно в небето.

— Лестат — заговори тя бавно, като мереше думите си. — Моля те да опиташ, само веднъж, да поживееш в света като мен.

Луната я огряваше, но шапката криеше в сянка дребното й, изпито бяло лице.

— Забрави къщата в Кайро — изрече тя внезапно снишила глас, сякаш от уважение към важността на думите си. — Зарежи всичките си ценности и дрехи, всичко, което те свързва с цивилизацията. Замини с мен на юг, нагоре по течението на реката, навътре в Африка. Попътувай с мен така, както пътувам аз.

Все така не отговарях. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Тя промърмори едва чуто, че ще видим тайнствените племена на Африка, неизвестни на света. Ще се бием с крокодили и лъвове с голи ръце. Може да намерим и самия извор на Нил.

Разтреперих се целия, сякаш в нощта виеха урагани и нямаше къде да се скрия.

Ти ми казваш, че ще ме напуснеш завинаги, ако не дойда. Не е ли така?

Вдигнах очи към страховитите статуи. Стори ми се, че произнесох:

— Значи заради това било.

Ето защо тя бе останала близо до мен, ето защо беше се стремила да ми угажда с толкова дреболии, ето защо сега бяхме заедно. То нямаше нищо общо с отпътуването на Ники към вечността. Друга раздяла я вълнуваше сега.

Тя тръсна глава, все едно разговаряше със себе си, спореше със себе си как да продължи. С приглушен глас ми описа горещите тропически нощи, чиято жега бе по-влажна и по-сладка от тази.

— Ела с мен, Лестат! Денем аз спя в пясъка. Нощем политам, и сякаш действително летя. Нямам нужда от име. Не оставям дири. Искам да сляза надолу, чак до върха на Африка. Ще бъда богиня за тези, които убивам.

Тя се приближи, плъзна ръка по рамото ми и притисна устни до бузата ми, и видях дълбокото сияние на очите й под периферията на шапката. Лунните лъчи ронеха скреж по устните й.

Чух се как въздишам. Поклатих глава.

— Не мога, и ти го знаеш — казах. — Не мога — също както ти не можеш да останеш с мен.

По целия обратен път до Кайро си мислех за онова, което бях осъзнал в онези мъчителни мигове. Онова, което знаех, ала не изказах на глас, докато стояхме пред Колосите на Мемнон сред пясъка.

Аз вече я бях загубил! Така бе от години. Знаех го, когато слизах по стълбите от стаята, в която бях скърбил за Ники и я видях да ме чака.

Всичко бе казано под една или друга форма в криптата под кулата преди години. Тя не можеше да ми даде онова, което исках аз от нея. По никакъв начин не можех да я направя такава, каквато тя не би могла да бъде. А истински ужасното бе това, че тя всъщност нищо не искаше от мен!

Тя ме молеше да замина с нея, защото се чувстваше длъжна да го направи. Жалост, тъга — може би те също бяха причини. Но онова, което тя искаше в действителност, бе да бъде свободна.

Тя остана и пое с мен по обратния път за града. Не предприемаше и не казваше нищо.

А аз затъвах все повече, безмълвен и слисан и знаех, че скоро ще ме сполети нов ужасен удар. Яснотата и ужасът. Тя щеше да се сбогува и аз не можех да й попреча. Кога ли ще изгубя самообладание? Кога ли ще се разридая неудържимо?

Не сега.

Когато запалихме лампите в нашата малка къща, цветовете се нахвърлиха върху мен — персийски килими, покрити с изящни цветя, балдахинът с втъкани хиляди мънички огледала, яркоцветното оперение на пърхащите птици.

Огледах се за пратка от Роже, но такава нямаше, и внезапно ме обзе гняв. Той без съмнение трябваше да ми е писал досега. Трябваше да знам какво се случва в Париж! А после се уплаших.

— Какво, по дяволите, се случва във Франция? — промърморих. — Ще трябва да изляза да намеря други европейци. Британците, те винаги имат сведения. Мъкнат със себе си проклетия си индийски чай и лондонския „Таймс“ където и да отидат.

Вбесявах се, като я гледах как стои и не помръдва. Сякаш нещо се случваше в стаята — онова ужасно усещане за напрежение и очакване, което бях познал в криптата, преди Арман да ни разкаже дългата си история.

Ала нищо не се случваше — само това, че тя щеше да ме напусне завинаги. Щеше завинаги да се скрие във времето. И как ли щяхме отново да се намерим?

— По дяволите! — изругах. — Очаквах писмо!

Прислугата я нямаше. Те не знаеха кога ще се върнем. Исках да пратя някого да наеме музиканти. Току-що се бях нахранил, бях стоплен и си казах, че ми се танцува.

Внезапно тя излезе от неподвижността си. Раздвижи се предпазливо и с необичайна целеустременост излезе на двора.

Видях я как коленичи до шадравана. Там извади две плочи от настилката, извади един пакет, изтупа го от песъчливата почва и ми го донесе.

Още преди да го извади на светло, видях, че е от Роже. Беше пристигнал още преди да заминем нагоре по Нил и тя го беше скрила!

— Но защо си го направила?! — възкликнах. Бях побеснял. Грабнах от нея пакета и го оставих на бюрото.

Гледах я, и я мразех, мразех я така, както никога преди. Дори и обзет от детския си егоизъм не я бях мразил така, както я мразех сега!

— Защо скри това от мен?!

— Защото исках да ми се даде един-единствен шанс! — прошепна тя. Долната й устна се разтрепери и видях как кървавите сълзи бликнаха. — Но ти, дори и да не се бе случило това, си направил своя избор.

Посегнах и разкъсах пакета. Писмото падна от него заедно с няколко сгънати изрезки от английски вестник. Разгънах листа с треперещи ръце и зачетох:

Имаше и още. Извинения, уверения, подробности… Всичко това изгуби смисъл.

Сложих писмото на бюрото. Взрях се в дървото и в кръга от светлина, очертан от лампата.

— Не заминавай при него — каза тя.

Гласът й прозвуча тънко и незначително в тишината. Ала тишината кънтеше като яростен крясък.

— Не заминавай при него — повтори тя. Сълзите се стичаха по лицето й като клоунски грим, две дълги червени ивици, спускащи се надолу от очите й.

— Вън — прошепнах. Думата заглъхна и внезапно гласът ми прогърмя отново. — Вън — повторих, и гласът ми не секна, а продължи да звучи, и аз изкрещях отново думата с разтърсваща ярост: — ВЪН!

4

Присъни ми се семейството. Всички се прегръщахме. Дори и Габриел бе там, облечена в кадифена рокля. Замъкът бе почернял, целият изгорял. Съкровищата, които съхранявах, се бяха разтопили или превърнали в пепел. Всичко винаги се превръща в пепел. Но нали вехтият цитат е „Пепел при пепелта, прах при прахта“?

Не беше важно. Бях се върнал и бях преобразил всички във вампири, и ето ни, родът Лионкур, белолики красавци и красавици, всички до един, та чак до бебето кръвопиец в люлката и майката, навела се да му даде гърчещия се дългоопашат сив плъх, от който то щеше да смуче.

Смеехме се и се целувахме, докато вървяхме през пепелището — моите бели братя, техните бели жени и призрачните деца, и бърборехме заедно за жертвите, слепият ми баща, който, като библейска фигура бе станал и извикал:

— ВИЖДАМ!

Най-големият ми брат ме прегърна. Изглеждаше чудно, облечен в прилични дрехи. Никога не го бях виждал толкова хубав, а вампирската кръв му бе направила лицето му тъй изпито и духовно.

— Знаеш ли, много добре направи ти, да му се не види, като дойде и донесе всички тия Мрачни дарове! — той се засмя весело.

— Мрачни магии, скъпи, Мрачни магии — поправи го жена му.

— Защото ако не беше дошъл… — продължи той — Ами че сега всичките щяхме да сме умрели!

5

Къщата беше празна. Куфарите бяха изпратени. Корабът щеше да отплава от Александрия след две нощи. Бях си оставил само една малка чанта. На борда синът на маркиза трябва от време на време да се преоблича. И, разбира се, цигулката.

Габриел стоеше под арката на входа към градината — стройна, дългокрака, фигурата й, облечена в бели памучни дрехи, притежаваше красива ъгловатост, шапката бе на главата й, както винаги, косата й бе разпусната.

Заради мен ли бе разпуснала дългата си коса?

Скръбта ми се надигаше като вълна, и в нея се вливаха всички загуби — мъртъвците и немъртвите.

Но тя отмина и отново ме обхвана усещането за потъване, за сън, в който плаваме с воля или без воля.

Хрумна ми, че косата й може да бъде оприличена на златен дъжд, че цялата вехта поезия добива смисъл, когато гледаш някого, когото си обичал. Прелестно бе ъгловатото й лице, малките й непреклонни устни.

— Кажи ми какво ти е нужно от мен, майко — казах тихо. Цивилизована е тази стая. Писалище. Лампа. Стол. Всичките ми яркоцветни птици бяха раздадени и сигурно отнесени за продан на пазара. Сиви африкански папагали, които доживяват човешка старост. Ники бе доживял до трийсет.

— Пари ли искаш от мен?

Лицето й се зачерви силно, прекрасно, очите й проблеснаха като светкавици — синьовиолетови. За кратко тя доби вид на човек. Все едно стояхме в нейната стая у дома. Книги, влажните стени, камината. Беше ли тя тогава човек?

Тя приведе глава и периферията на шапката за миг покри напълно лицето й. Тя зададе необясним въпрос:

— Но къде ще отидеш?

— В една малка къща на Рю Дюмен в стария френски град Нови Орлеан — отвърнах студено и точно. — А след като той издъхне и го погребат, нямам ни най-малка представа.

— Не може да говориш сериозно.

— Имам запазена каюта на следващия кораб, който ще отплава от Александрия. Заминавам за Неапол, а оттам за Барселона. От Лисабон ще отплавам за Новия свят.

Лицето й като че се издължи, чертите й се изостриха. Устните й помръднаха, ала тя не каза нищо. А после видях как очите й се насълзяват и усетих чувството й — то сякаш се стремеше да ме докосне. Извърнах очи и започнах да се занимавам с нещо на бюрото, а после просто задържах ръцете си неподвижни, за да не треперят. Радвам се, че Ники е влязъл в огъня заедно с ръцете си — помислих си. — Защото ако не беше, щеше да се наложи да се връщам в Париж, за да ги взема, преди да продължа.

— Но ти не може да заминеш при него! — прошепна тя.

При него? А… баща ми.

— Какво значение има? Заминавам!

Тя помръдна глава едва-едва в знак на отрицание. Дойде до бюрото. Стъпваше по-леко и от Арман.

— Някой от себеподобните ни осъществявал ли е някога такова плаване? — попита тя едва чуто.

— Поне аз не зная такова нещо. В Рим казаха, че не е.

— Може би е неосъществимо, това плаване.

— Осъществимо е и ти го знаеш — и преди бяхме плавали по море с нашите ковчези с коркова обшивка. Горко му на този левиатан, който ме обезпокои.

Тя дойде още по-близо и погледна надолу към мен. И болката, изписана по лицето й, вече не можеше да бъде прикрита. Ах, колко пленителна бе тя. Защо ли някога я бях труфил с бални рокли, шапки с пера и перли?

— Знаеш как да се свържеш с мен — казах, ала с толкова скръбен глас, че прозвуча неубедително. — На адресите на моите банки в Лондон и Рим. Тези банки съществуват вече толкова време, колкото е животът на вампирите. Винаги ще ги има. Знаеш всичко това, ти винаги си знаела…

— Стига — промълви тя. — Не ми казвай тези неща.

Каква лъжа бе всичко това, каква пародия! Беше от онези разговори, които тя винаги е ненавиждала и каквито тя никога не би могла да води. И в най-безумните си фантазии никога не бях очаквал да бъде така — аз да говоря студено, а тя да плаче. Мислех, че аз ще цивря, когато тя каже, че си отива. Мислех, че ще се хвърля в краката й.

Дълго се гледахме, очите й бяха зачервени, устните й бяха готови да се разтреперят.

А после загубих самообладание.

Станах и отидох при нея, и взех в прегръдките си малкото й крехко тяло. Бях решен да не я пускам, колкото и да се съпротивлява. Но тя не се съпротивляваше и двамата заедно заплакахме безмълвно, и плачехме, сякаш не можехме да спрем. Но тя не отстъпи пред мен, не се разтопи в прегръдките ми.

А после се отдръпна, погали косата ми с двете си ръце, наведе се и ме целуна по устните, а после се отдалечи, леко и беззвучно.

— Е, хайде, любими мой — рече тя.

Тръснах глава. Думи, думи, купища неизговорени думи. На нея те не й бяха нужни, и никога не са били.

Бавно и лениво, с грациозни извивки на бедрата, тя отиде до градинската врата и се загледа в нощното небе, а после отново ме погледна.

— Трябва да ми обещаеш нещо — рече тя най-сетне.

Дързък млад французин, който се придвижваше с грацията на арабски жребец през такива места в десетки градове, където само уличните котки можеха да преминат благополучно.

— Разбира се — отвърнах, но бях толкова сломен, че вече не ми се говореше. Цветовете помръкнаха. Нощта бе ни топла, ни студена. Искаше ми се тя просто да си тръгне, ала се ужасявах от мига, в който това ще се случи и повече нямаше да мога да я върна.

— Обещай ми, че никога няма да се опиташ да сложиш край, без първо да се видиш с мен, без отново да се съберем.

Толкова се изненадах, че дълго време не отговорих. А после казах:

— Аз никога няма да се опитам да сложа край — говорех почти с презрение. — Е, имаш обещанието ми. То лесно се дава. Но ти ще ми дадеш ли обещание? Да ми кажеш къде ще заминеш оттук и как мога да се свържа с теб… Че няма да изчезнеш, все едно съм те измислил?

Млъкнах. В гласа ми се промъкваше нотка на настоятелност, на надигаща се истерия. Не можех да си я представя да пише писмо, да го изпраща или да прави всички онези неща, обичайни за смъртните. Сякаш никаква обща природа не ни свързваше и никога не бе ни свързвала.

— Дано си прав в своята преценка за себе си — рече тя.

— Аз не вярвам в нищо, майко. Много отдавна ти каза на Арман, че вярваш, че ще откриеш отговори във великите джунгли и гори; че звездите най-накрая ще ти разкрият колосална истина. Но аз не вярвам в нищо. И това ме прави по-силен, отколкото мислиш ти.

— Тогава защо толкова се боя за теб? — гласът й бе тих като въздишка. Трябваше да чета по устните й, за да разбера какво ми казва.

— Ти усещаш колко съм самотен — отвърнах. — Усещаш мъката ми, че съм изключен от живота. Мъката ми, че съм зъл, че не заслужавам обич и въпреки това страстно жадувам за обич. Ужасът ми, че никога не бива да се разкривам пред смъртните. Но всичко това не ме спира, майко. Аз съм твърде силен, за да ме спре. Както ти самата каза веднъж, аз съм много добър в това, което съм. Просто от време на време тези неща ми причиняват страдания, това е всичко.

— Обичам те, сине мой.

Искаше ми се да й напомня за обещанието, което исках да ми даде, за нашите агенти в Рим, че ще пише, исках да кажа…

— Спази обещанието си — рече тя.

И внезапно осъзнах, че това е последният ни миг. Знаех го, и с нищо не можех да го променя.

— Габриел! — прошепнах.

Но тя вече си бе отишла.

Стаята, градината отвън, самата нощ тънеха в тишина и покой.

Някъде призори отворих очи. Лежах на пода в къщата, бях плакал, а после съм заспал.

Знаех, че трябва да отпътувам за Александрия, че трябва да стигна възможно най-далеч и после, на изгрев-слънце, да легна в пясъка. Толкова приятно щеше да е да заспя в песъчливата почва. Знаех и че градинската порта зее. Че всички врати са отключени.

Ала не можех да помръдна. Мълчаливо и хладнокръвно си представих как я търся из Кайро. Викам я, призовавам я да се върне. Почти повярвах, че съм го извършил, че напълно унизен, съм се втурнал подире й и съм се опитал отново да й обяснявам за предопределението: че е било предопределено аз да я загубя, точно както на Ники му е било предопределено да изгуби ръцете си. Някак трябваше да осуетим предопределението. Трябваше най-накрая да възтържествуваме.

Безумия. Не бях тичал подире й. Излязъл съм на лов и съм се върнал. Тя вече беше далече от Кайро. И за мен бе загубена като малка песъчинка, подета от вятъра.

Най-сетне, след много време, извърнах глава. Тъмночервено небе над градината, тъмночервено сияние се плъзгаше надолу по далечния покрив. Слънцето изгряваше, идваха топлината и пробуждането на стотици гласчета из всичките заплетени улички на Кайро и звукът, който сякаш идваше от пясъка и от дърветата и от полянките с трева.

И много бавно, докато чувах всичко това, видях как ослепителната светлина огрява покрива и усетих, че наблизо има смъртен.

Той стоеше на отворената градинска порта и се взираше в неподвижното ми тяло вътре в празната къща. Млад, русокос европеец в арабски одежди. Доста красив. И ме видя в лъчите на ранното утро — европеец като него, прострян на керамичния под в изоставената къща.

Лежах и го гледах как влезе в опустялата градина, небесното сияние изгаряше очите ми, нежната кожа около тях започваше да изгаря. Приличаше на призрак в бял чаршаф в чистите си одежди и покривало за глава.

Знаех, че трябва да побягна. Трябваше веднага да се махна и да се скрия от изгряващото слънце. Вече не беше възможно да сляза в подземната крипта. Този смъртен бе влязъл в леговището ми. Нямаше време дори да го убия и да се отърва от него, горкият смъртен без късмет.

Ала не помръдвах. И докато се приближаваше, цялото небе зад него затрептя и фигурата му се стесни и почерня.

— Мосю! — прошепна той загрижено, също като жената преди толкова много години в катедралата „Света Богородица“, която се бе опитала да ми помогне, преди да превърна в жертви нея и невинното й дете. — Мосю, какво има? Мога ли да ви помогна?

Обгорено от слънцето лице под гънките на бялото покривало, златни вежди блещукат, очи, сиви на цвят, като моите.

Знаех, че се изправям, но не чувствах движенията си. Знаех, че устните ми се извиват и оголват зъбите. А после чух как от мен се изтръгна ръмжене и видях потреса по лицето му.

— Виж! — изсъсках аз и острите зъби се плъзнаха върху долната ми устна. — Виждаш ли!

Втурнах се към него, стиснах китката му и притиснах разтворената му длан в лицето си.

— За човек ли ме помисли? — извиках. А после го вдигнах над земята пред мен. Той риташе и се мяташе, ала напразно. — За свой брат ли ме помисли? — креснах. Устата му се отвори и от нея излезе сух, стържещ звук, а после той изпищя.

В небето гореше ослепителен пожар.

Изтичах през градинската порта на уличката. Притичвах под мънички арки, по непознати улици. Блъсках се в порти и врати и разхвърлях смъртните от пътя си. Врязвах се в стените пред мен, от мазилката се вдигаше прах и ме задушаваше, и пак се стрелвах по отъпканата пръст на уличката, в напоения с воня въздух. А светлината ме преследваше като тичащ след мен звяр.

И когато намерих изгоряла къща с изпочупени решетки на прозорците, аз нахлух вътре и се зарових в пръстта в градината, заравях се все по-надълбоко и по-надълбоко, докато вече не можех да помръдна ни с крак, ни с ръка.

Реех се сред хлад и тъмнина.

Бях спасен.

6

Умирах. Или поне така ми се струваше. Не можех да изброя колко нощи са минали. Трябваше да стана и да замина за Александрия, да преплавам морето. Но това означаваше да се раздвижа, да се въртя в земята, да се предам пред жаждата.

Нямаше да се предам.

Жаждата дойде и си отиде. Тя бе изтезание и огън, мозъкът ми изгаряше от жажда и сърцето ми, и сърцето ми се издуваше все повече и думкаше все по-шумно, ала аз нямаше да се предам.

Може би смъртните горе чуваха сърцето ми. Виждах ги от време на време — изригнали пламъци в тъмното, чувах гласовете им, дърдорене на чужд език. Но най-често виждах само тъмнината. Чувах само тъмнината.

Най-накрая се превърнах в чиста жажда, заровена в земята, унесена в червен сън и сънуваща в червено, и бавното осъзнаване, че сега съм твърде слаб, за да се измъкна изпод меката песъчлива земя, твърде слаб, че да мога да завъртя отново колелото.

Правилно. Не можех да стана, дори и да исках. Не можех изобщо да помръдна. Вдишах, и продължих да дишам. Но не така, както дишат смъртните. Сърцето ми думкаше в ушите.

Ала не бях умрял. Бях просто погубен. Като онези измъчени създания в стените на Гробището на невинните, изоставени метафори на мъката, която е навсякъде, невидимо, неотбелязано, непризнато, неизползвано.

Ръцете ми бяха лапи с остри нокти, плътта ми се бе съсухрила и залепнала за костите, а очите ми изхвръкваха от орбитите. Интересно — така можем да съществуваме цяла вечност, дори и да не пием, да не се отдаваме на чувствената и фатална наслада, продължаваме да съществуваме. Тоест, щеше да е интересно, ако всеки удар на сърцето не бе такава агония.

И ако можех да спра да мисля: Никола дьо Ланфан го няма. Братята ми ги няма. Блед вкус на вино, ръкопляскания.

— Но не мислиш ли, че ние там творим добро, радваме хората?

— Добро? Какво говориш? Добро?

— Че е добро, че прави добро, че в това има добро! Боже мили, дори в този свят да не съществува никакъв смисъл, несъмнено все пак може да има доброта! Добро е да ядем, да пием, да се смеем… да бъдем заедно…

Смях. Онази безумна музика. Онази врява, онази какофония, безкрайното, пронизително дърдорене на безсмислието…

Буден ли съм? Спя ли? Сигурен съм в едно — аз съм чудовище. И поради това, че лежа и се измъчвам в земята, някои човешки същества преминават невредими през тесния проход на живота.

Габриел може би вече е сред джунглите на Африка.

Понякога смъртни влизаха в изгорялата къща горе — крадци, които се криеха. Твърде много дърдорене на чужд език. Ала за да не ги чувам, на мен ми бе нужно само да се вглъбя все по-дълбоко в себе си, да се оттегля дори от хладния пясък около мен.

Действително ли съм в клопка?

Воня на кръв горе.

Може би те са последната ми надежда, тези двамата, лагеруващи в изоставената градина, че кръвта ще ме издърпа горе, че ще ме накара да се преобърна и да протегна тези ужасни… сигурно са ноктести лапи на звяр.

Ще ги изплаша до смърт още преди да съм пил. Срамота. Винаги съм бил толкова красив малък дявол, както се казва. Не и сега.

От време на време ние с Ники сякаш водим най-прекрасните си разговори.

— Аз съм отвъд всяка болка и всеки грях — казва ми той.

— Но чувстваш ли нещо? — питам го аз. — Това ли означава да се освободиш от всичко — да не чувстваш нищо повече? Ни мъка, ни жажда, ни екстаз? В такива моменти ми е интересно, че нашата представа за рая е представа за екстаз. Небесните наслади. А представата ни за ада е болката. Огньовете на ада. И затова смятаме, че не е много хубаво да не чувстваш нищо, нали?

Можеш ли да се откажеш, Лестат? И не е ли вярно, че би предпочел да се бориш с жаждата в адски мъки, отколкото да умреш и да не чувстваш нищо? Поне ти остава желанието за кръв, гореща и вкусна, която изпълва всяка твоя частица… Кръв.

Колко време ще останат тези смъртни тук, над моята съсипана градина? Една нощ, две нощи? Оставих цигулката в къщата, в която живеех. Трябва да я взема, да я дам на някой млад смъртен музикант, на някой, който…

Благословена тишина. Освен цигулковата музика. И белите пръсти на Ники, които дърпаха струните, и лъкът, който ги удряше, огрян от светлината, и лицата на безсмъртните марионетки, възторжени и присмехулни. Преди сто години парижани щяха да го хванат. Нямаше да му се наложи да се изгори на клада сам. И мен може би щяха да хванат. Но се съмнявам.

Не, за мен никога нямаше да има лобно място на вещиците.

Сега той е жив в моите мисли. Благочестива фраза на смъртните. И що за живот е това? На мен самия не ми харесва да живея тук! Какво значи да живееш в мислите на някой друг? Нищо, според мен. Теб в действителност те няма, нали?

Котки в градината. Воня на котешка кръв.

Благодаря, но предпочитам да страдам, да изсъхна и от мен да остане зъбата люспа.

7

Чу се нощен звук. Какъв бе той?

Грамаден тъпан, който биеха бавно на улицата в селото на моето детство, когато италианските артисти обявяваха малката пиеса, която щяха да изиграят върху задната половина на шарения си фургон. Големият тъпан, който самият аз бях удрял по улиците на града в онези безценни дни, когато аз, малкият беглец, бях един от тях.

Но беше по-силно. Гърмежите на оръдие, които отекваха из долини и планински проходи? Усещах го в костите си. Отворих очи в тъмното и усетих, че се приближава.

Ритъм на стъпки, или беше ритъмът на сърце, туптящо? Тътенът изпълваше света.

Мощен, злокобен грохот, който все повече се приближаваше. И все пак някаква част от мен знаеше, че звукът не е истински, че е недостижим за слуха на смъртен, не раздрънква порцелана на лавицата и стъклата на прозорците, нито погва котките да се изкатерят чак на върха на зида.

Египет е притихнал. Тишина се стеле над пустинята на двата бряга на могъщата река. Дори и овца не проблейва и говеда не мучат. Нито пък нейде плаче жена.

Ала въпреки това шумът бе оглушителен.

За миг се уплаших. Изпънах се в земята. Зарових с пръсти към повърхността. Сляп и безтегловен, аз се реех в почвата и изведнъж не можех да си поема дъх, не можех да крещя, и ми се струваше, че ако можех да крещя, щях да надам тъй силен вик, че всички стъкла на мили около мен щяха да се строшат. Кристални бокали щяха да се пръснат на парченца, прозорци да се взривят. Някой идваше — оттам идеше този звук. Създание, толкова могъщо, че дори и в тишината дърветата, цветята и самият въздух усещаха присъствието му. Немите твари в пръстта го усещаха. Паразитите бягаха от него, котките се стрелваха далеч от пътя му. Може би това е смъртта, помислих си аз.

Може би по някакво върховно чудо тя, Смъртта, е жива и ни взема в прегръдките си, и то, това създание, не е вампир, то е самото въплъщение на небесата.

И с него ние се издигаме нагоре и все по-нагоре, към звездите. Политаме над ангелите и светците, над самото сияние, в божествения мрак, в бездната, когато свърши съществуването ни. В забвението ни се прощава всичко.

Гибелта на Ники се превръща в мъничка точица от гаснеща светлина. Смъртта на братята ми се разпада и се влива във великия покой на неизбежното.

Блъсках земята. Ритах я, ала ръцете и краката ми бяха твърде слаби. Усетих в устата си вкуса на песъчливата пръст. Знаех, че трябва да се надигна и звукът ми казваше да се надигна.

Отново я усетих, като рев на артилерия — оръдейната стрелба.

И напълно осъзнах, че той, този звук, търси мен, издирва ме. Търси ме като лъч. Не можех повече да лежа тук. Трябваше да откликна.

Изпратих му най-буйния поток от приветствени мисли. Казах му, че съм тук, и докато се мъчех да размърдам устни, чух собственото си окаяно дишане. А тътенът така загърмя, че запулсира във всяка моя фибра. Земята около мен се тресеше в неговия ритъм.

Каквото и да бе това, то бе влязло в изгорената развалина.

Вратата бе изкъртена, сякаш пантите не бяха от желязо, а от гипс. Виждах всичко това със затворени очи, виждах как създанието се движи под маслиновите дървета.

Отново безумно задращих, за да стигна до въздуха. Но тихият, съвсем обикновен шум, който чух сега, бе шум от копаене в пясъка, който идваше отгоре.

Усетих как нещо меко като кадифе докосва лицето ми. И съзрях над мен сиянието на тъмното небе и облаците, забулили звездите като воал, и никога небесата, в цялата си простота, не бяха изглеждали така благословени.

Дробовете ми се изпълниха с въздух.

Такава наслада ме изпълни, че издадох силен стон. Но онова, което чувствах, надхвърляше насладата — да дишаш, да виждаш светлината, това бяха чудеса. И тътенът, оглушителният тътен бе сякаш съвършеният им съпровод.

И той, онзи, който ме търсеше, онзи, от когото се носеше грохотът, стоеше над мен.

Грохотът се стопи, разпадна се и накрая остана само после звучието на цигулкова струна. И аз се издигах, все едно ме повдигаха от земята, въпреки че фигурата стоеше, отпуснала ръце до тялото си.

Най-сетне тя вдигна ръце, за да ме обгърне, и лицето, което видях, надхвърляше всичко възможно. Кой от нас би могъл да има такова лице? Какво ли знаехме ние за търпението, за привидната доброта, за състраданието? Не, той не бе един от нас. Не можеше да бъде. И все пак беше. Свръхестествена плът и кръв, като моята. Очи с дъгоцветни отблясъци, събиращи светлината от всички посоки, тънички мигли, като златни щрихи, изписани с най-тънък писец.

И това създание, този могъщ вампир, ме придържаше и ме гледаше в очите, и мисля, че изломотих нещо налудничаво, изрекох някаква безумна мисъл — че вече зная тайната на вечността.

— Тогава ми я кажи — прошепна той и се усмихна. Най-чистият образ на човешката любов.

— О, Господи, помогни ми. Обречи ме на мъки в преизподнята! — тези думи ги изговаряше моят глас. Не мога да погледна тази красота.

Видях ръцете си, подобни на кости, пръстите си като ноктите на хищна птица. Нищо не може да живее и да бъде онова, което съм сега, този дух. Погледнах надолу, към краката си. Бяха като пръчки. Дрехите падаха от тялото ми. Не можех да стоя прав, нито да помръдна, и изведнъж ме завладя споменът за усещането на кръв, която тече в устата ми.

Като в сияйна мъгла пред мен видях червените му кадифени одежди, наметалото, което го покриваше до земята, ръцете му в тъмночервени ръкавици, които ме държаха. Косата му бе гъста, бели и златни нишки, които падаха свободно на вълни около лицето му и над широкото му чело. А сините очи под дебелите златни вежди може би щяха да гледат печално, ако не бяха толкова големи и изразът им не бе тъй смекчен от чувството, което изразяваше гласът.

Мъж, който е получил дарбата на безсмъртието в разцвета на силите си. И квадратното лице с леко хлътналите бузи, издължените пълни устни, носещи печата на ужасяваща нежност и покой.

— Пий — рече той. Веждите му леко се повдигнаха, устните изрекоха думата нежно, бавно, сякаш бе целувка.

И както Магнус бе сторил в онази смъртоносна нощ преди цяла вечност, той вдигна ръка и оголи гърлото си от плата. Вената, тъмнолилава под прозрачната свръхестествена кожа, се показа. И тътенът гръмна отново, онзи всепомитащ тътен, и този тътен ме издигна над земята и ме всмука в себе си.

Кръв като самата светлина, течен огън. Нашата кръв.

И ръцете ми се наливаха с неизмерима сила, обвиваха раменете му, лицето ми, притиснато в неговата хладна бяла плът, кръвта се стрелва надолу в слабините ми и подпалва всяка вена в тялото ми. Колко века бяха пречистили тази кръв, пречистили силата й?

Счу ми се, че заглушаван от рева на кръвта, той заговори. Повтори отново:

— Пий, мой млади момко, мой ранени момко.

Усетих как сърцето му набъбва, тялото му се люшва, и се прилепихме един в друг.

И ми се стори, че казах на глас:

— Марий.

И той отвърна:

— Да.