Вампирът Лестат

1

Както се изразяват вампирите, аз съм ранобудник. Ставам веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта и над него в небето все още грее червено сияние. Много вампири стават чак когато мракът се сгъсти, ето защо това е мое огромно преимущество, както и това, че те трябва да се връщат в гроба цял час преди мен. Не съм го споменавал преди, защото тогава не го знаех и то стана важно едва много по-късно.

Но следващата вечер небето още пламтеше, а аз вече бях на път за Париж.

Бях се пременил с най-почтеното облекло, което притежавах, преди да легна в саркофага и гонех слънцето на запад, към Париж.

Градът сякаш гореше, толкова ярка бе светлината за мен, и тъй ужасяваща. Най-сетне изтрополих по моста зад „Парижката Света Богородица“ и навлязох в „Ил Сен Луи“.

Не обмислях как ще се държа и какво ще говоря, или как бих могъл да се прикрия пред нея. Знаех само, че трябва да я видя, да я прегърна, да съм с нея, докато още има време. В действителност не можех да мисля за смъртта й. Тя бе съкрушителна като катастрофа и мястото й бе на пламналото небе. И може би бях обикновен простосмъртен във вярата си, че ако мога да сбъдна последното й желание, то ужасът ще попадне под моя власт.

Светлината изтичаше като кръв от сумрака, когато издирих къщата й на кея.

Беше доста стилна, голяма къща. Роже се бе справил добре. На входа ме чакаше чиновник, за да ме насочи нагоре по стълбите. Когато влязох в салона на апартамента, там имаше две прислужници и медицинска сестра.

— Мосю дьо Ланфан е при нея, мосю — рече сестрата. — Тя настоя да се облече, за да ви посрещне. Пожела да седне до прозореца и да гледа кулите на катедралата, мосю. Видя как каретата ви минава по моста.

— Угасете свещите в стаята, нека остане да гори само една — наредих. — И кажете на мосю дьо Ланфан и на адвоката ми да излязат.

Роже излезе веднага, а после се появи и Никола.

И той се беше наконтил за нея, цял в бляскаво червено кадифе, със старата си гиздава ленена риза и белите си ръкавици. От пиянството напоследък бе отслабнал, почти измършавял. Ала това правеше красотата му още по-ярка. Когато се погледнахме в очите, злобата се изля от него и жегна сърцето ми.

— Маркизата днес е събрала малко сили, мосю — рече Роже, — но има тежък кръвоизлив. Лекарят каза, че тя няма да…

Той млъкна и извърна очи към спалнята. Ясно разбрах мисълта му. Тя няма да доживее до сутринта.

— Върнете я отново в леглото, мосю, възможно най-бързо.

— С каква цел да я върна обратно в леглото? — попитах. Гласът ми бе глух, шепот. — Може би тя иска да умре до проклетия прозорец. Защо не, по дяволите?

— Мосю! — прошепна Роже, тихо и умолително.

Искаше ми се да му наредя да си тръгва, заедно с Ники.

Но нещо ставаше с мен. Влязох в коридора и погледнах към спалнята. Тя беше там, вътре. Усетих драматична психическа промяна в себе си. Не можех нито да помръдна, ни да проговоря. Тя беше там, вътре, и наистина умираше.

Всички малки звуци в апартамента се сляха в жужене. През двойната врата виждах прекрасна спалня, боядисано в бяло легло със златна драперия, завесите на прозорците бяха от същата златна материя, а в небето във високите стъкла витаеха само мимолетните дири на златисти облаци. Ала всичко това бе неразличимо и просто ужасно — разкошът, който исках да й дам, и тя, която чувстваше как тялото й всеки миг ще рухне. Запитах се дали това я подлудява или й става смешно.

Дойде лекарят. Сестрата влезе да ми каже, че са оставили само една свещ, както съм наредил. Натрапчивата миризма на лекарства се смесваше с аромата на рози и аз осъзнах, че чувам мислите й.

Глухото пулсиране на мислите й, докато тя очакваше, болките в костите й, обвити от измършавялата й плът — толкова силни, че дори и седенето до прозореца в мекото кадифено кресло, увита в одеялото, й причиняваше почти нетърпими страдания.

Но какви мисли се спотайваха под отчаяното очакване? Лестат, Лестат и Лестат — това го чувах. Ала под него…

„Нека болката се усили, защото само когато болките са наистина ужасни, изпитвам желание да умра. Дано болката се усили толкова, че да се радвам да издъхна и да не ме е толкова страх. Искам да стане толкова ужасна, че да не ме е страх.“

— Мосю… — лекарят докосна ръката ми. — Тя не желае да дойде свещеник.

— Не… Няма да го позволи.

Тя бе извърнала глава към вратата. Ако не влезех веднага, тя щеше да стане, колкото и да я болеше, и да дойде при мен.

Сякаш не можех да помръдна. И все пак се промъкнах покрай лекаря и сестрата, влязох в стаята и затворих вратите.

Мирис на кръв.

На бледата светлина, идваща от прозореца, тя седеше, облечена в прекрасна тъмносиня тафта, едната й ръка лежеше в скута, а другата — върху облегалката Hâ креслото, гъстата й руса коса бе прибрана зад ушите и къдрите й се разпиляваха по раменете й, прихванати горе с розови панделки. Бузите й бяха съвсем леко подчертани с руж.

В един призрачен момент тя ме гледаше, както когато бях малко момченце. Каква красота. Симетрията на лицето й не бе променена от времето и от болестта, както и косата й. И ме заля сърцераздирателно щастие, топла заблуда, че отново съм смъртен, и отново съм невинен, и съм с нея, и всичко е наред, наистина съвсем наред.

Нямаше смърт и нямаше ужас, само тя и аз в нейната спалня, и тя щеше да ме вземе в прегръдките си. Спрях.

Бях съвсем близо до нея, тя вдигна очи. Плачеше. Поясът на парижката й рокля я стягаше силно, а кожата на гърлото и ръцете й беше толкова тънка и безцветна, че не можех да ги погледна, а очите й ме гледаха, и плътта около тях бе почти разранена. От нея лъхаше на смърт. На разложение.

Но тя грееше, и беше моя. Бе такава, каквато винаги е била, и й казах мълчаливо и с цялата си мощ, че тя е прелестна като в най-ранния ми спомен за нея, когато все още носеше старите си разкошни одежди и се гласеше много внимателно, и ме вземаше в скута си в каретата на път за църквата.

И в този странен миг, когато й внуших това — каква силна обич лелея към нея, аз осъзнах, че тя ме чу и отговори, че ме обича и винаги ме е обичала.

Това бе отговор на въпрос, който дори не бях задал. И тя разбираше колко е важен той; погледът й беше чист, бистър.

И да разбираше колко странно е това, че можем да разговаряме помежду си без думи, тя с нищо не го издаваше. Без съмнение не го осъзнаваше напълно. Сигурно е почувствала само изблика на обич.

— Ела тук, за да те виждам — рече тя — такъв, какъвто си сега.

Свещта гореше до ръката й, на перваза на прозореца. И аз съвсем нарочно я угасих с пръсти. Забелязах, че тя се намръщи, русите й вежди се извиха, а сините й очи мъничко се разшириха, когато ме погледна, огледа лъскавия копринен брокат и обичайната дантела, която избрах да облека за нея, и меча на хълбока ми с внушителната, инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка.

— Защо не искаш да те виждам? — попита тя. — Дойдох в Париж, за да те видя. Запали отново свещта — но в думите й нямаше истински упрек. Аз бях там, с нея, и това бе достатъчно.

Коленичих пред нея. Възнамерявах да водя разговор като смъртен, да я убеждавам, че трябва да замине за Италия с Ники, но съвсем ясно, преди да заговоря, тя каза:

— Късно е вече, мили, аз няма да мога да завърша това пътешествие. Достатъчно далеч стигнах.

Болезнен спазъм я накара да млъкне, той стегна кръста й там, където го опасваше поясът, и за да го прикрие от мен, тя доби съвсем вяло изражение. Заприлича на момиче, и отново усетих мириса на болестта в нея, разядените й дробове и съсиреците кръв.

В мислите й избуя страх. Искаше й се да ми изкрещи, че се страхува. Искаше й се да ме моли да я задържа и да остана с нея, докато всичко свърши, ала не можеше, и за мое смайване осъзнах, че тя е убедена, че аз ще й откажа. Че съм твърде млад и неразумен и няма да я разбера.

Това бе мъчение.

Изобщо не осъзнавах, че съм се отдръпнал от нея, но бях минал чак в другия край на стаята. Глупави дребни подробности се врязваха в съзнанието ми: играещите нимфи на изрисувания таван, високо разположените позлатени дръжки на вратата и крехките сталактити от разтопен восък по белите свещи, които ми се искаше да отчупя и да мачкам в ръка. Мястото изглеждаше ужасно, претрупано. Омразно ли й беше? Дали искаше отново да се върне в голите каменни стаи?

Мислех за нея, сякаш съществуваше „безкрайно утре, утре, утре…“. Отново я погледнах, стройната й фигура, облегната на перваза. Мракът на небето зад нея се бе сгъстил и нова светлина, светлината на фенерите, преминаващите карети и близките прозорци нежно докосваше малкия обърнат триъгълник на слабото й лице.

— Няма ли да ми поговориш? — попита тя меко. — Няма ли да ми разкажеш как се случи всичко? Ти донесе толкова много щастие на всички ни — дори и говорът й причиняваше болка. — Но как върви при теб? При теб!

Мисля, че бях почти готов да я заблудя, да си докарам някакво силно предоволно излъчване, като впрегна всичките си способности. Да й разказвам лъжи на смъртен с безсмъртни умения. Да започна да говоря и да говоря, и да проверявам всяка своя дума, за да я изкажа съвършено. Но докато мълчахме, нещо се случи.

Надали не съм помръднал повече от миг, но нещо вътре в мен се промени. Настъпи някаква грандиозна промяна. В някакъв миг ми хрумна една огромна и ужасяваща възможност, и в същия този миг взех решение.

То не бе облечено в думи, не съдържаше никаква схема или план. И в този миг, ако някой бе ме запитал, аз щях да отрека. Щях да кажа: „Не, никога, не ми е и хрумвало! Вие за какъв ме мислите, що за чудовище съм според вас…“ И все пак, изборът бе направен.

Разбрах нещо абсолютно.

Думите й бяха заглъхнали, тя отново бе обзета от страх и болки, и въпреки болката тя се надигна от креслото.

Видях как одеялото се плъзна от тялото й и разбрах, че тя идва към мен и че трябва да я спра, ала не я спрях. Виждах как ръцете й се приближават, протягат се към мен, и след това тя изведнъж отскочи назад, сякаш блъсната от яростен вятър.

Бе се повлякла по килима и рухнала до креслото, до стената. Но много бързо замря и не помръдваше, сякаш я бях сковал с мисълта си, и по лицето й нямаше страх, въпреки, че сърцето й туптеше бясно. По-скоро по него се изписа почуда, а после — озадачено спокойствие.

И да съм имал някакви мисли в този момент, не зная какви са били те. Тръгнах напред също толкова непоколебимо, колкото тя бе вървяла към мен. Като следях всяка нейна реакция, аз се приближавах все повече, и най-накрая се приближихме един до друг толкова, колкото и когато тя отскочи назад. Тя се взираше в кожата и в очите ми, и изведнъж отново протегна ръка и докосна лицето ми.

— Нежив! — това си ужасно прозрение сподели тя безмълвно. — Превърнат в нещо. Но НЕЖИВ.

Тихо казах „не“. Това не беше вярно. И й изпратих хладен поток от образи, последователност от надниквалия в сегашното ми съществуване. Парченца, частици от тъканта на нощния Париж, усещането за острие, беззвучно врязващо се в света.

Тя въздъхна и въздухът излезе от гърдите й с леко свистене. Болката сви юмрук в нея, извади нокти. Тя преглътна, стисна устни, очите й действително ме прегаряха. Сега тя знаеше, че онова, което тя улавяше, не са усещания, а са мисли.

— Но как тогава? — попита тя.

И без да се усъмня как съм длъжен да постъпя, аз й разказах цялата история, звено по звено — счупения прозорец, през който ме извлече призрачната фигура, която ме бе следила в театъра, кулата и размяната на кръв. Разкрих й криптата, в която спях и съкровището й, моите скитания, моите сили и над всичко — природата на моята жажда. Вкусът на кръв и усещането за кръв, и какво означаваше всички страсти и цялата ми алчност да се изострят до предела си, слети в това единствено желание, и това единствено желание да бъде удовлетворявано отново и отново с кръвопийство и смърт.

Болката я разяждаше, ала тя вече не я усещаше. Само едни очи бяха останали от нея, и тя се взираше в мен. И въпреки, че нямах намерение да й разкривам всичко това, усетих, че съм я прегърнал и се обръщам така, че светлината от трополящите покрай кея карети долу да осветява лицето ми.

Без да откъсвам очи от нея, аз посегнах към сребърния свещник на перваза, вдигнах го и бавно започнах да огъвам метала, да го мачкам с пръсти и да оформям примки и усуквания.

Свещите изпопадаха на пода.

Тя подбели очи. Залитна назад, откъсна се от мен, и щом се хвана за завесите на леглото с лявата си ръка, от устата й бликна кръв.

Силна, беззвучна кашлица я изкарваше от дробовете й. Тя се строполи на колене и кръвта шурна по цялата страна на драпираното легло.

Гледах разкривеното сребро в ръцете си, идиотските примки, които не означаваха нищо, и го оставих да изпадне от тях. Взрях се в нея, тя се мяташе и се бореше с болката, бореше се да не изпадне в несвяст и внезапно избърса устата си в чаршафите с мудно движение, като пияница, който повръща, докато се свличаше на пода, неспособна да се задържи на крака.

Изправен над нея, аз я гледах и мимолетната й болка не значеше нищо пред клетвата, която сега изричах пред нея. Отново безмълвно — само мълчаливото доверие и въпросът, толкова необятен, че никакви думи не биха могли да го изразят. Искаш ли сега да дойдеш с мен?

Искаш Ли Сега Да Дойдеш С Мен И Да Станеш Като Мен?

Нищо не крия от теб ни невежеството си, ни страха си, ни най-обикновения ужас, че ако оттам, може и да се проваля. Дори не зная дали това е мое и мога ли да го дам повече от веднъж, нито на каква цена го давам, ала ще рискувам за теб, и ще открием заедно тайната и ужаса, каквито и да са те, както аз открих сам всичко останало.

С цялото си същество тя отвърна „Да“.

— Да! — изпищя тя внезапно като пияна, с глас, може би какъвто винаги е бил, ала въпреки това аз никога не бях го чувал. Очите й се затвориха, тя стисна клепачи, а главата й се замята наляво и надясно. — Да!

Наведох се и целунах кръвта по разтворените й устни. Тръпки плъзнаха по ръцете и краката ми и жаждата се хвърли към нея и се опита да я преобрази просто в плът. Ръцете ми обвиха крехкото й телце и я издигах все по-нагоре и нагоре, и застанах срещу прозореца, прегърнал я здраво във въздуха, косите й се сипеха по гърба й, и кръвта отново блъвна от дробовете й, ала вече нямаше значение.

Всички спомени от живота ми с нея витаеха около нас, тъчаха саван около нас и ни скриваха от света — тихите стихотворения и песни от детството, и усещането за нея отпреди да проговоря, когато съществуваше само трепкането на светлината по тавана над нейните възглавници, и ароматът й, който ме обгръщаше, и гласът й, който успокояваше моя плач, и после омразата към нея и нуждата от нея, и загубването й зад стотици затворени врати, и жестоките отговори, и ужасът от нея, и нейната сложност, и нейното безразличие, и неясната й сила.

И в този поток се втурна жаждата, и тя не заличи, а нажежи всяка представа за нея, и накрая тя се превърна в плът и кръв, и майка, и любовница, и всичко под жестокия натиск на моите пръсти и устни, във всичко, което нявга бях желал. Забих зъби в нея, усетих как тя се вцепени и изпъшка, и усетих как устата ми се разширява, за да улови горещия прилив на бликналата струя.

Сърцето и душата й се разтвориха. Тя нямаше възраст, за нея не съществуваше време. Знанията ми избледняха, затрепкаха и вече нямаше майка, нямаше дребнава нужда и дребнав ужас — тя беше просто тази, която е. Тя бе Габриел.

И целият й живот се притече в нейна защита, дългите години на страдания и самота, похабяването в онези влажни и празни стаи, в които бе затворена, и книгите — нейна утеха, и децата, които я поглъщаха и изоставяха, и болката, и болестта — последният й враг, който с обещанията си за избавление се преструваше на неин приятел. Отвъд думите и образите се разнесе тайното туптене на страстта й, привидната й лудост, отказа й от отчаянието.

Прегръщах я, бях я вдигнал във въздуха, с ръце, кръстосани зад тесния й гръб, подслонил в длан отпуснатата й глава, и надавах тъй силни стонове, докато усещах плисъците на кръвта й, че те се превърнаха в песен в такт с ударите на нейното сърце. Ала сърцето твърде бързо забавяше ударите си. Смъртта й идеше и с цялата си воля тя й се противеше, и с последния изблик на отричане аз я оттласнах от мен и я прегърнах, замряла в неподвижност.

Усещах, че изпадам в несвяст. Жаждата желаеше нейното сърце. Тя не беше алхимик, жаждата. А аз стоях там с разтворени устни и изцъклени очи и я държах — далеч, далеч от мен, сякаш бях две отделни същества, едното искаше да я смачка, а другото — да я привлече на гърдите ми.

Очите й бяха отворени и изглеждаха слепи. Дълго време тя сякаш беше някъде отвъд всички страдания, където нямаше нищо, освен сладост и дори някакво подобие на разбирателство. Чух я да ме вика по име.

Вдигнах дясната си китка към устата си, разкъсах вената и я долепих до устните й. Тя не трепна, когато кръвта се разля по езика й.

— Майко, пий! — призовах я неистово и притиснах ръката си към устните й, ала някаква промяна вече бе започнала да настъпва.

Устните й потръпнаха, устата й се прилепи към мен и болката ме шибна като камшик и внезапно улови в примка сърцето ми.

Тялото й се издължи и напрегна, щом преглътна първото бликване, лявата й ръка се вдигна и се вкопчи в китката ми. И болката се усилваше все повече и повече, и накрая едва сдържах вика си. Виждах я, сякаш беше разтопен метал, който течеше по кръвоносните ми съдове, разтичаше се по всяко мое сухожилие и крайник. Ала това бе единствено тя — тя притегляше, изсмукваше, изцеждаше от мен кръвта, която бях поел от нея. Вече стоеше на крака, едва-едва опряла глава на гърдите ми. И полека ме обзе вцепенение, и всмукванията прогаряха вцепенението, и сърцето ми туптеше гръмовно, и подхранваше болката, както подхранваше и нейната жажда с всеки удар.

Тя всмукваше все по-силно и по-силно, и все по-бързо, и аз усетих как хватката й се стяга, а тялото й крепне. Искаше ми се да я отблъсна, ала нямаше да го сторя, и когато краката ми се подгънаха, тя ме задържа и вдигна. Клатушках се и стаята се люлееше, ала тя продължи, и от мястото, където бях, във всички посоки се ширна безпределна тишина, а после, неволно и несъзнателно, аз я отблъснах назад.

Тя залитна и застана до прозореца, прилепила дългите си пръсти върху отворената си уста. И преди да се обърна и да рухна в близкото кресло, за миг се взрях в бялото й лице и в тялото й, което видимо крепнеше под тънката ципа на синята тафта, а очите й бяха като две кристални кълба, които събираха светлината.

Мисля, че в този миг промълвих „Майко“ като някой глупав смъртен, и затворих очи.

2

Седях в креслото. Сякаш бях спал цяла вечност, ала не бях и мигнал. Бях отново у дома, в къщата на баща ми.

Огледах се за машата за огъня, за кучетата ми и да проверя дали е останало вино, и тогава видях златните драперии на прозорците и очертанията на задната стена на катедралата „Света Богородица“ на фона на вечерните звезди, и видях и нея.

Ние бяхме в Париж. И щяхме да живеем вечно.

Тя държеше нещо в ръце. Още един свещник. Огниво. Имаше много изправена стойка и движенията й бяха бързи. Тя припали огнивото и докосна с искрата свещите, една по една. Пламъчетата затрепкаха, цветята, изрисувани по стените, се издигнаха към тавана, а танцьорките по него се размърдаха за миг и отново замряха в кръг.

Тя стоеше пред мен, свещникът — вдясно от нея. И лицето й бе бяло и идеално гладко. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали, всъщност всяко петънце и недостатък бяха изчезнали от кожата й, въпреки че какви са били тези недостатъци, аз не мога да ви кажа. Сега тя бе съвършена.

И бръчките от възрастта бяха намалели и странно врязани още по-дълбоко — имаше мънички бръчици от смях в ъгъла на всяко око, и по една мъничка рязка от двете страни на устата. Върху всеки клепач бе останала едва забележима гънка от плът, подчертаваща симетрията на лицето й и впечатлението за триъгълници по нейното лице, а устните й бяха обагрени в най-мекия нюанс на розовото. Тя изглеждаше крехка, както диамантът може да изглежда крехък, когато го дебне светлината.

Затворих очи и пак ги отворих, и видях, че това не е заблуда — не повече, отколкото нейното мълчание бе заблуда.

И видях, че тялото й е претърпяло още по-фундаментални промени. Тя отново притежаваше закръглеността на младата женственост, гърдите, които болестта бе изсушила. Те издуваха тъмната тафта на корсета й, бледорозовата отсянка на кожата й бе толкова нежна, че можеше да е и отразена светлина. Ала косата й бе още по-изумителна, защото сякаш беше жива. Бе се наляла с толкова много цвят, че сякаш самата коса се извиваше, милиарди тънки нишки помръдваха около безупречното бяло лице и шията й.

Раните по гърлото й заздравяваха.

Сега не оставаше нищо, освен последната проява на смелост. Да погледнеш в очите й.

Да погледнеш с тези вампирски очи друго същество като теб самия за първи път, откакто Магнус скочи в огъня.

Сигурно съм издал някакъв звук, защото тя откликна почти незабележимо, все едно го бе чула. Габриел — това бе единственото име, с което бих могъл да я наричам сега.

— Габриел — казах й. Никога не бях я наричал така, освен в най-съкровените си мисли, и видях как тя почти се усмихна.

Погледнах китката си. Раната се бе затворила, но жаждата в мен скърцаше със зъби. Моите вени ми говореха, сякаш аз им бях заговорил. И аз се взрях в нея и видях как устните й помръдват — мъничък знак за глад. И тя ме погледна със странно, многозначително изражение, което сякаш казваше: „Не разбираш ли?“

Но нищичко не бях чул от нея. Мълчание и само красотата на очите й, вперени в мен, и може би обичта, с която се гледахме, ала мълчанието се простираше във всички посоки и нищо не потвърждаваше. Не можех да проникна в него. „Прикриваш ли мислите си?“ — попитах я безмълвно и тя сякаш не разбра.

— Сега — каза тя, и гласът й ме стресна. Беше по-мек и по-звучен отпреди. За миг се пренесохме в Оверн, снегът валеше и тя ми пееше, и песента й кънтеше наоколо като в голяма пещера. Ала това бе свършило. Тя каза:

— Върви… Приключвай с всичко това, веднага! — тя кимна, за да ме придума, приближи се и ме дръпна за ръката. — Погледни се в огледалото — прошепна.

Но аз знаех. Бях й дал повече кръв, отколкото бях поел от нея. Умирах от глад. Дори не се бях нахранил, преди да дойда при нея.

Ала бях така омагьосан от звученето на сричките и онова кратко видение на падащия сняг, и от спомена за нейната песен, че дълго време не откликнах. Гледах пръстите й, които докосваха моите. Виждах, че плътта ни е еднаква. Станах от креслото, улових двете й ръце, после прокарах пръсти нагоре до раменете й, по лицето й. Бе сторено, и аз все още бях жив! Сега тя беше с мен. Тя бе преодоляла онази ужасна самота и сега беше с мен, и внезапно не можех да мисля за нищо друго, освен да я прегърна, да я притисна до мен, никога да не я пусна да си отиде.

Вдигнах я над земята. Залюлях я в прегръдките си и се завъртяхме, завъртяхме…

Тя отметна глава и от нея се изтръгна смях, все по-силен и по-силен, докато не затулих устата й с длан.

— Можеш да счупиш всички стъкла в стаята с твоя глас! — прошепнах. Погледнах към вратата. Отвън бяха Пики и Роже.

— Нека ги счупя тогава! — възкликна тя и в изражението й нямаше ни помен от игривост. Спуснах я на земята. Мисля, че се прегърнахме пак и пак, почти глупашки. Не можех да се удържа.

Ала другите смъртни обикаляха из апартамента — лекарят и сестрите си мислеха, че е редно да влязат.

Видях как тя погледна към вратата. И тя ги чуваше. Но защо аз не чувах нея?

Тя се откъсна от мен, погледът й се стрелкаше от един предмет на друг. Отново грабна свещите, отнесе ги пред огледалото и заоглежда лицето си.

Разбирах какво преживяваше. Тя имаше нужда от време, за да свикне с новото си зрение. Но трябваше да се махнем от апартамента.

През стената чувах гласа на Ники, който настояваше лекарят да почука на вратата.

Как да я измъкна оттам и да се отърва от тях?

— Не, не оттам — каза тя, когато забеляза, че гледам към вратата.

Тя гледаше леглото, предметите по масата. Отиде до леглото и извади бижутата си изпод възглавницата. Огледа ги и отново ги върна в протритата кадифена кесия. После завърза кесията за полата си и тя се изгуби сред гънките на плата.

В тези малки жестове прозираше важност. Разбрах, въпреки, че нейните мисли не ми издаваха нищо, че от тази стая тя не иска нищо повече. Щеше да зареже вещите, дрехите, които бе донесла със себе си, старинните сребърни четка за коса и гребен и опърпаните книги на масичката до леглото.

На вратата се почука.

— Защо не оттук? — попита тя, обърна се към прозореца и го отвори. Ветрецът нахлу, разлюля златните завеси, вдигна косата на тила й и когато тя се обърна, гледката ме накара да потръпна — косата й се виеше около лицето й, а очите й бяха диви и изпълнени с безброй цветове и почти трагична светлина. Тя не се боеше от нищо.

Хванах я и не ми се искаше да я пусна. Отпуснах лице в косите й и отново можех да мисля само за това, че сме заедно и вече нищичко нямаше да ни раздели. Не разбирах нейното мълчание и защо не можех да я чуя, ала знаех, че не е по нейна воля и може би вярвах, че ще премине. Тя беше с мен. И това бе всичко. Смъртта бе мой командир и аз му дадох хиляди жертви, ала нея изтръгнах от ръцете му. Казах го на глас. Казах и още отчаяни и безсмислени неща. Ние двамата бяхме едни и същи ужасни, смъртоносни създания, ние скитахме из Дивата градина, и аз се опитах да й разкрия с образи смисъла на Дивата градина, ала и да не го разбереше, това нямаше значение.

— Дивата градина — тя повтори думите почтително и устните й се извиха в мека усмивка.

Главата ми гърмеше. Усетих как тя ме целуна и ми прошепна нещичко, сякаш в съпровод на нейните мисли.

— Но помогни ми сега — шепнеше тя. — Искам да те видя как го правиш сега — имаме цяла вечност да се прегръщаме. Ела.

Жажда. Изгарях. Имах страшна нужда от кръвта, а и тя искаше да я вкуси, знаех го. Защото си спомнях, че в онази първа нощ аз го желаех. Хрумна ми, че болката от нейната физическа смърт… от течностите, които изтичаха от тялото й… можеше да се облекчи, ако тя първо пие.

Отново се почука. Вратата не беше заключена.

Стъпих на перваза на прозореца и й протегнах ръка, и тя мигом влетя в прегръдките ми. Беше лекичка като перце, ала усещах силата й, твърдата й хватка. Ала щом тя видя уличката долу, върха на стената и кея по-нататък, тя като че за миг се усъмни.

— Обвий с ръце шията ми, и се дръж здраво — казах й.

Закатерих се по камъните с нея, краката й висяха, лицето й бе обърнато нагоре към мен, и най-сетне стигнахме хлъзгавите плочи на покрива.

После я хванах за ръка и я задърпах подире ми, тичах все по-бързо, през улуци и комини, прескачах тесни улички, докато стигнахме другия край на острова. Бях готов всеки миг тя да извика или да се вкопчи в мен, но тя не се боеше.

Стоеше мълчаливо и оглеждаше покривите на Левия бряг и реката долу, гъмжаща от хиляди черни лодчици, пълни с дрипави същества, и като че просто усещаше как вятърът развява косите й. Можех да изпадна в ступор, докато я гледах, изучавах я, оглеждах всички страни на нейното преображение, ала в мен кипеше огромното желание да я разведа из целия град, да й разкрия всичко, да я науча на всичко, което бях научил аз. Сега тя не познаваше физическото изтощение, също като мен. И не се стряскаше от никакви ужаси, също като мен, когато Магнус скочи в огъня.

Една карета устремно се носеше покрай кея, тежко килната към реката, кочияшът се бе прегърбил и се мъчеше да запази равновесие на високата капра. Щом се приближи, аз я посочих и стиснах ръката й.

Когато преминаваше под нас, ние скочихме и беззвучно се приземихме върху кожения покрив. Кочияшът, в старанието си да удържи каретата, изобщо не се оглеждаше. Притиснах я здраво и я задържах, и след малко се возехме леко, готови да скочим от колата, когато решим. Неописуемо вълнуващо бе да правя всичко това с нея.

Носехме се с гръм и трясък по моста, покрай катедралата и после през тълпите по Пон Ньоф. Чух пак смеха й. Зачудих се какво ли виждат онези, застанали по високите прозорци, когато погледнат надолу към нас, две фигури във великолепно облекло, вкопчени в люшкащия се покрив на каретата като непослушни деца, покачени върху сал.

Каретата зави. Препускахме към Сен Жермен де Пре, разпръсквахме тълпите и префучахме с трясък покрай нетърпимата воня, носеща се от Гробището на Невинните, а високо издигащите се жилищни сгради се приближаваха все повече.

За миг усетих трепета на присъствието, ала той толкова бързо изчезна, че се усъмних в себе си. Огледах се назад, ала не долових дори да мъждука. И с необикновена яснота осъзнах, че ние с Габриел ще разговаряме помежду си за присъствието, всичко ще предприемаме заедно. Тази нощ бе също толкова преломна по свой начин, колкото и нощта, в която Магнус ме преобрази, а тя едва сега започваше.

Сега кварталът бе идеален. Аз отново я хванах за ръка, дръпнах я след мен и скочих от каретата долу на улицата.

Тя се взираше заслепена във въртящите се колела, но те мигом изчезнаха. Дори не беше разрошена — изглеждаше невъзможна — жена, изтръгната от пространството и времето, само по чехли и рокля, нескована от никакви вериги, готова да се възнесе.

Влязохме в една тясна уличка и хукнахме заедно, прегърнати, и от време на време поглеждах надолу и виждах как погледът й обгръща стените над нас и десетките прозорци със затворени капаци, в чиито цепнатинки се процеждаше избягалата светлина.

Знаех какво вижда тя. Познавах звуците, които я заливаха.

Ала все още не чувах нищо от мислите й, и това ме плашеше малко — мислех си, че тя отчаяно се затваря към мен.

Ала тя се спря. Обхванал я бе първият спазъм на смъртта. По лицето й го виждах.

Вдъхнах й увереност и й напомних набързо за видението, което й бях показал преди.

— Тази болка е кратка, не е нищо в сравнение с онази, която си познала. Ще мине за часове, може би и по-малко, ако се напием сега.

Тя кимна — нетърпението й бе по-голямо от страха.

Излязохме на малко площадче. Във входа на стара къща стоеше един младеж и като че очакваше някого. Яката на сивото наметало прикриваше лицето му.

Достатъчно силна ли беше тя, за да го вземе? Силна като мен ли беше? Сега му бе времето да разберем.

— Ако жаждата не те тегли към него, рано е още — казах й.

Погледнах я и ме обхвана студ. Съсредоточеният й поглед бе почти чисто човешки, толкова напрегнат, толкова втренчен; и очите й бяха помрачени от същото онова чувство за трагедия, което бях мернал и преди. Нищо не й се губеше. Ала когато тя запристъпва към мъжа, всичко човешко изчезна в нея. Тя се превърна в истински хищник, хищник, какъвто би могъл да е само един звяр, и все пак тя бе и жена, която бавно върви към мъж — всъщност дама, попаднала тук без наметка, шапка или придружители, която се обръща към джентълмен, за да му се примоли за помощ. Тя бе всичко това.

Гледката беше зловеща — начинът, по който тя пристъпваше по камъните, сякаш без да ги докосва, и как всичко, дори и кичурите на косата й, развявани във всички посоки от вятъра, сякаш бе под нейна власт. С тази безжалостна стъпка тя би могла да премине и през самата стена.

Отдръпнах се в тъмното.

Мъжът се оживи, обърна се към нея и токът на обувката му изскърца върху каменните плочи, а тя се вдигна на пръсти, сякаш за да му зашепне на ухо. Стори ми се, че за миг тя се поколеба. Може би изпитваше лек ужас. Ако бе така, значи жаждата не бе имала достатъчно време да укрепне. Ала и да се е усъмнила, не е било за по-дълго от секунда. Тя го превземаше и той бе безсилен, а аз бях като омагьосан и бях способен единствено да гледам.

Но съвсем неочаквано се сетих, че не съм я предупредил за сърцето. Как съм могъл да го забравя? Втурнах се към нея, ала тя вече го бе пуснала и той се бе свлякъл до стената, с глава, килната на една страна, шапката се въргаляше в краката му. Беше мъртъв.

Тя стоеше и го гледаше, и аз видях как кръвта потича в тялото й, сгрява я, насища тена й и червеното на устните й. Когато ме погледна, очите й святкаха във виолетово, почти с цвета на небето, когато аз влязох в спалнята й. Аз я наблюдавах мълчаливо как тя оглежда жертвата си с любопитство и почуда, сякаш не приемаше напълно онова, което вижда. Косата й отново се бе оплела и аз повдигнах кичурите й.

Тя се плъзна в прегръдките ми. Аз я поведох далече от жертвата. Веднъж-дваж тя се огледа през рамо, а после устреми очи напред.

— За тази нощ е достатъчно. Трябва да се приберем в кулата — казах й. Исках да й покажа съкровището и просто да бъда с нея на безопасно място, да я прегръщам и утешавам, ако заради всичко това започнеше да губи разсъдък. Смъртните спазми отново я обзеха. Там тя можеше да си почива край огъня.

— Не, още не искам да се прибирам — отвърна тя. — Болката няма да трае дълго, ти ми го обеща. Искам, след като тя отмине, да бъда тук — тя ме погледна и се усмихна. — Аз дойдох в Париж, за да умра, нали? — прошепна.

Всичко я разсейваше — мъртвецът отзад, свлечен под сивото си наметало, небето, хвърлящо отблясъци по повърхността на локва вода, котката, която се разхождаше по върха на близка стена. Кръвта, горещата кръв, течеше в нея.

Стиснах ръката й и настоях да ме последва.

— Аз трябва да пия — казах.

— Да, виждам — прошепна тя. — Ти трябваше да го вземеш. Трябваше да се досетя… И все пак, джентълменът си ти.

— Огладнелият джентълмен — усмихнах се аз. — Хайде да не се мъчим да измисляме етикеция за страшилища — засмях се. Бих я целунал, ала изведнъж нещо привлече вниманието ми. Стиснах силно ръката й.

Далече, откъм Гробището на Невинните, долових присъствието, силно като преди.

Тя, също като мен, не помръдваше. Наклони бавно глава на една страна и отмести кичура коса от ухото си.

— Чуваш ли го? — попитах.

Тя ме погледна.

— Още един! — тя присви очи и отново погледна нататък, откъдето идеше излъчването.

— Отстъпник! — изрече тя на глас.

— Какво? — отстъпник, отстъпник, отстъпник. Зави ми се свят, сякаш си припомнях някакъв сън. Фрагмент от сън.

Ала не можех да мисля. Бях изтощен, след като я бях преобразил. Трябваше да пия.

— То ни нарече отцепници — изрече тя. — Ти чу ли го? — и тя се заслуша отново, ала то бе изчезнало и никой от нас не го чуваше, и не можех да бъда сигурен, че бях доловил това отчетливо пулсиране, отстъпник, ала ми се струваше, че бях!

— Не му обръщай внимание, каквото и да е то — казах. — Никога не се приближава повече от това — ала щом го изрекох, осъзнах, че този път то бе по-озлобено. Исках да се махна по-далече от Гробището на невинните. — То живее в гробищата — измърморих. — Може би не е способно да живее другаде… твърде дълго.

Ала преди да се доизкажа, отново го усетих и то сякаш се разширяваше и излъчваше най-силната злоба, каквато бях усещал у него досега.

— То се смее! — прошепна тя.

Вгледах се в нея. Тя без съмнение го чуваше по-ясно от мен.

— Предизвикай го! — възкликнах. — Наречи го страхливец! Кажи му да се покаже!

Тя ме изгледа слисано.

— Наистина ли искаш това? — промълви тя една чуто. Трепереше леко, и аз я подкрепих. Тя обви ръце около кръста си, сякаш отново разтърсена от спазъм.

— Тогава, нека не е сега — казах. — Не му е времето. А и пак ще го чуем, точно когато напълно сме забравили за него.

— Отиде си — рече тя. — Но то, това нещо, ни мрази…

— Да се махаме по-далече от него — рекох презрително, прегърнах я и я поведох бързо по-надалече.

Не й казах за какво си мислех, какво ми тежеше много повече от присъствието и обичайните му номера. Щом и тя като мен долавяше присъствието, дори още по-ясно, значи тя притежаваше всички мои способности, включително да изпраща и да долавя образи и мисли. Ала въпреки това вече не бяхме способни да се чуваме един друг.

3

Открих си жертва веднага щом пресякохме реката и щом забелязах мъжа, още по-дълбоко осъзнах, че всичко, което бях вършил досега сам, отсега нататък щях да върша с нея. Тя щеше да ме гледа сега и да се учи. Стори ми се толкова интимно, че кръвта се втурна към лицето ми.

И докато подмамвах жертвата навън от кръчмата, докато го дразнех, подлудявах и после го превзех, бях наясно, че се фукам пред нея, държа се малко по-жестоко, по-игриво. И когато жертвата падна, това бе толкова разтърсващо, че след това се чувствах изтощен.

Тя беше във възторг. Следеше всичко, сякаш можеше да всмуче всяка гледка така, както смучеше кръв. Отново се събрахме и аз я взех в прегръдките си, усетих топлината й, и тя усети моята. Кръвта нахлуваше в мозъка ми. И ние се прегръщахме, дори и тънкия покров на нашите дрехи ни се струваше чужд, две пламтящи статуи в мрака.

След това нощта загуби всичките си обичайни измерения. Всъщност тя остава една от най-дългите нощи, която съм преживял в безсмъртния си живот.

Тя бе безкрайна, и бездънна, и опияняваща, и имаше моменти, когато ми се искаше да се защитя някак от насладите и изненадите, които тя ми поднасяше, и не можех.

И макар че повтарях нейното име отново и отново, за да стане това съвсем естествено, за мен тя все още не беше Габриел. Тя бе просто тя, онази, от която се нуждаех цял живот с цялото си същество. Единствената жена, която бях обичал някога.

Действителната й смърт не се проточи дълго.

Намерихме една празна стая в мазе, където останахме, докато всичко свърши. И там, докато траеше то, аз я прегръщах и й говорех. Разказах й отново всичко, което ми се беше случило, този път с думи.

Разказах й всичко за кулата. Повторих й всичко, което ми бе казал Магнус. Обясних всички появи на присъствието. И как почти бях свикнал с него и бях започнал да го презирам, и не желаех да го преследвам. Отново и отново се опитвах да й изпращам образи, ала без полза. Нищо не казах за това. Нито пък тя. Но ме слушаше много внимателно.

Говорих й за подозренията на Ники, за които, разбира се, той изобщо не й бе споменавал. И й обясних, че сега се боя още повече за него. Още един отворен прозорец, още една празна стая, и този път имаше и свидетели, които да потвърдят колко странно е било всичко.

Но карай да върви, щях да пробутам на Роже някаква история, която да прозвучи правдоподобно. Трябваше да намеря някакъв начин да се откъсна от Ники, да скъсам веригата от подозрения, която го приковаваше към мен.

Всичко това като че смътно я очароваше, но за нея то не бе важно. Важното беше какво й предстои оттук нататък.

И след като смъртта й приключи, тя бе неудържима. Нямаше стена, която да не може да изкатери, нито врата, през която да не желае да влезе, и никой покрив не беше прекалено стръмен.

Сякаш не вярваше, че ще живее вечно, а по-скоро си мислеше, че са й дарили тази една-единствена нощ на свръхестествена жизненост и всичко трябва да бъде опознато и свършено, преди смъртта да дойде да я вземе призори.

Много пъти се опитах да я убедя да се приберем в кулата. Часовете се нижеха, и ме повали духовно изтощение. Имах нужда да поостана на спокойствие, да поразмишлявам за случилото се. Отварях очи, и за миг виждах само мрак. Ала тя искаше само експерименти и приключения.

Тя ми предложи да влезем в личните жилища на смъртните, за да й потърсим дрехи, от каквито се нуждаеше. Разсмя се, когато й казах, че винаги купувам дрехите си така, както е редно.

— Ние можем да чуем, когато една къща е безлюдна — каза тя, докато вървеше бързо по улиците и очите й обхождаха прозорците на потъналите в тъмнина сгради. — Можем да чуем дали прислугата спи.

Съвсем разумно звучеше, въпреки че аз никога не бях предприемал нищо подобно. И скоро вече я следвах нагоре по тесни задни стълбища и надолу по застлани с килими коридори, изумен от леснината на всичко и очарован от детайлите в неофициалните покои, в които живееха смъртните. Открих, че ми харесва да докосвам личните вещи: ветрилата, кутийките за енфие, вестникът, който стопанинът на къщата е чел, ботушите му върху камината. Беше си голямо забавление, също като надничането през прозорците.

Но тя си имаше цел. В будоара на една дама в голяма къща в Сен Жермен тя откри цяло съкровище от разкошни дрехи, в които да облече новото си, закръглено тяло. Помогнах й да свали старата тафта и да се премени в розово кадифе и да събере косата си в подредени къдрици под шапка с щраусово перо. Отново ме потресоха видът й и странното, призрачно чувство, докато обикалях с нея из твърде пищно обзаведената къща, изпълнена с миризми на смъртни. Тя събра няколко предмета от тоалетката — стъкленица с парфюм, малки златни ножички. Огледа се в огледалото.

Отново отидох при нея да я целуна и тя не ме спря. Целувахме се като любовници. Това бе картината, която представлявахме с нея — белолики любовници, когато изтичахме надолу по стълбището за прислугата и изскочихме навън, на улицата, в късната вечер.

Влязохме и излязохме от Операта и от Комеди, преди да затворят, после и на бала в „Пале Роял“. Възхити я как смъртните ни виждаха, без да прозрат какви сме, как ги привличахме и как тънеха в пълна заблуда.

След това доловихме присъствието много остро, докато оглеждахме църквите, и после то отново изчезна. Катерехме се по камбанарии, за да огледаме своето царство, а после се сгушвахме за малко в препълнени кафенета, просто за да почувстваме и усетим мириса на смъртните около нас, да си разменяме тайни погледи, да се смеем тихо тет-а-тет.

Тя изпадаше в мечтания, загледана в парата, издигаща се над чашата й с кафе, в слоевете цигарен дим, витаещ около лампите.

Тя се влюби в тъмните празни улици и свежия въздух повече от всичко друго. Искаше да се катери по клоните на дърветата и отново по покривите. Дивеше се, че невинаги се придвижвам из града по покривите или се возя на покрива на карети, както сега, с нея.

По някое време след полунощ се разхождахме сами из пустия пазар ръка за ръка.

Току-що пак бяхме доловили присъствието, ала никой от нас не можеше да различи някакво отношение в него, както преди. Това ме озадачаваше.

Ала всичко около нас продължаваше да я смайва — отпадъците, котките, които гонеха дребните гадини, странният покой, това, че най-тъмните кътчета на мегаполиса не криеха опасност за нас. Тя го отбеляза. Може би тъкмо то я очароваше най-много — че можехме да се промъкваме покрай бърлогите на крадците, без да ни чуят, че лесно можехме да победим всеки, проявил глупостта да ни закача, че и двамата бяхме й видими, и невидими, осезаеми и напълно непонятни.

Не я припирах и не я разпитвах. Просто се носех доволен заедно с нея и понякога потъвах в размишления за това непознато доволство.

И когато един красив младеж с крехко телосложение се приближи на кон между потъналите в тъмнина сергии, аз го проследих с очи, вее едно бе привидение, нещо, преминало от земята на живите в земята на мъртвите. С тъмната си коса и черните си очи, и с невинното и в същото време скръбно изражение на лицето си той ми напомняше на Никола. Не биваше да се скита по пазара сам. Беше по-млад от Ники и много глупав, наистина.

Но точно колко глупав беше разбрах чак когато тя пристъпи напред като голяма розова котка и го събори почти тихомълком от коня.

Бях потресен. Невинността на нейните жертви не я тревожеше. Тя не водеше моите морални битки. Ала и аз също не ги водех вече, защо да я съдя? И все пак лекотата, с която тя уби младежа — изящно пречупи врата му, когато малката глътка, която пое от него, се оказа недостатъчна да го убие — ме разгневи, въпреки, че беше изключително вълнуващо да я наблюдаваш.

Тя бе по-студена от мен. Тя бе по-добра във всичко, помислих си. Магнус бе казал: „Не проявявай никаква милост.“ Но дали искаше да каже, че трябва да убиваме, когато няма нужда?

След миг ми се проясни защо го бе сторила. Тя разкъса там, на място, колана и полите от розово кадифе и облече дрехите на момчето. Беше го избрала заради кройката на дрехите му.

И, по-вярно казано, щом облече дрехите, тя се превърна в момчето.

Тя обу кремавите му копринени чорапи и ален брич, облече дантелената риза и жълтата жилетка, а после и аления редингот, и дори свали алената панделка от косата на момчето.

Нещо в мен въставаше срещу чара на всичко това, срещу нея, изправена дръзко, облечена в новите дрехи, с буйна коса, спускаща се по раменете — сега тя приличаше повече на лъвска грива, отколкото на прелестните женски букли отпреди малко. А после ми се прииска да я разкъсам. Затворих очи.

Когато отново я погледнах, свят ми се виеше от всичко, което бяхме видели и извършили заедно. Не можех да понасям близостта на мъртвото момче.

Тя върза цялата си руса коса с алената панделка и остави дългите кичури да се стелят надолу по гърба й. Покри с розовата рокля тялото на момчето, закопча на кръста си неговия меч, извади го и отново го прибра в ножницата и взе кремавото му наметало.

— Е, хайде да тръгваме, любими — каза ми тя и ме целуна.

Не можех да се помръдна. Искаше ми се да се върна в кулата и само да бъда близо до нея. Тя ме погледна и притисна главата ми, за да ме накара да тръгна. И почти мигом побягна напред.

Тя трябваше да почувства свободата на ръцете и краката си и аз тежко се втурнах след нея — трябваше да се напрегна, за да я настигна.

Това никога не ми се бе случвало с никой смъртен, разбира се. Тя сякаш летеше. И когато я видях как прехвърча над обкованите с дъски дюкяни и купчините боклук, едва не загубих равновесие. Отново се спрях.

Тя се върна при мен и ме целуна.

— Но вече няма никаква причина да продължа да се обличам така, нали? — попита тя. Все едно говореше на дете.

— Не, няма, разбира се — отвърнах. Може би бях благословен, че тя не можеше да чете мислите ми. Не можех да спра да гледам краката й, тъй съвършени в кремавите чорапи. И начинът, по който рединготът обхващаше тънкото й кръстче. Лицето й бе като пламък.

Спомнете си, в онези времена не можеше просто така да се видят женски крака. Нито пък копринения брич, изпънат върху коремчето й, нито бедра.

Ала тя сега не бе истинска жена, нали? Не повече, отколкото аз бях мъж. За един мълчалив миг ужасът от всичко това се просмука в мен.

— Ела, искам пак да се качим на покривите! — извика тя. — Искам да отида на булевард „Дю Тампл“. Иска ми се да видя театъра, онзи, който си купил и после си затворил. Ще ми го покажеш ли? — докато ми задаваше въпроса, тя ме оглеждаше внимателно.

— Разбира се — отвърнах. — Защо не?

Два часа ни оставаха от безкрайната нощ, когато най-сетне се завърнахме в „Ил Сен Луи“ и застанахме на огрения от луната кей. Далече надолу по павираната улица видях кобилата ми вързана там, където я бях оставил. Може би никой не я бе забелязал в суматохата, която сигурно бе последвала нашето тръгване.

Внимателно се ослушахме за някакви признаци от Ники или Роже, но къщата изглеждаше тъмна и безлюдна.

— Ала те са близо — прошепна тя. — Мисля, че някъде по-надолу…

— Апартаментът на Ники — казах. — А от апартамента на Ники някой може да наблюдава кобилата, прислужник, сложен да варди дали няма да се върнем.

— По-добре да оставим коня и да откраднем друг — предложи тя.

— Не, кобилата е моя — отвърнах, но усетих как хватката около ръката ми се затяга.

Пак нашият стар приятел, присъствието, и този път то се движеше покрай Сена от другата страна на острова, към Левия бряг.

— Отиде си — каза тя. — Да вървим. Ще откраднем друго ездитно животно.

— Чакай. Ще се опитам да я накарам да дойде при мен. Да скъса въжето.

— Можеш ли?

— Ще видим — съсредоточих цялата си воля върху кобилата и безмълвно й наредих да отстъпи назад, да се освободи от въжето, с което бе вързана, и да дойде при мен.

След миг тя започна да се мята и да се мъчи да събори седлото. После се изправи на задни крака и въжето се скъса.

Тя дойде при нас, чаткайки с копита по камъните, и ние мигом се метнахме на гърба й. Габриел скочи първа, и аз — след нея, събрах остатъците от поводите и пришпорих кобилата в стремглав бяг.

Щом преминахме по моста, усетих зад гърба ни нещо — някаква суматоха, врява от мислите на смъртни.

Ала вече се бяхме загубили в черната ехтяща килия на Ил дьо ла Сите.

Когато стигнахме в кулата, запалих насмолената факла и я заведох долу в тъмницата. Сега нямаше време да й покажа горната стая.

Очите й бяха оцъклени и тя се оглеждаше вяло наоколо, докато слизахме по витото стълбище. Алените й дрехи грееха на фона на тъмните камъни. Влагата я караше съвсем леко да се свива.

Вонята от килиите долу я разтревожи, но аз нежно й обясних, че тя няма нищо общо с нас. И след като влязохме в огромната гробница, миризмата остана отвъд тежката, обкована с желязо врата.

Светлината на факлата освети ниските сводове на тавана и трите големи саркофага с дълбоко изсечените образи.

Тя не изглеждаше уплашена. Казах й да провери дали може да повдига капака на този, който си избере. Може би щеше да се наложи аз да й го повдигам.

Тя огледа трите изваяния. И след кратък размисъл избра не саркофага на жената, а този, върху чийто капак бе изсечен рицар в доспехи. И бавно избута капака, за да може да погледне вътре.

Силите й не бяха като моите, ала бе достатъчно силна.

— Не се плаши — рекох.

— Не, за това изобщо не бива да се тревожиш — отвърна тя тихо.

Гласът й притежаваше прелестна дрезгавина, лека нотка на тъга.

Когато прокара ръце по камъка, изглеждаше така, сякаш сънуваше.

— По това време — рече тя — сигурно вече щяха да са нагласили трупа на майка ти. И стаята щеше да се е изпълнила със смрад и пушека на стотици свещи. Помисли си колко е унизителна смъртта. Непознати щяха да я съблекат, измият, облекат — непознати, които са я видели, измършавяла и беззащитна в последния й сън. И онези, които си шепнат по коридорите, щяха да разправят за доброто си здраве и как в тяхното семейство не е имало никакви болести, не, никаква охтика в техните семейства. „Клетичката маркиза“ — щяха да казват. Щяха да се чудят тя имала ли е свои пари? На синовете си ли ги е оставила? И старицата, когато дойде да вземе изцапаните чаршафи, щеше да открадне един от пръстените на ръката на мъртвата.

Кимнах. И ето, сега стоим в тази крипта тъмница, искаше ми се да кажа, и се готвим да полегнем в каменни легла, и само плъховете ще са ни компания. Ала е безкрайно по-добре, отколкото онова, нали? Да вървиш вечно през земите на кошмара, това си има своето мрачно великолепие.

Тя изглеждаше изнурена, сякаш цялата мръзнеше. Сънено извади нещо от джоба си.

Бяха златните ножички, които бе взела от тоалетката във Фобур Сен Жермен. Те проблясваха на светлината на факлата като някаква дрънкулка.

— Не, майко! — извиках. Гласът ми ме стресна. Той проехтя твърде рязко под сводестия таван. Фигурите, изсечени върху капаците на другите саркофази, изглеждаха като безмилостни свидетели. Болката, изпълнила сърцето ми, ме зашеметяваше.

Злостен звук — щракане, срязване. Косите й се посипаха по пода на дълги, тежки кичури.

— Ооо, майко!

Тя погледна надолу към тях, посъбра ги мълчаливо с върха на обувката си, а после безмълвно вдигна очи към мен. И сега тя несъмнено бе младеж, късата й коса се къдреше край бузата й. Ала очите й се затваряха. Тя посегна към мен и ножиците изпаднаха от ръката й.

— Сега — почивка — прошепна тя.

— Това е само заради изгряващото слънце — уверих я аз. Тя отпадаше по-бързо от мен. Извърна се от мен и тръгна към ковчега. Вдигнах я на ръце и очите й се затвориха. Избутах капака на саркофага още повече вдясно и я положих вътре, и оставих гъвкавите й крайници да се отпуснат естествено и грациозно.

Лицето й вече бе унесено в сън, косата й го обрамчваше с къдрите на младо момче.

Мъртва изглеждаше тя, покойница, сякаш магията се бе развалила.

Продължавах да я гледам.

Зъбите ми се врязаха във връхчето на езика ми, докато усетих болката и вкуса на горещата кръв. После се наведох ниско и оставих кръвта да покапе на мънички лъскави капки върху устните й. Очите й се отвориха. Виолетово-сини, искрящи, те се взряха в мен. Кръвта потече между разтворените й устни и тя бавно издигна глава, за да посрещне целувката ми. Езикът ми проникна в нея. Устните й бяха студени. И моите бяха студени. Ала кръвта бе гореща, и тя струеше помежду ни.

— Лека нощ, свидна моя — рекох. — Мой черен ангел, Габриел.

Щом я пуснах, тя отново потъна в покой. Затворих каменния капак над нея.

4

Пробуждането в черната подземна крипта не ми хареса. Не ми харесваше мразовитият въздух и слабата воня от затвора долу, чувството, че тук лежи всичко мъртво.

Обзе ме страх. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако очите й никога повече не се отвореха? Какво знаех аз за стореното?

Ала ми се струваше нагло, непристойно да сваля отново капака от ковчега и да я съзерцавам, докато спи, както бях сторил снощи. Обхвана ме срамът на смъртните. У дома никога не бих посмял да отворя вратата й, без да почукам, не бих посмял да дръпна завесите на леглото й.

Тя щеше да се пробуди. Длъжна бе. И по-добре бе да вдигне сама капака, да знае как да се пробуди, и жаждата да я накара да се пробуди в нужния момент, както бе накарала мен.

Запалих й факлата на стената и излязох за малко да вдишам чист въздух. После оставих подире си вратите отключени и се качих в килията на Магнус, за да гледам как здрачът се стапя в небето.

Реших, че ще я чуя, когато се пробуди.

Трябва да е изминал час. Лазурният светлик угасна, звездите изгряха и далечният Париж запали своите безброй мънички фенерчета. Откъснах се от перваза, където бях седнал до желязната решетка, отидох при сандъка и започнах да избирам скъпоценности за нея.

Бижутата тя все още обичаше. Бе взела старите си за спомен, когато напуснахме стаята й. Запалих свещите, за да мога по-добре да виждам, въпреки че нямах нужда от тях. Светлината бе прекрасна за мен. Прекрасно играеше по скъпоценностите. И открих изключително изящни и прелестни бижута за нея — украсени с перли игли, които тя би могла да носи на реверите на мъжкия си малък редингот, и пръстени, които щяха да изглеждат мъжествено на малките й ръце, ако тя го искаше.

От време на време се ослушвах за нея. И студ сковаваше сърцето ми. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако си останеше с онази единствена нощ? Ужасът туптеше в мен. И морето от скъпоценни камъни в сандъка, отблясъците на свещите, които танцуваха по шлифованите камъни и по златните обкови, те не значеха нищо.

Но не я чувах. Чувах вятъра навън, мекото шумолене на многобройните дървета, слабото далечно подсвиркване на конярчето, което обикаляше из плевнята, цвиленето на конете ми.

Далече заби камбаната на селска църква.

И тогава съвсем внезапно ме обзе чувството, че някой ме гледа. То ми беше толкова непознато, че изпаднах в паника. Обърнах се, едва, не се препънах в сандъка и се вгледах в тайния тунел. Нямаше никой.

Нямаше никой и в тази малка, празна светая светих, а отблясъците на свещите играеха по скъпоценните камъни и мрачното изражение на Магнус върху саркофага.

После погледнах право пред мен, към зарешетения прозорец.

И я видях. Гледаше ме.

Тя сякаш се рееше във въздуха, вкопчила се в решетката с две ръце, и се усмихваше.

В гърлото ми се надигна вик. Отстъпих назад и цялото ми тяло плувна в пот. Изведнъж се засрамих, че са ме сварили неподготвен, че така очебийно се стреснах.

Но тя не се помръдваше и продължаваше да се усмихва, изражението й постепенно от ведро се промени в палаво. На светлината на свещите очите й блестяха твърде ярко.

— Не е много любезно да плашиш така другите безсмъртни — казах.

Тя се разсмя — много по-свободно и леко, отколкото някога, докато бе жива.

Щом се размърда и издаде звуци, в тялото ми се разля облекчение. Знаех, че се изчервявам.

— Как се добра дотам? — попитах. Отидох до прозореца, проврях ръце през решетките и стиснах двете й китки.

Малката й уста бе само сладост и смях. Косата й — огромна блещукаща грива около лицето.

— Изкатерих се по стената, разбира се — рече тя. — Как си мислиш, че съм попаднала тук?

— Слез тогава. Не можеш да минеш през решетките. Ще те посрещна.

— За това си съвсем прав — отвърна тя. — Обиколих всичките прозорци. Посрещни ме при зъбците долу. По-бързо е.

Тя заслиза, като с лекота заклещваше обувките си в решетката, а после изчезна.

Тя преливаше от приповдигнато настроение, също както предната нощ, когато слязохме заедно по стълбите.

— Защо се мотаем тук? — попита тя. — Защо сега да не отидем в Париж?

Имаше нещо в нея, което не беше наред, колкото и прелестна да бе, нещо не бе наред… Какво бе то?

Сега тя не искаше целувки, не искаше дори и разговори. И това малко ме жегваше.

— Искам да ти покажа вътрешната стая — рекох. — И съкровищата.

— Съкровища? — попита тя.

Не ги бе видяла през прозореца. Капакът на сандъка й бе попречил. Тя влезе първа в стаята, където бе изгорял Магнус, а после легна и се промъкна в тунела.

Още щом видя сандъка, тя изпадна в потрес.

Преметна коса малко нетърпеливо през рамо и се наведе да разгледа брошките, пръстените и дребните украшения, които така приличаха на онези наследствени накити, които бе принудена да продаде един по един много отдавна.

— Брей, сигурно ги е събирал векове наред — възкликна тя. — И какви изящни предмети! Подбирал е какво да вземе, а? Какво създание трябва да е бил той!

И отново, почти гневно, тя отметна косата си. Тя изглеждаше по-светла, по-сияйна, по-гъста. Великолепна.

— Перлите, погледни ги — казах. — И тези пръстени — показах й тези, които вече й бях избрал. Поех ръката й и сложих пръстените на пръстите й. Пръстите й мърдаха, сякаш живееха свой живот и изпитваха наслада. И тя отново се засмя.

— Ах, че разкошни дяволи сме, а?

— Ловци в Дивата градина — отвърнах.

— Тогава да вървим в Париж! — възкликна тя. Лека сянка на болка по лицето й — жаждата. Тя прокара език по устните си. Дали бях поне наполовина толкова пленителен за нея, колкото тя бе за мен?

Тя приглади назад падащата на челото й коса и очите й потъмняха от страстта в думите й.

— Искам тази вечер да се нахраня бързо — рече тя — и после да изляза от града в гората. Да отида там, където наоколо няма мъже и жени. Там, където има само вятър и тъмни дървета, и звездите на небето. Блажена тишина.

Тя отново отиде до прозореца. Гърбът й бе тесен и изправен, а по отпуснатите й отстрани ръце блещукаха скъпоценните камъни на пръстените. И изпод плътните маншети на мъжкия редингот дланите и изглеждаха още по-фини и изящни. Сигурно е съзерцавала мъглявите облаци високо горе, звездите, горящи зад лилавия воал на вечерната мъгла.

— Трябва да отида при Роже — прошепнах аз. — Трябва да се погрижа за Ники, да им разкажа някаква лъжа за това какво се е случило с теб.

Тя се обърна, и лицето й внезапно изглеждаше мъничко и студено, както у дома, когато тя не одобряваше нещо. Но тя никога повече нямаше да изглежда така.

— Защо да им разказваш за мен? — попита тя. — Защо изобщо да се занимаваш с тях повече?

Това ме потресе. Но не ме изненада напълно. Може би го очаквах. Може би винаги съм ги усещал в нея — неизговорените въпроси.

Исках да й кажа, „Ники седя до леглото ти, докато ти умираше — това нищо ли не означава?“ Ала колко сантиментално, колко смъртно звучеше това, каква глупост, наистина!

Ала не беше глупост.

— Не искам да те съдя — рече тя, скръсти ръце и се облегна на прозореца. — Просто не разбирам. Ти защо ни пишеше? Защо изпращаше всички тези подаръци? Защо не взе този бял огън от луната и не тръгна с него, накъдето си пожелаеш?

— Но къде би трябвало да пожелая да отида? — попитах. — Далече от всички, които съм познавал и обичал? Не исках да спра да мисля за теб и за Ники, дори за баща ми и братята ми. Постъпих така, както желаех.

— Значи съвестта не е изиграла никаква роля?

— Ако следваш съвестта си, ти правиш каквото желаеш — отвърнах. — Но беше по-просто. Аз исках да имате това богатство, което ви дадох. Аз исках… да сте щастливи.

Тя дълго размишлява.

— Ти би ли ме накарала да те забравя? — попитах. Въпросът ми прозвуча злобно, гневно.

Тя не отговори веднага.

— Не, разбира се, че не — рече тя. — А ако беше обратното и аз никога не бих те забравила. Убедена съм. Но останалите? Пет пари не давам за тях. Никога повече няма да разменя и дума с тях. Никога няма да ги погледна.

Кимнах. Ала това, което казваше тя, ми бе противно. Тя ме плашеше.

— Не мога да преодолея мисълта, че съм умряла — рече тя. — Че съм напълно откъсната от всички живи същества. Аз вкусвам, виждам, чувствам. Пия кръв. Но съм нещо невидимо, нещо, което не може да повлияе върху нищо.

— Не е така — възразих. — И колко дълго мислиш, че ще те крепи осезанието и зрението, и докосването, и вкусването, ако няма обич? Ако си нямаш никого?

Отново същото неразбиращо изражение.

— Ах, защо изобщо си правя труда да ти обяснявам? — възкликнах. — Аз съм с теб. Ние сме заедно. Ти не знаеш какво беше, докато бях сам. Не можеш да си го представиш.

— Аз ти създавам тревоги, а не искам — рече тя. — Кажи им каквото си пожелаеш. Може би ще успееш да измислиш някаква приемлива история. Не зная. Ако искаш да дойда с теб, ще дойда, ще направя всичко, което поискаш от мен. Но имам един въпрос към теб — тя сниши глас. — Ти несъмнено нямаш намерение да делиш тази власт с тях!

— Не, никога! — тръснах глава, за да покажа, че това е немислимо. Гледах скъпоценностите, мислех за всички подаръци, които бях изпратил, мислех за кукленската къща. Бях им изпратил кукленска къща. Помислих си за актьорите на Рено, в безопасност отвъд Ламанша.

— Дори и с Никола?

— Не, Господи, не!

Погледнах я.

Тя кимна леко, все едно одобряваше отговора. И отново отметна разсеяно косата си.

— Защо не с Никола? — попита.

— Защото той е млад — отвърнах — и животът е пред него. Той не е на ръба на смъртта — сега вече не бях просто нервен, бях нещастен. — След време той ще забрави за нас… — за нашия разговор, искаше ми се да додам.

— Той може утре да умре — каза тя. — Може да го блъсне карета на улицата…

— Аз ли искаш да го сторя! — изгледах я сърдито.

— Не. Не искам да го сториш ти. Та коя съм аз, да ти нареждам какво да правиш? Опитвам се да те разбера.

Дългата й тежка коса отново се бе разпиляла по раменете й. Вбесена, тя я прихвана с две ръце.

После изведнъж тя изсъска тихо и тялото й се скова. Тя стискаше дългите си букли и ги гледаше втренчено.

— Боже мой! — прошепна. А после се загърчи, пусна косата си и изпищя.

Писъкът й ме парализира. Бяла мълния от болка прониза главата ми. Никога не бях я чувал да пищи. И тя отново изпищя, сякаш изгаряше в пламъци. Беше залитнала към прозореца и надаваше все по-силни писъци, втренчена в косата си. Докосна я и отдръпна пръста си от нея, все едно гореше. Замята се на прозореца, пищеше и се гърчеше, сякаш се опитваше да избяга от собствената си коса.

— Престани! — креснах, сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя се задъхваше. Веднага разбрах каква бе причината. Косата й бе израсла отново! Докато е спала, тя бе израсла отново до предишната си дължина. И беше още по-гъста и още по-лъскава. Ето какво не беше наред с външността й, бях го забелязал, и в същото време не бях го видял! И тя току-що го бе видяла сама.

— Престани, престани веднага! — креснах по-силно. Тялото й се гърчеше толкова яростно, че едвам успявах да я удържа в прегръдките си. — Израснала е отново, това е всичко! Това е естествено за теб, не виждаш ли? Нищо и никакво!

Тя се давеше, опитваше се да се успокои, пипаше косата си и пищеше, сякаш по пръстите й се издуваха мехури. Опита се да се изтръгне от мен, после заскуба косата си, обзета от истински ужас.

Този път я разтърсих мощно.

— Габриел! — извиках. — Разбираш ли ме? Израсла е отново и ще израства всеки път, когато я отрежеш! В това няма нищо ужасно, в името на ада, спри! — струваше ми се, че ако тя не престане, аз сам ще се развилнея. И аз треперех като нея.

Тя спря да пищи, само охкаше тихичко. Никога не бях я виждал такава, през всичките дълги години в Оверн. Тя се остави да я заведа до пейката край камината, на която я накарах да седне. Тя притисна с ръце слепоочията си и се опита да успокои дъха си, тялото й бавно се люлееше напред-назад.

Огледах се за ножици. Нямах. Златната ножичка бе паднала на пода в криптата долу. Извадих ножа си.

Тя тихичко ридаеше, захлупила лице в шепи.

— Искаш ли пак да я отрежа? — попитах я.

Тя не отговори.

— Габриел, чуй ме! — хванах ръцете й и ги дръпнах от лицето. — Пак ще ти я отрежа, ако желаеш. Всяка нощ ще я отрязвам и ще я изгарям. Това е всичко.

Тя ме гледаше, изведнъж обзета от такъв съвършен покой, че не знаех какво да правя. По лицето й бе размазана кръв от сълзите й, по ризата й имате кръв. Кръв по цялата й риза.

— Да я отрежа ли? — попитах я отново.

Тя изглеждаше така, сякаш някой я бе ударил и разкървавил. Лицето й. Очите й бяха широко отворени и учудени, кървавите сълзи се лееха от тях и се стичаха по гладките й бузи. И докато гледах, те спряха да текат, потъмняха и засъхнаха по бялата й кожа.

Избърсах внимателно лицето й с дантелената си кърпичка. Отидох при дрехите, които държах в кулата, одеждите, шити за мен в Париж, които бях докарал и сега държах тук.

Свалих редингота й. Тя не се помръдна — нито да ми помогне, нито да ме спре. Разкопчах ленената й риза.

Видях гърдите й, и те бяха идеално бели, освен съвсем бледорозовите на цвят малки зърна. Като се мъчех да не ги поглеждам, й облякох чистата риза и бързо я закопчах. После сресах косата й, решех ли решех и не исках да я отрязвам с ножа. Сплетох я на една дълга плитка и отново й облякох редингота.

Виждах как самообладанието и силата й се завръщат. Явно не се срамуваше от случилото се. И аз не исках тя да се срамува. Тя просто размишляваше върху нещо. Ала не говореше. И не помръдваше.

Заговорих й аз:

— Когато бях малък, ти ми разказваше за всички онези места, където си била. Показваше ми картини от Неапол и Венеция, помниш ли? Онези стари книги? И имаше дреболии за спомен от Лондон и от Санкт Петербург, от всички места, на които си ходила.

Тя не отговори.

— Аз искам да обиколим всички тези места. Искам сега да ги видя. Искам да ги видя и да поживея в тях. Искам да отида дори още по-далеч, на места, които не съм и мечтал да видя, когато бях жив.

В лицето й се появи някаква промяна.

— Ти знаеше ли, че тя ще порасне отново? — попита тя шепнешком.

— Не. Тоест, да, тоест, не се досетих. Трябваше да се досетя, че така ще стане.

Дълго време тя се взираше в мен, все така неподвижно и безучастно.

— Във всичко това, нищо ли… никога… не те плаши? — попита тя. Гласът й бе гърлен и непознат. — Нищо ли… никога… не те спира? — устата й бе разтворена и съвършена, приличаше на човешка уста.

— Не зная — прошепнах безпомощно. — Не виждам смисъла — ала се почувствах объркан. Отново й казах да отрязва косата си всяка нощ и да я изгаря. Просто е.

— Да, ще я изгарям — въздъхна тя. — Иначе с времето всички стаи в кулата ще се напълнят с нея, нали? Ще е като косата на Марулка от приказката. Ще е като златото, което мелничарската дъщеря трябвало да плете от слама в приказката за злото джудже Сторипакост.

— Ние сами пишем своите приказки, любов моя — казах. — Поуката от тази е, че нищо не може да те унищожи такава, каквато си сега. Всяка рана ще заздравява. Ти си богиня.

— И богинята е жадна — рече тя.

Часове по-късно, докато вървяхме ръка за ръка като двама студенти през тълпата по булеварда, жаждата вече бе забравена. Лицата ни бяха зачервени, кожата — топла.

Ала не я оставих сама, за да отида при адвоката си. А тя не потърси тихата природа, както бе поискала. Останахме един с друг, а едва доловимият трепет на присъствието от време на време ни караше да извръщаме глави.

5

В три часа, когато стигнахме до конюшните под наем, където бяхме оставили конете, вече знаехме, че присъствието ни преследва.

В продължение на по половин час или четирийсет и пет минути не го долавяхме. После приглушеният шум отново се завръщаше. Вбесяваше ме.

И въпреки, че упорито се мъчехме да доловим някакви членоразделни мисли в него, успявахме да различим само злоба и от време на време — суматоха, като зрелището на сухи листа, изгарящи сред лумналите пламъци.

Тя се радваше, че си тръгваме. Не защото онова нещо я дразнеше, а само заради онова, което бе казала по-рано — че искаше извънградската пустош и покой.

Когато пред нас се ширна равнината, яздехме толкова бързо, че чуваше само вятъра, и ми се струва, че я чух да се смее, ала не бях сигурен. И тя като мен обичаше да я брули вятърът, обичаше новия блясък на звездите над потъналите в мрак хълмове.

Ала аз се питах дали тази нощ не е имало мигове, когато тя е ридаела вътрешно и аз не съм знаел. Имаше моменти, в които тя ставаше потайна и мълчалива и очите й трепкаха, сякаш плачеха, ала никакви сълзи не бликваха.

Струва ми се, че бях потънал в дълбоки размишления за това, когато наближихме гъста гора, растяща покрай бреговете на плитък ручей, и съвсем внезапно кобилата се изправи на задни крака и залитна настрани.

Едва не изхвърчах от седлото, толкова неочаквано беше. Габриел се вкопчи здраво в десницата ми.

Всяка нощ аз яздех през тази горичка и минавах по тесния дървен мост над потока. Обичах чаткането на конските подкови по дървото и изкачването по полегатия склон. И кобилата ми знаеше пътя. Но сега не искаше и да стъпи на него.

Подплашена и заплашваща отново да се изправи на задни крака, тя самоволно се обърна и се втурна в галоп обратно към Париж. Трябваше да приложа цялата сила на волята си, за я обуздая и спра.

Габриел се бе обърнала назад и се взираше в гъстата гора, в гъсталака от тъмни, поклащащи се клони, скриващ потока. А после се чу тънкият вой на вятъра и онова тихо шумолене на листата, ясно различимият пулс на присъствието сред дърветата.

Доловихме го в един и същи миг, несъмнено, защото аз прегърнах по-здраво Габриел и тя кимна и стисна ръката ми.

— То е по-силно! — изрече тя бързо. — И не е едно-единствено.

— Да — потвърдих разгневен. — И е застанало между мен и леговището ми! — Извадих меча си и прегърнах Габриел с лявата си ръка.

— Няма да преминеш през него! — извика тя.

— Няма, друг път! — възкликнах, като се мъчех да удържа коня. — Не ни остават и два часа до изгрев-слънце! Вади си меча!

Тя се опита да се обърне и да ми каже нещо, ала аз вече бях подкарал коня напред. И тя извади меча си, както й наредих — малката й ръка го стискаше също тъй здраво, все едно беше мъж.

Разбира се, онова щеше да побегне веднага щом стигнем горичката, сигурен бях. Та това проклето нещо никога не бе предприемало нищо, само подвиваше опашка и побягваше. И бях бесен, че уплаши коня ми и плашеше Габриел.

С рязко пришпорване и напрегнал ум с пълна сила, за да я подчиня, подкарах кобилата право към моста.

Стиснах оръжието. Приведох се ниско, закрил Габриел с тяло. Издишвах гняв като дракон и когато копитата на кобилата затропаха по кухото дърво над водата, аз ги видях — видях демоните за пръв път!

Бели лица и бели ръце над нас — мярнах ги за не повече от секунда и от устата им се разнасяха най-ужасните писъци. Те разтърсваха клоните и ни обсипваха с порой от листа.

— Проклети да сте, глутница харпии! — изкрещях, щом стигнахме полегатия склон от другата страна, ала Габриел нададе писък.

Нещо бе скочило върху кобилата зад мен и тя се хлъзгаше върху мократа земя, а чудовището се бе вкопчило в рамото и в ръката, с която се опитвах да замахна с меча.

Издигнах меча над главата на Габриел, замахнах покрай лявата си ръка и яростно започнах да нанасям удари по чудовището, видях как то отхвърча — бяло петно в мрака, и още едно скочи към нас, протегнало ръце, подобни на ноктести лапи. Острието на Габриел от тъмна стомана преряза ръцете му. Видях как едната ръка изхвърча нагоре във въздуха и кръвта шурна като фонтан. Писъците се сляха в мъчителен вой. Искаше ми се да накълцам всяко едно от тях на парчета.

Обърнах кобилата обратно тъй рязко, че тя се изправи на задни крака и едва не се строполи на земята.

Ала Габриел я сграбчи за гривата и отново я насочи към открития път.

Докато препускахме към кулата, дочухме воя им, когато ни погнаха. А когато на кобилата й свършиха силите, ние я зарязахме и хукнахме, хванати за ръце, към портата.

Знаех, че трябва да стигнем през тайния проход до вътрешната стая, преди да са се изкатерили по външната стена. Не биваше да ни видят как вадим камъка от мястото му.

Бързешком заключих портата и вратите зад мен и понесох на ръце Габриел нагоре по стълбите.

Когато се добрахме до тайната стая и отново издърпахме камъка на мястото му, чух воя и писъците им долу и първите им дращения по стените.

Грабнах наръч дърва и го метнах под прозореца.

— Бързо, подпалките! — извиках.

Ала половин дузина бледи лица вече надничаха през решетките. Писъците им отекваха страховито в малката килия. В първия миг само заотстъпвах назад, вперил поглед в тях.

Вкопчени в железните решетки, те приличаха на многобройни прилепи, ала не бяха прилепи. Бяха вампири, и то вампири като нас, в човешки тела.

Черни очи се взираха в нас под разрешени мръсни коси, воят ставаше все по-силен и по-свиреп, по пръстите, стискащи железата, бе полепнала мръсотия. Бяха облечени, доколкото виждах, в избелели дрипи. И вонята, която се носеше от тях, бе смрад на гробища.

Габриел хвърли подпалките към стената и отскочи, щом те запротягаха ръце да я хванат. Те оголиха зъби. Закряскаха. Ръце се мъчеха да награбят цепениците и да ги хвърлят по нас. Всички заедно дърпаха решетката, сякаш можеха да я изкъртят от камъка.

— Вземи огнивото! — изкрещях. Награбих една по-яка цепеница и я забих в най-близкото лице, и с лекота блъснах чудовището във въздуха. Слабаци. Чух писъците му, докато падаше, но другите бяха докопали дървото и вече се бореха с мен, и аз изблъсках още трийсетина малки демони. Но Габриел вече бе успяла да запали съчките.

Пламъците се стрелнаха нагоре. Воят секна и те задърдориха трескаво:

— Огън, дръпнете се, слизайте, разкарайте се, идиоти!

Долу, долу! Решетките се нажежиха! Махайте се, бързо!

Съвсем нормален френски! Всъщност — засилващ се порой от просторечни ругателства.

Избухнах в смях, затропах с крак и започнах да ги соча с пръст, като гледах към Габриел.

— Проклет да си, осквернителю! — писна един от тях. После огънят близна ръцете му, той нададе вой и падна назад.

— Проклети да са нечестивите, отцепниците! — разнесоха се писъци отдолу. Хор от гласове бързо ги подхвана. — Проклятие за отцепниците, посмели да влязат в Божия дом! — ала те лазеха надолу към земята. Тежките цепеници се бяха подпалили и огънят се бе разгорял чак до тавана.

— Връщайте се в гробището, откъдето сте дошли, банда шегобийци! — бих ги обсипал с огън, ако можех да стигна до прозореца.

Габриел стоеше неподвижно, присвила очи — очевидно се ослушваше.

Виковете и писъците долу продължаваха. Нов химн от проклятия към нарушителите на свещените закони, богохулствали и предизвикали гнева на Бога и сатаната. Те дърпаха вратата и прозорците на долния етаж. Правеха глупости — замеряха стената с камъни.

— Не могат да влязат — изрече Габриел с тих, монотонен глас, наклонила предпазливо глава. — Не могат да строшат вратата.

Аз не бях толкова сигурен. Вратата бе ръждясала и много стара. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Тя също седна до стената, с протегнати напред крака. Гърдите й леко се вълнуваха, а плитката й се бе разрошила. Косата й обграждаше лицето като качулка на кобра, измъкнали се кичури полепваха по белите й бузи. Сажди се стелеха по дрехите й.

Жегата от огъня бе съкрушителна. Задушната стая се изпълни с изпарения, буйните пламъци скриха нощта. Ала все пак можеше да се диша. Страдахме единствено от жегата и изтощението.

И постепенно осъзнах, че тя беше права за портата. Те не бяха успели да я строшат. Чувах ги как се оттеглят.

— Дано Божият гняв накаже нечестивците!

Откъм конюшните се чу суматоха. Видях в мислите си как извлачват моето клето смъртно конярче, изпаднало в ужас, от скривалището му. Гневът ми се удвои. Те ми изпращаха мислено изображения от убийството на онзи клетник. Проклети да са.

— Кротувай — обади се Габриел. — Късно е.

Очите й се разшириха и после отново се присвиха, докато се ослушваше. Той издъхваше, клетият нещастник.

Усетих смъртта му, както бях видял едно малко черно птиче внезапно да изхвърча от конюшнята. Тя се наведе напред, сякаш също го виждаше, а после се свлече назад, сякаш бе загубила свяст, въпреки че бе в съзнание. Измърмори нещо, което прозвуча като „червено кадифе“, но толкова тихо, че не успях да различа думите.

— Ще ви накажа за това, шайка обесници! — изрекох на глас, и изпратих мисълта подире им. — Нападате къщата ми. Кълна се, че ще си платите за това!

Ала крайниците ми все повече се изпълваха с тежест. Жегата от огъня направо ме упойваше. И странните случки от тази нощ си вземаха своето.

Изнурен и заслепен от сиянието на огъня, не можех да разпозная колко е часът. Мисля, че за миг засънувах и се събудих разтреперан, не знаех колко време е изминало.

Вдигнах очи и видях фигурата на неземно младо момче, изящно младо момче да крачи из стаята.

Разбира се, това бе само Габриел.

6

Докато крачеше напред-назад, тя внушаваше впечатлението за необуздана сила, ала изцяло сдържана от непокорна грация. Тя риташе цепениците и гледаше как черните руини на огъня припламнаха за миг и после пак угаснаха. Виждах небето. Оставаше може би час.

— Но кои са те? — попита тя. Стоеше над мен с разкрачени крака, а ръцете й плавно се движеха в призивни жестове. — Защо ни наричат отцепници и осквернители?

— Разказах ти всичко, което знам — признах. — Допреди тази вечер не знаех, че те притежават лица, крайници, истински гласове. Изправих се и изтупах дрехите си.

— Те ни проклинаха, задето сме влизали в църкви! — възкликна тя. — Ти улови ли образите, идващи от тях? И не знаят как сме успели. Те самите не смеят.

Едва сега забелязах, че тя трепереше. Имаше и други дребни признаци на тревога: трептенето на плътта около очите й и как отново отмяташе свободните кичури, паднали над челото й.

— Габриел… — опитах се да говоря властно, окуражително. — Сега най-важното е да се измъкнем оттук. Не знаем колко рано се пробуждат тези създания и колко скоро след залез-слънце ще се завърнат. Ще трябва да си намерим друго скривалище.

— Криптата в подземието! — извика тя.

— Тя е по-страшен капан и от този, ако успеят да проникнат през портата — отново погледнах небето и издърпах камъка от тесния проход. — Хайде — подканих я.

— Но къде отиваме? — попита тя. За първи път тази вечер изглеждаше крехка.

— В едно село на изток оттук — отвърнах. — Съвсем очевидно е, че най-безопасното скривалище е в самата селска църква.

— Ти би ли се скрил там? В църквата?

— Да, разбира се. Както знаеш, тия зверчета никога няма да посмеят да влязат! А криптата под олтара е тъмна и дълбока като гроб.

— Но, Лестат, да почиваме под самия олтар?

— Майко, ти ме смайваш! — възкликнах. — Та аз съм вземал жертви в основите на катедралата „Света Богородица“!

Но ми хрумна нещо друго. Отидох при сандъка на Магнус и започнах да ровя из купа съкровища. Издърпах две броеници, едната перлена, другата смарагдова, и двете — с обичайното малко разпятие.

Тя ме гледаше с пребледняло, измъчено лице.

— Ето, ти вземи тази — подадох й аз смарагдовата броеница. — Дръж я у себе си. И ако ги срещнем или когато ги срещнем, покажи им разпятието. Ако съм прав, ще побегнат от него.

— Но какво ще стане, ако не намерим убежище в църквата?

— Откъде да знам, по дяволите? Ще се върнем тук!

Усещах как в нея, докато се колебаеше, загледана през прозореца към гаснещите звезди, се натрупва и започва да се излъчва страх. Тя бе преминала през воала с обещанието за вечност, а сега отново бе в опасност.

Бързо взех от нея броеницата, целунах я и пъхнах броеницата в джоба на редингота й.

— Смарагдите означават вечен живот, майко.

Тя отново заприлича на момче, последното сияние на огъня очертаваше линията на бузата и устата й.

— Както аз казах преди… — прошепна тя. — Ти не се боиш от нищо, нали?

— Какво значение има дали се боя, или не? — свих рамене аз. Хванах я за ръка и я поведох към прохода. — Ние сме тези, от които другите се боят. Запомни го.

Когато стигнахме в конюшнята, видях, че момчето е убито зверски. Съсипаното му тяло лежеше сгърчено върху застлания със слама под, сякаш запокитено от някой титан. Тилът му бе разбит. И явно за да се изгаврят с него или с мен, те го бяха облекли в натруфен редингот на благородник. Червено кадифе. Тези думи бе промърморила тя, когато извършваха престъплението. Аз бях видял само смъртта. Извърнах очи, отвратен. Всички коне ги нямаше.

— Ще си платят за това — казах.

Хванах ръката й. Ала тя се взираше в тялото на нещастното момче, сякаш то я претегляше против волята й. Погледна ме.

— Студено ми е — прошепна. — Крайниците ми отпадат. Трябва, трябва да се скрия на тъмно. Усещам го.

Поведох я бързо нагоре към билото на близкия хълм и към пътя.

В двора на селската църква, разбира се, не се спотайваха виещи малки чудовища. Не ги и очаквах. Отдавна не бяха прекопавали земята на старите гробове.

Габриел вече не искаше да разговаря с мен за това.

Подкрепих я, почти я отнесох до страничната врата на църквата и тихо счупих резето.

— Цялата зъзна. Очите ми горят — промълви отново тя едва-едва. — На тъмно!

Ала тъкмо понечих да я вкарам вътре, и тя се спря.

— Ами ако те са прави? И мястото ни не е в Дома на Бога?

— Брътвежи и дивотии. Бог го няма в Дома на Бога.

— Недей! — изстена тя.

Издърпах я през сакристията и навън, пред олтара. Тя покри лицето си, и когато вдигна очи, погледът й попадна върху разпятието над дарохранителницата. Изпусна тиха, продължителна въздишка. Но пред витражния прозорец затули очи и обърна глава към мен. Изгряващото слънце, което аз дори не усещах, вече я изгаряше!

Вдигнах я на ръце, като миналата нощ. Трябваше да открия стара гробница, неизползвана от години. Втурнах се към олтара на благословената Дева, с почти изтритите надписи. Коленичих, забих нокти под една плоча и бързо я вдигнах — под нея се разкри дълбока гробница с един-единствен прогнил ковчег.

Издърпах я заедно с мен в гробницата и върнах плочата на мястото й.

Мастилен мрак. Ковчегът под мен се разцепи и дясната ми ръка напипа разпадащ се череп. Усетих под гърдите си острите ръбове на други кости. Габриел изрече, сякаш в транс:

— Да. Далеч от светлината.

— В безопасност сме — прошепнах.

Разбутах костите и направих гнездо сред гнилото дърво и праха, толкова стар, че бе изгубил всякакъв мирис на човешко разложение.

Но не заспах още цял час, или повече.

Отново и отново се сещах за конярчето, разкъсано и захвърлено, облечено в онзи натруфен редингот от червено кадифе. Бях виждал този редингот и преди, и не можех да си спомня къде. Дали не беше от моите? Проникнали ли бяха в кулата? Не, това беше невъзможно, не може да са проникнали. Дали бяха поръчали редингот, досущ същият като моя? Толкова усилия, само за да се изгаврят с мен? Не. Как подобни създания да сторят такова нещо? И все пак… Точно този редингот. Имаше нещо в него…

7

Щом отворих очи, чух тихо, прелестно пеене. И, както често се случва със звуците, дори с най-безценните им частици, то ме върна в детството, в една зимна нощ, когато цялото ми семейство бе слязло в черквата в нашето село и стояхме часове наред след горящите свещи, вдишвахме тежкия и чувствен аромат на тамяна, докато свещеникът водеше шествието, вдигнал високо дарохранителницата.

Спомних си гледката на кръглата бяла нафора зад дебелото стъкло, звездния взрив от злато и скъпоценни камъни около нея, а отгоре — бродираният балдахин, който се клатушкаше застрашително, когато иподяконите в дантелени столи се опитваха да го закрепят в движение.

Хиляди Благослови след това гравираха в паметта ми думите на стария химн:

Докато лежах сред останките на този разпаднал се ковчег под бялата мраморна плоча в страничния олтар на тази голяма селска църква, а Габриел, притисната в мен, бе все още в плен на сънната парализа, аз много бавно осъзнах, че над мен стотици, стотици човеци в момента точно сега пееха същия този химн.

Църквата бе пълна с хора! И не можехме да се измъкнем от това проклето гнездо от кости, преди всичките да си отидат!

Около мен, в тъмното, усещах как мърдат същества, усещах миризмата на потрошения и разпадащ се скелет, върху който лежах. Усещах и мириса на земята, и влагата, и лютия студ.

Ръцете на Габриел, вкопчени в мен, бяха ръце на мъртвец. Лицето й бе вцепенено като кост.

Опитах се да не мисля за това и да лежа, без да помръдвам.

Стотици човеци дишаха и въздишаха горе. Може би хиляда. И сега те продължиха с втория химн.

Какво следва сега? — помислих си мрачно. Литанията, благословиите? От всички нощи, точно в тази нощ нямах време да лежа тук и да размишлявам. Трябваше да изляза оттук. Картината на онзи червен кадифен редингот отново изплува пред очите ми с някакво безумно чувство за неотложност и спазъм на също тъй необяснима болка.

И, както ми се стори, съвсем внезапно Габриел отвори очи. Разбира се, аз не я видях. Тук цареше пълен мрак. Усетих го. Усетих как крайниците й оживяват.

И още щом се раздвижи, тя се вцепени от тревога. Плъзнах длан върху устата й.

— Не мърдай — прошепнах, ала усещах паниката й.

Всички ужаси от предната нощ сигурно се завръщаха — сега тя се намираше в гробница заедно с натрошен скелет и лежеше под камък, който не можеше да повдигне.

— Ние сме в църквата! — прошепнах. — И сме в безопасност.

Пеенето се усили. Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui4.

— Не, това е благослов! — ахна Габриел. Мъчеше се да лежи неподвижно, но рязко загуби борбата и се наложи да я сграбча с две ръце. — Трябва да се измъкнем! — прошепна тя. — Лестат, благословеното причастие е на олтара, за Бога!

Останките от дървения ковчег тракаха и скърцаха по камъка отдолу, и трябваше да се претърколя върху нея и да я притисна с тежестта си.

— Сега лежи и не мърдай, чуваш ли ме! — заповядах. — Нямаме друг избор, освен да изчакаме.

Но паниката й бе заразна. Усетих как парченца кост хрущят под коленете ми и мириса на прогнил плат. Сякаш вонята на смърт се просмукваше през стените на гробницата и бях наясно, че няма да понеса да остана затворен тук с тази смрад.

— Не можем! — изпъшка тя. — Не можем да останем тук, трябва да изляза навън! — хленчеше тя. — Лестат, не мога! — тя опипваше с две ръце стените, а после и камъка над нас. Чух как от устните й се изтръгна глух стон на ужас.

Горе химнът бе замлъкнал. Свещеникът щеше да се качи по стъпалата на олтара и да вдигне дарохранителницата с двете си ръце. После щеше да се обърне към паството, да вдигне Светото причастие и да го благослови. Габриел го знаеше, разбира се, и изведнъж обезумя, гърчеше се под мен, още малко, и щеше да ме изблъска настрани.

— Добре, изслушай ме! — изсъсках. Повече не можех да овладея това. — Излизаме. Но ще го направим като истински вампири, чули! В църквата има хиляда души и ние ще ги уплашим до смърт. Аз ще повдигна камъка и ще се издигнем заедно, и тогава вдигни ръце, направи най-страшното лице, на което си способна и надай вик, ако можеш. Това ще ги накара да се дръпнат, вместо да скочат върху нас и да ни замъкнат в затвора. После ще побегнем към вратата.

Тя не можеше да се кротне дори колкото да ми отговори, вече се мяташе и риташе с пети изгнилите дъски.

Аз станах, бутнах силно с две ръце каменната плоча и изскочих от подземието, точно както бях казал, и развях наметалото си, което описа огромна дъга.

Приземих се на пода пред хора сред сиянието на свещите и нададох най-мощния вик, който можех да изтръгна от себе си.

Стотици хора се изправиха на крака пред мен, стотици усти се разтвориха, за да запищят.

Нададох още един крясък, сграбчих ръката на Габриел, метнах се към тях и прескочих парапета пред олтара. Щом я задърпах по прохода между седалките, тя нададе прелестен пронизителен вой, вдигнала лявата си ръка като ноктеста лапа. Навсякъде цареше паника, мъже и жени стискаха децата си, пищяха и залитаха назад.

Тежката врата веднага поддаде и се разтвори към черното небе и поривистия вятър. Хвърлих Габриел пред мен, обърнах се и нададох оглушителен писък. Оголих зъби към гърчещото се и пищящо паство. Неколцина се втурнаха към мен — не знам дали за да ме преследват, или просто от паника. Бръкнах в джоба си и обсипах мраморния под със златни монети.

— Дяволът хвърля пари! — вресна някой.

Втурнахме се през гробищата и побягнахме през полето.

Само след няколко мига вече бяхме стигнали до гората и аз усетих мириса на конюшнята в голямата къща пред нас, между дърветата.

Замрях неподвижно, прегънат почти на две, съсредоточих се и призовах конете. И щом чухме глухия тропот на копита по дъските, се втурнахме към тях.

Двамата с Габриел прескочихме ниския жив плет, аз изтръгнах вратата от пантите й и тъкмо тогава един прекрасен скопен кон изскочи от разкъртената си клетка и ние скочихме на гърба му. Габриел се намести пред мен и аз я обгърнах с ръка.

Забих пети в хълбоците на коня и препуснах на юг през гората, към Париж.

8

Докато наближавахме града, се опитах да съставя план, но в действителност изобщо не знаех какво да предприемем.

Нямаше как да избегнем тези мръсни малки изчадия. Ние препускахме към битка. И беше малко по-различно от сутринта, в която излязох да убия вълците, разчитайки на своята ярост и воля, за да издържа.

Едва бяхме навлезли след разпръснатите чифлици на Монмартр, когато за частица от секундата доловихме неясното им мърморене, противно като зловонна пара.

Двамата с Габриел бяхме наясно, че трябва да се напием начаса, за да сме подготвени за тях.

Спряхме край един от малките чифлици, промъкнахме се през овощната градина към задния вход и вътре открихме мъж и жена да дремят край незапалената камина.

Когато приключихме, излязохме заедно от къщата в малката овощна градинка, където се поспряхме и се загледахме в седефеносивото небе. Другите не се чуваха. Само покоя и яснотата, които дава прясната кръв, и заплахата за дъжд от скупчилите се горе облаци.

Обърнах се и мълком повиках коня. Хванах поводите и се обърнах към Габриел:

— Не виждам друг начин, освен да отидем в Париж и да се изправим лице в лице срещу тези зверчета — казах. — А докато те се покажат и отново започнат войната, трябва да свърша някои неща. Трябва да помисля за Ники, да поговоря с Роже.

— Не им е сега времето на тези глупости на смъртните — отвърна тя.

Мръсотията от черковната гробница все още бе полепнала по дрехата й и по русата и коса. Приличаше на ангел, влачен в прахта.

— Няма да им позволя да ми попречат — заявих.

Тя вдъхна дълбоко.

— Искаш да заведеш тези твари при своя обичен мосю Роже ли? — попита тя.

Тази мисъл бе твърде ужасна.

Закапаха първите капки дъжд, и ми стана студено, въпреки изпитата кръв. След малко щеше да завали като из ведро.

— Добре — рекох. — Нищо не може да предприемем, докато не приключим с това! — яхнах коня и й протегнах ръка.

— Болката само те пришпорва, нали? — попита тя, като ме оглеждаше. — Тя само ще ти вдъхне сили, каквото и да сторят те, или да се опитат.

— Ето това аз наричам „глупости на смъртните“! — възкликнах. — Хайде!

— Лестат — заговори тя сериозно. — Те облякоха твоя коняр в редингот на благородник, след като го убиха. Ти видя ли дрехата? Виждал ли си я преди?

Този проклет редингот от червено кадифе…

— Аз съм го виждала — продължи тя. — Часове наред го гледах до леглото ми в Париж. Това е рединготът на Никола дьо Ланфан.

Дълго се взирах в нея. Ала изобщо не я виждах. Гневът, който бликаше в мен, бе безмълвен. Ще бъде гняв, докато не получа доказателство, че е скръб, помислих си. А после спрях да мисля.

Смътно се досещах, че тя още няма представа колко силни могат да бъдат нашите страсти — толкова силни, че да ни сковават. Мисля, че устните ми се размърдаха, но от тях не се отрони и звук.

— Не мисля, че са го убили, Лестат — рече тя.

Отново се опитах да кажа нещо. Исках да я попитам „Защо го казваш?“ — ала не можех. Взирах се в градината пред мен.

— Мисля, че той е жив — продължи тя. — И че е техен пленник. Инак щяха да оставят там неговото тяло и изобщо нямаше да се занимават с конярчето.

— Може би да, а може би не — трябваше да се насилвам, за да изговарям думите.

— Рединготът беше послание.

Не издържах вече.

— Аз тръгвам да ги преследвам — рекох. — Ти искаш ли да се върнеш в кулата? Ако се проваля…

— Нямам намерение да те зарежа — каза тя.

Когато пристигнахме на булевард „Дю Тампл“ вече валеше сериозно и лъщящите мокри павета усилваха блясъка на хилядите фенери.

Мислите ми се бяха подредили в стратегии, основаващи се по-скоро на инстинкта, отколкото на разума. И бях готов за битка, както винаги. Но трябваше да разберем в какво положение бяхме. Колко бяха те на брой? И какво искаха всъщност? Дали да ни пленят и унищожат, или да ни уплашат и прогонят? Трябваше да обуздая гнева си, да не забравям, че те са вдетинени, суеверни, вероятно бе лесно да ги разпръснеш или подплашиш.

Щом стигнахме високите старинни жилищни сгради близо до катедралата „Света Богородица“, аз ги чух някъде наблизо — трептенията ни застигаха като сребърни проблясъци и бързо-бързо изчезваха.

Габриел изправи гръб и усетих как лявата й ръка докосва китката ми. Видях и как дясната стисна дръжката на меча.

Бяхме влезли в една крива уличка, която свършваше сляпо в мрака пред нас. Желязното чаткане на конските подкови разтърсваше тишината и аз се мъчех да не се изнервям от самия звук.

Габриел притисна гръб към мен и аз преглътнах пъшкането си, за да не й създавам впечатление на уплашен.

Високо над нас, от двете страни на тесния проход, белите им лица надничаха над стрехите на жилищните сгради — блед отблясък на фона на надвисналите облаци и беззвучните струи на сребристия дъжд.

Пришпорих бързо коня, копитата му застъргаха и зачаткаха по паветата. Горе те се затърчаха по покрива като плъхове. Гласовете им се сляха в тих вой, недоловим за смъртните.

Габриел сподави тихия си вик, щом видяхме белите им ръце и крака да лазят надолу по стените пред нас, а зад нас чувах тихото трополене на краката им по камъните.

— Право напред! — извиках и извадих меча си, и се втурнах право към двете дрипави фигури, тупнали на пътя ни. — Проклети твари, не ми се пречкайте! — креснах и чух писъците им под краката ми.

Мярнах за миг сгърчени от болка лица. Тези горе изчезнаха, а тези зад нас като че загубиха сили. Втурнахме се напред, все по-далече от преследвачите ни, и излязохме на пустия Плас дьо Грев.

Ала те се трупаха отново по краищата на площада, и този път чувах ясно мислите им — един от тях питаше каква сила притежаваме и защо те трябва да се страхуват от нас, а друг настояваше да ни обкръжат.

Несъмнено в този миг някаква сила избликна от Габриел, защото ги видях как се отдръпнаха, когато тя метна поглед към тях и стисна по-здраво меча.

— Спри ги, не им давай да се приближават! — прошепна тя. — Те са в ужас.

После я чух да сипе проклятия. Защото към нас откъм сенките край „Хотел Дьо“ към нас полетяха поне още шест малки демона — тънките им ръце и крака бяха едва прикрити с дрипи, косите им се развяваха, а от устата им се изтръгваше страховит вой. Увличаха след себе си и останалите. Злобата, която ни обкръжаваше, набираше сила.

Конят се изправи на задни крака и без малко не ни хвърли на земята. Те му заповядваха да спре, както аз му заповядвах да продължи.

Сграбчих Габриел за кръста, скочих от коня и хукнах колкото ми крака държат към портите на катедралата „Света Богородица“.

Ужасно подигравателно дърдорене нахлу в ушите ми и вой, викове и заплахи.

— Не смейте, не смейте! — злобата, жарка като жега от доменна пещ, ни помете, краката им тропаха и цапаха около нас, усетих как ръцете им се мъчат да сграбчат наметалото и меча ми.

Ала бях сигурен какво ще се случи, щом стигнем до църквата. С последен напън изблъсках Габриел пред себе си и двамата прескочихме прага, хлътнахме в катедралата и се проснахме на каменните плочи.

Писъци. Ужасни дрезгави писъци се извиха нагоре, а после всичко се разтресе, сякаш бяха разгонили тази паплач с оръдеен изстрел.

Изправих се и избухнах в присмехулен смях. Но не продължих да се ослушвам до вратата. Габриел вече беше на крака и ме дърпаше подире си. Заедно се втурнахме навътре в тъмния неф, префучахме под редуващите се величествени арки и най-сетне приближихме мъждивите свещи, горящи в светая светих, потърсихме си тъмно, пусто кътче до един страничен олтар и заедно паднахме на колене.

— Също като онези проклети вълци! — възкликнах. — Проклета засада!

— Шшшт, млъкни за малко! — сряза ме Габриел, прилепена до мен. — Инак безсмъртното ми сърце ще се пръсне.

9

След продължително изчакване усетих как тя се вцепени. Гледаше към площада.

— Не мисли за Никола — рече тя. — Те причакват и се ослушват. Чуват всичко, което става в умовете ни.

— Но какви са техните мисли? — прошепнах. — Какво става в техните глави?

Усетих я как се съсредоточава.

Притиснах я по-силно и погледнах право в сребристата светлина, която струеше през далечните отворени врати. Сега и аз ги чувах — но само онова тихо трептене, което идеше от всички тях, събрани заедно.

Ала докато гледах дъжда, ме обзе крепко спокойствие, почти чувствено. Струваше ми се, че трябва да отстъпим пред тях, че е глупаво да продължим да се съпротивяваме. Всичко щеше да се разреши, ако ние просто излезем при тях и се предадем. Те нямаше да измъчват Никола, който бе попаднал в тяхна власт, нямаше да му откъсват крайник след крайник.

Видях Никола в ръцете им. Беше само по дантелената си риза и брича, защото му бяха взели връхната дреха. И чух писъците му, когато му изтръгнаха ръцете от ставите. „Не!“ — изкрещях и затиснах с длан уста, за да не стресна смъртните в църквата.

Габриел се пресегна и докосна устните ми с пръсти.

— Не го измъчват — промълви едва чуто тя. — Това е само заплаха. Не мисли за него.

— Значи той е жив — прошепнах.

— Това искат да ни внушат те. Слушай!

Отново ме обзе покой и усетих призивите им — да, точно това бяха — да отидем при тях. Гласът нареждаше: Излезте от църквата. Предайте ни се, добре сте дошли, няма да навредим на никого от вас, само елате.

Обърнах се към вратата и се изправих. Габриел тревожно се изправи до мен и пак ме предупреди с жест на ръката си.

Като че се боеше дори да ми говори. И двамата се загледахме в голямата арка, от която струеше сребриста светлина.

— Вие ни лъжете — казах. — Вие нямате власт над нас — буйният поток на неподчинението се устреми към далечната врата. — Да ви се предадем? Ако го сторим, то какво ще ви попречи да държите в плен и трима ни! Защо да излизаме? Вътре в тази църква нищо не ни заплашва — можем да се укрием в най-дълбоките гробници. Можем да ловуваме сред вярващите, да пием кръвта им в параклисите и нишите толкова умело, че никога да не ни открият, да изпращаме после обърканите си жертви на улицата, за да умрат там. А и какво ще ни сторите вие, дето дори не можете да прекрачите прага! Освен това, не вярваме, че Никола е при вас. Покажете ни го. Нека дойде на вратата и ни поговори.

Габриел се мяташе, объркана. Оглеждаше ме с отчаяно желание да разбере какво казвам. И явно ги чуваше — а аз не можех, докато изпращах тези импулси.

Пулсът им като че отслабна, ала не заглъхна.

Всичко продължи като преди, сякаш не им бях отговорил, сякаш някой си тананикаше. То пак обещаваше примирие и сега заговори за екстаз и как в огромната наслада от сливането с него всички противоречия ще бъдат разрешени. Отново бе чувствено, беше прекрасно.

— Нещастни страхливци, паплач такава — въздъхнах. Този път произнесох думите на глас, за да чува и Габриел. — Пратете Никола в църквата.

Жуженето на гласовете изтъня. Продължи, ала отвъд него се долавяше глухо мълчание, сякаш другите гласове замлъкнаха и бяха останали само един-два. После долових рехави, хаотични спорове и бунтове.

Габриел присви очи.

Тишина. Сега се чуваха само смъртните, които вървяха, лъкатушейки, срещу вятъра по Плас дьо Грев. Не ми се вярваше да се оттеглят. А сега какво да предприемем, за да спасим Ники?

Примигах. Внезапно ме обзе умора, граничеща с отчаяние. И си помислих объркано: това е нелепо, та аз никога не се отчайвам! Други се отчайват, не аз. Аз продължавам да се боря, каквото и да се случи. Винаги. И в изтощението и гнева си видях как Магнус подскача и се мята в огъня. Видях гримасата на лицето му, преди пламъците да го погълнат и да изчезне. Отчаяние ли бе това?

Тази мисъл ме скова. Ужаси ме толкова, колкото и реалността на случилото се тогава. И ме обзе престранното чувство, че и някой друг ми говори за Магнус. Тъкмо затова ми бе и хрумнала мисълта за Магнус!

— Твърде е хитро… — прошепна Габриел.

— Не го слушай. То прави фокуси с мислите ни — рекох.

Ала когато погледнах към вратата, видях как на нея се появи дребна фигурка. Беше стегната — фигура на младо момче, не на мъж.

Копнеех да е Никола, но веднага познах, че не е. Беше по-дребен от Никола, макар и доста набит. И това създание не бе човек.

Габриел издаде тихо възклицание на почуда. Толкова благоговейно, че прозвуча като молитва.

Създанието не бе облечено така, както сега се обличат мъжете. Носеше препасана с пояс туника, много изящна, а стройните му крака бяха обути с дълги чорапи. Ръкавите му бяха широки и висяха отстрани. Всъщност бе облечен като Магнус и за миг през ума ми се стрелна безумната мисъл, че чрез някаква магия Магнус се е завърнал.

Глупава мисъл. Това бе момче, както казах, и имаше буйна дълга, къдрава коса, вървеше право и неотклонно към църквата в сребристата светлина. Поколеба се и килна глава, сякаш поглеждаше нагоре. А после тръгна през нефа, право към нас, като стъпваше напълно беззвучно по камъните.

Стигна до страничния олтар и сиянието на свещите го огря. Дрехите му бяха от черно кадифе, някога красиви, а сега разядени от времето, и по тях бе полепнал дебел пласт мръсотия. Ала лицето му бе сияйно бяло и съвършено, приличаше на лице на бог, на Купидон на Караваджо, изкусително, ала и безплътно, с кестенява коса и тъмнокафяви очи.

Гледах го и притисках Габриел до себе си, и нищо в него, в това нечовешко създание, не ме порази толкова, колкото втренченият му в нас поглед. Той оглеждаше всяка подробност от нашите особи, а после много внимателно протегна ръка и докосна камъка на олтара отстрани. Вгледа се в олтара, в разпятието и светците, а после отново ни погледна.

Бе само на няколко метра от нас и след ненатрапчивия му оглед на лицето му се появи изражение, почти възвишено. И гласът, който чувах преди, излезе от това създание и отново ни призова, запридумва ни да се предадем и с неописуема нежност твърдеше, че ние трябва да се обичаме — той и Габриел, която не нарече по име, и аз.

Имаше нещо наивно в това той да стои там и да изпраща призивите си.

Бързо го отблъснах. Инстинктивно. Усетих как погледът ми става непроницаем, сякаш се бе издигнала стена и бе зазидала прозорците към моите мисли. И все пак усещах такъв копнеж по него, такъв копнеж да му се подчиня и да го последвам, а той да ме води, че всички мои минали копнежи изглеждаха незначителни. За мен той бе мистерия, също като Магнус. Само че той бе прекрасен, неописуемо прекрасен, и в него се долавяше някаква безкрайна сложност и дълбочина, каквато Магнус не притежаваше.

Болката от безсмъртния ми живот натрапчиво ми го внушаваше. Той казваше:

— Елате при мен. Елате при мен, защото само аз и подобните на мен можем да сложим край на самотата ви.

Думите му докосваха извора на неизразима тъга, проникваха в дълбините на тъгата и гърлото ми пресъхна, и на мястото на гласа ми се появи малък стегнат възел, ала аз упорствах.

— Ние двамата сме заедно — настоях и притиснах още по-здраво Габриел. А после го попитах: — Къде е Никола?

Зададох му този въпрос, и се вкопчих в него, и не се поддавах на нищо, което виждах и чувах.

Той навлажни устни, съвсем по човешки. И мълчаливо тръгна към нас, докато най-накрая застана на не повече от две стъпки от нас, като поглеждаше ту единия, ту другия. И заговори с напълно нечовешки глас:

— Магнус — каза той, ненатрапчиво, гальовно. — Той е влязъл в огъня, казваш ти?

— Не съм го казвал — отвърнах. Съвсем човешкият ми глас ме стресна. Ала аз знаех, че той ми говори за съвсем скорошните ми мисли. — Вярно е — продължих. — Той влезе в огъня. Защо ми е да мамя някого за това?

Опитах се да проникна в мислите му. Той разбра какво правя и хвърли срещу мен такива странни образи, че аз ахнах.

Какво бях видял само за миг? Дори не знаех. Адът и раят или двете в едно, вампири в рай, пиещи кръв от самите цветя, които се провесваха, пулсиращи, от дърветата.

Обля ме погнуса. Все едно той бе нахлул в най-съкровените ми сънища като сукуб.

Ала той спря. Очите му се поприсвиха и той заби поглед надолу в някаква смътна почит. Моята погнуса го изгаряше. Не бе очаквал такъв отклик от мен. Не бе очаквал… какво? Такава сила?

Да, и сега ми даваше да го разбера по почти любезен начин.

Върнах любезността. Позволих му да ме види в стаята в кулата заедно с Магнус. Припомних си думите на Магнус, преди да влезе в огъня. Дадох му да научи всичко.

Той кимна, и когато произнесох думите, изказани от Магнус, изражението му неуловимо се промени — бръчките по челото се изгладиха, или пък цялата му кожа се обтегна. В отговор той не ми предложи подобни знания за себе си.

Тъкмо напротив, и за голяма моя изненада той извърна очи от нас към главния олтар на черквата. Плъзна се покрай нас и ни обърна гръб, сякаш нямаше защо да се бои от нас и засега ни бе забравил.

Тръгна към големия проход между пейките и пое бавно по него, ала не вървеше като човек. По-скоро толкова бързо притичваше от една сянка към друга, че сякаш изчезваше и възникваше пак. Никога не се показа на светло. И десетките хора, тълпящи се в църквата, само трябваше да го погледнат и той мигом се скриваше.

Дивях се на сръчността му — защото това бе сръчност и само толкова. И, любопитен да проверя дали и аз мога да се придвижвам така, аз тръгнах подир него към хора. Габриел ме последва безмълвно.

Мисля, че и за двама ни бе по-просто, отколкото си го представяхме. Ала той явно се стресна, когато ни видя, застанали до него.

И със самата си почуда той ми позволи за миг да прозра най-голямата му слабост — гордостта. Чувстваше се унизен, че сме се промъкнали след него тъй леко, като същевременно сме успели да прикрием мислите си.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Щом той осъзна, че аз съм забелязал това… то се разкри за частица от секундата… яростта му се удвои. От него лъхна изпепеляваща горещина — всъщност изобщо не бе горещина.

Габриел издаде тих презрителен звук. Тя го стрелна с очи само за миг и между тях затрептя някаква размяна на мисли, от която бях изключен. Той изглеждаше озадачен.

Ала той бе притиснат в хватката на някаква по-голяма борба, която се мъчех да разбера. Огледа вярващите около себе си и олтара, и всички символи на Всемогъщия и на Дева Мария навсякъде, накъдето се обърнеше. Бе съвършеният бог, изрисуван от Караваджо, светлината играеше по твърдата белота на неговия невинен лик.

После той промуши ръка под моето наметало и обгърна кръста ми. Допирът му бе толкова странен, тъй сладък и тъй изкусителен, красотата на лицето му — тъй омагьосваща, че аз не се отдръпнах. С другата си ръка той обгърна кръста на Габриел, и тази гледка — те двамата заедно, един ангел и още един ангел — ме смути.

— Трябва да дойдете — рече той.

— Защо? Къде? — попита Габриел в отговор. Усетих мощен натиск. Той се опитваше да ме накара да помръдна против волята си, ала не успяваше. Стъпих здраво на каменния под.

Видях как лицето на Габриел се ожесточи, когато го погледна. И той отново се смая. Изпадна в ярост, и не можеше да го скрие от нас.

Значи бе подценил както физическата, така и умствената ни сила. Интересно.

— Длъжни сте да дойдете сега! — рече той и ме притисна с цялата мощ на волята си, прекалено очевидно за мен, че да се подлъжа. — Излезте, и моите следовници няма да ви навредят.

— Лъжеш ни — отвърнах. — Отпратил си своите следовници и искаш да излезем, преди да се завърнат, защото не искаш те да те видят как излизаш от църквата. Ти не искаш те да узнаят, че си влязъл в нея!

И отново Габриел се изсмя презрително.

Сложих длан на гърдите му и се опитах да го отблъсна. Той може би бе силен като Магнус. Но аз не се поддадох на уплахата.

— Защо не искаш те да видят? — прошепнах, втренчен в очите му.

Промяната, настъпила в него, бе тъй поразителна и противна, че ми секна дъхът. Ангелският му лик повяхна, очите му се разшириха, а устните му се извиха надолу от смаян ужас. Цялото му тяло се разкриви, сякаш едва се удържаше да не заскърца със зъби и свие юмруци.

Габриел се отдръпна. Аз се изсмях. Неволно — ала не можех да се сдържа. Това, което се случваше, бе ужасяващо, ала същевременно и много смешно.

Поразително внезапно тази страховита илюзия, ако бе илюзия, избледня и той отново доби първоначалния си вид. Дори и възвишеното изражение се завърна. С постоянен поток от мисли той ми съобщи, че съм безкрайно по-силен, отколкото е предполагал. Ала ако другите го видели да излиза от църквата, щели да се уплашат, и затуй трябвало веднага да тръгнем.

— Отново лъжи! — прошепна Габриел.

А аз разбрах, че такава гордост не би простила нищо никому. Бог да е помощ на Никола, ако не успеем да измамим този!

Обърнах се, хванах ръката на Габриел и ние поехме по прохода към портите. Габриел се обръщаше назад и попоглеждаше въпросително ту мен, ту него с пребледняло, напрегнато лице.

— Търпение! — прошепнах. Обърнах се и го видях, далеч от нас, с гръб към главния олтар, и втренчените му очи бяха толкова големи, че ми изглеждаше ужасен, противен, подобен на призрак.

Щом стигнах вестибюла, аз с цялата си мощ излъчих призив към останалите, като шепнех на глас, за да ме чува Габриел. Казах им да се върнат и да влязат в църквата, ако поискат, че там нищо няма да им навреди, че водачът им стои в църквата пред самия олтар, невредим.

Заговорих по-високо, като с всяка дума излъчвах призиви. И Габриел се присъедини и заповтаря заедно с мен.

Усетих го как идва към нас от главния олтар, и изведнъж го загубих. Не знаех къде зад нас се намираше.

Внезапно той се материализира до мен, сграбчи ме и блъсна Габриел на пода. Опитваше се да ме вдигне и да ме запокити през вратата.

Но аз се възпротивих. И, като отчаяно събирах всичките си спомени за Магнус — странната му походка и странните движения на това създание — аз го захвърлих. Той не просто изгуби равновесие, както би се случило с някой тежък смъртен, а изхвърча право във въздуха.

И точно както подозирах, той направи салто и връхлетя върху стената.

Смъртните се размърдаха. Забелязаха движение, чуха шумове. Ала той пак бе изчезнал. А ние с Габриел в мрака не изглеждахме по-различно от останалите млади господа.

Дадох знак на Габриел да се отдръпне. После той се появи и се стрелна към мен, но аз бях предвидил какво ще се случи и се дръпнах встрани.

На около двайсет стъпки от мен го видях проснат на камъните, и ме гледаше със страхопочитание, все едно бях бог. Дългата му кестенява коса бе разчорлена, кафявите му очи — огромни, когато погледна нагоре. И въпреки цялата нежна невинност на лицето му, волята му ме заливаше — врял поток от заповеди, убеждаваше ме, че съм слаб и несъвършен, и глупак, и че неговите следовници щели да ме разкъсат, крайник по крайник, щом дойдат. Щели бавно да опекат смъртния ми любовник, докато умре.

Разсмях се беззвучно. Всичко това бе съвсем нелепо, като караница от старите комедии.

Габриел поглеждаше ту единия, ту другия.

Отново изпратих призива към останалите и този път, щом го изпратих, ги чух да ми отговарят, да задават въпроси.

— Влезте в църквата — повтарях отново и отново, дори и когато той се изправи и отново ме нападна в сляпата си, непохватна ярост. Габриел го хвана, аз също и двамата го стиснахме така, че не можеше да помръдне.

В миг на пълен ужас за мен той се опита да забие зъби във врата ми. Видях как очите му се окръглят и празния му поглед, щом зъбите му се показаха над изопнатата устна. Блъснах го назад и той отново изчезна.

Другите се приближаваха.

— Той е в църквата, вашият водач, вижте го! — повтарях. — И всеки от вас може да влезе в църквата. Няма да пострадате.

Чух Габриел да надава предупредителен писък. Но беше късно. Той се изправи точно пред мен, сякаш изникна от самия под и ме удари в челюстта, главата ми отхвърча назад и аз видях църковния таван. И преди да успея да се съвзема, той ми нанесе як удар в средата на гърба, който ме запрати през вратата върху каменните плочи на площада.