Вампирът Лестат

1

Не виждах нищо, освен дъжда. Ала ги чувах навсякъде около мен. И той раздаваше заповеди.

— Тези двамата не притежават голяма сила — обясняваше им той с мисли, притежаващи странна простота, все едно се разпореждаше с безпризорни деца. — Вземете ги в плен.

— Лестат, не се съпротивлявай. Няма смисъл да протакаме това — рече ми Габриел.

И аз знаех, че е права. Ала никога през живота си не бях се предавал на никого. Дръпнах я и се запътих покрай „Хотел Дьо“ към моста.

Пробихме си път през навалицата от мокри наметала и оплескани с кал карета, ала те ни настигаха, тичаха толкова бързо, че бяха почти невидими за смъртните, и вече почти не се страхуваха от нас. В тъмните улички на Левия бряг играта приключи.

Бели лица се появиха горе над мен и долу под мен, като демонични херувими, и когато посегнах да извадя оръжието си, почувствах как ръцете им стисват моите.

— Остави — чух да казва Габриел.

Стиснах здраво меча, ала не можех да им попреча да ме вдигнат от земята. Вдигнаха и Габриел.

И сред взрив от ужасяващи образи разбрах къде ни отнасят те. В Гробището на Невинните, само на метри оттам. Вече усещах трептенето на огньовете, които всяка нощ горяха сред вонящите отворени гробове, пламъците, които уж прогонваха миризмите.

Обгърнах здраво шията на Габриел и извиках, че не понасям тази смрад, ала те ни носеха бързо в мрака, през вратата и между беломраморните гробници.

— И вие несъмнено не я понасяте! — възпротивих се аз. — Защо живеете сред мъртвите, щом сте създадени да се храните от живота?

Но ме бе обзела такава погнуса, че не можех да водя ни словесна, ни физическа борба. Навсякъде около нас лежаха тела в различни стадии на разложение, и тази смрад се носеше дори и от богаташките гробници.

И щом навлязохме в най-тъмната част на гробището, в една грамадна гробница, аз разбрах, че и те мразят вонята също като мен. Усещах отвращението им, и въпреки това те разтваряха усти и дробове. Габриел трепереше до мен, впила пръсти в шията ми.

Минахме през друга врата и после слязохме по изкопано в пръстта стълбище, осветено от мъждиви факли.

Вонята се усили. Тя сякаш се излъчваше от пръстенните стени. Извърнах лице надолу и повърнах тънка струя блестяща кръв върху стъпалата под мен, и тя изчезна под бързите ни стъпки.

— Живеете сред гробове! — извиках яростно. — Кажете, защо по свой избор вече се мъчите в ада?

— Тихо! — прошепна една от тях близо до мен, тъмноока жена с рошава коса като вещица. — Ти, богохулнико! Ти, проклет осквернителю!

— Не се оставяй дяволът да те подмами като глупачка, миличка! — ухилих се аз. — Освен ако не те възнагради с проклето зрение, по-добро от това на Всемогъщия!

Тя се засмя. Или по-скоро се разсмя, но после млъкна, сякаш смехът й бе забранен. Ама че весела и интересна вечеринка се очертаваше!

Слизахме все по-надолу и по-надолу под земята.

Трепкащата светлина, стъргането на босите им нозе по пръстта, допира на мръсни дрипи по лицето ми. За миг мярнах ухилен череп. После още един, после цял куп, изпълнили една ниша в стената.

Опитах се да се изтръгна, кракът ми се удари в друга купчина и костите с тракане се пръснаха по стълбите. Вампирите затегнаха хватката си и се помъчиха да ни издигнат по-високо. Сега преминавахме покрай отвратителното зрелище на разложени трупове, поставени в стената като статуи — кости, увити в прогнили дрипи.

— Каква гнусотия! — процедих през стиснати зъби.

Бяхме стигнали подножието на стъпалата и ни понесоха през огромна катакомба. Чувах тихите, забързани удари на тимпани.

Напред пламтяха факли, и над хоровия жален вой се разнесоха и други писъци, далечни, ала изпълнени с болка. Ала нещо по-важно от тези озадачаващи викове привлече вниманието ми.

Сред цялата тази гадост аз долових близкото присъствие на смъртен. Това бе Никола и той бе жив, аз го чувах — топлия и крехък поток на мислите му, примесен с миризмата му. Но мислите му бяха ужасяващо объркани, в тях цареше пълен хаос.

Не можех да узная дали и Габриел го е доловила.

Внезапно хвърлиха и двама ни в прахта. И другите се отдръпнаха от нас.

Изправих се на крака и вдигнах и Габриел. И видях, че се намираме в огромна зала с купол, оскъдно осветена от три факли, които вампирите държаха така, че оформяха триъгълник, в чийто център бяхме.

В дъното на залата имаше нещо огромно и черно; мирис на дърво и катран, мирис на влажен, мухлясал плат, мирис на жив смъртен. Никола беше там.

Косата на Габриел напълно се беше освободила от панделката и падаше по раменете й. Тя се прилепи до мен и се заоглежда с привидно спокоен, предпазлив поглед.

Навсякъде около нас се надигна вой, ала най-пронизителните жалби идеха от онези, другите създания, които бяхме чули преди, създания, скрити нейде дълбоко в земята.

И аз разбрах, че вият затворени в гробници вампири, виеха за кръв, молеха за прошка и освобождение, молеха дори за огньовете на ада. И воят им бе също тъй непоносим като вонята.

Ники не излъчваше истински мисли, само безформения трепет на своя разум. Сънуваше ли? Полудял ли бе?

Барабанният бой сега бе много силен и идеше много отблизо, ала онези писъци все така пронизваха тътена, отново и отново, без ритъм и без предупреждение. Писъците на най-близките до нас вампири утихнаха, ала барабаните продължаваха да бият и изведнъж затътнаха в главата ми.

Като отчаяно се мъчех да не запуша ушите си с ръце, аз се огледах наоколо.

Беше се оформил голям кръг — бяха поне десет, тези твари. Видях млади, стари, мъже и жени, едно младо момче, всичките облечени в остатъци от човешко облекло, изцапано с пръст, боси, с коси, сплъстени от мръсотия. Там беше и жената, с която бях разговарял на стълбището — добре сложеното й тяло бе облечено в мръсна роба, подвижните й черни очи блестяха като скъпоценни камъни сред мръсотията, докато ни оглеждаше. А зад тях, зад авангарда, в тъмното двама удряха тимпаните.

Мълчаливо се помолих за сила. Опитвах се да чувам Никола, без да мисля за него. Тържествена клетва: ще измъкна всички ни оттук, въпреки че в момента не зная точно как.

Барабанният бой забавяше темпо и премина в грозни тактове, които превърнаха непознатото чувство на страх в свит юмрук в гърлото ми. Един от факлоносците се приближи.

Усещах очакването на останалите, осезаемата възбуда, когато поднесоха пламъка към мен.

Грабнах факлата от изчадието и извих дясната му ръка, докато падна на колене. С мощен ритник го проснах на земята, и щом останалите ме връхлетяха, замахнах широко с факлата и ги отпъдих.

После дръзко захвърлих факлата на земята.

Това ги свари неподготвени и усетих как изведнъж настана тишина. Възбудата бе утихнала или по-скоро бе преминала в по-търпеливо и не толкова избухливо усещане.

Барабаните продължаваха да бият настойчиво, ала те сякаш не им обръщаха внимание. Те гледаха втренчено токите на обувките ни, косите ни и лицата ни, така измъчено, че изглеждаха заплашителни и гладни. И младото момче, със страдалческо изражение, се протегна да докосне Габриел.

— Назад! — изсъсках аз, и той ми се подчини, отдръпна се и вдигна факлата.

Ала вече знаех със сигурност, че ни гледат със завист и любопитство и това е най-силното предимство, което притежаваме.

Огледах ги един подир друг. И съвсем бавно започнах да изтупвам пръстта от редингота и брича си. Пригладих си наметалото и изпъчих рамене. После пригладих с длан косата си, застанах със скръстени ръце — въплъщение на праведното достойнство, и се заоглеждах.

Габриел се подсмихна. Стоеше спокойна, с ръка върху дръжката на меча.

Това предизвика у всички поголовно смайване. Тъмнооката жена бе като омагьосана. Намигнах й. Тя щеше да е разкошна, ако някой я бутнеше под водопад и я държеше там половин час. Безмълвно й го казах. Тя отстъпи две крачки назад и придърпа робата върху гърдите си. Интересно. Много интересно.

— Как ще обясните всичко това? — попитах, като се взирах в тях един по един, сякаш бяха някакво чудато зрелище. И отново Габриел се подсмихна. — А вие какви сте? Образи на боговете, дрънчащи с вериги, обитаващи гробищата и древните замъци?

Те се споглеждаха изнервено. Барабаните бяха спрели да бият.

— Дойката ми много пъти ме е карала да се разтреперя с приказки за такива изчадия — продължих. — Разправяше ми, че те всеки миг могат да изскочат от доспехите вкъщи и да ме отнесат надалече с писъци — тропнах с крак и скочих напред. — Такива Ли Сте?

Те се разпищяха и се дръпнаха назад.

Ала чернооката жена не помръдна.

Засмях се тихо.

— И телата ви са същите като нашите, нали? — попитах бавно. — Гладки, безупречни, а в очите ви виждам доказателство за собствената си сила. Твърде странно…

Излъчваха объркване. А воят, разтърсващ стените, като че притихна, сякаш погребаните се вслушваха, въпреки страданията.

— Много ли ви е приятно да живеете в такава мръсотия и воня? — попитах. — Затова ли живеете така?

Страх. Отново завист. Как бяхме успели ние да избегнем тяхната участ?

— Наш водач е Сатаната — изрече рязко тъмнооката жена. Обработен глас. Като смъртна тя не е била коя да е. — И служим на Сатаната, тъй както ни е отредено.

— Защо? — попитах учтиво.

Смаян ужас навсякъде около нас.

Слаб трепет откъм Никола. Тревога без посока. Дали бе чул гласа ми?

— Вие с вашето незачитане ще докарате гнева на Бога върху всички ни! — възкликна момчето, най-малкият от тях, на не повече от шестнайсет, когато е бил преобразен. — В суета и поквара вие не зачитате Обичаите на мрака. Вие живеете сред смъртни! Излизате на светло!

— А вие защо не го правите? — попитах. — Ще се възнесете в рая, пърхащи с бели крилца, когато му дойде края на вашето покаяние? Това ли ви обещава Сатаната? Спасение? На ваше място не бих разчитал на него.

— Ще ви хвърлят в преизподнята заради вашите грехове! — обади се друга, дребна стара вещица. — И няма вече да имате власт да вършите злини на земята!

— А кога ще стане това? — попитах. — От половин година съм такъв, какъвто съм. И Бог, и Сатаната не са ме закачали! Тормозите ме вие!

Те се вцепениха. Защо смъртта не ни поразяваше, когато влизахме в църквите? Как бе възможно да сме такива, каквито сме?

Бяха все едно попилени и пребити. Ами Ники? Де да бяха целенасочени мислите му, можех да добия някаква представа какво точно имаше зад огромния куп от тлеещо черно платно.

Не откъсвах очи от вампирите.

Дърво, катран, несъмнено там имаше клада. И тези проклети факли.

Тъмнооката жена пристъпи предпазливо напред. Без озлобление, единствено с интерес. Но момчето я избута встрани и тя се вбеси. То дойде толкова близо, че усещах дъха му по лицето си.

— Копеле! — кресна то. — Ти си бил преобразен от изгнаника Магнус, потъпкал Обичаите на мрака, напук на сборището! И ти си дал Мрачния дар на тази жена в припряност и суета, както е бил даден и на теб!

— Щом Сатаната не налага наказание — обади се дребната жена, — ще го наложим ние, по наш дълг и наше право!

Момчето посочи черната, увита в платно клада, и даде знак на другите да се дръпнат.

Тимпаните отново гръмнаха, забързано и шумно. Кръгът се разшири, факлоносците се приближиха до платното.

Други двама смъкнаха парцаливата драперия, огромни парчета черен шевиот, които вдигнаха задушаващ облак прах.

Кладата бе голяма колкото онази, погълнала Магнус.

А на върха на кладата, в грубо скована дървена клетка, коленичеше, свлечен върху решетките, Никола. Той се взираше невиждащо в нас и нито по лицето му, нито в мислите му не намирах ни най-малък признак, че ни е разпознал.

Вампирите вдигнаха високо факлите си, за да виждаме. И усетих как възбудата им отново се надига, също както когато за пръв път ни вкараха в залата.

Габриел стискаше ръката ми, за да ме предупреди да не губя самообладание. В изражението й не настъпи никаква промяна.

По гърлото на Ники имаше синкави белези. Дантелата на ризата му бе изцапана, също като техните дрипи, а бричът му бе съдран и раздърпан. Целият бе в рани, и изтощен почти до смърт.

Страхът безмълвно се взриви в сърцето ми, ала аз знаех, че те искаха да видят точно това. И аз го заключих в себе си.

Клетката е нищо и никаква, мога да я строша. И факлите са само три. Въпросът е кога да нападна и как. Нямаше да загинем така, не и така.

Взирах се хладнокръвно в Никола, в снопите подпалки, в грубите цепеници. Яростта бушуваше в мен. Лицето на Габриел бе съвършена маска на омразата.

Групата като че го усети и незабележимо се отдръпна, а после се приближи, отново обзета от объркване и несигурност.

Габриел ме докосна по ръката.

— Водачът идва — рече тя.

Някъде се бе отворила врата. Барабанният бой се усили, а затворниците в стените се загърчиха в агония, умоляваха за прошка и освобождение. Вампирите около нас подеха виковете им като обезумели. Отчаяно се борех да не запуша ушите си с ръце.

Един силен инстинкт ми подсказваше да не поглеждам водача. Ала не можех да му устоя — и бавно се обърнах, за да го огледам и отново да преценя силите му.

2

Той се приближаваше към центъра на големия кръг, гърбом към кладата, а до него вървеше непозната вампирка.

Когато се взрях в него на светлината на факлите, отново изпитах същия потрес, както когато той влезе в катедралата „Света Богородица“.

Не бе само заради красотата му, а заради смайващата невинност на момчешкото му лице. Движеше се толкова леко и чевръсто, че не виждах крачките му. Огромните му очи ни гледаха без гняв, в косата му, колкото и прашна да беше, играеха червени отблясъци.

Опитах се да проникна в разума му — какъв бе той, защо едно такова благородно създание трябва да стои начело на тези тъжни призраци, когато можеше да броди по целия свят. Опитах се отново да открия онова, което почти ми се бе разкрило, когато застанахме пред олтара на катедралата — това създание и аз. Ако го знаех, може би бе по силите ми да го победя, и щях да го победя.

Стори ми се, че той ми откликва с някакъв безмълвен отговор, с мигновена картина от рая сред самата преизподня на ада. В неговото невинно изражение сякаш дяволът бе запазил лицето и тялото на ангел и след падението.

Ала имаше нещо зловещо. Водачът не проговаряше. Барабаните думкаха тревожно, ала нямаше единодушие. Тъмнооката жена не зави заедно с другите. А другите също бяха замлъкнали.

И жената, която бе дошла заедно с водача, странно създание в одежди на древна царица — парцалива рокля и разръфан пояс, започна да се смее.

Сборището, или както и да се наричаха сами, съвсем понятно се слиса. Единият тимпан спря да бие.

Кралицата изчадие се смееше все по-силно и по-силно. Белите й зъби проблясваха през мръсния воал на сплъстената й коса.

Някога е била прекрасна. И не възрастта й на смъртна я бе съсипала. По-скоро приличаше на умопобъркана — устата й бе изкривена в ужасна гримаса, очите — взрени безумно напред, тялото й, щом се засмя, изведнъж се изопна в дъга, както и Магнус се бе огъвал, докато танцуваше около собствената си погребална клада.

— Не ви ли предупредих? — кресна тя. — Не го ли сторих?

Далече зад нея Никола се размърда в малката си клетка. Усетих как смехът го обгори. Ала той се взираше в мен и чертите му носеха печата на предишната чувствителност, макар и разкривени. В него страхът се бореше със злобата и всичко това бе преплетено с почуда на ръба на отчаянието.

Кестенявият водач се взираше в кралицата вампир с неразгадаемо изражение, момчето с факлата пристъпи напред и кресна на жената да млъкне веднага. Сега то имаше царствена осанка, въпреки дрипите.

Жената му обърна гръб и застана с лице към нас. Тя занарежда думи с дрезгав, безполов глас, който отстъпи на глъхнещ смях.

— Хиляда пъти го повторих, обаче вие не щете да ме слушате! — заяви тя. Разтрепери се и роклята потръпна около нея. — И ми викахте луда, мъченица на времето, блудна Касандра, покварена от твърде дългото й бдение на тази земя. Е, виждате, всичките ми предсказания се сбъднаха.

Водачът не й обръщаше ни най-малко внимание.

— И бе нужно туй създание… — тя се приближи до мен, лицето й бе отвратителна комична маска, също като лицето на Магнус. — … този палав кавалер, за да ви го докаже веднъж завинаги.

Тя изсъска, вдъхна шумно и се изправи. И само за един миг на съвършена неподвижност доби красота. Копнеех да среша косите й, да ги измия със собствените си ръце и да я облека в съвременно облекло, да я видя в огледалото на моето време. Всъщност мислите ми за миг пощуряха от тази идея, да я преобразя и отмия от нея маската на злото.

Стори ми се, че за миг в мен се разгаря идеята за вечността. Тогава познах безсмъртието. С нея всичко бе възможно, или поне така изглеждаше в онзи единствен миг.

Тя ме погледна, долови виденията и лицето й стана още по-прелестно, ала лудостта се завръщаше.

— Накажи ги! — беснееше момчето. — Призови съда на Сатаната! Запали огъня!

Ала никой в обширната зала не помръдна.

Старицата затананика със стиснати устни някаква зловеща мелодия с ритъма на реч. Водачът продължаваше все така да се взира.

Но момчето, изпаднало в паника, настъпваше към нас. То оголи зъби и вдигна ръка като ноктеста лапа.

Грабнах факлата от него и невъзмутимо го блъснах в гърдите, ударът ми го запрати на другия край на прашния кръг и той се хлъзна сред съчките, струпани около кладата. Забих факлата в пръстта и я угасих.

Кралицата вампир се разсмя пискливо и смехът й явно ужаси другите, ала лицето на водача изобщо не се измени.

— Няма да стоя тук и да чакам никакъв съд на Сатаната! — заявих аз и огледах кръга. — Освен ако не доведете Сатаната тук.

— Да, кажи им го, дете! Накарай ги да ти отговорят! — провикна се тържествуващо старата жена.

Момчето отново се бе изправило на крака.

— Знаете престъпленията им! — ревна то, щом се завърна в кръга. Бе изпаднало в ярост и излъчваше сила, и сега разбрах колко невъзможно бе да преценяваш, когото и да било от тях по вида на смъртен, който бяха съхранили. Той спокойно би могъл да бъде старейшина, дребната старица — новаче, юношата водач — най-старият от всички.

— Вижте! — възкликна то и се приближи, и сивите му очи блеснаха, щом усети вниманието на другите. — Това изчадие не е било послушник нито тук, нито никъде; той не е молил да бъде приет. Не е дал клетва на Сатаната. Не е предал душата си на смъртно легло, и всъщност не е и умрял! — гласът му изтъня и се извиси. — Той не е бил погребан! Не се е вдигнал от гроба като Дете на мрака! И смее да скита по улиците на света под маската на живо същество! И върти сделки насред самия Париж като смъртен!

Откъм стените в отговор се понесоха писъци. Но вампирите от кръга мълчаха, щом ги погледна. Челюстта му трепереше.

Той издигна ръце и нададе вой. Един-двама от другите го подеха. Лицето му бе обезобразено от гняв.

Старата кралица вампир се разтресе от смях и ме погледна с най-налудничавата усмивка.

Ала момчето не отстъпваше.

— Той търси уюта на огнището, строго забранен! — кресна то и тропна с крак, и дрехите му се разтресоха. — Той влиза в дворците на плътските наслади и там се смесва със смъртните, докато те свирят музика! Докато танцуват!

— Стига си беснял! — Срязах го. Но в действителност ми се искаше да го изслушам.

Той продължи да кряска и завря пръст в лицето ми.

— Никой обред не може да го пречисти! Късно е вече за Обета на мрака, за Мрачния благослов…

— Обети на мрака? Мрачни благослови? — обърнах се към старата царица. — Вие какво ще кажете за всичко това? Вие сте също толкова стара, колкото бе и Магнус, когато влезе в огъня… Защо вие продължавате да търпите това страдание!

Внезапно очите й се завъртяха, сякаш водеха самостоятелен живот, и от нея отново изригна онзи поривист смях.

— Никога няма да ти навредя, младежо — рече тя. — И на двама ви.

— Тя погледна с обич Габриел. — Вие сте тръгнали по пътя на Дявола към голямо приключение. Какво право имам да се меся в онова, което идните векове са ви подготвили?

Пътят на Дявола. Първата фраза, произнесена от когото и да било от тях, на която душата ми откликна звънко. Само като я погледнех, и ме обземаше веселие. По свой начин тя бе близначка на Магнус.

— О, да, стара съм като този, който те роди! — тя се усмихна, белите й зъби едва докоснаха долната устна и изчезнаха. Тя погледна водача, който я наблюдаваше без ни най-малък интерес или въодушевление. — Мен вече ме имаше тук, в това сборище, когато Магнус открадна от нас нашите тайни, хитрецът, алхимикът Магнус… когато изпи кръвта, която щеше да му дари вечен живот така, както Светът на мрака дотогава не бе виждал. Три века изминаха, и той предаде своя чист неопетнен Дар на мрака на теб, прекрасно дете!

Лицето й отново се превърна в злобно ухилената комична маска, съвсем като лицето на Магнус.

— Покажи ми я, дете — рече тя. — Силата, която той ти даде. Знаеш ли какво значи да те преобрази във вампир някой толкова могъщ, който никога преди не е давал този Дар? Тук, дете, това е забранено, никой толкова стар не може да предаде силите си! Защото дари ли го, роденото от него пиле голишарче като нищо ще победи този милостив водач и неговото сборище.

— Прекрати тези фантасмагорични безумия! — намеси се момчето.

Но всички слушаха. Тъмнооката хубавица се бе приближила до нас, за да вижда по-добре старата царица и вече напълно бе забравила страха и омразата към нас.

— Преди сто години изприказва достатъчно! — изрева момчето на старата царица, вдигнало ръка, за да й заповяда да мълчи. — Ти си луда, както и всички останали старци са луди. Това е вашата мъчителна смърт. Казвам ти, всички тези изгнаници трябва да бъдат наказани! Редът ще се възстанови, когато той и преобразената от него жена бъдат унищожени пред всички ни.

С възобновена ярост той се обърна към останалите.

— Казвам ви, вие ходите по тази земя като всички зли изчадия, по Божия воля, за да карате смъртните да страдат в името на Божественото му величие. И по волята Божия ще бъдете унищожени, щом богохулствате, и хвърлени в казаните на ада сега, защото сте прокълнати души, и вашето безсмъртие ви се дава само с цената на мъки и страдания.

Надигна се колеблив вой.

— А, ето я, значи, най-накрая — рекох аз. — Цялата философия — и тя цялата се гради върху лъжа. А вие се свивате като селяни вече попаднали в ада по свой собствен избор, оковани по-тежко и от най-низшия смъртен, и искате да ни накажете, защото ние не постъпваме така? Последвайте примера ни, защото ние не живеем така!

Някои от вампирите се взираха в нас, други трескаво разговаряха, тези разговори се водеха навсякъде около нас. Отново и отново те поглеждаха водача и старата царица.

Ала водачът не казваше нищо.

Момчето с крясък призова към ред.

— Не стига, че оскверни светини — заговори пак то, — не стига, че се подвизава като смъртен. Тази нощ, в едно село в покрайнините, той вкара в ужас паството на цяла църква! Цял Париж говори за този ужас — кръвопийци се вдигнали от гроба под самия олтар, той и неговия женски вампир, върху когото той приложи Магията на мрака без съгласие и без обред, точно както и той е бил създаден!

Чуха се ахкания и още мърморене. Ала старата царица изпищя от възторг.

— Това са тежки престъпления — рече той. — Казвам ви, те не могат да останат ненаказани! А кой сред нас не знае за неговите подигравки на сцената на булевардния театър, който той самият държи като смъртен! Там пред хиляда парижани той се перчеше със способностите си на Дете на мрака! И тайната, която пазехме от векове, биде престъпена за негова забава и забавата на простолюдието!

Старата царица потри ръце, наклони глава встрани и ме загледа.

— Вярно ли е всичко това, дете? — попита тя. — Седял ли си в ложа в Операта? Заставал ли си под светлините на сцената на „Театр Франсез“? Танцувал ли си с краля и кралицата в двореца Тюйлери, ти и тази красавица, която ти сътвори тъй съвършена? Вярно ли е, че кръстосваш булевардите със златна каляска?

Тя се смееше ли смееше и погледът й от време на време се плъзваше по останалите и ги усмиряваше, сякаш тя излъчваше топъл светлинен лъч.

— Ах, каква изисканост и какво достойнство — продължи тя. — Какво се случи в голямата катедрала, когато влязохте? Разкажи ми сега!

— Абсолютно нищо, мадам! — заявих.

— Тежки престъпления! — изрева възмутеното момче вампир. — Това са страхотии, които могат да вдигнат срещу нас цял град, ако не и кралство! След като векове наред сме дебнали из този мегаполис крадешком и сме пораждали само най-нежен шепот за нашите велики сили. Призраци сме ние, нощни създания, обречени да подхранват човешките страхове, не бесни демони!

— Ах, но туй е твърде възвишено — пропя старата царица, вперила поглед в обречения таван. — На моето каменно възглаве съм сънувала сънища за света на смъртните горе. Слушала съм гласовете му, новата му музика и те са ме унасяли като приспивни песни в моя гроб. Представяла съм си неговите фантастични открития, познала съм куража му в предвечното светилище на моите мисли. И макар и той да ме отхвърля в ослепителните си форми, копнея за някого, който да притежава силата да скита из него без страх, да язди по Дяволския път през самото му сърце.

Сивоокото момче не бе на себе си.

— Пропуснете изпитанието! — викна то, вперило сърдит поглед във водача. — Запалете кладата!

Царицата отстъпи от пътя ми с пресилен жест, щом момчето посегна към най-близката до него факла. Втурнах се към него, изтръгнах му факлата и го запратих към тавана, то се завъртя презглава и продължи да се върти чак докато падна долу. Стъпках факлата.

Оставаше още една. Сред сборището бе настанала пълна суматоха, неколцина се притекоха на помощ на момчето, други си шушнеха, а водачът не помръдваше, като в сън.

И в този промеждутък аз излязох отпред, покачих се на кладата и изкъртих предната стена на малката дървена клетка.

Никола приличаше на жив труп. Очите му бяха оловни, а устата му се гърчеше все едно ми се усмихваше с омраза от другата страна на гроба. Измъкнах го от клетката и го спуснах на пръстения под. Той имаше треска и въпреки че аз не му обръщах внимание и бих го прикрил, стига да можех, той ме блъскаше и мълвеше проклятия.

Старата царица гледаше запленена. Погледнах Габриел, която наблюдаваше без капка страх. Извадих перлената броеница от жилетката си и я окачих, с увисналото разпятие, на шията на Никола. Той се вторачи вцепенено в кръстчето, а после започна да се смее. Презрението и злобата бликаха от него и се изливаха в този тих металически звук. Той бе пълната противоположност на издаваните от вампирите звуци. В него се чуваше човешката кръв, човешката му плътност отекваше в стените. Внезапно изглеждаше зачервен, горещ и странно недовършен, единственият смъртен сред нас, като дете, захвърлено сред порцеланови кукли.

Сборището бе по-объркано отвсякога. Двете угаснали факли лежаха, все още недокоснати.

— Сега, според собствените ви правила, вие не можете да му навредите! — заявих. — Ала свръхестествена защита му е осигурил вампир. Обяснете, как може да се проумее това?

Понесох Ники напред. Габриел веднага протегна ръце да го поеме в прегръдките си.

Той го прие, въпреки, че се втренчи в нея, сякаш не я познаваше, и дори вдигна пръсти, за да докосне лицето й. Тя отстрани ръката му, както би отстранила ръката на бебе, като продължаваше да се взира във водача и мен.

— Ако вашият водач няма какво да ви каже сега, то аз имам — рекох. — Вървете се изкъпете във водите на Сена и се облечете по човешки, ако си спомняте как, и излезте да дебнете сред хората, както очевидно ви е било отредено.

Победеното момче вампир разбута грубо онези, които му помогнаха да се изправи, и се върна в кръга.

— Арман! — примоли се то на мълчаливия кестеняв водач. — Въдвори ред в сборището! Арман! Спаси ни сега!

— Защо, в името на ада — надвиках го аз — дяволът ви е дал красота, гъвкавост, очи, за да съзирате видения, ум, за да правите магии?

Всички до един се бяха втренчили в мен. Сивоокото момче отново извика Арман по име, ала напразно.

— Пропилявате си дарбите! — продължих. — И още по-лошо, пропилявате безсмъртието си! Няма на света нищо по-безсмислено и противоречиво, освен смъртните, които живеят, притиснати в хватката на суеверията от миналото!

Възцари се пълна тишина. Чувах бавното дишане на Ники. Усещах топлината му. Усещах как нямата заплененост, в която бе изпаднал, се бори със самата смърт.

— Няма ли у вас хитрост? — попитах останалите и гласът ми прокънтя в безмълвието. — Няма ли сръчност? Как аз, сирак, попаднах на толкова много възможности, а вие, под грижите на тези зли родители… — млъкнах и се втренчих във водача и разяреното момче — … креете като слепи изчадия под земята?

— Мощта на Сатаната ще те запрати в ада! — кресна момчето, събрало остатъка от всичките си сили.

— Постоянно го повтаряш — отвърнах. — А то все не се случва, както виждаме всички!

Шумно одобрително мърморене!

— А ако наистина си вярвал, че ще се случи — продължих, — изобщо нямаше да си направиш труда да ме доведеш тук.

Още по-шумно одобрение.

Погледнах дребната, самотна фигура на водача. И всички погледи се извърнаха от мен към него. Дори и лудата кралица вампир го гледаше.

И в безмълвието чух как той прошепна:

— Свърши се.

Дори и страдалците в стените не издаваха нито звук.

И водачът отново заговори:

— Вървете сега, всички. Дойде краят.

— Арман, не! — примоли се момчето.

Ала другите отстъпваха назад, прикрили лица с ръце, и си шушнеха. Зарязаха барабаните, прикрепиха единствената факла на стената.

Гледах водача. Знаех, че думите му не ни носят освобождение.

И след като мълчаливо изпъди протестиращото момче навън заедно с другите и с него остана само царицата, той отново обърна поглед към мен.

3

Голямата празна стая, покрита с огромен купол, в която само двамата вампири ни гледаха, изглеждаше още по-призрачна, единствената факла я осветяваше със слаба, мъждива светлина.

Мълчаливо се питах: дали другите щяха да излязат от гробището, или щяха да кръжат около изхода на стълбището? Дали някой от тях щеше да ми позволи да отведа Ники жив от това място? Момчето ще остане наблизо — ала момчето е слабо; старата кралица няма да предприеме нищо. Остава само водачът всъщност. Но сега не бива да се поддавам на пориви.

Той ме гледаше и не казваше нищо.

— Арман? — произнесох с уважение. — Мога ли да се обръщам към теб по този начин? — приближих се, като следях и за най-малката промяна в изражението му. — Ти очевидно си водачът. И си този, който може да ни обясни всичко това.

Но тези думи бяха неумело прикритие за мислите ми. Аз го призовавах, молех го да обясни как ги е въвлякъл във всичко това, той, който изглеждаше също тъй древен като старата царица, проникнал в дълбини, които те не биха разбрали. Представих си го пак как се взира в олтара на „Света Богородица“ с онова неземно изражение на лицето. И открих, че имам пълна увереност в него и във възможността за неговото съществуване, на това древно създание, което през цялото време не бе издало ни звук.

Струва ми се, че потърсих в него поне частица човешко чувство. Мислех си, че това ще разкрие мъдростта. И смъртният в мен, уязвимият, когото видението на хаоса в хана бе разплакало, попита:

— Арман, какъв е смисълът на всичко това?

Стори ми се, че кафявите очи трепнаха. Но после изражението на лицето му така неуловимо се преобрази в ярост, че аз се отдръпнах.

Не вярвах на сетивата си. Внезапните промени, настъпили у него в „Света Богородица“, бяха нищо в сравнение с това. По-съвършено въплъщение на злобата не бях виждал. Дори и Габриел се отдръпна. Тя вдигна десница, за да заслони Ники, а аз заотстъпвах назад, докато застанах до нея и ръцете ни се докоснаха.

Но по същия чуден начин омразата се стопи. Лицето отново бе лице на сладко и свежо смъртно момче.

Старата кралица вампир се усмихна почти изнурено и прокара белите си хищнически пръсти през косата си.

— Ти се обръщаш към мен за обяснения? — попита водачът.

Погледът му плъзна към Габриел и зашеметената фигура на Никола, отпуснал се върху раменете й. После се върна върху мен.

— Бих могъл да говоря до края на света — рече той, — и пак да не мога да ти обясня какво унищожи ти тук.

Стори ми се, че старата царица издаде някакъв присмехулен звук, ала бях прекалено съсредоточен върху него, върху мекотата на речта му и огромния гняв, бушуващ в гърдите му.

— Тези мистерии съществуват от самото начало на времето — рече той. Изглеждаше дребен сред тази просторна зала, гласът му се лееше без усилия, ръцете му бяха отпуснати край тялото. — От древни времена такива като нас бродят из човешките градове и дебнат човеците нощем, както и Бог, и Дяволът са ни наредили. Ние сме избраници на Сатаната и приетите в нашите редове трябваше първо да се докажат чрез сто престъпления, преди да им се даде Мрачния дар на безсмъртието.

Той пристъпи малко по-близо до мен, светлината от факлата блещукаше в очите му.

— Пред техните близки те привидно умираха — продължи той, — и със съвсем малко вливане на наша кръв издържаха на ужаса в ковчега, докато ни чакаха да дойдем. Тогава и само тогава се даваше Дарът на мрака и после те отново биваха заравяни в гроба, докато жаждата им даде силата да строшат тесния сандък и да се вдигнат.

Гласът му леко се извиси и доби звучност.

— В тези тъмни покои те познаваха смъртта. Те проумяваха смъртта и силата на злото, преди да се вдигнат, строшили ковчега и железните врати, които ги удържаха в него. Жалко за слабите, за неспособните да се освободят. За тези, чийто вой довеждаше смъртните на другия ден — защото никой не би откликнал нощем. За тях нямахме милост.

Но тези, които се вдигнеха, ах, те бяха вампирите, които бродеха по земята — изпитани, пречистени, Деца на мрака, родени от кръвта на новопосветен — никога от пълната мощ на древен господар, — за да може времето да им донесе мъдростта, с която да използват Дара на мрака, преди силата им да укрепне. И те се подчиняваха на Законите на мрака. Да живеят сред мъртвите, защото ние сме мъртви и винаги се връщаме в гроба си или в някой гроб, много подобен на него. Да избягват светлите места, да подмамват жертвите и да ги откъсват от компанията на другите, за да посрещат смъртта си в нечестиви, призрачни места. И вечно да почитат властта на Бога, разпятието, окачено на шията, Тайнствата. И никога, никога да не влизат в Дома на Бога, инак той ще ги лиши от силите им, ще ги запрати в ада и ще тури край на земното им царство в огнени мъки.

Той замълча и за пръв път погледна старата царица — като че нейното лице го вбесяваше, макар и да не можеше да се каже със сигурност.

— Ти презираш всичко това — заговори й той. — Магнус презираше всичко това! — той се разтрепери. — Такава бе природата на неговата лудост, както й на твоята, но аз ти казвам, ти не разбираш тези мистерии! Ти ги трошиш като стъкло, ала ти нямаш друга сила, нямаш друга власт, освен невежеството. Ти само рушиш и нищо повече.

Той се обърна и като че се поколеба дали да не замлъкне и се огледа из просторната крипта.

Чух как старата кралица вампир много тихо запя.

Тя нареждаше нещо едва чуто, и се залюля напред-назад, наклонила глава настрани, със замечтан поглед. Отново изглеждаше красива.

— За моите деца всичко свърши — прошепна водачът. — Всичко свърши, защото сега те знаят, че могат да не зачитат всичко това! Всичко, което ни свързваше, даваше ни сила да издържим като прокълнати създания! Мистериите, които ни пазеха тук!

Той отново ме погледна.

— И ме молиш за обяснения, сякаш всичко е необяснимо! Ти, за когото Магията на мрака е проява на безсрамна алчност! Ти, който я даде на утробата, която те е родила! Защо не и на този, на дяволския цигулар, когото ти боготвориш отдалече всяка нощ?

— Не ти ли казах! — обади се царицата вампир. — Не сме ли го знаели винаги? Няма нищо страшно в кръстния знак, ни в светената вода, ни в самото Тайнство… — тя заповтаря думите едва чуто, като променяше мелодията и добавяше и нови. — И старите обреди, тамянът, огънят, изричаните обети, когато ни се струваше, че виждаме Злия в мрака да шепне…

— Тихо! — заповяда водачът, снишил глас. Ръцете му се вдигнаха към ушите в странно човешки жест. Приличаше на момче, объркано момче. Боже, нашите безсмъртни тела за нас можеха да бъдат най-разнообразни затвори, безсмъртните ни лица — маски за истинските ни души!

И отново той впери поглед в мен. Помислих си, че отново ще последва някое от призрачните му превъплъщения или изблик на необуздано насилие, и се стегнах.

Но той мълчаливо ме разглеждаше.

Защо се случи така? Гласът му почти пресъхна в гърлото, когато го повтори на глас, като се мъчеше да овладее гнева си.

— Обясни ми! Защо ти, силен колкото десет вампири и притежаващ смелостта на целия пълен с дяволи ад, ти, който вървиш през света, облечен в брокат и с кожени ботуши, и помиташ всичко край себе си, ти — Лелио, актьорът от Дома на театралите, ни превръщаш във велика булевардна драма? Кажи ми! Кажи ми защо!

— Заради силата на Магнус, гения на Магнус — пропя вампирката с мечтателна усмивка.

— Не! — той тръсна глава. — Казвам ти, той е отвъд всякакви обяснения! Той не познава граници и затова няма граници за него! Но защо?

Той се приближи мъничко — сякаш не пристъпи, а по-скоро дойде по-ясно на фокус, като привидение.

— Защо ти, който имаш дързостта да вървиш по техните улици, да чупиш ключалките им, да ги наричаш по име? Те ти правят прически, те ти шият дрехи по мярка! Ти играеш комар на техните маси! Мамиш ги, прегръщаш ги, пиеш кръвта им само на няколко крачки оттам, където другите смъртни се смеят и танцуват! Ти, който страниш от гробищата и изскачаш от крипти в църквата! Защо ти? Безразсъден, нагъл, невежа и надменен! Ти ми дай обяснение! Отговори!

Сърцето ми туптеше учестено. Лицето ми бе топло и кръвта в него пулсираше. Вече не се страхувах от него, ала бях гневен и гневът ми надхвърляше всякакъв смъртен гняв, и не разбирах съвсем защо.

Неговият разум… Исках да проникна в неговия разум, и ето какво чувах, тези суеверия, тези нелепости! Той не бе възвишен дух, който разбира онова, което следовниците му не проумяват. Той не вярваше във всичко това, но вярваше в силата му, а това бе хиляда пъти по-лошо!

И аз съвсем ясно осъзнах какво е той — той не беше нито демон, нито ангел. Не. Беше дух, закален в мрачните времена, когато малкото слънчево кълбо е пътешествало по небесния купол и звездите са били само фенерчета, които в тъмната нощ са рисували богове и богини. Време, когато човекът е бил център на този голям свят, в който бродим ние, време, когато за всеки въпрос е имало отговор. Ето какво бе той — дете на древните времена, когато вещиците са танцували под луната и рицари са се борили с дракони.

Ах, тъжно, загубено дете, скитащо из катакомбите под големия град в един непонятен век! Може би твоята форма на смъртен ти подхожда повече, отколкото предполагах.

Ала нямаше време да го жаля, колкото и красив да бе той. Онези, погребаните в стените, страдаха по негова заповед. Онези, които бе изпратил навън, можеха да бъдат извикани обратно.

Трябваше да измисля отговор на въпроса му, приемлив за него. Истината не бе достатъчна. Трябваше да го подредя поетично, както старите мислители биха го подредили в света, какъвто е бил, преди да дойде векът на разума.

— Моят отговор? — заговорих тихо. Събирах мислите си и долавях предупреждението на Габриел, страха на Ники. — Не ме бива в мистериите, не съм любител на философията. Ала тук се случи нещо много просто.

Той ме оглеждаше със странна сериозност.

— Щом толкова се страхуваш от властта на Бога — продължих, — значи учението на Църквата не ти е непознато. Трябва да ти е известно, че формата на доброто се променя с вековете, че под небето всяко време си има свои светци.

Той очевидно се заслуша в това, думите, които изричах, му допадаха.

— В древни времена е имало мъченици, потушили пламъците, които са напирали да ги изгорят, мистици, въздигали се във въздуха, щом чуят гласа на Бога. Ала светът се е изменял, светците също. Какво са те сега, освен послушни монахини и свещеници? Те строят болници и сиропиталища, ала не призовават ангели да разгромят войски или да укротят дивия звяр.

Не забелязвах промяна в него, ала продължих.

— Същото важи и за злото, очевидно. То променя своята форма. Колко хора в този век вярват, че кръстовете плашат твоите следовници? Мислиш ли, че смъртните горе беседват помежду си за рая и ада? Те беседват за философия и за наука! Какво ги интересува дали белолики страшилища дебнат по тъмно из гробищата? Още няколко убийства сред цяла пустиня от убийства? Как това може да интересува Бога, дявола или човека?

Отново чух смеха на старата царица вампир.

Но Арман не проговори и не помръдна.

— Дори ще ти отнемат площадката за игра — продължих. — Това гробище, в което се криете, ще бъде премахнато изобщо от Париж. Дори и костите на предците ни вече не са светини в този светски век.

Лицето му изведнъж омекна. Той не можеше да прикрие своя потрес.

— Гробището на невинните — разрушено! — прошепна той. — Ти ме лъжеш…

— Аз никога не лъжа! — отсякох безцеремонно. — Поне не лъжа тези, които не обичам. Жителите на Париж не желаят повече около тях да вони на гробища. Те не държат на символите на мъртвите като вас. След няколко години на това място ще има пазари, улици и къщи. Търговия. Практичност. Такъв е светът от осемнайсети век.

— Престани! — прошепна той. — Гробището на невинните е съществувало, откакто съществувам аз! — Момчешкото му лице се напрегна. Старата царица бе невъзмутима.

— Не виждаш ли? — рекох тихо. — Настанала е нова епоха. И на нея й е нужно ново зло. И аз съм това ново зло — млъкнах и го загледах. — Аз съм вампирът на днешното време.

Той не бе предвидил моята гледна точка. И за пръв път мернах у него проблясъка на ужасно прозрение, първият проблясък на истински страх.

Направих малък жест на приемане.

— Случката от тази вечер в селската църква… — продължих предпазливо. — Тя бе вулгарна, склонен съм да се съглася. Още по-просташка и от моите подвизи на театралната сцена.

Но това са гафове. И ти знаеш, че не те са източник на твоята ненавист. Забрави ги засега и се опитай да си представиш моята красота и моята сила. Опитай се да видиш злото, което съм аз. Аз дебна из света, облечен като смъртен — най-ужасното изчадие, чудовището, което досущ прилича на всички останали.

Вампирката се разсмя и смехът й прозвуча като тиха песен. Откъм него долавях само болка, а откъм нея — топлото излъчване на обичта й.

— Помисли си, Арман — настоях предпазливо. — Защо Смъртта да се спотайва в мрака? Защо Смъртта да причаква на портата? Няма спалня, няма бална зала, в която аз да не мога да вляза. Смъртта, огряна от огнището, Смъртта, пристъпваща на пръсти по коридора — това съм аз. Говориш ми за Даровете на мрака — аз ги прилагам. Аз съм Смъртта — благородник, облечен в коприна и дантели, дошъл да угаси свещите. Язвата в сърцето на розата.

Никола изстена тихо.

Стори ми се, че чух Арман да въздиша.

— Няма място, където да се скрият от мен — продължих, — тези безбожници, които ще разрушат Гробището на невинните. Няма ключалка, която да ме удържи навън.

Той се взираше безмълвно в мен. Изглеждаше тъжен и спокоен. Очите му бяха малко потъмнели, ала не ги тревожеха ни злоба, ни гняв. Той дълго не проговори, а после каза:

— Величава мисия е тази — да ги измъчваш безмилостно, живеейки сред тях. Но ти си този, който още не разбира.

— Как така? — попитах.

— Ти не можеш да устоиш в света, живеейки сред хората, не можеш да оцелееш.

— Но аз оцелявам — отвърнах простичко. — Старите тайнства са отстъпили пред новия стил. А кой знае какво ще последва? Във вас няма романтика. Но в мен има велика романтика!

— Не може да си толкова силен — отвърна той. — Ти не знаеш какво говориш, ти си се появил едва наскоро, млад си.

— То обаче е много силно, това дете — отбеляза царицата, — както и прекрасната му новородена спътница. Тези двамата са изчадия, изповядващи възвишени идеи и притежаващи голям разум.

— Ти не можеш да живееш сред тях! — настоя отново Арман.

За миг лицето му се зачерви. Ала той вече не беше мой враг, по-скоро бе старейшина в почуда, който се мъчеше да ми обясни опасна истина. И същевременно приличаше на дете, което ме умолява, и в тази борба бе същината му — дете и родител, който ме умолява да изслушам какво има да ми каже.

— И защо да не мога? Казвам ти, че мястото ми е сред хората. Тяхната кръв ме прави безсмъртен.

— Ах, да, безсмъртен, ала ти още не си започнал да го проумяваш — отвърна той. — Това е само една дума. Размисли върху участта на своя създател. Защо Магнус влезе в пламъците? За нас съществува стародавна истина, за която ти дори не си се досетил. Живееш ли сред хората, изминаващите години ще те докарат до лудост. Да виждаш как другите остаряват и умират, възхода и падението на царства, да загубваш всички, които разбираш и цениш — кой може да го понесе? Това ще те докара до бълнувания на малоумен и до отчаяние. Безсмъртните като теб — те са твоята закрила, твоето спасение. Древните обичаи, не разбираш ли — които са неизменни!

Той замлъкна, потресен, че е произнесъл думата „спасение“, и тя отекна в залата, отронила се отново от устата му.

— Арман — пропя тихо старата царица. — Знаем, че лудостта застига старците, без значение дали се придържат към старите обичаи, или са ги изоставили — тя замахна към него с белите си хищни ръце, сякаш го нападаше и избухна в креслив смях, когато той впери в нея студен поглед. — Аз се придържах към старите обичаи толкова дълго, колкото и ти, и полудях, нали? Може би тъкмо затова държах на тях толкова строго!

Той сърдито тръсна глава. Не беше ли той живото доказателство, че не е нужно това да се случва?

Ала тя се приближи до мен, хвана ме за лакътя и завъртя лицето ми към нея.

— Магнус нищо ли те ни каза, дете? — попита тя.

Усетих, че от нея струи необятна сила.

— Докато другите бродеха из това свято място — рече тя, — аз тръгнах сама през снежните поля, за да намеря Магнус. Сега моята сила е толкова голяма, че сякаш имам криле. Изкатерих се до прозореца му и го намерих в стаята му, и заедно обикаляхме покрай назъбените стени, невидими за всички, освен за далечните звезди.

Тя се приближи още повече, хватката й се затегна.

— Много неща знаеше Магнус — продължи. — И не лудостта е твоят враг, не и ако си истински силен. Вампирът, напуснал своето сборище, за да живее сред човеците, се изправя пред ужасен ад, преди да дойде лудостта. Той неустоимо обиква смъртните! Започва да разбира всичко в любовта.

— Пуснете ме да си отида — прошепнах меко. Погледът й ме задържаше също тъй уверено, колкото и ръцете й.

— В течение на времето той опознава смъртните така, както те сигурно никога не биха се опознали — продължи тя непоколебимо, вдигнала вежди. — И най-сетне идва мигът, когато за него става непоносимо да отнеме живот, да причини страдания и нищо, освен лудостта или собствената му смърт, не може да облекчи мъките му. Такава е съдбата на старите, която Магнус ми описа, Магнус, сполетян накрая от всички злочестини.

Най-сетне тя ме пусна и бавно се стопи, като образ в далекогледа на моряк.

— Не вярвам на това, което казваш — прошепнах, ала шепотът ми прозвуча като съскане. — Магнус? Да е обичал смъртните?

— Разбира се, че не вярваш — отвърна тя с печалната си шутовска усмивка.

Арман също я гледаше така, все едно не разбира.

— Моите думи сега нямат смисъл — додаде тя, — но ти имаш цялото време на света, за да го разбереш.

Смях, смях — вой, който дереше тавана на криптата. Отново викове в стените. Тя отметна глава и продължи да се тресе от смях.

Арман я гледаше, ужасен. Сякаш виждаше как смехът се излъчва от нея като ярко сияние.

— Не, та това е лъжа, отвратително опростяване! — възкликнах. Изведнъж главата ми започна да пулсира. Очите ми пулсираха. — Та това е идея, родена от морално малоумие, тази идея за любовта!

Притиснах слепоочията си с ръце. Раздираше ме смъртоносна болка. Болката замъгляваше зрението ми, проясняваше спомена ми за тъмницата на Магнус, за смъртните пленници, издъхнали сред разлагащите се тела на заключените преди тях във вонящата крипта.

Сега Арман ме гледаше така, сякаш го измъчвах, както старата царица го измъчваше със своя смях. И тя продължи да се смее, смехът й се издигна и утихна. Ръцете на Арман се протегнаха към мен, сякаш искаше да ме докосне, ала не смееше.

Целият възторг и цялата болка от последните месеци се смесиха в мен. Внезапно ми се стори, че ми иде да ревна като на сцената на Рено. Тези чувства ме разтърсваха. Отново мърморех на глас безсмислени срички.

— Лестат! — прошепна Габриел.

— Да заобичам смъртните? — възкликнах. Взрях се в нечовешкото лице на старата царица и внезапно се ужасих от черните мигли като пики, обграждащи блестящите й очи, плътта й, подобна на оживял мрамор. — Да заобичам смъртните? Триста години ли са нужни! — погледнах сърдито Габриел. — Още в първите нощи, когато ги притисках към себе си, аз ги обикнах! Когато изпивам живота им, смъртта им, аз ги обичам! Мили Боже, не е ли това самата същност на Мрачния дар? — гласът ми набираше сила, също както онази вечер в театъра. — О, какви сте вие, та не ги обичате? Що за мерзавци сте? Та това е цялата ви мъдрост — най-обикновената способност да изпитваш чувства!

Заотдалечавах се от тях, като оглеждах огромната гробница и свода от влажна пръст над главите ни. Мястото от материално преминаваше в халюцинация.

— Боже, разума ли си губите с Магията на мрака, с вашите обреди, със заравянето на новосъздадените в гроба? Или, докато сте били живи, сте били чудовища? Как всички ние да не обичаме смъртните с всяко наше вдишване?

Никакъв отговор, освен безумните викове на гладуващите. Никакъв отговор. Само неясното туптене на сърцето на Ники.

— Е, изслушайте ме, каквито и да сте.

Посочих с пръст Арман, после старата царица.

— Аз никога не съм обричал душата си на дявола заради това! И когато преобразих нея, беше, за да я спася от червеите, които изгризват труповете тук! Ако любовта към смъртните е адът, за който говорите, аз вече съм в него! Моята участ ме е сполетяла. Оставете ме на нея, и всички сметки са уредени.

Гласът ми секваше. Задъхвах се. Пригладих косата си с ръце. Арман се приближи до мен — той сякаш излъчваше сияние. Лицето му бе чудо на привидната чистота и благоговение.

— Мъртъвци, мъртъвци… — изрекох. — Не се приближавайте. Да говорите за лудост и любов сред тази смрад! И онова старо изчадие Магнус — да ги заключва в тъмницата си! Как ги е обичал той — своите пленници? Както момчетата обичат пеперудите, когато им късат крилата!

— Не, дете — ти си мислиш, че разбираш, ала не разбираш — пропя невъзмутимо вампирката. — Ти едва си започнал да обичаш — тя се засмя тихо, напевно. — Жал ти е за тях, това е всичко. И за теб — за това, че не можеш едновременно да си човек и да не си. Не е ли така?

— Лъжи! — възкликнах. Приближих се до Габриел и я обгърнах с ръка.

— Накрая ще разбереш всичко за любовта, когато сам ти си създание на злото и омразата — продължи тя. — Това е твоето безсмъртие, дете. Все по-дълбокото му осъзнаване — и тя отново вдигна ръце и зави.

— Проклети да сте! — извиках, подхванах Габриел и Ники и ги понесох назад, към вратата. — Вие вече сте в ада и аз възнамерявам да ви оставя в ада.

Измъкнах Никола от прегръдките на Габриел и побягнахме през катакомбата към стълбището.

Старата царица се заливаше зад нас в безумен смях.

И съвсем по човешки, може би като Орфей, аз спрях и се огледах назад.

— Лестат, побързай! — прошепна Никола в ухото ми, а Габриел отчаяно ми замаха да тръгна след нея.

Арман не се бе помръднал, а старата жена все още стоеше до него и се смееше.

— Сбогом, храбри деца — извика тя. — Препускайте смело по Пътя на дявола! Препускайте по Пътя на дявола, колкото се може по-дълго!

Сборището се бе пръснало като подплашени призраци в студения дъжд, когато изскочихме от гробницата. Смаяни, те ни гледаха как изскочихме от Гробището на невинните и се втурнахме по оживените парижки улици.

Само след мигове вече бяхме откраднали карета и се носехме през града към полето.

Пришпорвах впряга безмилостно. Ала бях така смъртно уморен, че свръхестествената сила ми се струваше само идея. На всеки завой и от всеки храст очаквах мръсните демони да изскочат и пак да ни обкръжат.

Но някак си успях да се сдобия от един селски хан с храна и напитки, от които Никола щеше да има нужда, и одеяла, за да го топлят.

Той изгуби свяст дълго преди да стигнем в кулата и аз го отнесох нагоре по стълбите във високата килия, където първоначално ме държеше Магнус.

Гърлото му още бе подуто и посинено там, където бяха смукали от кръвта му. И въпреки че спеше дълбоко, когато го положих върху сламеника, усетих жаждата в него, страховития копнеж, който ме обзе, когато Магнус бе пил от мен.

Е, вино за него имаше в изобилие, когато се събуди, и храна в изобилие. И знаех — макар и да не можех да кажа откъде го зная — че той няма да умре.

Как ли ще прекарва дневните часове, трудно можех да си представя. Но врътнех ли ключа в ключалката, той щеше да е на сигурно място. И без значение какво е бил за мен и какъв щеше да е за в бъдеще, никой смъртен не можеше да се скита на свобода из моето леговище, докато спя.

Повече от това не можех да разсъждавам. Чувствах се като смъртен, който ходи насън.

Все още го съзерцавах и долавях смътните му, объркани сънища — сънища за ужасите в Гробището на невинните, — когато влезе Габриел. Тя бе приключила със заравянето на онзи клетник, нещастното конярче, и отново приличаше на прашен ангел — косата й бе рошава, сплъстена и сияйна от изящно пречупената светлина.

Тя дълго гледа Ники, а после ме изведе от стаята. Заключих и тя ме поведе надолу към криптата. Там тя ме обви с ръце и ме притисна здраво, сякаш и тя бе изтощена до припадък.

— Чуй ме — каза тя най-сетне, щом се отдръпна, вдигна ръце и хвана лицето ми. — Ще го изкараме от Франция още щом се вдигнем. Никой няма да повярва на налудничавите му разкази.

Не й отговорих. Не бях способен да проумея нито основанията, нито намеренията й. Главата ми бе замаяна.

— Ти можеш да си играеш на кукловод с него — продължи тя. — Както си играеше с актьорите на Рено. Можеш да го изпратиш в Новия свят.

— Заспивай — прошепнах. Целунах я по разтворената уста. Прегърнах я със затворени очи. Пред погледа ми отново изникна подземието, чух техните странни, нечовешки гласове. Всичко това нямаше да има край.

— След като той замине, можем да поговорим за останалите — рече тя спокойно. — Дали изобщо да напуснем Париж за известно време…

Пуснах я, извърнах се, отидох при саркофага и се облегнах на каменния капак. За първи път в моя безсмъртен живот копнеех за тишината на гроба, за чувството, че всичко е извън моя власт.

И тогава ми се стори, че тя каза още нещо. Не прави това!

4

Щом се пробудих, чух неговите викове. Той думкаше по дъбовата врата и ме проклинаше, че го държа в плен. Гласът му кънтеше в кулата и мирисът му пропиваше през каменните стени — сочен, ах, тъй сочен. Мирис на жива плът и кръв, неговата плът и кръв.

Тя все още спеше.

Не прави това.

Симфония на злобата, симфония на лудостта, преминаваща през стените, философия, която се напрягаше да побере ужасяващите картини, мъченията, да ги въплъти в думи…

Когато излязох на стълбището, сякаш ме понесе вихърът на неговите викове, на човешкия му мирис.

Ала с него се смесваха всички миризми, които помнех лъчите на следобедното слънце, огряващи дървена маса, червеното вино, димът от малкото огнище.

— Лестат! Чуваш ли ме! Лестат! — думкане на юмруци по вратата.

Спомен за приказка от детството: великанът казва, че усеща мириса на човешка кръв в леговището си. Ужас. Знаех, че великанът ще открие човека. Чувах го как приближава човека, стъпка по стъпка. Човекът бях аз.

Но сега вече — не.

Дим и солена плът, и туптяща кръв.

— Това е мястото на вещиците! Лестат, чуваш ли ме! Това е мястото на вещиците!

Глух трепет на стари тайни помежду ни, обичта, всичко онова, което само ние знаехме, чувствахме. Танците на лобното място на вещиците. Можеш ли да го отречеш? Да отречеш всичко, случило се между нас?

Да го изведа от Франция. Да го изпратя в Новия свят. И после какво? Цял живот ще е от онези донякъде интересни, но общо взето скучни смъртни, които са виждали духове, непрекъснато приказват за тях и никой не им вярва. Задълбочаваща се лудост. Дали най-накрая щеше да стане смешен умопобъркан от онези, за които дори главорезите и побойниците се грижат, и щеше да свири на цигулка, облечен в мръсно палто, на тълпите по улиците на Порт-о-Пренс?

— Стани пак кукловод — бе казала тя. Такъв ли бях? Никой никога няма да повярва на налудничавите му разкази.

Ала той знае къде е леговището ни, Майко. Той знае нашите имена, имената на рода ни — твърде много неща за нас. И никога не би заминал кротко за чужбина. И те може да го преследват, те вече никога няма да го оставят жив.

Къде са те?

Изкачих се по стълбите, подет от вихрушката на ехтящите му викове, проверих зарешетените прозорчета, гледащи към откритото поле. Те трябва да дойдат. Първо бях сам, после тя вече бе с мен, а сега имам тях!

Но къде бе затруднението? В това, че той го искаше? Че крещеше отново и отново, че го лишавам от силата?

Или в това, че сега имах оправдания, имах нужда да го доведа при мен, както желаех още от първия миг? Моят Никола, моята любов. Вечността очаква. Всички велики и разкошни наслади на това да си мъртвец.

Продължих да се изкачвам към него по стълбите и жаждата запя в мен. Да вървят по дяволите виковете му. Жаждата пееше, и аз бях инструмент на нейната песен.

А виковете му бяха станали нечленоразделни — чистата същност на проклятията му, унили означения на нещастието, което долавях, без да имам нужда от звуци. Имаше нещо божествено плътско в накъсаните срички, изтръгващи се от устата му, като тихото преливане на кръвта през сърцето му.

Вдигнах ключа, пъхнах го в ключалката и той млъкна, мислите му се отляха назад в него, сякаш океанът би могъл да се влее обратно в мъничките, тайнствени спирали на една-единствена раковина.

Опитах се да видя него в полумрака на стаята, не онова — обичта към него, тягостните, мъчителни месеци на копнеж по него, ужасната и непоколебима нужда от него, страстта. Опитвах се да видя онзи смъртен, който не знаеше какво говори, когато ме изгледа яростно:

— Ти и твоите приказки за доброта! — тих, клокочещ глас, блеснали очи. — Твоите приказки за доброто и злото, за това какво било правилно и какво — грешно, и за смъртта, о, да, смъртта, ужасът, трагедията…

Думи. Понесени от прилива на омразата, като цветя, които се разтварят в потока й, венчелистчетата се разлистват, а после опадат.

— … и ти я сподели с нея, синът на господаря поднесе на съпругата на господаря своя велик дар, Дарът на мрака. Онези, които живеят в замъка, споделят Дара на мрака — те никога не са били влачени до лобното място на вещиците, с локвите от човешка мазнина по земята в подножието на изгорелия кол, не, убийте дъртата вещица, която вече не вижда и затова не може да шие, и малоумното момче, което не може да оре нивата. И какво ни дава той на нас, господарският син, вълкоубиецът, онзи, който крещеше на лобното място на вещиците? Валутата на кралството! Толкова ни стига!

Трепереше. Ризата му бе подгизнала от пот. През разкъсаните дантели се мярка стегната плът. Мамеше, самата гледка мамеше — тесният торс със стегнати мускули, каквито скулпторите тъй обичат да ваят, розови зърна върху тъмната кожа.

— Тази сила… — ломотеше, сякаш цял ден бе повтарял тези думи отново и отново със същата страст и всъщност няма значение, че сега присъствам и аз. — Тази сила, която направи безсмислена всяка лъжа, тази тъмна сила, която се издигна над всичко, тази истина, заличила…

Не. Думи. Не истина.

Винените бутилки бяха опразнени, храната — изгълтана. Тънките му ръце бяха укрепнали и стегнати за боя. Но какъв бой? Кестенявата му коса се бе измъкнала от панделката, очите му — огромни, оцъклени.

Ала изведнъж той се блъсна в стената, сякаш се опитваше да мине през нея, за да избяга от мен — смътен спомен за това как те пият от него, вцепенението, екстазът, ала той начаса залитна отново напред, разпери ръце, за да се закрепи и да се хване за неща, които ги нямаше там.

Ала гласът му бе секнал.

Лицето му се разкриви.

— Как можа да го криеш от мен! — прошепна той. Мисли за древни магии, лъчезарни легенди, някакви огромни призрачни палати, в които всички тъмни създания живееха в разкош, опиянение от забранените знания, които правеха всички естествени неща маловажни. Вече нямаше чудо в падащите от дърветата листа, в слънцето, огряло овощната градина.

Не.

Мирисът лъхаше от него като уханието на благовония, като топлината и виещия се дим на църковните свещи. Сърцето туптеше под голата кожа на гърдите му. Стегнатият малък корем лъщеше от пот, петна от пот по дебелия кожен колан. Кръв, наситена със сол. Едва дишах.

А ние дишаме. Ние дишаме и усещаме вкус и мирис, и чувстваме, и изпитваме жажда.

— Всичко си разбрал погрешно — Лестат ли говори? Звучеше така, сякаш говори друг демон, презряна твар, за която гласът е подражание на човешкия глас. — Погрешно си разбрал всичко, което си видял и чул.

— Аз бих споделил с теб всичко, което притежавам! — гневът отново се надигна. Той протегна ръка. — Ти никога не разбираше! — прошепна.

— Вземай живота си и го живей. Бягай!

— Не виждаш ли, че това е потвърждение на всичко? Съществуванието му е потвърждение на чистото зло, на върховното зло! — тържество в погледа му. Внезапно той се пресегна и притисна длан в лицето ми.

— Не ме дразни! — възкликнах и го ударих толкова силно, че той се строполи назад, кротнал, притихнал. — Когато ми го предложиха, аз отказах. Отказах, уверявам те! С последния си дъх аз казах „Не“.

— Ти винаги си бил глупак — рече той. — Казвах ти го — ала се пречупваше. Трепереше и гневът му по алхимичен начин се превръщаше в отчаяние. Отново вдигна ръце, но се спря. — Ти вярваше в незначителни неща — каза, почти нежно. — Имаше нещо, което ти не виждаше. Възможно ли е сам да не знаеш какво притежаваш сега? — от изцъклените му очи изведнъж бликнаха сълзи.

Лицето му се сви. От него идеха неизговорени думи на обич.

И ме обзеха ужасни угризения. Мълчаливо и смъртоносно усетих как ме залива моята власт над него и неговото знание за нея. Обичта ми към него нажежи чувството за власт и го превърна в изгарящ срам, който внезапно се преобрази в нещо друго.

Пак бяхме зад кулисите в театъра; бяхме в селото в Оверн, в онова малко ханче. Долавях не просто мириса на кръвта му, а и внезапния ужас. Той бе отстъпил крачка назад. И самото му движение подхрани огъня в мен, също като гледката на покрусеното му лице.

Той се смаляваше, ставаше все по-уязвим. Ала никога не бе изглеждал по-силен и по-пленителен отсега.

Докато се приближавах, лицето му стана напълно безизразно. Очите му бяха чудно ясни. И съзнанието му се отвори, както се бе отворило и съзнанието на Габриел, и само за миг се мярнаха картини на двама ни в мансардата — разговаряхме ли разговаряхме, а луната огряваше снежните покриви, или вървяхме по улиците на Париж и си подавахме бутилка вино, навели глави, за да се защитим от първия полъх на зимния вятър, а пред нас се ширеше цяла вечност, в която ще съзреем и остареем, и толкова радост дори в несгодите, дори в несгодите — истинската вечност, истинското завинаги, тази смъртна мистерия. Ала тези картини избледняха в блещукащото изражение на лицето му.

— Ела при мен, Ники — прошепнах и вдигнах призивно ръце. — Трябва да дойдеш, ако го искаш…

Видях как една птица излита от пещера и се издига над откритото море. И имаше нещо ужасяващо в птицата и безкрая от вълни, над който летеше. Все по-високо и по-високо се издигаше тя и небето стана сребристо, а после постепенно среброто потъмня и небето стана черно. Вечерният мрак, нищо страшно, съвсем нищо. Благословен мрак. Ала той постепенно и неумолимо поглъщаше всичко, освен онова мъничко създание, което грачеше по вятъра над огромната пустиня, която бе светът. Празни пещери, пусти пясъци, пустинно море.

Всичко онова, което обичах да гледам или да слушам, или да докосвам с ръце, бе изчезнало или никога не бе съществувало, а птицата кръжеше и се рееше, летеше все по-надалече и по-надалече, нагоре, над мен или по-вярното беше — над никого, и побираше целия пейзаж без история и без смисъл в безжизнената чернота на едно малко око.

Изпищях — ала без да издам нито звук. Устата ми се изпълни с кръв и всяка глътка се плъзваше в гърлото ми и пропадаше в бездънната жажда. И ми се искаше да кажа, да, вече разбирам, разбирам колко ужасен, колко непоносим е този мрак. Не знаех. Не бих могъл да зная. Птицата се рееше в мрака над голия бряг, над безбрежното море. Мили Боже, спри това. По-ужасно и от ужаса в хана. По-ужасно от безпомощното цвилене на повалената в снега кобила. Ала все пак кръвта бе кръв и сърцето — сладкото сърце, любвеобилното сърце — беше там, повдигнало се на пръсти към устните ми.

Сега, обич моя, сега е мигът. Мога да преглътна живота, който тупти в сърцето ти и да те запратя в забравата, в която нищо не може да бъде разбрано и простено, или да те доведа при мен.

Отблъснах го назад. Притиснах го към мен, като да бе смазан. Ала видението не изчезваше.

Ръцете му се плъзнаха около шията ми, лицето му бе мокро, беше подбелил очи. После езикът му се стрелна навън и стръвно заблиза раната, която бях отворил за него в собственото си гърло. Да, страстно.

Ала моля те, премахни това видение. Спри полета нагоре, скрий ширналия се безцветен пейзаж, спри безсмисленото грачене, надвикващо воя на вятъра. В сравнение с този мрак болката не е нищо. Не искам… Не искам…

Но той се разпадаше. Бавно се разпадаше.

И най-сетне всичко свърши. Воалът на тишината се бе спуснал, също както когато преобразих нея. Тишина. Той се бе отделил от мен. И аз го държах далеч от мен, и той бе готов да се свлече, притиснал с ръце устата си, кръвта се стичаше на струйки по брадата му. Устата му зееше отворена и от нея се изтръгваше жаден звук — въпреки кръвта, жаден вик.

И зад него, отвъд спомена видение за металносивото море и самотната птица — негов единствен свидетел, аз видях на вратата нея. И косата й, стелеща се по раменете, бе златният воал на Дева Мария. И с лице, по което бе изписана огромна тъга, тя каза:

— Беда, сине мой.

В полунощ вече бе ясно, че той няма да проговори, да откликне на ничий глас или да помръдне по своя воля. Оставаше неподвижен и с безизразно лице там, където бе отнесен. И да го измъчваше смъртта, той с нищо не го показваше. И да го изпълваше с възторг новото видение, той го пазеше за себе си. Дори и жаждата не го накара да помръдне.

И Габриел бе тази, която, след като го оглежда мълчаливо часове наред, го хвана за ръка, изчисти го и го облече в нови дрехи. Избра черна вълна — една от малкото тъмни дрехи, които притежавах. И скромна ленена риза, която му придаваше странен вид на млад свещенослужител, малко прекалено сериозен, малко наивен.

И в тишината на криптата, докато ги гледах, аз разбрах без капка съмнение, че всеки от тях можеше да долавя мислите на другия. Безмълвно, тя го водеше, докато го измива и облича. Безмълвно го отпрати да седне на пейката до камината.

Най-сетне тя каза:

— Сега той трябва да излезе на лов — и щом го погледна, той стана, без да извърне очи към нея, все едно му бяха дръпнали конците.

Вцепенен, ги гледах как се отдалечават. Чувах стъпките им по стълбите. А после се промъкнах потайно подир тях и, стиснал решетката на портата, ги гледах как вървят, два котешки духа, през полето.

Нощната пустош бе непобедим студ, който ме обгръщаше и смазваше. Дори и огънят в камината не можа да ме стопли, когато се върнах при нея.

Пустота. И покоят, който си казвах, че желая — просто да остана сам след страшната борба в Париж. Покой и прозрението, което не можах да се принудя да й призная, прозрението, което ръфаше вътрешностите ми като прегладнял звяр — че сега той ми бе така противен, че не можех да го гледам.

5

Когато следващата вечер отворих очи, знаех какво възнамерявам да направя. Дали мога да го гледам, или не мога, не беше важно. Аз бях го направил такъв и аз трябваше да го извадя по някакъв начин от това вцепенение.

Ловът не бе го променил, въпреки че очевидно се бе справил успешно с пиенето и убиването. И сега от мен зависеше да го предпазя от погнусата, която изпитвах, да отида до Париж и да донеса единственото, което би го накарало да се освести.

Цигулката бе единственото, което той бе обичал някога като жив. Може би сега тя щеше да го пробуди. Аз щях да я сложа в ръцете му и той отново щеше да пожелае да засвири на нея, щеше да пожелае да свири с всичките си новопридобити умения, и всичко щеше да се промени, и мразът в сърцето ми щеше да се разтопи.

Щом Габриел се пробуди, аз й казах какво възнамерявам да направя.

— Ами другите? — попита тя. — Не можеш да влезеш сам в Париж.

— Мога — отвърнах. — Нужно е ти да останеш тук, с него. Ако онези дребни вредни твари се домъкнат, в това негово състояние те могат да го подмамят на открито. И освен това искам да разбера какво се случва под Гробището на невинните. Ако наистина сме сключили примирие, искам да го знам.

— Не ми допада идеята да отидеш — поклати глава тя. — Казвам ти, ако не бях убедена, че е нужно пак да говорим с водача, че има какво да научим от него и от старата жена, щях да се съглася тази вечер да отидем в Париж.

— И на какво толкова могат те да ни научат? — попитах ледено. — Че Слънцето наистина се върти около Земята? Че Земята е плоска? — но заради горчивината в думите си се засрамих.

Едно нещо, което те можеха да ми обяснят, бе защо вампирите, създадени от мен, можеха да долавят мислите си взаимно, а аз не можех. Ала бях твърде покрусен заради отвращението, което изпитвах към Ники, за да мисля за всичко това.

Само я гледах и си мислех колко великолепна бе гледката, докато Мрачната магия действаше в нея, да виждам как тя възкресява младежката й красота, отново я превръща в богинята, която бе за мен тя, когато бях малко дете. Докато гледах как Ники се променя, аз наблюдавах смъртта му.

Може би и без да прочете думите в душата ми, тя разбра всичко твърде добре.

Прегърнахме се бавно.

— Внимавай — рече тя.

Трябваше веднага да отида в апартамента и да потърся цигулката му. А трябваше да се оправя и с моя клет Роже. Да го излъжа. И заминаването от Париж все повече и повече изглеждаше най-уместната постъпка.

Но часове наред аз правех само каквото си искам. Ловувах в Тюйлери и по булевардите и се преструвах, че под Гробището на невинните няма никакво сборище, че Ники е още жив и се подвизава някъде здрав и читав, че цял Париж отново е мой.

Но постоянно се ослушвах за тях. Мислех за старата царица. И ги чух, когато най-малко очаквах — на булевард „Дю Тампл“, докато наближавах театъра на Рено.

Странно беше, че са излезли на светло, както се изразяваха те. Ала само след секунди вече знаех, че неколцина от тях се крият зад театъра. И този път нямаше злоба, а само отчаяна възбуда, когато усетиха, че съм наблизо.

После видях бялото лице на вампирката, онази, тъмнооката красавица с коса на вещица. Тя се спотайваше в уличката откъм вратата към сцената и се стрелна напред, за да ми махне.

Подкарах кобилата напред-назад. Булевардът представяше обичайната панорама за пролетна вечер: стотици разхождащи се сред потока от карета, много улични музиканти, жонгльори и акробати, осветените театри, разтворили врати, за да приканват тълпата. Защо трябваше да изоставя всичко това, за да разговарям с тези създания? Ослушах се. Те бяха четирима и отчаяно ме очакваха. Изпитваха ужасен страх.

Добре. Обърнах кобилата и навлязох в уличката, стигнах чак до дъното й, където те се навъртаха около каменната стена.

Сивоокото момче беше там със слисано изражение и това ме изненада. Висок рус мъж вампир стоеше зад него заедно с красива жена. И двамата бяха загърнати в дрипи като прокажени. Красавицата с тъмните очи, която се бе разсмяла на шегичката ми на стълбището под Гробището на невинните, бе тази, която заговори.

— Трябва да ми помогнеш! — прошепна тя.

— Нима? — опитах се да усмиря кобилата. Компанията им не й допадаше. — Защо да ти помагам?

— Той унищожава сборището — отвърна тя.

— Унищожава нас… — додаде момчето, но без да ме поглежда. Бе забило поглед в камъните пред себе си и в мислите му се мярнаха картини от случващото се — запалената клада, Арман, който принуждава следовниците си да влязат в огъня.

Опитах се да си ги избия от главата. Но сега картините заприиждаха откъм всички тях. Тъмнооката красавица ме погледна право в очите, докато се опитваше да избистри изображенията: Арман, размахал грамадна овъглена греда, подкарва другите към огъня, после ги блъсва с гредата в пламъците, докато те се мъчат да избягат.

— Боже мили, та вие бяхте дванайсет! — възкликнах. — Не можехте ли да се преборите?

— Преборихме се и сме тук — рече жената. — Той изгори шестима, а останалите избягахме. Обзети от ужас, ние търсехме странни места за почивка през деня. Никога досега не бяхме го правили — да спим далеч от нашите свещени гробове. Не знаехме какво ще се случи с нас. И когато се пробудихме, той беше там. Успя да унищожи още двама. Само ние останахме. Той дори разкърти дълбоките гробници и изгори гладуващите. Разкърти земята, за да засипе тунелите към нашето сборно място.

Момчето бавно вдигна поглед.

— Ти ни причини това — прошепна той. — Погуби всички ни.

Жената застана пред него.

— Трябва да ни помогнеш! — примоли се тя. — Създай ново сборище с нас! Помогни ни да съществуваме така, както съществуваш ти! — тя погледна нетърпеливо момчето.

— Ами старата жена, великата? — попитах.

— Точно тя го започна — отвърна ожесточено момчето. — Тя се хвърли в огъня. Каза, че щяла да отиде при Магнус. Смееше се. И тогава той подкара другите към огъня, а ние побягнахме.

Склоних глава. Значи нея вече я нямаше. И всичко, което бе видяла и узнала, бе изчезнало заедно с нея. И какво бе оставила след себе си? Простият, отмъстителният, поквареното дете, убедено, че нейните знания са неистински.

— Трябва да ни помогнеш! — настоя тъмнооката. — Виждаш ли, негово право като господар на сборището е да унищожава слабите, онези, които не могат да оцелеят.

— Той не можеше да позволи сборището да пропадне в хаоса — обади се другата вампирка, застанала зад момчето. — Без вярата в Мрачните обичаи другите можеше да сбъркат и да наплашат смъртното население. Но ако ти ни помогнеш да създадем ново сборище, да се усъвършенстваме по нови начини…

— Ние сме най-силните от сборището — додаде мъжът. — И ако успеем да го отблъскваме достатъчно дълго и да продължим да се справяме и без него, то с времето той може да ни остави на мира.

— Той ще ни унищожи! — измърмори момчето. — Той никога няма да ни остави на мира. Ще изчаква мига, в който се разделим…

— Той не е непобедим! — заяви високият мъж. — И е загубил всякаква вяра. Запомни го.

— А ти имаш кулата на Магнус, скривалище… — отчаяно извика момчето, вперило очи в мен.

— Не, нея не мога да споделя с вас — отвърнах. — Трябва сами да спечелите тази битка.

— Но ти несъмнено можеш да ни водиш… — възрази мъжът.

— Нямате нужда от мен — заявих. — Какво сте научили вече от моя пример? Какво научихте от онова, което казах снощи?

— Повече научихме от онова, което ти му каза после — отвърна тъмнооката. — Чухме те да му говориш за ново зло, за злото на сегашните времена, на което му е отредено да броди сред света под красива човешка маска.

— Сложете си маските тогава — рекох. — Вземайте дрехите на жертвите си, вземайте парите от джобовете им. И можете да се движите сред смъртните като мен. С времето ще натрупате достатъчно богатство, за да се сдобиете със своя собствена малка крепост, свое тайно светилище. И тогава няма вече да сте просяци или призраци.

Виждах отчаянието по лицата им. Ала въпреки това те слушаха внимателно.

— Ами кожата ни, тембърът на гласовете ни…? — попита тъмнооката.

— Можете да измамите смъртните. Много е лесно. Нужна е само малко сръчност.

— Ала как да започнем? — попита момчето безизразно, сякаш бе въвлечен във всичко това против волята си. — На какви смъртни да се престорим?

— Изберете сами! — отвърнах. — Огледайте се около вас. Маскирайте се на цигани, ако поискате — това няма да е толкова трудно. Или още по-добре — на артисти — погледнах към светлините на булеварда.

— Артисти! — възкликна тъмнооката и в очите й проблесна искрица на възбуда.

— Да, актьори. Улични артисти. Акробати. Станете акробати. Несъмнено сте ги видели навън. Можете да покриете белите си лица с грим, а екстравагантните ви жестове и изражения изобщо няма да ги забележат. Не бихте могли да изберете по-съвършено прикритие от това. На булеварда ще видите всевъзможните смъртни, които живеят в този град. Ще научите всичко онова, което имате нужда да знаете.

Тя се засмя и огледа другите. Мъжът се бе замислил дълбоко, другата жена размишляваше, момчето не бе уверено.

— С вашите умения лесно можете да станете жонгльори и гимнастици — продължих. — За вас това няма да е нищо. Могат да ви гледат хиляди, които никога не биха се досетили какви сте.

— Но не това се случи с теб на сцената на този малък театър — заяви хладно момчето. — Ти изпълни душите им с ужас.

— Защото аз реших така — отвърнах. Трепет на болка. — Това е моята трагедия. Но мога да измамя всеки, стига да поискам — и вие също.

Бръкнах в джобовете си и извадих шепа златни крони, които дадох на тъмнооката. Тя ги пое с шепи и се взря в тях, като че я изгаряха. Вдигна очи и в тях аз видях себе си на сцената на Рено, как изпълнявам онези страховити подвизи, прогонили тълпата на улицата.

Ала в ума й се въртеше и друга мисъл. Тя знаеше, че театърът е изоставен, че съм изпратил трупата някъде далече.

И за един миг се замислих, оставих болката да се удвои и да премине през мен, като се питах дали другите я долавят. В края на краищата, какво значение имаше?

— Да, моля — рече хубавицата и докосна ръката ми с хладните си бели пръсти. — Пусни ни в театъра! Моля те! — тя се обърна и погледна задния вход на театъра на Рено.

Да ги пусна вътре. Да ги пусна да танцуват на гроба ми.

Но там можеше да са останали стари костюми, зарязаните атрибути на трупа, разполагаща с всички пари на света, за да си купи нови труфила. Стари гърненца с бял грим. Вода в бъчвите. Хиляди. Съкровища, зарязани в бързината при заминаването.

Бях се вцепенил, не можех да мисля за всичко това, не исках да се връщам в миналото и да прегърна всичко, случило се там.

— Много добре — рекох и извърнах очи, сякаш нещо дребно бе отвлякло вниманието ми. — Можете да влезете в театъра, ако желаете. Можете да използвате всичко вътре.

Тя се приближи и внезапно долепи устни до опакото на дланта ми.

— Няма да забравим това — рече тя. — Моето име е Елени, това момче е Лоран, мъжът е Феликс, а жената с него — Йожени. Ако Арман тръгне срещу теб, той тръгва срещу нас.

— Дано преуспеете — отвърнах и странно — казах го съвсем искрено. Зачудих се дали някой от тях, с техните Мрачни обичаи и Мрачни обреди, изобщо е искал някога този кошмар, който всички деляхме. В действителност и тях ги бяха въвлекли в него също като мен. И сега всички ние бяхме Деца на мрака, за добро или за лошо.

— Но в действията си тук проявявайте ум — предупредих. — Никога не водете тук жертви и не убивайте наблизо. Бъдете умни и пазете скривалището си.

Беше три часът, когато преминах по моста към „Ил Сен Луи“. Достатъчно време бях пропилял. Сега трябваше да намеря цигулката.

Но щом наближих къщата на Ники на кея, забелязах, че нещо не беше наред. Прозорците бяха оголени. Всички завеси бяха смъкнати, ала въпреки това вътре светеше, сякаш горяха стотици свещи. Твърде странно. Роже все още не можеше да е сложил ръка на апартамента. Не беше минало достатъчно време, за да предположи, че Ники е бил зле изигран.

Бързо се качих на покрива и слязох по стената до прозореца, гледащ към двора, и видях, че и там са махнали завесите.

Свещи горяха във всички канделабри и във всички настенни светилници. Дори имаше свещи, залепнали в собствения си восък по пианото и писалището. В стаята цареше пълна неразбория.

Всички книги бяха свалени от лавиците. Някои от тях бяха накъсани, от тях бяха откъснати страници. Дори и нотните листове бяха захвърлени един по един върху килима, всички картини бяха пръснати по масите заедно с други дребни предмети — монети, пари, ключове.

Може би демоните бяха погромили къщата, когато са отвели Ники. Но кой бе запалил всички тези свещи? Беше нелепо.

Заслушах се. В апартамента нямаше никой. Или така изглеждаше. Но после чух не мисли, а едва доловими звуци.

Присвих очи, съсредоточих се и се досетих, че чувам прелистването на страници, а после захвърлиха нещо. Пак прелистване на страници, корави страници от стар пергамент. После книгата отново падна.

Вдигнах прозореца възможно най-безшумно. Слабите звуци не секнаха, но нямаше никаква миризма на човек, нито пулсиране на мисъл.

Но някакъв мирис витаеше, по-силен от мириса на застоял тютюн и восъка на свещите. Мирисът на гробищна пръст, който лъхаше от вампирите.

Още свещи в коридора. Свещи в спалнята, и същата неразбория, отворени книги, струпани в безредни купчини, омотани чаршафи, картини, натрупани накуп. Изпразнени шкафове, извадени чекмеджета.

И нямаше цигулка никъде — това успях да го отбележа.

Който и да бе той… И, разбира се, аз се досещах кой трябва да е… Той пет пари не даваше, че аз съм там! Дори не се спря, за да си поеме дъх.

Продължих надолу по коридора, застанах на вратата на библиотеката и вперих в поглед в него. Той продължаваше със заниманието си.

Бе Арман, разбира се. Ала изобщо не бях подготвен за гледката, която той представляваше там.

Восъкът от свещите капеше по мраморния бюст на Цезар, разтичаше се по ярко оцветените държави върху световния глобус. А книгите лежаха, натрупани в цели планини на килима, освен онези на последната лавица в ъгъла, където стоеше той, все още облечен в древните си дрипи, с прашна коса, не ме поглеждаше, докато прелистваше страница след страница, вперил очи в изписаните думи пред него, с полуразтворени устни и изражение, подобно на изражението на насекомо, съсредоточено гризящо листо.

Всъщност изглеждаше направо кошмарно. Изсмукваше всичко от книгите!

Най-сетне пусна тази, която държеше и взе друга, отвори я и започна да я поглъща по същия начин, като прокарваше пръст по изреченията със свръхестествена скорост.

И аз разбрах, че бе прегледал всичко в апартамента по този начин, дори и чаршафите и завесите, картините, свалени от куките си, съдържанието на шкафовете и чекмеджетата. Но от книгите той поемаше концентрирани знания. Всичко — от „Записки за галската война“ на Цезар до съвременни английски романи — се търкаляше на пода.

Но целият ужас не бе само в неговия маниер, а в разрухата, която оставяше след себе си, пълното незачитане на всичко, което използваше.

И пълното му незачитане към мен.

Той довърши последната книга или я захвърли и продължи със стария вестник на една по-ниска лавица.

Заотстъпвах и излязох от стаята, по-далече от него, като вцепенено се взирах в мръсната му фигура. Кестенявата му коса блестеше въпреки мръсотията по нея; очите му горяха като два фенера.

Изглеждаше гротескно сред всички свещи и разливащите се цветове на апартамента, това мръсно безпризорно дете на подземния свят, и въпреки това красотата му покоряваше. Нямаше нужда полумракът в „Света Богородица“ или мъждивата светлина на факлите в криптата да го ласкаят. И на тази ярка светлина в него се забелязваше една свирепост, която не бях забелязал преди.

Изпаднах в непреодолимо объркване. Той бе едновременно опасен и завладяващ. Можех да го гледам вечно, ала един инстинкт надделяваше и ми казваше: Махай се! Остави му това място, щом го иска. Какво значение има сега?

Цигулката! Отчаяно се мъчех да мисля за цигулката. Да спра да следя движението на пръстите му по думите пред него, безжалостната сила на очите му.

Ала тези неща ме вкарваха в транс.

Обърнах му гръб и влязох в салона. Ръцете ми трепереха. Знанието, че той се намира там, ми беше непоносимо. Претърсих навсякъде и не намерих проклетата цигулка. Какво ли би могъл да направи Ники с нея? Не се сещах.

Преобръщане на страници, шумолене на хартия. Тихият шум от падащия на пода вестник.

Връщай се незабавно в кулата.

Бързо тръгнах покрай библиотеката, когато без предупреждение беззвучният му глас се стрелна и ме спря — все едно ръка докосна гърлото ми. Обърнах се и видях, че той ме гледа.

Обичаш ли ги, твоите безмълвни деца? Те обичат ли те? — това ме питаше той, смисълът се разплиташе и измъкваше от безкрайното ехо.

Усетих как кръвта приижда към лицето ми. Горещината се разстла върху мен като маска, когато го погледнах.

Сега всички книги в стаята се въргаляха на пода. Той бе привидение сред руините, посетител, пратен от дявола, в когото вярваше. И все пак лицето му бе толкова нежно, толкова младо.

Тъмната магия никога не носи любов, виждаш ли, тя носи само безмълвие — гласът му сякаш бе по-мек сред това беззвучие, по-ясен, ехото се разпръсваше. — Ние казвахме, че такава е волята на Сатаната, господарят и новопосветеният да не дирят утеха един в друг. В края на краищата, трябваше да се служи на Сатаната.

Всяка дума ме пронизваше. Всяка дума бе приемана с тайно, унизително любопитство и уязвимост. Но аз не исках да му позволя да го види.

— Какво искаш от мен? — попитах сърдито.

Този въпрос бе разтърсващ. В този момент изпитвах повече страх от него, отколкото в предишните битки и спорове, а аз мразя тези, които ми внушават страх, които знаят неща, които аз имам нужда да знам, които с това са по-силни от мен.

— Това е все едно да не можеш да четеш, нали? — изрече той на глас. — А твоят създател, изгнаника Магнус, какво ли го е интересувало твоето невежество? Той не ти е обяснил най-простите неща, нали?

Докато говореше, нищо не трепна в изражението му.

— Не е ли било винаги така? Някога някой било ли го е грижа да те научи на нещо?

— Ти вадиш тези неща от мислите ми… — отвърнах. Бях погнусен. Видях манастира, в който бях живял като момче, безкрайните редици от книги, които не можех да прочета. Габриел, приведена над книгите й, с гръб към всички нас. — Престани! — прошепнах.

Като че мина страшно дълго време. Губех ориентация. Той отново заговори, ала безмълвно.

Те никога не те удовлетворяват — онези, които създаваш. В мълчание, отчуждението и ядът само растат.

Мъчех се да се принудя да се раздвижа, ала не помръдвах. Просто го гледах, а той продължи.

Ти копнееш за мен, и аз за теб, и само ние в цялото това царство сме достойни един за друг. Не го ли знаеш?

Беззвучните думи като че се разтягаха и отекваха като нота на цигулка, разтегляна до края на вечността.

— Това е лудост! — прошепнах. Замислих се за всичко, което той ми бе казал, за обвиненията му към мен и ужасите, описани от другите — че бе хвърлил следовниците си в огъня.

— Лудост ли е? — попита той. — Върви тогава при своите мълчаливци. Дори и сега те споделят помежду си онова, което не могат да кажат на теб.

— Ти лъжеш… — казах.

— И времето само ще укрепва тяхната независимост. Но, учи се сам. Ще ме намериш достатъчно лесно, когато поискаш да дойдеш при мен. В края на краищата, къде ли мога да отида? Какво ли мога да направя? Ти отново ме направи сирак.

— Не съм…

— Не, ти го направи! — възкликна той. — Ти. Ти го погуби — ала въпреки това в думите му нямаше гняв. — Ала аз мога да те изчакам да дойдеш, ще изчакам да ми зададеш въпросите, на които само аз мога да отговоря.

Дълго се взирах в него. Не зная колко дълго. Сякаш не можех да се помръдна, и не виждах нищо друго, освен него, и отново ме обземаше огромния покой, който бях изпитал в „Света Богородица“ — неговата магия отново действаше. Светлините в стаята бяха твърде ярки. Нищо друго не го обкръжаваше, освен светлина, и сякаш той се приближаваше към мен, а аз към него, ала никой от нас не помръдваше. Той ме изпиваше, притегляше ме към себе си.

Обърнах се, препънах се и изгубих равновесие. Но бях вън от стаята. Втурнах се по коридора, излязох навън през задния прозорец и се покатерих на покрива.

Препуснах през Ил дьо ла Сите, сякаш той ме преследваше. И когато вече бях оставил града зад гърба си, сърцето ми продължаваше да бие неистово.

Камбаните на ада бият.

Кулата тънеше в мрак на фона на първите проблясъци на утринните лъчи. Моето малко сборище вече бе полегнало в криптата в подземието.

Не отворих ковчезите да ги погледна, въпреки, че отчаяно ми се искаше — само да видя Габриел и да докосна ръката й.

Заизкачвах се сам към назъбените стени, за да погледам пламтящото чудо на наближаващата утрин, онова, чийто финал никога не биваше да виждам. Камбаните на ада бият, моята тайна музика…

Ала и друг звук стигаше до слуха ми. Разпознах го, докато се изкачвах по стълбите. И се удивих на неговата мощ — успяваше да стигне до мен чак дотук. Той бе като песен, която се издигаше над огромното разстояние, тиха, сладка песен.

Някога, преди години, чух едно селянче да пее, докато вървеше по главния път, който водеше от селото на север.

Той не знаеше, че някой го слуша. Мислеше си, че е сам сред откритото поле, и гласът му притежаваше съкровена сила и чистота, които му придаваха неземна красота. Думите на старата му песен нямаха значение.

И това бе гласът, който сега ме зовеше. Самотният глас, който се издигаше над милите, които ни разделяха, за да събере в себе си всички звуци.

Отново се уплаших. Ала въпреки това отворих вратата в горния край на стълбището и излязох на каменния покрив. Копринен бе утринният ветрец, мечтателно блещукаха последните звезди. Небето не беше балдахин, а по-скоро мъгла, която се издигаше в безкрая над мен, а звездите се възнасяха нагоре и се топяха в мъглата.

Далечният глас се избистряше като нота, изпята във високите планини, и докосна гърдите ми там, където бях положил дланта си.

Той ме прониза така, както лъчът пронизва мрака, и пееше: Ела при мен. Всичко ще е простено, само ела при мен. Сега съм по-самотен отвсякога.

И заедно с гласа дойде и усещането за безкрайни възможности, за почуда и очакване и то донесе със себе си видението на Арман, застанал сам на разтворените порти на „Света Богородица“. Времето и пространството бяха илюзии. Той стоеше, облян от бледа светлина, пред главния олтар — гъвкаво тяло в царствени дрипи, затрептя и се стопи, а в очите му нямаше нищо друго, освен търпение. Сега под Гробището на невинните нямаше подземие. Нямаше я гротескността на парцаливия гост в библиотеката на Ники, който захвърляше книгите, след като приключи с тях, сякаш бяха празни черупки.

Струва ми се, че коленичих и отпуснах глава върху ръбестите камъни. Видях луната да се разтваря като фантом и сигурно слънцето я докосна, защото тя ми причини болка и трябваше да затворя очи.

Но бях изпълнен с възторг и екстаз. Сякаш духът ми можеше да познае без течението на кръвта величието на Мрачната магия — в интимността на гласа, който ме разрязваше и издирваше най-нежните, най-съкровените кътчета на душата ми.

Какво искаш от мен? — искаше ми се да попитам пак. Как може да има прошка, когато съвсем скоро имаше такава ненавист? Твоето сборище — унищожено. Ужаси. Не искам да си представям… Исках отново да повторя всичко.

Ала и сега не можех да го изкажа по-добре отпреди. И този път знаех, че дръзна ли да се опитам, блаженството ще се стопи, ще ме изостави и терзанието ще е по-силно от жаждата за кръв.

Ала въпреки, че не помръдвах, обгърнат от тайнствеността на чувството, аз знаех, че странните образи и чувства не идват от мен.

Видях се как отново се оттеглям в тъмницата и вдигам на ръце безжизнените тела на онези сродни души изчадия, които обичах. Видях се как ги отнасям на покрива на кулата и ги оставям там, безпомощни на произвола на изгряващото слънце. Напразно Камбаните на ада биеха тревога за тях. И слънцето ги пое и ги превърна в пепелни фигури с човешка коса.

Душата ми побягна от тази картина ужасена, побягна в мъчително разочарование.

— Все пак си дете — прошепнах. Ах, болката от разочарованието, угасващата възможност… — Колко глупав си да мислиш, че аз съм способен на това.

Гласът утихна, отдръпна се от мен. И усетих своята самота с всяка пора на кожата си. Сякаш всяко покритие ми бе отнето завинаги и щях завинаги да остана тъй гол и нещастен, както сега.

И далече, далече усетих как една сила се сгърчи, сякаш духът, от когото идеше гласът, се извиваше и гънеше като огромен език.

— Предателство! — произнесох на глас. — Но, о, колко тъжна е тя, погрешната преценка. Как можеш да твърдиш, че желаеш мен!

И то изчезна. Стопи се напълно. И аз отчаяно го възжелах отново, дори и само за да се бори с мен. Желаех отново да изпитам чувството за възможност, онова прелестно сияние.

И видях лицето му в „Света Богородица“, момчешко и почти сладко, като лицето на светец, рисуван от да Винчи. И ме обзе ужасяващото чувство за предопределение.

6

Щом Габриел се пробуди, аз я отведох далеч от Ники сред покоя на гората и й разказах за всичко, случило се предишната нощ. Описах й всичко, което Арман е предложил и казал. Притеснен й заговорих за тишината, която съществуваше между нея и мен и че вече зная, че това няма да се промени.

— Трябва да напуснем Париж възможно най-скоро — заключих най-накрая. — Това създание е твърде опасно. А колкото до онези, на които дадох театъра — те не знаят нищо друго, освен наученото от него. Аз казвам, нека Париж остане за тях, а ние нека поемем по Дяволския път, както казваше старата царица.

Очаквах тя да се разгневи и да се озлоби срещу Арман, ала по време на целия ми разказ тя запази спокойствие.

— Лестат, има твърде много въпроси, които не са получили отговор — рече тя. — Аз искам да узная какво е било началото на старото сборище, искам да узная всичко, което Арман знае за нас.

— Майко, изкушен съм да обърна гръб на всичко това. Не ме интересува какво е било началото. Питам се дали дори и самият той знае.

— Разбирам, Лестат — рече тихо тя. — Разбирам, повярвай. Когато всичко е казано и сторено, мен ме е грижа за тези твари по-малко, отколкото за дърветата в тази гора или за звездите над нас! Бих предпочела да изучавам теченията на ветровете или орнаментите, изрисувани върху падащите листа…

— Точно така.

— Но не бива да прибързваме. Сега най-важно е ние тримата да останем заедно. Трябва да ходим в града заедно и бавно да се подготвяме за съвместното си заминаване. И заедно трябва да се опитаме да осъществим твоя план да пробудим Никола с цигулката му.

Исках да поговорим за Ники. Исках да я попитам какво се крие зад мълчанието му, какво разгадаваше тя? Ала думите пресъхваха в гърлото ми. И сега, както през цялото време, мислех за преценката й още в първите мигове: „Беда, сине мой.“

Тя ме обви с ръце и ме поведе обратно към кулата.

— Аз няма нужда да чета мислите ти, за да знам какво става в душата ти — рече ми тя. — Хайде да го отведем в Париж. Да се опитаме да намерим Страдивариуса — тя се изправи на пръсти и ме целуна. — Ние бяхме поели заедно по Дяволския път още преди това да се случи. И скоро пак ще тръгнем по него.

Да заведем Никола в Париж бе също тъй лесно, както и да го водим във всичко останало. Като призрак той възседна коня си и яздеше до нас, и само тъмната му коса и пелерината му изглеждаха живи, развявани от вятъра.

Докато се хранехме в Ил дьо ла Сите, открих, че не мога да го гледам как ловува и убива.

Да го гледам как върши тези прости неща мудно като сомнамбул не ми вдъхваше надежда. То доказваше единствено, че той би могъл да продължава така до безкрай, нашият безмълвен съучастник, същински възкресен труп.

Ала едно неочаквано чувство ме завладя, докато сновяхме заедно из уличките. Сега вече не бяхме двама, а трима. Сборище. И само да можех да го накарам да се съвземе…

Но посещението на Роже беше на първо място. Аз самичък трябваше да се срещна с адвоката. Затова ги оставих да ме чакат само през няколко врати от къщата му, и докато чуках с чукалото по вратата, аз се стегнах за най-изтощителното изпълнение в театралната ми кариера.

Е, аз много бързо научих един важен урок за смъртните и желанието им да бъдат убедени, че светът е безопасно място. Роже страшно ми се зарадва. Толкова му олекна, че аз съм „жив и в добро здраве“ и не желая да се отказвам от услугите му, че кимаше в знак на съгласие още преди да започна с нелепите си обяснения.

(И този урок за душевния покой на смъртните аз никога не забравих. Дори и призрак да разпарчетосва къщата, мята тенджери навсякъде, излива вода върху възглавниците, кара часовниците да бият по всяко време, смъртните биха предпочели почти всяко предложено „естествено обяснение“ за това, което се случва, без значение колко абсурдно е то, пред очевидното свръхестествено.)

Почти веднага се изясни също и че той вярваше, че ние с Габриел сме се измъкнали от апартамента през входа за прислугата към спалнята, симпатична възможност, за която преди не бях се досетил. А за разкривения канделабър само измърморих нещо, че съм полудял от скръб, когато съм видял майка ми, което той веднага разбра.

Що се отнася до причината за нашето напускане, ами Габриел настояла да я заведат далеч от всички и да я закарат в манастир, в момента била там.

— Ах, мосю, здравето й се подобри по чудо! — възкликнах. — Де да можехте само да я видите… Но няма значение. Ние незабавно заминаваме за Италия с Никола дьо Ланфан и са ни нужни валута, кредитни писма, каквото и да е, а също и карета за път, грамадна карета, и добър екипаж от шестима души. Уредете всичко да бъде готово за петък, привечер. И пишете на баща ми, че ще отведем майка ми в Италия. Баща ми е добре, предполагам?

— Да, да, разбира се, нищо не съм му казал, освен най-окуражителни…

— Колко умно от ваша страна. Знаех си, че мога да ви се доверя. Какво щях да правя без вас? А тези рубини — бихте ли могли да ми ги обърнете в пари незабавно? Тук имам и няколко испански монети за продан, доста стари, струва ми се.

Той дращеше като обезумял, съмненията и подозренията му се топяха от топлината на усмивките ми. Толкова се радваше, че има с какво да се занимава!

— Запазете имота ми на булевард „Дю Тампл“ свободен — заръчах. — И, разбира се, вие ще управлявате всичките ми дела — и прочее, и прочее.

Моят имот на булевард „Дю Тампл“, скривалището на отчаяна, парцалива банда вампири, освен ако Арман вече не ги бе открил и изгорил като стари костюми. Щях доста скоро да намеря Отговора на този въпрос.

Слязох по стълбите, като си подсвирквах съвсем по човешки, радостен, че тази омразна задача най-сетне е изпълнена. И тогава осъзнах, че Ники и Габриел никъде не се виждаха.

Спрях на улицата и се завъртях.

Видях Габриел в мига, в който чух гласа й — млада, момчешка фигура, която изскочи от една уличка, все едно се е материализирала на място.

— Лестат, няма го… Изчезна! — извика тя.

Не можах да й отговоря. Казах някаква глупост от рода на „Как така изчезнал!“ Но мислите, бушуващи в главата ми, пресушаваха думите. Ако до този миг бях имал съмнения в обичта си към него, значи съм се лъгал.

— Обърнах му гръб и се случи за миг, казвам ти! — тя бе колкото наскърбена, толкова и сърдита.

— Ти чу ли някакво друго…

— Не. Нищо. Той просто беше твърде бърз.

— Да, ако се е движил сам, ако не са го отвели…

— Щях да доловя неговия страх, ако Арман го бе отвел! — настоя тя, ужасена и разгневена. Той бе изчезнал в мрака, който се стелеше около нас като гигантско колело около своята ос. Струва ми се, че стиснах юмрук. Сигурно съм направил някой малък несигурен жест на паника.

— Чуй ме — рече тя. — В мислите му има само две неща, които се въртят ли въртят…

— Кажи ми!

— Едното е кладата под Гробището на невинните, на която едва не го изгориха. А другото е малък театър — светлини на рампата, сцена.

— Театърът на Рено — казах.

Двамата с нея заедно бяхме архангели. Не ни отне и петнайсет минути да стигнем на шумния булевард и да тръгнем през дрезгавата тълпа покрай изоставената фасада на театъра на Рено и да завием към задния вход.

Всички дъски бяха откъртени, ключалките — счупени. Но не чувах ни звук от Елени и останалите, когато тихомълком се промъкнахме в коридора, обикалящ около задния край на сцената. Тук нямаше никой.

Може би Арман в края на краищата бе събрал децата си у дома, и това беше мое дело, защото аз не пожелах да ги приема.

Нищо, освен джунглата от декори, огромните платна, изрисувани с нощ, ден, хълмове и долини, и отворените гримьорни, тези претъпкани килерчета, където тук-там на светлината, която се процеждаше през оставената отворена от нас врата, проблясваше огледало.

После ръката на Габриел стисна ръкава ми. Тя посочи право към кулисите. И по лицето й познах, че не бяха другите. Там бе Ники.

Минах отстрани на сцената. Кадифените завеси бяха дръпнати и от двете страни и виждах тъмната му фигура в оркестровата яма. Седеше на старото си място с ръце, сключени в скута. Бе обърнат с лице към мен, ала не ме забелязваше. Гледаше в празното.

И отново ме споходи споменът за странните думи на Габриел в нощта, след като я преобразих — че не може да се отърве от чувството, че е умряла и не може да окаже никакво влияние върху света на смъртните.

Той изглеждаше точно толкова безжизнен и прозрачен. Той бе неподвижното и безизразно привидение, в което почти се препъваш сред полумрака на обитаваната от призраци къща, сляло се с прашните мебели — уплахата, по-ужасна от всяка друга.

Погледнах да видя дали цигулката е там — на пода, или подпряна на стола му, и когато видях, че я няма, си помислих: „Е, все още има шанс.“

— Стой тук и гледай — казах на Габриел. Но сърцето ми тупкаше в гърлото, когато вдигнах очи и огледах тъмния театър, когато вдишах старите аромати. Защо трябваше да ни доведеш тук, Ники? На това обитавано от призраци място? Но пък и кой съм аз, че да питам? И аз се бях върнал, нали?

Запалих първата свещ, която намерих в старата гримьорна на примадоната. Отворени гърненца с грим бяха пръснати навсякъде, а по окачалките висяха много зарязани костюми. Всички стаи, през които минах, бяха пълни със захвърлени дрехи, забравени гребени и четки, повехнали цветя, които все още стояха във вазите, разсипана по пода пудра.

Отново си помислих за Елени и другите и разбрах, че тук витае съвсем слабият мирис на Гробището на невинните. И видях съвсем ясни отпечатъци от боси крака в разсипаната пудра. Да, те бяха влизали тук. И също бяха палили свещи, нали? Защото мирисът на восък бе твърде пресен.

Какъвто и да бе случаят, те не бяха влизали в старата ми гримьорна — стаята, която с Ники споделяхме преди всяко представление. Тя все още бе заключена. И когато разбих вратата и я отворих, изпаднах в тежък потрес. Стаята беше точно такава, каквато я бях оставил.

Беше чиста и подредена, дори и огледалото бе лъснато, и пълна с моите вещи, точно както беше в последната ми вечер тук. Старото ми палто, дрипата, която бях носил на село, висеше на закачалката, чифт сбръчкани ботуши и моите бурканчета с грим, идеално подредени, и моята перука, която носех само в театъра, бе нахлупена върху дървената си глава. Малко снопче писма от Габриел, стари броеве на английски и френски вестници, в които бяха споменали пиесата, и недопита бутилка вино с изсъхнала коркова тапа.

И там, в тъмното под мраморната тоалетка, частично закрита от навито на вързоп черно палто, лежеше лъскав калъф за цигулка. Не беше онзи, който бяхме донесли чак от дома с нас. Не. В него трябваше да е безценният дар, който му бях купил — цигулката „Страдивариус“.

Наведох се и отворих капака. Да, това бе най-прекрасният инструмент, изящен и с мрачна лъскавина, и лежеше там, сред всички тези маловажни вещи.

Зачудих се дали Елени и другите биха го взели, ако бяха влезли в тази стая? Дали щяха да знаят на какво е способен той?

Оставих за малко свещта, извадих го внимателно, затегнах конските косми на лъка, както бях виждал Ники хиляди пъти да прави. А после отново изнесох инструмента и свещта на сцената, наведох се и започнах да паля свещите в дългата редица светлини на рампата.

Габриел ме гледаше безстрастно. После ми се притече на помощ. Палеше свещ след свещ, а после запали и стенния светилник зад кулисите.

Ники като че помръдна. Ала може би това бе илюзия на нарастващата светлина, осветила профила му, меките лъчи, които от сцената разсейваха мрака в залата. Дълбоките гънки на кадифето оживяха навсякъде; богато украсените малки огледала отпред на галерията и на ложите, сами се превърнаха в светлини.

Прекрасно бе това местенце, нашето местенце. Портата към света за нас, когато бяхме смъртни. И накрая — портата към ада.

Щом приключих, се изправих на пода и огледах позлатените парапети, новият полилей, висящ от тавана, и нагоре към арката с маските на комедията и трагедията, като две лица върху една и съща шия.

Празна, тази сграда изглеждаше толкова по-малка. Никой театър в Париж не изглеждаше по-голям от нея, когато бе препълнена.

Навън се чуваше приглушеният гръм на движението по булеварда, тънички човешки гласове сегиз-тогиз като искрици се издигаха над бръмченето. Сигурно точно тогава премина тежка карета, защото всичко в театъра потрепери: пламъците на свещите срещу отражателите, грамадните сценична завеси, събрани отляво и отдясно, платното отзад, изящно изрисувано с градина и облаци над нея.

Подминах Ники, който дори не ме погледна, слязох по малкото стълбище зад него и дойдох при него с цигулката.

Габриел отново се отдръпна зад кулисите, изражението на малкото й лице бе хладно, ала търпеливо. Тя се подпря на гредата до нея с лекотата на странен дългокос мъж.

Спуснах цигулката над рамото на Ники и я положих в скута му. Усетих, че той се размърда, сякаш бе вдъхнал дълбоко. Тилът му се притисна в мен. И бавно той вдигна лявата си ръка, за да хване грифа на цигулката, а с дясната хвана лъка.

Коленичих и го хванах за раменете. Целунах го по бузата. Нечовешка сцена. Без човешка топлина. Скулптура на моя Никола.

— Свири — прошепнах. — Посвири тук само на нас.

Той бавно се обърна с лице към мен и за първи път след мига на Мрачната магия ме погледна в очите. Издаде някакъв едва доловим звук. Беше толкова напрегнат, сякаш вече не можеше да говори. Органите на речта се бяха стегнали. Ала после той прокара език по устната си и толкова тихо, че едва го чух, прошепна:

— Дяволският инструмент.

— Да — отвърнах. — Ако трябва да вярваш в това, то вярвай. Но свири.

Пръстите му запърхаха над струните. Той почука с пръст по кухото дърво. И после, разтреперан, започна да подръпва струните, за да ги настрои и започна да върти ключовете много бавно, сякаш откриваше процеса, идеално съсредоточен, за първи път.

Притисна инструмента до ухото си. И ми се стори, че отново не помръдна цяла вечност, а после бавно се изправи на крака. Излязох от оркестровата яма и се изкачих сред скамейките, и се втренчих в черния му силует, очертан от сиянието на осветената сцена.

Той се обърна с лице към празния театър, както толкова много пъти в мига на интермецото, и вдигна цигулката към брадата си. И с движение, толкова бързо, че сякаш пред очите ми блесна светкавица, докосна с лъка струните.

Първите пълнозвучни акорди запулсираха в тишината, разтегляха се и звученето им придобиваше дълбина, задираха дъното на самия звук. После нотите се издигнаха, богати, мрачни и пронизителни, като че изпомпани от крехката цигулка чрез алхимия, и внезапно бушуващ поток от мелодия наводни залата.

Той сякаш премина през тялото ми, проникна през костите ми.

Не различавах движенията на пръстите му, ударите на лъка — виждах само как се полюшва тялото му, измъчената му стойка, той се оставяше музиката да го огъва, да го навежда напред, да го отмята назад.

Тя звучеше все по-високо, пронизително, по-бързо, ала тонът на всяка нота бе самото съвършенство. Това бе свирене без усилия, виртуозност, за каквато смъртните не биха могли да мечтаят. И цигулката не просто пееше, а говореше. Цигулката подхвана разказ.

Музиката бе ридание, фуга на ужаса и се впримчваше в хипнотични танцови ритми, люлееше още по-бясно Ники насам-натам. Огряна от светлините на рампата, косата му бе рошава и лъщяща. Кървавата пот бе бликнала от него. Долавях мириса на кръвта.

Ала и аз се прегъвах — отдръпвах се от него, свлякох се на една пейка, сякаш за да се скрия от всичко, както веднъж преди в този театър ужасени смъртни бяха треперили пред мен.

И разбрах, разбрах едновременно и в пълнота, че цигулката разказваше всичко, случило се с Ники. Мракът избухна, мракът се стопи и красотата му бе подобна на сиянието на тлеещи въглени — сиянието им бе точно толкова силно, колкото да покаже колко безкраен всъщност е мракът.

Габриел също се напрягаше, за да издържи и да не помръдне под яростния напор, с напрегнато лице, притиснала ръце към главата си. Лъвската й грива падаше около нея, очите й бяха затворени.

Ала и друг звук се надигаше сред чистите вълни на песента. Те бяха тук. Те бяха дошли в театъра и идваха към нас през кулисите.

Музиката достигна невъзможни висини, звукът за миг се задави и после отново се разля. Смесицата от чувства и чиста логика я издигаше над границите на поносимото. И все пак тя не спираше и не спираше.

И другите бавно излязоха иззад завесата на сцената — първо стройната фигура на Елени, после момчето Лоран, и най-сетне Феликс и Йожени. Бяха станали акробати, улични артисти, и бяха облечени в дрехите на тези артисти — мъжете в бели клинове под мърлявите палта на арлекини, жените — с дълги шалвари и надиплени рокли и обути с пантофки за танц. Червилото блестеше по безупречно белите им лица, черен грим подчертаваше ослепителните им вампирски очи.

Те се плъзгаха към Ники, сякаш привлечени от магнит, красотата им още повече разцъфваше под сиянието на свещите, осветяващи сцената, косите им блестяха, движенията им бяха по котешки гъвкави, израженията им — унесени.

Както се гърчеше, Ники бавно се обърна с лице към тях и песента премина в неистова молба, залиташе, изкачваше се и се носеше с рев по мелодичния си път.

Елени го гледаше с широко отворени очи, сякаш ужасена или омагьосана. После ръцете й се издигнаха над главата в бавен драматичен жест, тялото й се напрегна, шията й стана още по-грациозна и дълга. Другата жена бе застанала на пръсти и вдигнала коляно със стъпало, насочено надолу, в първата стъпка на танц. Но високият мъж бе този, който изведнъж хвана такта на музиката на Ники, рязко наклони глава настрани и размърда ръце и крака, все едно е голяма марионетка, окачена на четири конеца, и ги дърпаха от гредите горе.

Другите го видяха. Бяха виждали марионетки на булеварда. И изведнъж всички започнаха да се движат механично, с резки спазматични движения, с лица като дървени маски, напълно безизразни.

Огромна прохладна вълна от наслада се надигна в мен, сякаш внезапно можех да си поема дъх сред горещината на музиката, и аз изстенах от удоволствие, докато ги гледах как скачат и падат, и вдигат крака със стъпала, изпънати към тавана, и се въртят, окачени на невидимите си конци.

Те бяха открили гротескната сърцевина на музиката, самото равновесие между ужасната молба и настоятелното пеене, и Ники бе този, който дърпаше конците им.

Ала това се променяше. Сега той свиреше на тях, а те му танцуваха.

Той направи крачка към сцената, прескочи димящия улей, в който бяха наредени светлините на рампата, и се приземи сред тях. Светлината блещукаше по инструмента и по лъсналото му лице.

Един нов елемент на подигравка се вклини в безкрайната мелодия — синкоп, който разклати песента и я направи едновременно още по-мъчителна и още по-сладка.

Мятащите се кукли с вдървени стави го обкръжиха, тътреха крака и се клатеха по дъсчения под. С разперени пръсти и клатещи се насам-натам глави, те танцуваха жита и се извиваха, докато най-накрая всички се изтръгнаха от сковаността си, а мелодията на Ники се разтопи в покъртителна тъга и танцът мигом стана плавен, сломен и бавен.

Сякаш един-единствен ум ги управляваше, сякаш танцуваха не само на музиката, но и на мислите на Ники и той, както свиреше, затанцува с тях, ритъмът се забърза, той се превърна в селския цигулар край огъня на Ланфан, а те заскачаха по двойки като селски любовници — полите на жените се развяваха, мъжете приклякаха, щом повдигнеха жените, всички заставаха в пози на най-нежна любов.

Вцепенен, аз съзерцавах картината: свръхестествените танцьори, цигуларят чудовище, крайници се движеха нечовешки бавно, с омагьосваща грация. Музиката бе като огън, който поглъщаше всички ни.

Сега тя пищеше от болка, от ужас, от чистия бунт на душата срещу всичко. И те отново я претвориха в картина, с разкривени от терзания лица, като трагичната маска, гравирана върху арката над тях, и знаех, че ако не им обърна гръб, щях да се разплача.

Не исках да слушам повече, не исках да виждам повече. Ники се люлееше напред-назад, сякаш цигулката бе звяр, изплъзващ се от неговата власт. Той шибаше струните с кратки, груби удари на лъка.

Танцьорите преминаваха пред него, зад него, прегръщаха го и го улавяха, когато внезапно той вдигаше ръце нагоре и издигаше цигулката високо над главата си.

Висок, пронизителен смях изригна от него. Той разтрисаше гърдите му, разтърсваше ръцете и краката му. А после той наведе глава и се вторачи в мен. И с цяло гърло изкрещя:

— Представям Ви Театъра На Вампирите! Театърът На Вампирите! Най-Великият Спектакъл На Булеварда!

Смаяни, другите се взираха в него. Ала отново, в пълно единодушие, те запляскаха с ръце и се развикаха. Заподскачаха във въздуха, надавайки радостни писъци. Обвиваха врата му с ръце и го целуваха. Затанцуваха в кръг около него и го завъртяха с ръце. Бликна смях, заизлива се с клокочене от всички тях, а той ги притискаше към себе си и отговаряше на целувките им, и с дългите си розови езици те облизваха потта от челото му.

— Театърът на вампирите! — те се откъснаха от него и ревнаха към несъществуващата публика, към света. Поклониха се на светлините на рампата и с писъци и лудуване подскочиха чак до гредите, а после тупнаха върху дъските с екота на буря.

И последните трептения на музиката заглъхнаха в тази какофония от писъци, тропане и смях, звънлив като камбанки.

Не помня кога съм им обърнал гръб, не помня как съм се изкачил по стъпалата на сцената и съм ги подминал. Но трябва да съм го направил.

Защото внезапно седях на дългата тясна маса в моята малка гримьорна, подпрял гръб в ъгъла, с подвито коляно, опрял чело в студеното стъкло на огледалото. И Габриел беше там.

Дишах хрипливо и хриповете ме тревожеха. Виждах разни неща — перуката, която носех на сцената, мукавения щит и те будеха в мен гръмотевични чувства. Но се задушавах. Не можех да мисля.

И тогава Ники застана на вратата, избута Габриел настрани със сила, която я смая, смая и мен, и ме посочи с пръст.

— Е, не ти ли харесва, мой господарю и покровителю? — попита той, като настъпваше към мен. Думите му се лееха в неспирен поток, сливаха се в една-единствена голяма дума. — Не се ли възхищават от това великолепие, от това съвършенство? Не би ли дарил Театъра на вампирите с богатството си, което притежаваш в такова изобилие? Не искаш ли да видиш как твоят театър изпълнява окончателното си величествено предназначение? Как беше — „новото зло, язвата в сърцето на розата, смъртта в самата сърцевина на всичко“…

От немота той бе преминал в мания и дори и когато млъкна, от устните му продължаваха да се леят тихи, безсмислени, безумни звуци, като вода от извор. Лицето му беше изпито и сурово и лъщеше от кървавите капки по него, които цапаха бялата му ленена риза около врата.

А зад него се разнесе почти невинният смях на другите, освен Елени, която надничаше през рамото му и усилено се мъчеше да проумее както точно се случва между нас.

Той се приближи, като се подсмиваше и ухилен забоде пръст в гърдите ми.

— Е, говори. Не виждаш ли великолепната гавра, гениалността?

— Той се тупна в гърдите. — Те ще идват на нашите представления, ще пълнят касите ни със злато, и никога няма да се досетят какво са приютили, какво процъфтява в ъгълчето на парижкото око! В задните улички ние пием от тях, а те ни ръкопляскат пред ярко осветената сцена…

Момчето зад него се разсмя. Дрънченето на дайре, тънкото пеене на другата жена. Продължителният смях на мъжа — като раздипляща се панделка очертаваше движенията му, докато той търчеше в кръг през тракащите паравани.

Ники се приближи толкова, че затули светлината. Не виждах Елени.

— Великолепно зло! — възкликна той. Бе изпълнен със заплаха, и белите му ръце приличаха на щипците на морска твар, която всеки миг можеше да ме разкъса на парченца. — да служим на бога на тъмните гори така, както никога не са му служили, и то тук, в самия център на цивилизацията! И за това ти запази театъра! Под твоя галантен патронаж се ражда това грандиозно жертвоприношение.

— Това е дреболия! — заявих. — Просто е красиво и хитроумно, нищо повече!

Гласът ми не беше много силен, ала го накара да млъкне, накара и другите да млъкнат. И потресът в мен бавно се претопи в друго чувство, не по-малко болезнено, но просто ми бе по-лесно да го сдържам.

Нищо не се чуваше, освен шумът от булеварда. От Ники се изливаше сърдит гняв, зениците на взрените му в мен очи танцуваха.

— Ти си лъжец, презрян лъжец! — извика той.

— В това няма величие — отвърнах. — Няма нищо възвишено. Да мамите безпомощните смъртни, да им се подигравате, а после да излизате оттук нощем, и да отнемате живот все по същия стар дребнав начин, една смърт след друга, с цялата му неизбежна жестокост и неугледност, за да живеем. Всеки човек може да убие друг човек! Свири на цигулката си вечно. Танцувай както щеш. Дай им това, за което са си платили, щом това ще ти създава занимание и ще поглъща вечността! То е просто хитроумно и красиво. Горичка в Дивата градина. Нищо повече.

— Долен лъжец! — процеди той през зъби. — Ти си Божи глупак, ето какво си! Ти, който притежаваше мрачната тайна, издигнала се над всичко, която лишаваше всичко от смисъл — и какво направи с нея през всички тези месеци, докато царуваше сам в кулата на Магнус? Мъчеше се да живееш като добър човек! Добър човек!

Беше толкова близо, че можеше да ме целуне, кървавата му слюнка шибаше лицето ми.

— Покровител на изкуствата! — присмя се той. — Обсипал с дарове своето семейство, обсипал с дарове и нас! — той се дръпна и ме изгледа презрително. — Е, ние ще вземем малкия театър, който ти си изрисувал със злато и окичил с кадифе, и той ще служи на силите на дявола по-величаво, отколкото някога му е служило старото сборище — той се обърна и погледна Елени, а после и другите. — Ние ще се гаврим с всичко свято. Ще ги водим към все по-голяма простащина и богохулство. Ще ги смайваме. Ще ги очароваме. Но преди всичко ще си живеем царски от тяхното злато и от тяхната кръв, и сред тях ще набираме сила!

— Да — обади се момчето зад него. — Ще станем непобедими — погледът му, вперен в Никола, бе налудничав поглед на ревнител. — Ние ще си създадем име и ще си завоюваме място в техния свят!

— И ще имаме власт над тях — додаде другата жена. — Ще имаме и наблюдателница, от която да ги изучаваме и опознаваме, ще усъвършенстваме методите си за унищожението им, когато решим.

— Аз искам театъра! — заяви ми Никола. — Искам го от теб. Нотариалният акт, парите, за да го отворим отново. Моите помощници са тук и са готови да ме слушат.

— Вземи го, щом желаеш — отвърнах. — Твой е, тъкмо ще ме отърве от теб и от твоята злоба, от осакатения ти разум.

Станах от тоалетката, отидох при него и ми се струва, че той имаше намерение да ми прегради пътя, но се случи нещо непредвидено. Когато видях, че той не желае да се помести, гневът ми се надигна и изригна от мен като невидим юмрук. И го видях да залита назад, сякаш юмрукът ми го е халосал. И се удари в стената неочаквано силно.

Можех да се махна мигом от това място. Знаех, че Габриел само чака да ме последва. Но не си тръгнах. Спрях и се огледах назад към него — той все още се подпираше на стената, сякаш не можеше да помръдне. И той ме гледаше с чиста омраза, неразмътена от спомени за обич, както от самото начало.

Но аз исках да разбера. Наистина исках да узная какво се бе случило. И отново се приближих до него мълчаливо, този път аз бях заплашителният, ръцете ми приличаха на щипци, усещах страха му. Всички те, освен Елени, бяха преизпълнени със страх.

Когато съвсем се приближих до него, аз спрях, и той погледна право в мен й сякаш знаеше точно какво го питам.

— Всичко е недоразумение, обич моя — рече той. От езика му капеше киселина. Кървавата пот отново бе избила, и очите му блестяха, все едно бяха мокри. — Тя беше, за да причиня болка на другите, не разбираш ли, свирнята на цигулка — да ги вбеся, да се укрепя на един остров, където те не могат да се разпореждат. Те щяха да гледат моя крах, неспособни с нищо да ми помогнат.

Не му отговорих. Исках да продължи.

— И когато решихме да заминем за Париж, мислех, че в Париж ще гладуваме, ще пропадаме все по-надолу и по-надолу, и по-надолу. Това исках аз, не онова, което искаха те — аз, любимият син, да се издигна, за тяхна радост. Аз мислех, че ще пропаднем! Ние трябваше да пропаднем!

— О, Ники… — прошепнах.

— Но ти не пропадна, Лестат! — веждите му се повдигнаха. — Студът, гладът — теб нищо не те спираше! Ти бе триумф! — гневът отново уплътни гласа му. — Ти не се пропи и не се търколи в канавката. Ти преобърна всичко наопаки! И във всяка страна от нашия предполагаем провал ти намираше възторг, безкрайни бяха твоето въодушевление и страстта, която бликаше от теб — и светлината, светлината винаги! И в точно съотношение с излъчваната от теб светлина в мен имаше мрак! Всеки възторг ме пронизваше и пораждаше точно толкова мрак и отчаяние! И после — магията, когато ти се сдоби с магията, о, ирония на ирониите, ти ме закриляше от нея! И какво направи ти? Използваше сатанинските си сили да поощряваш дейността на един добър човек!

Обърнах се. Видях ги, разпръснати в полумрака, и по-далече — фигурата на Габриел. Видях как светлината огря ръката й, когато я вдигна и ми помаха да си тръгваме.

Ники протегна ръце и докосна раменете ми. Усещах омразата в докосването му. Противно бе да те докосват с омраза.

— Като нехаен слънчев лъч ти разгроми прилепите в старото сборище — прошепна той. — И с каква цел? Що е то — изчадие — убиец, изпълнено със светлина!

Обърнах се и го ударих така, че го запокитих през гримьорната. Десницата му строши огледалото, а главата му се тресна в далечната стена.

Той се просна като потрошен върху камарата стари дрехи, после погледът му отново се изпълни с решителност, а лицето му се отпусна в бавна усмивка. Изправи се и бавно, като в скандална битка на смъртни, приглади палтото си и разрошената си коса.

Също като моите жестове в Гробището на невинните, когато моите похитители ме блъснаха на земята.

И той се приближи със същото достойнство, а по-уродлива усмивка от неговата не бях виждал.

— Презирам те! — възкликна той. — Но аз приключих с теб. Получих от теб силата и знам как да я използвам, а ти — не! Най-сетне съм в царство, в което избирам да възтържествувам! В мрака вече сме равни. И ти ще ми дадеш театъра, защото ми го дължиш, пък и ти си дарител, нали? Даряваш златни монети на гладни деца. И после никога вече няма да погледна твоята светлина.

Той ме заобиколи и протегна ръце към другите.

— Елате, красавци мои, елате, имаме да пишем пиеси, работа да вършим! Имате да се учите от мен. Аз знам какви са смъртните в действителност. Трябва да се заловим сериозно с изобретяването на нашето мрачно и великолепно изкуство. Ще създадем сборище на сборищата! Ще правим нещо невиждано и нечувано!

Останалите ме поглеждаха — уплашени, колебливи. И в този скован и напрегнат момент аз се чух да вдъхвам дълбоко. Зрителното ми поле се разшири. Аз отново видях кулисите около нас, високите греди, стените на декорите, разцепващи мрака, и по-нататък — малкото сияние в подножието на прашната сцена. Видях театъра, обвит в мрак и в един безкраен спомен пред мен се изниза всичко, случило се тук. И видях как от един кошмар се излюпва друг кошмар и една история свършва.

— Театърът на вампирите — прошепнах. — Ние приложихме върху това местенце Мрачната магия — никой от останалите не посмя да отговори. Никола само се усмихна.

И когато се обърнах и си тръгнах, аз вдигнах ръка в жест, който ги подкани да се втурнат към него. Сбогувах се.

Бяхме недалеч от светлините на булеварда, когато изведнъж се спрях. Безмълвно ме връхлетяха стотици ужаси — че Арман ще дойде и ще го унищожи, че новооткритите му братя и сестри ще се уморят от неговата неистовост и ще го изоставят, че утрото ще го завари да се препъва по улиците, неспособен да си намери скривалище от слънцето. Погледнах към небето. Не можех нито да говоря, нито дори да дишам.

Габриел ме прегърна и аз я притиснах и зарових лице в косите й. Като хладно кадифе бяха кожата й, лицето й, устните й. И нейната любов ме обгради с чудовищна чистота, която нямаше нищо общо с човешките сърца и човешката плът.

Повдигнах я от земята в прегръдките си. И в мрака ние бяхме любовниците, издялани от един и същ камък, които изобщо не помнеха да са живели разделени.

— Той направи своя избор, сине — рече тя. — Стореното — сторено, сега ти си свободен от него.

— Майко, как можа да го кажеш? — прошепнах. — Той не знаеше. И още не знае…

— Пусни го, Лестат. Те ще се погрижат за него.

— Но сега трябва да открия онзи дявол Арман, нали? — рекох уморено. — Трябва да го накарам да ги остави на мира.

Следващата вечер, когато дойдох в Париж, научих, че Ники вече е ходил при Роже.

Беше дошъл един час по-рано и думкал по вратите като луд. С крясъци от тъмното той настоял да му се даде нотариалният акт на театъра и пари, които твърдял, че съм му обещал. Заплашил Роже и семейството му. Освен това наредил на Роже да пише на Рено и на трупата му в Лондон да си дойдат, че ги чакал нов театър, и че той очаквал да се завърнат незабавно. Когато Роже отказал, той поискал адреса на актьорите в Лондон и започнал да тараши писалището му.

Щом чух всичко това, изпаднах в мълчалив гняв. Значи той щеше да превърне всички във вампири, така ли — това демонично новаче, това безразсъдно, неистово изчадие?

Това нямаше да стане.

Казах на Роже да прати в Лондон куриер с известието, че Никола дьо Ланфан е загубил разсъдъка си. Актьорите не биваше са се връщат у дома.

А после отидох на булевард „Дю Тампл“ и го открих на репетиция, също тъй развълнуван и безумен като преди. Пак се беше натруфил и беше сложил накитите си от времето, когато бе любимият син на баща си, ала вратовръзката му бе вързана накриво, чорапите — омотани, а косата — оплетена и чорлава като косата на затворник от Бастилията, който не се е виждал в огледало от двайсет години.

Пред Елени и останалите му заявих, че нищо няма да получи от мен, ако не получа обещание, че нито един актьор и актриса от Париж никога няма да бъдат убити или съблазнени от новото сборище, че Рено и трупата му никога няма да бъдат привлечени в Театъра на вампирите — сега или в идните години и че на Роже, който ще държи кесията на театъра, никога няма да бъде нанесена и най-малка вреда.

Той ми се присмя, подиграваше ми се като преди. Но Елени го накара да млъкне. Тя се ужаси, когато разбра за импулсивните му кроежи. Тя бе тази, която даде обещанията и ги изиска и от другите. Тя го укроти и смути с объркани думи от старите времена, и го накара да се подчини.

И точно на Елени аз поверих окончателното ръководство на Театъра на вампирите и на доходите му, за които щеше да се погрижи Роже — това и позволяваше да прави с него каквото си пожелае.

Преди да си тръгна от нея онази нощ, аз я разпитах какво знае за Арман. И Габриел беше с нас. Пак бяхме в уличката откъм задния вход.

— Той наблюдава — отвърна Елени. — Понякога позволява да го видят.

Изражението й много ме объркваше. Бе скръбно.

— Но само Бог знае как ще постъпи той — додаде тя боязливо, — когато открие какво се случва тук.