Вампирът Лестат

1

Сигурно е било три часът сутринта — чух в просъница църковните камбани да бият.

И като всички разумни хора в Париж, ние бяхме залостили вратата и затворили прозореца. Не е приятно, когато стаята се отоплява с въглища, но по покрива се стигаше до нашия прозорец. И ние бяхме заключени.

Сънувах вълците. Бях в планината, обкръжен, и размахвах старото средновековно млатило. После вълците отново бяха мъртви, и сънят стана по-хубав, само че ми предстоеше да измина толкова много мили през снега. Кобилата цвилеше в снега. Кобилата ми се превърна в противно насекомо, наполовина смазано на каменната настилка.

Един глас изрече „Вълкоубиецо“ — тихо и протяжно, шепот, едновременно прозвучал като призив и почит.

Отворих очи. Или така ми се стори. И ето, в стаята имаше някой. Висока прегърбена фигура, застанала с гръб към малката камина. В камината все още грееха въглени. Светлината плъзна нагоре и гравира ясно очертанията на фигурата, а после угасна, преди да е достигнала до раменете, до главата. Но аз осъзнах, че пред очите ми е бялото лице, което бях съзрял сред публиката в театъра, и разумът ми, който се разтваряше и изостряше, осъзна, че стаята е заключена, че Никола лежеше до мен, че тази фигура се извисява над нашето легло.

Чувах дишането на Никола. Вгледах се в бялото лице.

— Вълкоубиецо — прошепна отново гласът. Но устните не бяха помръднали, фигурата се приближи и видях, че това лице не е маска. Черни очи, бързоподвижни и пресметливи черни очи, и бяла кожа, и някаква противна миризма, която се излъчваше от нея, като миризмата на мухлясали дрехи във влажна стая.

Мисля, че станах. Или са ме повдигнали. Защото само след миг вече бях на крака. Сънят се свличаше от мен като дреха. Подпирах се на стената.

Фигурата държеше в ръце червеното ми наметало. Отчаяно се замислих за меча си, за мускетите си. Те бяха под леглото, на пода. И тази твар протегна наметалото към мен, а после през поръбеното с кожи кадифе усетих как ръката й стисна ревера на дрехата ми.

Дръпнаха ме напред. Залитнах и ме повлякоха из стаята. Закрещях на Никола. Крещях „Ники, Ники“ с пълно гърло. Видях открехнатия прозорец, а после внезапно стъклото се пръсна на хиляди частици и дървената рамка се строши. Литнах над уличката, шест етажа над земята.

Крещях. Ритах тази твар, която ме държеше. Омотан в червеното наметало, аз се гърчех и се мъчех да се изтръгна.

Но ние летяхме над покрива, право към гладката повърхност на тухлена стена! Люшках се в ръцете на съществото и после изведнъж се намерих на покрива на някаква висока сграда. Захвърлиха ме долу.

Лежах и виждах Париж, ширнал се пред мен в огромен кръг — и белия сняг, и тръбите на комините, и черковните камбанарии, и надвисналото небе. А после се изправих, препънах се в поръбеното с кожи наметало и побягнах. Стигнах до ръба на покрива и погледнах надолу. Нищо, само пропадане стотици стъпки надолу, и после още един ръб — и той беше съвсем същият. Едва не паднах!

Обърнах се — отчаян, задъхан. Намирахме се на върха на някаква квадратна кула, широка не повече от петдесет стъпки! И не виждах нищо по-високо от нея във всички посоки. А фигурата стоеше и ме гледаше втренчено, и чух как откъм нея се разнесе тих дрезгав смях, също като шепота преди.

— Вълкоубиецо — повтори тя.

— Проклет да си! — креснах. — Кой си ти, по дяволите! — и, разярен, й налетях с юмруци.

Тя не помръдна. Удрях я, но сякаш удрях по тухлената стена. Действително отскачах от нея, стоварвах се в снега, надигах се и отново я нападах.

Смехът и ставаше все по-шумен и по-шумен, и нарочно подигравателен, но в него се долавяше и силно удоволствие, което ме вбесяваше повече и от подигравката. Изтичах до ръба на кулата и пак се обърнах към съществото.

— Какво искаш от мен! — креснах. — Кой си ти? — и когато то отговори единствено с влудяващия си смях, отново връхлетях върху него. Но този път се насочих към лицето и шията, и закривих пръсти като нокти, смъкнах качулката и видях черните коси на съществото и цялата му човекоподобна глава. Мека кожа. Ала то продължаваше все така да не помръдва.

Отстъпи малко назад и вдигна ръце да си поиграе с мен, да ме побута назад-напред, както мъж би бутал малко дете. Твърде бързо, че да успеят очите ми да го проследят, той отдръпна лице от мен, завъртя се на една страна, после на друга, и всички тези движения вършеше с привидна лекота, докато аз неистово се опитвах да му причиня болка и не усещах нищо, освен как меката бяла кожа се изплъзва между пръстите ми, и може би веднъж-дваж — допира на хубавата му черна коса.

— Храбрият, силен малък Вълкоубиец — ми каза той сега с по-звучен и по-плътен глас.

Спрях, задъхан и плувнал в пот — гледах го и забелязвах подробностите на лицето му. Дълбоките бръчки, които само бях успял да мерна в театъра, устата му, изкривена в шутовска усмивка.

— О, Боже, помогни ми, помогни ми… — възкликнах, докато отстъпвах назад. Струваше ми се невъзможно подобно лице да се раздвижи, да добие някакво изражение и да ме погледне с такава обич, с каквато ме гледаше. — Боже!

— Кой точно бог, Вълкоубиецо? — попита създанието.

Обърнах му гръб и нададох ужасен рев. Усетих как дланите му стисват раменете ми, сякаш са от ковано желязо, и когато отново нападнах, обзет от неистова ярост, то ме извъртя и аз го погледнах право в очите, широко разтворени и черни, а устните му бяха затворени, ала продължаваха да се усмихват, а после то се наведе и усетих убождането от зъбите му по врата си.

От всички приказки от детството, от старите басни, изплува името, като удавник, стремително изплуващ на повърхността на черните води, изтръгващ се на свобода, на светло.

— Вампир! — нададох последен трескав вик и бутнах съществото с цялата си сила.

А после — тишина. Покой.

Знаех, че още сме на покрива. Знаех, че онази твар ме държи в прегръдките си. Ала въпреки това ми се струваше, че сме се издигнали, че сме станали безтегловни и пътуваме в мрака с още по-голяма лекота отпреди.

— Да, да — искаше ми се да кажа. — Точно така.

И навсякъде край мен ехтеше мощен звук, обгръщаше ме цял — плътният звън на гонг може би, който удрят много бавно, в съвършен ритъм, и звукът му се плиска в мен и по всичките ми крайници се разливаше най-невероятна наслада.

Устните ми помръднаха, но от тях не се отрони и звук — ала това всъщност нямаше значение. Всичко онова, което някога съм искал да кажа, ми беше ясно и само това имаше значение, не дали ще бъде изказано. И имаше толкова много време, толкова много блажено време, в което да кажа всичко и да извърша всичко. Нищо не ме припираше.

Опиянение. Произнесох думата и тя ми се стори ясна, тази единствена дума, въпреки, че не можех да говоря, дори не можех да помръдна устни. И осъзнах, че вече не дишам. И все пак дишах чрез нещо. То дишаше вместо мен и вдишванията бяха в ритъма на гонга, и това нямаше нищо общо с тялото ми, и аз бях във възторг от него — от ритъма, от това как тътнеше ли тътнеше, и вече нямаше нужда да дишам, да говоря, да знам каквото и да било.

Майка ми ми се усмихваше. И аз й казах „Обичам те…“ и тя отвърна: „Да, винаги си обичал, винаги…“ И ето, седях в манастирската библиотека и бях дванайсетгодишен, и монахът ми каза „Велик учен“, и аз отворих всички книги и можех да чета на всякакви езици — латински, гръцки, френски. Осветените букви бяха неописуемо прекрасни и аз се обърнах, и там беше публиката от театър „Рено“, и видях, че всички са се изправили на крака, и една жена свали изрисуваното си ветрило, с което прикриваше лицето си, и това бе Мария Антоанета. Тя произнесе „Вълкоубиецо“ и Никола тичаше към мен, плачеше и ме молеше да се върна. Лицето му бе разкривено от болка. Косата му се вееше, очите му бяха кръвясали. Опита се да ме хване. „Ники, махни се от мен!“ — извиках и осъзнах в агония, да, това бе агония, че ударите на гонга утихват.

Крещях, умолявах. Не спирайте, моля ви, моля ви, не искам да… Не искам… Моля ви!

— Лелио Вълкоубиеца — произнесе създанието и то ме прегръщаше, а аз плачех, защото магията си отиваше.

— Недейте, недейте!

Натежах, тялото ми се върна при мен с мъченията, болките и собствените ми задавени викове и ме повдигнаха, и ме изхвърлиха нагоре, и паднах върху рамото на съществото, и усетих как ръката му обгръща коленете ми.

Искаше ми се да кажа „Боже, закриляй ме!“ копнеех да го кажа с всяка частица от тялото си, но не можех да го произнеса, и ето я пак уличката под мен, онази пропаст, висока стотици стъпки, и цял Париж се килна под ужасен ъгъл, и пак снегът, и бръснещият вятър.

2

Бях буден, и много жаден.

Искаше ми се много, много ледено бяло вино, каквото е, когато го наточиш от избата през есента. Искаше ми се да хапна нещо свежо и сладко, като зряла ябълка.

Мина ми през ум, че съм си загубил разсъдъка, въпреки, че не бих могъл да обясня защо.

Отворих очи и разбрах, че е привечер. Светлината би могла и да е утринна, но бе минало твърде много време. Свечеряваше се.

И през широкия прозорец с дебели решетки в каменната стена видях хълмове и гори, покрити с пелена от сняг, и обширно сборище от мънички покриви и кули — значи градът беше много далече. Не бях го виждал такъв от деня, в който пристигнах с пощенската карета. Затворих очи и видението така и не изчезна, сякаш изобщо не ги бях отварял.

Но не беше видение. Градът беше там. И в стаята беше топло, въпреки прозореца. В стаята е горяла камина. Долавях мириса, но огънят бе угаснал.

Опитах се да разсъждавам. Но не можех да прогоня мисълта за студеното бяло вино и ябълки в кошница. Виждах ябълките. Стори ми се, че скачам от короната на дървото и усещам навсякъде около мен уханието на току-що окосена трева.

Ослепително слънце огряваше зелените поля. Лъчите му блестяха по кестенявата коса на Никола и по плътния лак на цигулката. Музиката летеше нагоре към меките, кълбящи се облаци. А на фона на небето виждах назъбените стени на бащината ми къща.

Назъбени стени.

Отново отворих очи.

И разбрах, че лежа във висока кула на няколко мили от Париж.

А точно пред мен, на грубо скована дървена масичка, стоеше бутилка студено вино, точно както го бях сънувал.

Дълго време я гледах, гледах покрилите я заскрежени капчици, и не можех да повярвам, че е възможно да посегна към нея и да пия.

Никога не бях познал такава жажда, каквато ме измъчваше сега. Цялото ми тяло изгаряше от жажда. И бях толкова слаб. И започваше да ми става малко студено.

Когато се размърдах, и стаята се размърда. Небето сияеше в прозореца.

И когато най-сетне посегнах към бутилката, извадих тапата и усетих тръпчивия, великолепен аромат, започнах да пия и пиех безспир, не ме беше грижа какво ще се случи с мен, нито къде се намирам, нито защо са оставили бутилката там.

Главата ми се люшна напред. Бутилката бе почти празна, а далечният град се стапяше в черното небе и оставяше подире си малко море от светлини.

Вдигнах ръце към главата си.

Леглото, на което бях спал, беше просто каменно ложе, постлано със слама, и бавно започвах да осъзнавам, че може би съм в някакъв затвор.

Но виното… То бе твърде хубаво за затвор. Кой би дал на затворник такова вино, освен, разбира се, ако затворника не го чакаше екзекуция?

И друг аромат ме лъхна, разкошен и съкрушителен, и толкова вкусен, че ме накара да застена. Огледах се или по-точно би било да кажа — опитах се да се огледам, защото бях толкова слаб, че не можех да се помръдна. Ала източникът на този аромат беше до мен — той идваше от голяма купа говежди бульон. Бульонът беше гъст, с парченца месо, и виждах как от него се вдига пара. Беше още горещ.

Незабавно награбих купата с две ръце и го изпих също толкова безразсъдно и алчно, както бях изпил виното.

Беше толкова засищащ — такава храна никога не бях вкусвал, тази гъста, вряла същина на месото, и когато купата се изпразни, аз рухнах като болен върху сламата.

Стори ми се, че в мрака до мен нещо се раздвижи. Но не бях сигурен. Чух звънтенето на стъкло.

— Още вино — изрече един глас до мен, и аз го разпознах.

Постепенно започнах да си спомням всичко. Припомних си стените, малкия квадратен покрив, онова усмихнато бяло лице.

За миг си помислих, не, това е невъзможно, сигурно съм сънувал кошмар. Но просто не беше така. Беше се случило и внезапно си спомних опиянението и звука на гонга, и започна да ми се замайва главата, сякаш отново щях да припадна.

Спрях го. Нямаше да го позволя. И пълзящ страх ме скова, не смеех да помръдна.

— Още вино — повтори гласът.

Извърнах леко глава и видях нова бутилка, запушена с тапа, но готова за мен, ясно очертана на фона на сиянието от прозореца.

Отново усетих жаждата, и този път — изострена от соления бульон. Избърсах уста, а после посегнах към бутилката и отново пих.

Отпуснах се върху каменната стена и се помъчих да различа нещо в мрака, поуплашен от онова, което знаех, че ще видя.

Разбира се, вече бях много пиян.

Видях прозореца, града. Видях масичката. И когато погледът ми бавно обиколи сумрачните ъгли на стаята, видях там и него.

Той вече не беше с черната си пелерина с качулка и нито седеше, нито стоеше като човек.

По-скоро се бе облегнал да си почине, както изглеждаше, върху тежкия каменен перваз на прозореца, едното коляно — леко сгънато към него, а другият му дълъг, източен крак — изтегнат на другата страна. Ръцете му висяха покрай тялото му.

И цялостното впечатление, което внушаваше, беше за нещо отпуснато и безжизнено, ала лицето му беше също толкова живо, както и предната нощ. Огромни черни очи сякаш изпъваха плътта! В дълбоки гънки, носът беше дълъг и тънък, а устата — извита в шутовска усмивка. Ето ги и острите кучешки зъби, едва докосващи безцветната устна, и косата — лъскава и черна, прошарена със сребро, тя растеше високо над бялото чело и се спускаше по раменете и ръцете му.

Струваше ми се, че се смее.

Аз вече бях минал границите на ужаса. Дори не можех да изпищя.

Бях изпуснал виното. Стъклената бутилка се търкаляше по пода. И когато се опитах да помръдна напред, да овладея сетивата си и да стегна пияното си, отпуснато тяло, тънките му източени крайници изведнъж оживяха.

Той пристъпи към мен.

Не извиках. Заръмжах тихо от ярост и ужас и се надигнах с мъка от леглото, препънах се в масичката и хукнах да бягам колкото ми държат краката.

Но той ме улови с дългите си бели пръсти, тъй силни и студени, както бяха и предната нощ.

— Пусни ме, проклет да си, проклет да си, проклет да си! — ломотех аз. Разумът ми подсказваше да се моля, и аз се опитах. — Аз само ще си отида, моля ви! Пуснете ме оттук! Длъжен сте! Пуснете ме!

Мършавото му лице се сниши над мен, извитите нагоре ъгълчета на устата му се забиваха в белите страни, и той се разсмя — тих, невъздържан смях, който сякаш нямаше край. Загърчих се, опитвах се да го избутам, ала напразно, отново го умолявах, ломотех глупости и извинения, а после нададох вик:

— Бог да ми е на помощ!

Той стовари едната от чудовищните си длани върху устата ми.

— Никакви такива повече в мое присъствие, Вълкоубиецо, или ще нахраня с тебе вълците от ада — рече той с насмешлива усмивчица. — Мммм? Отговори ми. Мммм?

Кимнах и той отпусна хватката си.

Гласът му притежаваше временно успокоително въздействие. Говорът му издаваше способност за разсъждение. Звучеше почти изтънчено.

Той вдигна ръце и ме погали по главата. Свих се в ужас.

— Слънце в косите — прошепна той — и синьото небе, завинаги затворено в очите ти — изглеждаше потънал в размисъл, когато ме погледна. Като че ли дъхът му нямаше никакъв мирис, нито тялото му. Вонята на мухъл идваше от дрехите му.

Не смеех да помръдна, въпреки, че той не ме държеше. Вторачих се в дрехите му.

Съдрана копринена риза с разширяващи се надолу ръкави и набор по врата. И опърпан клин, и къси парцаливи панталони.

Накратко, той бе облечен, както са се обличали мъжете преди векове. Бях виждал подобни дрехи по гоблените у дома, на картините на Караваджо и Ла Тур, окачени в покоите на майка ми.

— Съвършен си, мой Лелио, мой Вълкоубиецо — каза ми той, а издължената му уста се отваряше широко и аз отново видях малките, остри бели кучешки зъби. Други зъби той нямаше.

Потръпнах. Усетих как се свличам на пода.

Но той с лекота ме подкрепи с една ръка и внимателно ме положи на леглото.

Наум яростно редях молитви. Боже, помогни ми, Дево Марийо, помогни ми, помогни ми, помогни ми, нареждах, втренчил поглед в лицето му.

Какво беше това пред очите ми? Това, което бях видял предната нощ? Маската на старостта, това ухилено създание, набраздено с дълбоките белези на времето, и все пак застинало и твърдо като ръцете му. Той не беше живо създание. Той беше чудовище. Вампир, това бе той, труп кръвопиец, вдигнал се от гроба, който притежаваше разум!

И крайниците му — защо ме ужасяваха? Той приличаше на човек, но не се движеше като човек. Като че за него нямаше значение дали върви или пълзи, дали се навежда или коленичи. Това ме изпълваше с омраза. Ала в същото време той ме запленяваше. Трябваше да си го призная. Той ме запленяваше. Ала бях в твърде голяма опасност, че да си позволявам подобни странни вълнения.

Сега той се изсмя басово, с разтворени широко колене, а пръстите му галеха бузата ми. Беше се навел над мен като огромен свод.

— Дааааа, прелест моя, аз не ставам за гледане! — рече той. Отново шепнеше и говореше с протяжни, задъхани паузи. — Аз бях стар, когато ме претвориха. А ти си съвършен, мой Лелио, мой синеоки момко, дори си още по-красив, когато не те огряват светлините на сцената!

Издължената бяла ръка отново се заигра с косата ми, повдигаше кичури и ги пускаше. Той въздъхна.

— Не плачи, Вълкоубиецо — рече той. — Ти си избран и твоите безвкусни малки възтържествувалия в Дома на драмата ще са нищо, когато тази нощ наближи своя край.

И отново се разнесе онзи нисък, буен смях.

У мен нямаше съмнение, поне в този момент, че той беше от дявола, че Бог и дяволът съществуват, че отвъд самотата, която бях познал едва преди няколко часа, се простира безпределното царство на мрачни създания и ужасяващи смиели, и че то по някакъв начин ме беше погълнало.

Дойде ми съвсем ясната мисъл, че съм наказан за това, че съм водил такъв живот, и въпреки това тя изглеждаше нелепа. Милиони вярваха в същото като мен по целия свят. Защо, по дяволите, това се случваше на мен? И една мрачна вероятност започна неустоимо да добива форма — че светът не е добил повече смисъл отпреди и това беше просто поредният ужас…

— В името на Бога, махни се! — изкрещях. Сега трябваше да повярвам в Бог. Трябваше! Това несъмнено беше единствената надежда. Посегнах да се прекръстя.

Той се взираше в мен с широко разтворени от гняв очи. Ала не помръдна.

Гледаше ме как се кръстя. Слушаше ме как призовавам Бога отново и отново.

Само се усмихваше — превърна лицето си в съвършената маска на комедията от авансцената.

И аз изпаднах в пристъп на плач, като дете.

— Значи дяволът царува на небето, а раят е ад! — извиках му. — О, Господи, не ме изоставяй…

Призовах всички светни, които някога бях обиквал за кратко.

Той ме зашлеви силно по лицето. Аз се строполих на една страна и едва не се свлякох от леглото на пода. Стаята се завъртя. Киселият вкус на виното се надигна и го почувствах в устата си.

И отново усетих допира на пръстите му по шията си.

— Да, съпротивявай се, Вълкоубиецо — рече той. — Не отивай в ада без борба. Подигравай се на Бог.

— Аз не се подигравам! — протестирах.

И отново той ме вдигна и придърпа към себе си.

И аз се борих с него по-упорито, отколкото, с когото и с каквото и да било през живота си, дори и с вълците. Удрях го, ритах го, скубех го за косата. Но все едно се биех с оживял водоливник от катедралата — такава мощ имаше той.

Той само се усмихваше.

После лицето му загуби всякаква изразителност. То сякаш се издължи много. Страните бяха хлътнали, очите — широко отворени, почти удивени, и той отвори уста. Долната устна се сви. Видях зъбите.

— Проклет да си, проклет да си, проклет да си! — виех и ревях аз. Той се приближи и зъбите му се забиха в плътта ми.

Не и този път, беснеех аз, не и този път. Няма да го храня. Ще се съпротивявам. Този път ще се боря за живота си.

Но това отново се случваше.

Сладостта и мекотата, и светът, отишъл далече-далече, и дори той в грозотата си, всичко това по странен начин не ме засягаше, като насекомо, прилепено до стъкло, което не предизвиква у нас погнуса, защото не може да ни докосне, и екотът на гонга, и изтънчената наслада, и после аз напълно се изгубих. Бях безтелесен и насладата бе безтелесна. Аз не бях нищо друго, освен наслада. И се приплъзнах в мрежа от лъчисти мечти.

Видях катакомба, смрадлива катакомба. И бяло създание, вампир, което се пробуждаше в плитък гроб. В тежки вериги бе окован вампирът, а над него се бе привело чудовището, което ме бе отвлякло, и аз научих, че името му е Магнус и че в този сън той все още е смъртен, велик и могъщ алхимик. И той бе изкопал и оковал заспалия вампир точно преди да настъпи решителния час на смрачаването.

И сега, докато навън светлината в небесата помръкваше, Магнус изсмукваше от безпомощния безсмъртен пленник вълшебната и прокълната кръв, която щеше да го превърне в един от живите мъртъвци. Коварство бе това, той бе крадец на безсмъртие. Черен Прометей, който краде сияен огън. Смях в тъмнината. Смях кънтеше в катакомбата. Ехтеше от век на век. И гробната смрад. И екстазът, безмерен и бездънен, и неустоим, и после идваше краят.

Плачех. Легнах върху сламата и се примолих:

— Моля те, не го спирай…

Магнус вече не ме държеше и отново дишах сам, и сънищата се бяха разсеяли. Пропадах все по-надолу и по-надолу, а нощта, пълна със звезди, се издигаше все по-нагоре, скъпоценни камъни, пришити върху тъмнолилав воал.

— Колко хитро. А аз си мислех, че небето е… истинско.

Студеният зимен въздух полъхваше съвсем леко в тази стая. Усетих, че по лицето ми текат сълзи. Гореше ме жажда!

Далече, далече от мен Магнус стоеше и ме гледаше отгоре, ръцете му бяха увиснали ниско покрай тънките крака.

Опитах се да помръдна. Копнеех. Жажда изгаряше цялото ми тяло.

— Ти умираш, Вълкоубиецо — рече той. — Светлината помръква в сините ти очи, сякаш всички летни дни са си отишли…

— Не, моля ви… — жаждата бе нетърпима. Устата ми зееше отворена, гърбът ми се извиваше в дъга. И ето го най-сетне и последният ужас, смъртта, просто така.

— Поискай си го, дете — каза той. Лицето му вече не беше ухилена маска, а напълно преобразено от състрадание. Изглеждаше почти като човек, почти естествено остарял. — Поискай, и ще ти се даде — рече той.

Видях водите, бушуващи в планинските потоци на моето детство.

— Помогнете ми. Моля ви.

— Ще ти дам водата на всички води — пошушна той в ухото ми и ми се стори, че той изобщо не е бледен. Той беше просто старец, седнал до мен. Лицето му беше човешко, и почти тъжно.

Но докато гледах как се усмихва и побелелите му вежди се издигат в почуда, аз разбрах, че това не е истина. Той не беше човек. Той си беше същото онова древно чудовище, но сега се бе изпълнило с моята кръв!

— Виното на всички вина — въздъхна той. — Това е моето Тяло, това е моята Кръв.

И тогава ръцете му ме обгърнаха. Притеглиха ме до него, и усетих силната топлина, която се излъчваше от него, и той като че не бе изпълнен с кръв, а с обич към мен.

— Поискай го, Вълкоубиецо, и ще живееш вечно! — рече той, но гласът му прозвуча уморено и бездушно, а в погледа му имаше нещо далечно и трагично.

Усетих как главата ми се извръща настрани, тялото ми беше тежко и влажно и не можех да го овладея. Няма да поискам, ще умра, без да поискам. И после огромното отчаяние, от което толкова се страхувах, се простря пред мен, празнотата, която бе смъртта, и въпреки това аз казах „Не!“ Обзет от чист ужас, казах не. Няма да се преклоня пред тях, пред хаоса и пред ужаса. Казах не.

— Вечен живот — прошепна той.

Главата ми падна на рамото му.

— Инатлив Вълкоубиецо — устните му ме докоснаха, усетих топлия му дъх без мирис по шията си.

— Не инатлив — прошепнах. Гласът ми беше толкова немощен, че се зачудих дали той ме чува. — Храбър, не инатлив — струваше ми се безсмислено да го премълча. Какво ли значеше сега суетата? Какво ли значеше всичко? А и „инатлив“ бе дума толкова банална, толкова жестока…

Той повдигна лицето ми, и като ме придържаше с дясната си ръка, вдигна лявата и одра собственото си гърло с нокти.

Тялото ми се прегъна одве в ужасен гърч, но той притисна лицето ми до раната и заповяда:

— Пий.

Чух собствения си писък да проглушава собствените ми уши. И кръвта, която струеше от раната, докосна пресъхналите ми, напукани устни.

Жаждата сякаш изсъска на глас. Езикът ми заблиза кръвта. И чувството ме зашиба като камшик. И устата ми се разтвори и се прилепи към раната. И жадно всмуках с всичка сила от великия извор, който, знаех, щеше да утоли жаждата ми, както никога не бе утолявана преди.

Кръв и кръв, и кръв. И не просто сухото и съскащо кълбо на жаждата се утоли и разтвори, а всичките ми копнежи, всичката нужда и мизерия, и глад, които бях познал някога.

Устните ми се разтвориха още по-широко и се прилепиха още по-силно към него. Усетих как кръвта тече надолу по гърлото ми. Усетих допира на главата му до мен. Усетих силната прегръдка на ръцете му.

Стоях, прилепен до него, и усещах мускулите му, костите му и контура на ръцете му. Аз познавах това тяло. И все пак, някакво вцепенение пълзеше в тялото ми и възторжени тръпки, когато всяко чувство проникнеше във вцепенението, проникването го усилваше и то ставаше по-пълноценно, по-остро, аз почти виждах онова, което усещах.

Но най-върховното си оставаше сладката, разкошна кръв, която ме изпълваше, и аз пиех ли пиех.

Още, още — само за това бих могъл да мисля, ако изобщо можех да мисля, и въпреки че беше много гъста, тя струеше в мен като светлина. Този червен ручей се струваше толкова лъчезарен на душата ми, толкова ослепителен — всички отчаяни желания на моя живот бяха утолени хилядократно.

Ала тялото му, ножницата, за която се бях вкопчил, умаляваше под моето. Чувах слабото му, задъхано дишане. Ала той не ме накара да спра.

Обичам те, искаше ми се да му кажа. Магнус, мой неземни господарю, ти, отвратително чудовище, обичам те, ето това съм желал, желал, желал толкова силно винаги, и никога не можех да го имам, ето това. И ти ми го даде!

Чувствах, че ако продължи, аз ще умра, и то продължи, и аз не умрях.

Но съвсем изведнъж почувствах нежните му, любящи ръце да галят раменете ми, и със своята несметна сила, той ме оттласна назад.

Нададох протяжен жален вик. Мъката в него ме разтревожи. Ала той ме изправяше на крака. Все още бях в прегръдките му.

Той ме отведе до прозореца и аз се загледах навън, облегнал ръце от двете страни на камъка отвън. Треперех и кръвта в мен пулсираше във всичките ми вени. Опрях чело на желязната решетка.

Далече, далече надолу се издигаше тъмният връх на хълм, обрасъл с дървета, които сякаш блещукаха на слабата звездна светлина.

А по-нататък градът с неговата пустиня от светлинки тънеше не в мрак, а в мека виолетова мъгла. Снегът, застлал всичко, сияеше и се топеше. Покриви, кули, стени — всички те бяха безброй фасети в лавандулово, мораво, розово.

И щом присвих очи, видях милиони прозорци, като толкова много лъчи, а после, сякаш това не бе достатъчно, в самите му дълбини — ясно забележимото движение на хора. Мънички смъртни, вървящи по мънички улици, главите й ръцете им се докосваха в мрака, самотен мъж — мъничка точица, се спускаше надолу от брулената от вятъра камбанария. Един милион души върху мозаечната повърхност на нощта, а във въздуха тихо се носеха безброй неясни, преплитащи се човешки гласове. Викове, песни, едва доловим полъх от музика, приглушен камбанен звън.

Изстенах. Ветрецът рошеше косата ми, и аз чух собствения си глас така, както никога преди, да плаче.

Градът избледня. Освободих го, милионните му рояци отново се изгубиха в огромната, дивна игра на лилави сенки и помръкваща светлина.

— О, какво направи, какво е това, що ми даде? — прошепнах.

И ми се стори, че думите ми не свършваха една подир друга, а по-скоро се изливаха заедно, докато целият ми плач се превърна в един мощен, сплотен звук, който усилваше до съвършенство ужаса и радостта ми.

И да имаше Бог, той вече нямаше значение. Той се намираше в някакво скучно и тягостно царство, чиито тайни отдавна, отдавна бяха оплячкосани, а светлините му отдавна бяха помръкнали. Тук бе пулсиращият център на самия живот, около който се въртеше всичко истински сложно. Ах, колко примамлива бе тази сложност, усещането, че съществуваш…

Зад мен краката на чудовището се потътриха по каменните плочи.

И когато се обърнах, го видях, блед и обезкървен — приличаше на голяма празна обвивка на самия себе си. Очите му бяха замъглени от кървавочервени сълзи и той протягаше ръце към мен, сякаш от болка.

Притеглих го на гърдите си. Такава обич изпитвах към него, каквато никога досега не бях познал.

— Ах, не виждаш ли? — разнесе се ужасният глас, протяжно произнесените думи, безкрайният шепот. — Мой наследнико, избран да приеме Мрачната дарба от мен, имаш повече живец и кураж от десетима смъртни, какво Дете на мрака ще бъдеш ти!

Целунах клепачите му. Събрах в шепи меката му черна коса. Сега той за мен вече не бе страшен, а просто странен и бледен, и може би изпълнен с някаква по-дълбокомислена поука от въздишащите дървета долу или трепкащият вик, който ме зовеше от много мили далеч.

Хлътналите му страни, издълженото му гърло, тънките крака… това бяха само негови естествени части.

— Не, новаче — въздъхна той. — Запази целувките си за света. Моето време дойде, и ти ми дължиш една-единствена почит. Ела сега с мен.

3

Надолу по вита стълба ме затегли той. И всичко, що съзирах, ме поглъщаше. Грубо издяланите камъни сякаш сами излъчваха светлина, дори и плъховете, които се стрелкаха край нас в тъмното, притежаваха странна красота.

После той отключи една тежка, укрепена с желязо врата, предаде ми тежката халка с нанизани ключове и ме въведе в една голяма, гола стая.

— Сега ти си мой наследник, както вече ти казах — заговори той. — Тази къща и всичките ми съкровища ще станат твои. Но първо ще постъпиш, както аз ти кажа.

От прозорците с решетка се разкриваше безпределен изглед към огрените от луната облаци и аз отново видях меко блещукащия град, който сякаш бе разперил ръце.

— Ах, по-късно можеш да изпиеш с очи всичко, което виждаш — рече той. Обърна ме към себе си, застанал пред голяма купчина дърва, струпана в средата на пода. — Слушай внимателно. Защото аз скоро ще те напусна — той посочи нехайно към дървата. — И има неща, които ти трябва да знаеш. Вече си безсмъртен. И твоята природа съвсем скоро ще те отведе при първата ти човешка жертва. Действай бързо и не проявявай никаква милост. Но спри да пируваш, колкото и да ти се услажда, преди сърцето на жертвата ти да спре да бие.

През идните години ще натрупаш достатъчно сила, че да усещаш този велик миг, но засега отблъсквай чашата точно преди да се изпразни. Или тежко можеш да си платиш за гордостта си.

— Но защо ме изоставяш? — попитах отчаян и се вкопчих в него. Жертви, милост, пирове… Тези думи сякаш ме бомбардираха, сякаш физически ми нанасяха удари.

Той се отдръпна толкова лесно, че ръцете ме заболяха от движението му, и аз се вторачих в тях и се дивях на странното усещане от болката. Тя не беше като болката на смъртните.

Той обаче спря и посочи камъните на отсрещната стена. Виждах, че един много голям камък е откъртен и стърчи около стъпка над неразкъртената повърхност около него.

— Стисни този камък — нареди той — и го извади от стената.

— Но аз не мога — отвърнах. — Той сигурно тежи…

— Извади го! — той посочи с дългия си костелив пръст и направи такава гримаса, че аз го послушах.

За мое най-голямо удивление успях лесно да помръдна камъка и след като го извадих, видях тъмен отвор, голям точно колкото един човек да се промъкне вътре, ако пълзи по корем.

Той се разкиска дрезгаво и закима.

— Това, сине мой, е коридорът, който води към моето съкровище — каза той. — С него постъпи както желаеш, и с всичкия ми земен имот — също. Но сега аз трябва да получа клетвите.

И той отново ме смая — грабна две съчки от купчината с дърво и започна да ги търка една в друга толкова яростно, че скоро те лумнаха в ярки пламъчета.

Той ги подхвърли в купчината и катранът в нея накара огъня да се разгори веднага, и той освети с ярка светлина сводестия таван и каменните зидове.

Ахнах и отстъпих назад. Буйството на жълти и оранжеви цветове ме омагьосваше и плашеше, а жегата, въпреки че я усещах, не предизвикваше никакво чувство в мен. Разбрах. Нямаше я естествената тревога, че той ще ме опари. Топлината по-скоро бе приятна, и за първи път осъзнах колко студено ми беше. Студът бе като ледена коричка върху мен и огънят я разтопи, и ми идваше да застена от удоволствие.

Той отново се засмя със същия онзи глух, пресеклив смях и затанцува наоколо на светлината — тънките му крака му придаваха вид на танцуващ скелет с бледно човешко лице. Той изви ръце над главата си, прегъна тяло и колене и започна да се върти, върти, върти, докато обикаляше около огъня.

— Mon Dieu! — прошепнах. Кръжах с танцова стъпка. Само преди час да го видя как танцува би ме хвърлило в ужас, но сега, на трепкащото сияние на огъня, той бе зрелище, което ме увличаше подире си, стъпка след стъпка. Светлината се взривяваше върху сатенените му дрипи, по панталоните му, по изпокъсаната риза.

— Но ти не можеш да ме изоставиш! — примолих се. Опитвах се да задържа мисълта си ясна, да проумея какво казва той. Гласът ми звучеше чудовищно за собствените ми уши. Опитах се да го сниша, да го смекча, да зазвучи по-приемливо. — Къде ще отидеш?

Тогава той се разсмя гръмогласно, запляска се по бедрото и затанцува все по-бързо и все по-далече от мен, протегнал ръце, сякаш за да прегърне огъня.

Най-дебелите цепеници едва сега се разпалваха. Стаята, въпреки че беше грамадна, приличаше на огромна глинена печка, от прозорците й бълваше дим.

Страхът ме смазваше, както всяка гледка и всеки звук ме смазваха. Сякаш ме преизпълваха всички чувства, познати ми досега. Не можех ни да му устоя, ни да го отхвърля. В звуците, които издавах, се смесваха хленч и писъци.

— О, мога и още как — засмя се той. — Да, мога! — той отметна глава и смехът му премина в протяжен вой. — Но ти, новаче… — и той спря пред мен и отново протегна пръст — сега трябва да ми дадеш обещания. Хайде, окажи ми малко смъртна почит, храбри ми Вълкоубиецо, или, макар че това ще ми разкъса сърцето, ще те хвърля в огъня и ще си нароча нов потомък. Отговори ми!

Помъчих се да заговоря. Кимнах.

Сред бушуващото сияние виждах, че ръцете ми са пребледнели. И усетих как болка прободе долната ми устна така силно, че едва не извиках на глас.

Кучешките ми зъби вече се бяха издължили! Почувствах ги и го погледнах, обзет от паника, ала той ми се хилеше злобно, сякаш се наслаждаваше на ужаса ми.

— Сега, след като изгоря — каза той и ме сграбчи за китката — и огънят угасне, ти трябва да разпръснеш пепелта. Изслушай ме, малкият. Разпръсни пепелта. Иначе бих могъл да се върна, и в каква форма, не смея да си представя. Но, помни ми думата, ако ме оставиш да се завърна, още по-противен отсега, ще те издиря и ще те изпепелявам, докато не се покриеш с белези като мен сега, чуваш ли ме?

Все още не можех да се насиля да отговоря. Това не беше страх. Беше ад. Усещах как зъбите ми растат, и цялото ми тяло пламти. Закимах трескаво.

— Ах, да — усмихна се той и също кимна, зад гърба му огънят ближеше тавана, светлината се процеждаше покрай очертанията на лицето му. — Аз моля само за милост, преди да тръгна да търся ада, ако има ад, или сладка забрава, която без съмнение не заслужавам. Ако съществува Княз на мрака, то най-сетне очите ми ще го съзрат. И ще му се изплюя в лицето.

Тъй че разпръсни изгореното, както ти заповядвам, и след като го свършиш, промъкни се в леговището ми през тесния коридор и много внимавай да сложиш камъка на мястото му, след като влезеш там. Там, вътре, ще намериш ковчега ми. И в този сандък или негово подобие трябва да се затваряш денем, инак слънчевата светлина ще те изпепели. Помни ми думата, нищо на света не може да сложи край на живота ти, освен слънцето или пожар като този, който виждаш пред теб, и дори и тогава, само, повтарям, само ако разпръснат пепелта ти, след като изгориш.

Извърнах лице от него и от пламъците. Бях се разплакал и единственото, което ме спираше да не се разридая, бе ръката, с която притисках устата си.

Но той ме издърпа при огъня, и накрая двамата застанахме пред изкъртения камък и пръстът му отново го посочи.

— Моля те, остани с мен, моля те! — умолявах го. — Само за мъничко, само една нощ, умолявам те! — и отново мощта на гласа ми ме ужаси. Това изобщо не беше моят глас. Обгърнах го с ръце. Вкопчих се здраво в него. Бледното му изпито лице за мен бе необяснимо прекрасно, черните му очи бяха изпълнени с твърде странно чувство.

Сиянието блещукаше по косата му, в очите му и после изведнъж той изкриви уста в шутовска усмивка.

— Ех, алчни сине — възкликна той. — Не ти ли стига да си безсмъртен и целият свят да е твоя трапеза? Сбогом, малкият. Направи, каквото ти казвам. Запомни — пепелта! И зад този камък — вътрешното убежище. Там, вътре, е всичко, от което ще имаш нужда, за да благоденстваш.

Вкопчих се упорито в него, мъчейки се да го удържа. Той се смееше тихо в ухото ми, дивеше се на моята сила.

— Отлично, отлично — прошепна той. — А сега живей вечно, прекрасни Вълкоубиецо, с дарбите, които ти е дала природата, и сам открий за себе си всички онези най-неестествени дарове, които аз добавих към останалото.

И той ме отблъсна от себе си така, че залитнах. И скочи толкова високо и толкова надалече, право в средата на пламъците — сякаш полетя.

Видях го как се спуска. Видях как огънят подпали дрехите му.

Устата му сякаш се превърна във факла, и после внезапно очите му се разтвориха широко, а устата му зейна като огромна черна пещера сред сиянието на пламъците, а смехът му се издигна до такива пронизителни тонове, че си запуших ушите.

Той скачаше на четири крака нагоре-надолу в пламъците, и внезапно осъзнах, че моите викове са заглушили смеха му.

Издължените ръце и крака се издигаха и рухваха, издигаха се и рухваха, а после изведнъж се съсухриха. Огънят полъхна, разгоря се. И в сърцето му вече не виждах нищо, освен самите пламъци.

Ала продължих да плача. Паднах на колене, затиснал очи с ръце. Но върху затворените си клепачи все още ги виждах — взривове от огромни искри, един след друг, докато най-сетне прилепих чело о пода.

4

Стори ми се, че съм лежал години наред на пода, загледан в догарящия огън, от който най-сетне останаха само овъглени цепеници. Стаята бе изстинала. През отворения прозорец влизаше мразовит въздух. Собствените ми ридания отекваха в ушите ми, докато вече не можех да издържам. И не ме утешаваше знанието, че в това състояние всичко се възприема преувеличено, дори и преизпълващата ме несрета.

От време на време отново започвах да се моля. Молех за прошка, но прошка за какво, не бих могъл да кажа. Молех се на Блажената майка, на светците. Мърморех молитвите отново и отново, докато накрая те се превърнаха в безсмислено монотонно нареждане.

А сълзите ми бяха кървави, и оставяха петна по ръцете ми, когато бършех лицето си.

После лежах, проснат върху каменните плочи, и вече не мърморех молитви, а онези нечленоразделни молби, които редим пред всичко могъщо, всичко свещено, всичко, което съществува или не под всякакви имена. Не ме оставяй тук самичък. Не ме изоставяй. Аз съм на лобното място на вещиците. Това е лобното място на вещиците. Не ме оставяй да пропадна още повече, отколкото пропаднах тази нощ. Не позволявай това да се случи… Лестат, събуди се.

Но думите на Магнус се върнаха при мен, отново и отново — „Да намеря ада, ако има ад… Ако съществува Княз на мрака…“

Най-накрая се надигнах на четири крака. Чувствах се замаян и сърдит, зашеметен. Погледнах огъня и видях, че бих могъл отново да го раздухам до пламтящ пожар, и да се хвърля в него.

Но дори и когато се насилих да си представя агонията, знаех, че нямам намерение да постъпя така.

В края на краищата, защо да го правя? Какво бях сторил, та да заслужа участта на вещиците? Не исках да попадна в ада нито за миг. Адски сигурно беше, че няма да отида там само за да се изплюя в лицето на Княза на мрака, който и да се окаже той!

Напротив, ако бях прокълнато създание, то нека тогава този кучи син ме преследва! Нека той ми каже защо са ми отредени страдания. Много бих искал да знам.

Що се отнася до забравата, е, да, нея можем да поизчакаме малко. Можем да го пообмислим това… малко поне.

Някакво непознато ми спокойствие бавно ме обзе — мрачно, изпълнено с огорчение и все по-пленително.

Аз вече не бях човек.

И докато клечах там и мислех за това, и гледах гаснещите въглени, в мен се натрупваше грамадна сила. Постепенно момчешките ми ридания утихнаха. И аз започнах да разучавам белотата на кожата си, остротата на двата малки зли зъба и начина, по който ноктите ми лъщяха в тъмното като лакирани.

Всички малки познати болки изтичаха от тялото ми. И остатъчната топлина, която лъхаше от пушещите цепеници, бе добра към мен, сякаш нещо ме завиваше или се увиваше около мен.

Времето течеше, ала и не течеше.

Всяка промяна в полъха във въздуха бе милувка. И когато приглушен хор от черковни камбани се разнесе откъм осветения с приглушени светлини град и отмери часа, те не отмериха хода на смъртното време. Те бяха само най-чиста музика и аз лежах зашеметен, със зейнала уста, загледан в преминаващите облаци.

Но в гърдите си започнах да усещам нова болка, пареща и жива.

Тя потече по вените ми, стегна главата ми в обръч, а после сякаш се събра в корема и червата ми. Присвих очи. Килнах глава настрани. Осъзнах, че не ме е страх от тази болка, по-скоро ми се струваше, че се вслушвам в нея.

И тогава прозрях причината й. Моите отпадъци ме напускаха — малък порой. Не бях способен да го овладея. Ала докато гледах как нечистотиите цапат дрехите ми, това не ме отврати.

Плъховете, които се промъкваха тук, в тази стая, и приближаваха към тези нечистотии с безшумни стъпки, дори и те не ме отвращаваха.

Тези твари не можеха да ме докоснат, дори и когато ме полазиха, за да изгълтат моите отпадъци.

Всъщност в тъмното не можех да си представя нищо такова, дори и слузестите гадини от гроба, което да предизвика погнуса у мен. Нека си лазят по ръцете и лицето ми, сега вече това нямаше значение.

Аз не бях част от света, у който тези твари предизвикват треперене. И с усмивка осъзнах, че аз принадлежа на онова мрачно племе, което кара другите да треперят. Бавно и с голяма наслада, се разсмях.

И все пак моята скръб все още не бе ме изоставила напълно. Тя витаеше като идея и в тази идея имаше чиста истина.

Свършено е с мен, аз съм вампир. И създания ще умират, за да живея аз — аз ще пия тяхната кръв, за да живея. И никога, никога вече няма да видя нито Никола, нито майка си, нито някого от човеците, които съм познавал и обичал, никого от моето човешко семейство. Аз ще пия кръв. И ще живея вечно. Точно тъй ще бъде. А онова, което ще бъде, е едва в началото си — то току-що се роди! И родилните мъки, в които се роди, бяха опиянение, каквото досега не бях познал.

Изправих се. Усещах се лек и могъщ и странно вцепенен, отидох при угасналия огън и минах през изгорелите въглени.

Кости нямаше. Сякаш демонът се беше разпаднал. Пепелта, която успях да събера в шепи, отнесох на прозореца. И щом вятърът я понесе, аз прошепнах сбогом на Магнус и се питах дали той би могъл все още да ме чуе.

Най-сетне останаха само овъглените цепеници и саждите, които изтрих с ръце и разпилях в тъмното.

Време беше да огледам вътрешната стаичка.

5

Камъкът се отместваше лесно, както бях видял и преди, а отвътре имаше прикрепена кука, с която да го издърпам след себе си.

Но за да се вмъкна в тесния и тъмен проход, трябваше да легна по корем. А когато коленичих и надникнах вътре, светлина в края му не се виждаше. Не ми се хареса как изглежда.

Знаех, че ако все още бях смъртен, нищо не би могло да ме склони да се вмъкна в подобен проход.

Но старият вампир достатъчно простичко ми беше обяснил, че слънцето ще ме изпепели така, както огънят. Трябваше да се добера до ковчега. И усетих как страхът отново ме залива.

Легнах на земята и пропълзях като гущер в прохода. Точно както се боях, не можех да си повдигна главата. И нямаше място да се обърна и да хвана куката. Трябваше да се закача с крак за нея и да пропълзя напред, за да издърпам камъка.

Пълен мрак. Имаше място само колкото да се надигна около педя на лакти.

Изпъшках, страхът се надигна, мисълта, че не мога да си вдигна главата, ме побъркваше, и най-накрая я тряснах в камъка, замрях и захленчих.

Но какво да правя? Трябваше да стигна до ковчега.

Затова се смъмрих, че трябва да спра да хленча, и започнах да пълзя, все по-бързо и по-бързо. Коленете ми застъргваха камъка. Ръцете ми опипваха за процепи и пукнатини, за да ме изтеглят напред. От напрягането ме болеше вратът и едва се удържах да не вдигна отново глава в паниката си.

И когато главата ми изведнъж опря в твърд камък, натиснах го с цялата си тежест. Усетих го как помръдва и в мрака се процеди бледа светлина.

Измъкнах се от прохода и се намерих в малка стаичка.

Таванът беше нисък и сводест, а високият прозорец — тесен и с познатата решетка от дебели железни пръти. Но сладкото виолетово нощно сияние, което проникваше вътре, осветяваше голяма камина, изсечена в далечната стена, дървата бяха приготвени за огъня, а до нея, под прозореца — древен каменен саркофаг.

Моето червено, поръбено с кожи наметало бе метнато върху саркофага. А на една грубо издялана пейка мярнах великолепен костюм от червено кадифе, украсен със злато и много италианска дантела, а също червени копринени бричове, бели копринени чорапи и чехли с червени токове.

Отметнах косата от лицето си и я пригладих назад, и избърсах тънкия слой пот от горната си устна и от челото. Кървава беше тази пот, и когато я видях по ръцете си, ме изпълни странна възбуда.

Ах, какво съм аз — помислих си — и какво ли ми предстои? Дълго време съзерцавах тази кръв, а после си облизах пръстите. Прелестна, трепетна наслада прониза тялото ми. Чак след време успях да се стегна достатъчно, че да отида до камината.

Хванах две съчки като стария вампир, затърках ги много енергично и бързо и видях как те почти се изгубиха и от тях нагоре се стрелна пламък. В това нямаше никаква магия, само сръчност. И когато огънят ме сгря, аз съблякох изцапаните си дрехи и избърсах с ризата си и последната следа от човешки отпадъци, и хвърлих всичко това в огъня, а после облякох новата премяна.

Червено, ослепително червено. Дори и Никола нямаше дрехи като тези. Това бяха дрехи от Версайския двор, в чиято бродерия бяха вшити перли и мънички рубини. Дантелата на ризата беше от Валансиен, такава бях виждал на сватбената рокля на майка си.

Метнах вълчето наметало на раменете си. И въпреки, че белият мраз изтече от крайниците ми, аз се чувствах като създание, изваяно от лед. Когато си позволих да опипам и огледам дрехите, усетих усмивката си вледенена, проблясваща и странно бавна.

На сиянието на пламъците огледах ковчега. Върху тежкия му капак бе издялана фигурата на старец и аз мигом разбрах, че тя бе подобие на Магнус.

Но тук той лежеше в покой, шутовската му уста бе затворена, очите му се взираха кротко в тавана, косата му бе изящна грива от дълбоко изрязани вълни и къдрици.

Това нещо несъмнено беше на три века. Той лежеше с ръце, скръстени на гърдите, облечен в дълги одежди, а от меча му, изваян в камъка, някой бе отчупил дръжката и част от ножницата.

Взирах се в тази част незнайно колко дълго, виждах, че е издялана с голямо старание.

Дали някой се бе опитал да премахне кръстовидната форма? Прокарах пръсти по нея. Разбира се, нищо не се случи, също както когато редях всичките онези молитви. Приклекнал в праха до ковчега, аз начертах в него кръст.

Отново нищо.

После добавих към кръста няколко щриха, очертаващи тялото на Иисус — ръцете, подгънатите колене, сведената му глава. Написах „Господ Бог Иисус Христос“ — единствените думи, които можех да напиша правилно, освен собственото си име, и отново нищо не се случи.

И като попоглеждах неспокойно към думите и малкото разпятие, опитах се да вдигна капака на ковчега.

Дори и с новопридобитата ми сила, не ми беше лесно. Никой смъртен не би могъл да се справи сам.

Но това, което ме озадачаваше, беше колко мъчно ми се видя. Аз не притежавах неограничена сила. И несъмнено не бях силен колкото стария вампир. Може би сега притежавах сила колкото трима мъже или четирима — беше ми невъзможно да преценя.

В онзи миг това ми се стори доста внушително.

Погледнах вътре в ковчега. Нищо повече от теснина, пълна със сенки, където не можех да си представя да легна. По ръба бяха изписани думи на латински и аз не можех да ги разчета.

Това ме терзаеше. Искаше ми се думите да ги няма там и копнежът ми по Магнус и моята безпомощност заплашваха да ме смажат. Мразех го за това, че ме бе изоставил! И осъзнах, в цялата му ирония, че съм почувствал обич към него, преди той да скочи в огъня. Бях почувствал обич към него, когато видях червените одежди.

Дяволите обичат ли се един друг? Разхождат ли се подръка из ада и разправят ли си „Ах, ти си ми приятел, колко те обичам!“ и тям подобни неща? Въпросът, който си задавах, беше доста отвлечен интелектуален въпрос, нали? Всички твари в ада би трябвало да се мразят помежду си, както всички спасени мразят прокълнатите, безрезервно.

Цял живот го знаех. Като дете ме ужасяваше идеята, че аз бих могъл да отида в рая, а майка ми — в ада и аз ще трябва да я мразя. Не бих могъл да я мразя. Ами ако попаднехме в ада заедно?

Е, сега знам, че независимо дали вярвам в ада или не, вампирите могат да се обичат помежду си, че и когато се посветиш на злото, не преставаш да обичаш. Или така ми се стори в този кратък миг. Но не започвай пак да плачеш. Не мога да търпя всичкия този плач.

Извърнах очи към големия дървен сандък, отчасти скрит от горния край на ковчега. Не беше заключен. Прогнилият му дървен капак едва не се откърти от пантите, когато го отворих.

И въпреки че старият господар бе казал, че ми оставя съкровището си, онова, което видях вътре, ме слиса. Сандъкът беше претъпкан със скъпоценности, злато и сребро. Там имаше безбройни пръстени със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, перлени нанизи, сребърни сервизи, монети и стотици и хиляди най-разнообразни драгоценности.

Прокарах леко пръсти по купа, а после започнах да греба с шепи, и ахвах, щом светлината разпалеше червеното на рубините, зеленото на смарагдите. Виждах отблясъци от цветове, каквито не бях и сънувал, богатство, което никак не можеше да се измери. Това бе прочутият сандък на карибските пирати, пословичният кралски откуп.

И сега то беше мое.

Разгледах го пак, този път по-бавно. Из купа съкровища бяха пръснати и лични и нетрайни вещи. Маски от сатен, който гниеше и се ронеше от златната украса, дантелени кърпички и парчета плат със забодени в тях игли и брошки. Тук имаше парче кожена сбруя, окичена със златни звънчета, мухлясала дантела, прокарана през пръстен, дузини кутийки за енфие, медальони, окачени на кадифени панделки.

От своите жертви ли бе взел Магнус всичко това?

Вдигнах един инкрустиран със скъпоценни камъни меч, твърде тежък за днешните времена, и износен чехъл, запазен може би заради токата си с фалшив диамант.

Разбира се, той беше вземал каквото си поиска. Ала въпреки това сам той ходеше облечен в дрипи, в опърпан костюм от друга епоха и бе живял тук, както в някой по-ранен век са живели отшелниците. Не можех да го проумея.

Ала из това съкровище бяха разпръснати и други предмети. Броеници от разкошни безценни камъни, и все още с разпятията! Докосвах малките свещени изображения. Клатех глава, хапех си устната, сякаш казвах: колко ужасно е, че ги е откраднал! Но в същото време ми се струваше много смешно. И това бе още едно доказателство, че Бог няма власт над мен.

И както се бях замислил и се опитвах да реша дали всичко това е било толкова случайно, колкото изглеждаше сега, извадих от съкровището изящно огледало с дръжка, инкрустирана с перли.

Огледах се в него почти несъзнателно, както често човек поглежда в огледала. И там се видях, както би очаквал един човек, само дето кожата ми бе много бяла, също толкова бледа, колкото кожата на стария демон, а цветът на очите ми от обичайното синьо се бе преобразил в смесица от виолетово и кобалтово с приглушени дъгоцветни отблясъци. Косата ми бе добила сияен блясък, и когато я пригладих назад с пръсти, почувствах в нея нова, непозната жизненост.

Всъщност този там, в огледалото изобщо не беше Лестат, а някакво негово копие, създадено от други субстанции! И няколкото бръчки, които времето бе прокарало по лицето ми на двайсетгодишна възраст, бяха или изчезнали, или по-лаконични и мъничко по-дълбоко врязани отпреди.

Взирах се в отражението си. Неистово търсех себе си в него. Разтърквах лицето си, дори и огледалото търках и стисках устни, за да не се разплача.

Най-сетне затворих очи, и пак ги отворих, и се усмихнах много нежно на създанието. И той ми се усмихна. Да, това си беше Лестат. И в лицето му нямаше нищичко, което да намеква за злоба.

Е, поне не за голяма злоба. Само старата пакостливост и импулсивност. То би могло дори да е ангел, това създание, само че когато сълзите му наистина бликнаха, те бяха червени и целият му образ имаше червен оттенък, защото виждаше в червено. И имаше злобни мънички зъбки, които можеше да забие в долната си устна, когато се усмихва, и това правеше вида му абсолютно ужасяващ. Едно добричко лице с една дребна чертица, която бе ужасно, ужасно зловеща!

Но внезапно ми хрумна, че виждам собственото си отражение! А не твърдяха ли, че призраците, духовете и тези, чиито души бе обсебил адът, огледалата не ги отразяват?

Обзе ме жажда да науча всичко за това, в което се бях превърнал. Жажда да узная как мога да попадна сред смъртните. Исках да обикалям улиците на Париж, да виждам с новите си очи всички чудеса на живота, които нявга бях съзирал. Исках да виждам хорските лица, да виждам разцъфналите цветя и пеперудите. Да видя Ники, да чуя свирнята на Ники… Не.

Отречи се от това. Но съществуваха хиляди видове музика, нали? И когато затворих очи, ми се стори, че чувам оркестъра на Операта, ариите кънтяха в ушите ми. Толкова отчетлив бе споменът, толкова ясен.

Ала нищо оттук нататък нямаше да е обикновено. Ни радостта, ни болката, ни най-простичкия спомен. Всичко щеше да притежава този великолепен блясък, дори и скръбта по загубеното завинаги.

Оставих огледалото, взех от сандъка една пожълтяла дантелена кърпичка и избърсах сълзите си. Обърнах се и бавно приседнах до огъня. Сладка топлина се разля по лицето и ръцете ми.

Силна и сладка дрямка ме обори, и щом затворих очи, отново се потопих в странен сън за Магнус, който открадва кръвта. Усещането за магия се завърна, усещане за омайна наслада — Магнус ме прегръща, свързан е с мен, моята кръв изтича в него. Но чух как веригите стържат по пода на старата катакомба. Видях безпомощния вампир в ръцете на Магнус. В това имаше и още нещо… Нещо важно. Смисъл. За кражбата, за предателството, за това да не се предаваш пред никого — ни пред Господ, ни пред демон и никога пред човек.

Мислех ли мислех за това, полубуден, полупотънал в съновидение, и тогава ми хрумна най-безумната мисъл — да разкажа на Ники за всичко това, веднага щом се прибера, да го разкажа от край до край, този сън, и възможния му смисъл, и щяхме да го обсъдим…

В ужасен потрес отворих очи. Човекът в мен се огледа безпомощно из стаята. Той отново се разрида и новороденият демон бе още твърде млад, че да успее да го обуздае. Ридания и хълцания излизаха от устата ми, и аз я затиснах с ръка.

Магнус, защо ме изостави? Магнус, какво да правя, как да продължа нататък?

Свих колене и отпуснах глава върху тях, а мислите ми бавно започнаха да се проясняват.

Е, голяма веселба беше да се преструваш как оттук нататък ще бъдеш вампир, рекох си, да облечеш тези великолепни одежди, да прокарваш пръсти по всички тези бляскави богатства. Но ти не можеш да живееш така! Не можеш да пиеш кръвта на живи същества! Дори и да си чудовище, ти притежаваш съвест, тя ти е вродена… Добро и зло, добро и зло. Ти не можеш да живееш без вяра в… Не можеш да търпиш дела, които… Утре ти ще… Ти ще… Какво?

Ти ще пиеш кръв, нали?

Златото и безценните камъни светеха като живи въглени в сандъка наблизо, а зад решетките на прозореца към сивите облаци се издигаше виолетовото сияние на далечния град. Каква ли е тяхната кръв? Топла, жива кръв, не кръв на чудовище. Езикът ми опря в небцето, облиза острите зъби.

Поразмишлявай за това, Вълкоубиецо.

Бавно се изправих на крака. Сякаш по-скоро волята ме изправи, а не тялото, толкова лесно беше. И аз взех желязната халка с ключове, която бях донесъл със себе си от външната стая, и тръгнах да разглеждам моята кула.

6

Празни покои. Зарешетени прозорци. Огромната, безкрайна нощна шир над назъбените стени. Само това намерих над земята.

Но на долния етаж на кулата, точно пред вратата на стълбището, което водеше към тъмницата, на поставката в стената бе прикрепена насмолена факла, а в нишата до нея имаше кутия с прахан. Следи в прахта. Ключалката беше добре смазана и се отключваше лесно, когато най-сетне намерих точния ключ за нея.

Осветих с факлата и пред мен се разкри тясно вито стълбище. Поех надолу, леко погнусен от вонята, надигаща се отдолу, някъде далече под мен.

Разбира се, познавах тази воня. Тя беше обичайна за всяко гробище в Париж. На Гробището на невинните беше гъста като зловреден газ и за да пазаруваш от сергиите там и да се уговаряш с писачите на писма, трябваше да я търпиш. Това бе вонята на разлагащи се тела.

И въпреки че се гнусях от нея и тя ме накара да се върна няколко стъпала назад, тя не беше чак толкова силна, а миризмата на горящата смола ми помагаше да не я усещам чак толкова.

Продължих да слизам. Ако там имаше мъртви смъртни, е, нямаше как да избягам от тях.

Но на първия етаж под земята не намерих трупове. Само обширна, хладна гробница с ръждясали железни врати, отворени към стълбището, и три грамадни каменни саркофага в центъра й. Много приличаше на килията на Магнус горе, само че беше много по-голяма. Имаше същия нисък сводест таван и същата грубо издялана, зееща камина.

А какво би могло да означава това, освен че някога тук са спели и други вампири? Никой не строеше камини в гробници. Поне на мен не ми беше известно. А тук имаше дори каменни пейки. И саркофазите бяха като онзи горе, с големи фигури, изваяни върху капаците.

Но прах, трупан с години, покриваше всичко. И навсякъде имаше паяжини. Несъмнено тя сега не беше обитавана от вампири. Невъзможно беше. Ала всичко беше много странно. Къде бяха онези, които бяха лежали в ковчезите? Дали се бяха самоизпепелили като Магнус? Или все още съществуваха някъде?

Влязох и отворих саркофазите един по един. Вътре нямаше нищо, само прах. Нямаше нищо, което да загатва за присъствието на други вампири, никакъв белег, че други вампири съществуват.

Излязох и продължих надолу по стълбището, въпреки че миризмата на разложение все повече и повече се засилваше. Всъщност тя много бързо стана непоносима.

Тя излизаше изпод една врата, която виждах долу и ми беше безкрайно трудно да се насиля да се приближа до нея. Разбира се, като смъртен тази воня ми беше противна, но то бе нищо в сравнение с погнусата, обзела ме сега. Новото ми тяло искаше да избяга от нея. Спрях, вдъхнах дълбоко и се насилих да тръгна към вратата, решен да видя какви ги е вършил тук онзи демон.

Е, вонята беше нищо в сравнение с гледката.

В дълбока затворническа килия лежаха струпани на купчина трупове във всякакви стадии на разложение, костите и изгнилата плът гъмжаха от червеи и ларви. Плъхове побягнаха, стреснати от светлината на факлата, и се отъркваха в краката ми, устремени към стълбището. Погнусата заседна на възел в гърлото ми. Вонята ме задушаваше.

Но не можех да престана да се взирам в телата. Тук имаше нещо важно, нещо ужасно важно, което трябваше да разбера. И изведнъж осъзнах, че всички тези мъртъвци, жертвите, бяха мъже — ботушите и парцаливите им дрехи го доказваха, и всички до един имаха руси коси, много подобни по цвят на моята. Малцината, чиито черти все още се различаваха, изглеждаха млади, високи, със слабо телосложение. А най-скорошният тукашен обитател — мокрият и смрадлив труп, който лежеше с ръце, протегнати към решетките, толкова много приличаше на мен, все едно ми беше брат.

Замаян, аз тръгнах напред, и накрая ботушът ми опря в главата му. Сниших факлата и устата ми зейна, сякаш от нея се изтръгваше писък. Влажните, лепкави очи, около които кръжаха мушици, бяха сини!

Залитнах назад. Обзе ме див страх, че трупът ще се раздвижи, ще ме стисне за глезена. И знаех защо. Дръпнах се към стената и съборих чиния с изгнила храна и кана. Каната се търколи и се счупи и прокиснало мляко плисна от нея като повръщано.

Обръч от болка стисна ребрата ми. Кръв изригна като течен огън в устата ми, блъвна от устните ми и се разплиска на пода пред мен. Наложи се да се опра на отворената врата, за да се задържа на крака.

Но през мъглата на погнусата се взирах в кръвта. На светлината на факлата се взирах във великолепния й тъмночервен цвят.

Гледах я как потъмнява, докато попива в хоросана между каменните плочи. Кръвта беше жива и сладкият й мирис прерязваше като нож вонята на мъртвите. Спазми на жажда прогониха гаденето. Гърбът ми се извиваше в дъга. Навеждах се все по-надолу и по-надолу към кръвта със смайваща гъвкавост.

И през цялото време мислите ми препускаха. Този младеж е бил жив в тази клетка; тази гнила храна, това прокиснало мляко бяха тук или за да го нахранят, или за да го измъчват. Той бе издъхнал в килията, затворен тук с тези трупове, с пълното съзнание, че скоро ще стане един от тях.

Господи, да преживееш такива мъки! Такива мъки! И колко ли от останалите бяха познали съвсем същата участ, млади руси мъже, всички до един.

Бях коленичил и се извивах надолу. Свалих ниско факлата, която държах в лявата си ръка, главата ми се наведе чак до локвата кръв, езикът ми се стрелна от устата ми, все едно език на гущер. Той заблиза кръвта по пода. Тръпки на екстаз. О, каква прелест!

Аз ли вършех това? Аз ли лочех кръв на няма и педя от този труп? Моето сърце ли подскачаше с всяка глътка на няма и педя от мъртвото момче, което Магнус бе довел тук така, както бе довел мен? Това момче, което после Магнус бе обрекъл на смърт, вместо на безсмъртие?

Мръсната килия трепкаше като пламък, докато ближех кръвта. Косите на мъртвеца докоснаха челото ми. Окото му, подобно на пукнат кристал, се взираше в мен.

Защо не бях и аз заключен в тази килия? Каква ли проверка бях издържал, та сега не крещях и не тресях решетките и ужасът, който бях предусетил в селския хан, не ме заливаше бавно?

Трепетите на кръвта преминаха по ръцете и краката ми. И звукът, който чух — величествен звук, също тъй омагьосващ, колкото и тъмночервеният цвят на кръвта, синьото на момчешкото око, блещукащите криле на мушиците, приплъзващото се опалово тяло на червея, сиянието на факлата, — бе собственият ми суров, гърлен рев.

Изпуснах факлата и с мъка се изправих отново на колене, ударих се в тенекиената чиния и счупената кана. Изправих се на крака и побягнах нагоре по стълбището. И когато затръшнах вратата на тъмницата, писъците ми се заиздигаха все по-нагоре, чак до самия връх на кулата.

Бях загубен в звука, който отекваше в камъните и отново се връщаше при мен. Не можех да спра, не можех да затворя уста, нито да я затисна с длан.

Но през решетката на входа и през десетината тесни прозорчета горе видях да се процежда безподобната светлина на утрото. Писъците ми стихнаха. Камъните засияха. Светлината се процеждаше около мен като жежка пара и изгаряше клепачите ми.

Не аз взех решението да побягна — аз просто вече тичах, нагоре, нагоре, към вътрешната стая.

Когато излязох от прохода, стаята бе изпълнена с мъгляв пурпурен огън. Скъпоценните камъни, които преливаха от сандъка, като че се движеха. Когато вдигнах капака на саркофага, не виждах почти нищо.

Той бързо се захлопна над мен. Болката, изгаряща лицето и ръцете ми, утихна и аз не помръдвах, и бях на сигурно място, и страхът и мъката се стопиха и превърнаха в хладен, бездънен мрак.

7

Жаждата — тя ме пробуди.

И веднага осъзнах къде се намирам, а също и какво съм. Нямаше ги сладките сънища на смъртен за студено бяло вино или за свежата зелена трева под ябълковите дървета в бащината ми градина.

В тесния мрак на каменния ковчег опипах зъбите си с пръсти и открих, че са опасно дълги и остри като малки ножове.

И в кулата имаше смъртен, и въпреки, че не бе стигнал до вратата на външната стая, аз можех да чувам мислите му.

Чух смайването му, когато откри, че вратата към стълбището не е заключена. Това никога преди не се бе случвало. Чух страха му, когато той откри изгорелите цепеници на пода и ме извика:

— Господарю!

Прислужник — това бе той, и донякъде коварен при това. Запленяваше ме този беззвучен слух, с който долавях мислите му, но нещо друго ме тревожеше. Миризмата му!

Вдигнах каменния капак на саркофага и излязох от него. Миризмата беше слаба, ала почти неустоима. Това бе мускусният мирис на първата курва, в чието легло бях утолил страстта си. Печеното еленско след дни и дни наред гладуване през зимата. Ново вино или пресни ябълки, или вода, която се излива с рев от ръба на скала в горещ ден, и аз посягам и жадно гълтам шепа след шепа.

Само че този мирис бе неизмеримо по-богат от всичко това и апетитът, който ламтеше за него, бе безкрайно по-остър и много по-прост.

Запълзях през тайния тунел като създание, което плува в мрака, избутах камъка във външната стая и се изправих на крака.

Там стоеше смъртният и се взираше в мен с пребледняло от потрес лице.

Той беше стар и сбръчкан, и по някакво неясно кълбо от грижи в ума му разбрах, че е коняр и кочияш. Но го чувах толкова неясно, че това ме влудяваше.

После незабавната злоба, с която се изпълни към мен, ме лъхна като жар от печка. Нямаше как да го объркам. Погледът му се втурна по лицето и тялото ми. Омразата завря, надигна се като вълна. Той бе набавил хубавите дрехи, с които бях облечен. Той се е грижел за онези нещастници в тъмницата, докато са били живи. И защо, питаше той мълчаливо и с възмущение, аз не бях там?

Тези му чувства ми вдъхнаха огромна любов към него, както можете да си представите. Можех да го смачкам и убия с голи ръце заради тях.

— Господарят! — възкликна той отчаяно. — Къде е той? Господарю!

Но какво мислеше той, че е господарят? Някакъв магьосник — така мислеше той. И сега властта беше моя. Накратко, той не знаеше нищо, от което бих имал някаква полза.

Ала докато осъзнавах всичко това, докато го попивах от мислите му против неговата воля, вените по лицето и ръцете му ме запленяваха. И този мирис ме упояваше.

Усещах неясното туптене на сърцето му, и можех да вкуся кръвта му, каква ли ще е на вкус, и изведнъж ме връхлетя усещането за нея — гъста и гореща, и как ме изпълва.

— Господарят го няма, изгоря в огъня — измърморих и чух как от устата ми излиза странна монотонна реч. Тръгнах бавно към него.

Той погледна почернялата от сажди врата. Погледна опушения таван.

— Не, това е лъжа! — възкликна той. Бе разгневен, и гневът му пулсираше като искра в окото ми. Усетих огорчението в душата му и отчаяните му размишления.

Ах, но живата плът можела да изглежда така! Бях в плен на безмилостна жажда.

И той го знаеше. По някакъв безумен, неразумен начин той го усети, хвърли ми последен злобен поглед и хукна към стълбището.

Незабавно го хванах. Всъщност хващането му ми донесе наслада, толкова просто беше. Както се убеждавах да посегна и да съкратя разстоянието между нас — и вече го държах безпомощен в ръцете си, вдигнах го от пода и краката му замахаха във въздуха. Опитваше се да ме ритне.

Държах го без никакво усилие, както силен мъж държи дете — такова бе съотношението. Съзнанието му бе бъркотия от безумни мисли, и като че не можеше да вземе никакво решение какво да прави, за да се спаси.

Но слабото жужене на тези мисли бе заглушено от видението, което той ми разкри.

Очите му вече не бяха двери към душата му. Те бяха пихтиести кълба, чиито цветове ме изкушаваха. А тялото му бе само гърчеща се хапка топла плът и кръв, която трябваше да изям, или да умра.

Ужасяваше ме, че храната трябва да е жива, че вкусната кръв трябва да тече в тези мятащи се ръце и пръсти — а после това ми се стори съвършено. Той беше това, което е, а аз — такъв, какъвто съм, и аз щях да пирувам с него.

Претеглих го към устните си. Разкъсах набъбналата артерия на врата му. Кръвта плисна в небцето ми. Нададох кратък вик и го блъснах в мен. Това не бе изгарящата течност, каквато бе кръвта на господаря, не бе онзи прекрасен еликсир, който пих върху камъните в тъмницата. Не — онази бе самата втечнена светлина. А тази бе хиляда пъти по-сладка, с вкуса на месестото човешко сърце, което я изпомпваше, самата същност на онзи парещ, димен мирис.

Усещах как раменете ми се издигат, пръстите ми се впиват още по-надълбоко в тази плът, и от мен се изтръгваше бучене. Нищо нямаше пред очите ми, освен мъничката му задъхана душица, блаженство до несвяст, тъй могъщо, че ни най-малко не се дължеше на него такъв, какъвто бе.

Трябваше да напрегна цялата си воля, за да мога преди последния миг да го отблъсна от себе си. Как исках да почувствам спирането на сърцето му. Как исках да усетя как ударите се забавят и спират, и да усетя, че го притежавам.

Но не посмях.

Той се изплъзна тежко от ръцете ми, ръцете и краката му се простряха на каменните плочи, изпод полупритворените му клепачи се виждаше бялото на очите му.

И открих, че съм неспособен да извърна очи от смъртта му, бях онемял и запленен от нея. И най-малката подробност не биваше да ми убегне. Чух как дъхът му притихва, видях как тялото му се отпуска и се предава без борба на смъртта.

Кръвта ме сгря. Усещах я как тупти във вените ми. Лицето ми пареше дланите ми, а зрението ми се беше изострило докрай. Чувствах се толкова силен, че не бе по силите на никакво въображение да си го представи.

Вдигнах трупа и го повлякох все по-надолу и по-надолу по витото стълбище на кулата, завлякох го в смрадливата тъмница и го хвърлих да гние при останалите.

8

Време беше да изляза, време беше да изпробвам силите си.

Напълних кесията и джобовете си с толкова пари, колкото можеха удобно да поберат, и окачих на кръста си инкрустиран със скъпоценни камъни меч, който не бе твърде старомоден, а после слязох долу и заключих след себе си желязната врата на кулата.

Кулата очевидно бе единственото, което бе останало от разрушена къща. Но в полъха на вятъра долових мирис на коне, може би така, както животните улавят миризмите — силен, много приятен мирис — и заобиколих мълчаливо отзад, където се натъкнах на временна постройка. Там бе конюшнята.

Вътре имаше не само красива стара карета, но и четири великолепни черни кобили. Беше просто чудесно, че не се бояха от мен. Целунах гладките им хълбоци и дългите им, меки носове. Всъщност дотолкова се влюбих в тях, че можех часове наред да прекарам в изучаването на всичко, което мога за тях, с новите си сетива. Ала жадувах за друго.

В конюшнята също имаше човек — долових и неговия мирис още щом влязох. Но той спеше дълбоко, а като го събудих, разбрах, че той е едно тъповато момче, което не представляваше никаква опасност за мен.

— Сега аз съм твоят господар — казах му аз и му дадох една златна монета. — Но тази вечер няма да си ми нужен, само ми оседлай кон.

Той разбра, колкото да ми каже, че в конюшнята нямало седло, и пак се унесе.

Добре. Отрязах дългите поводи на една от сбруите, надянах ги сам на най-красивата кобила и я яхнах без седло.

Не мога да ви опиша какво беше — кобилата, същински взрив под мен, воят на вятъра и високия свод на нощното небе. Тялото ми се претопи в това на животното. Летях над снега, смеех се на глас, и запявах от време на време. Вземах високи ноти, които никога преди не бях достигал, после запявах с лустросан баритон. Понякога просто крещях от някакво чувство, подобно на радост. Трябваше да е радост. Но как би могло едно чудовище да изпитва радост?

Исках да стигна до Париж, разбира се. Но знаех, че не съм готов. Все още не знаех твърде много за силите си. И затова препуснах в обратна посока и накрая стигнах до покрайнините на селце.

Наоколо нямаше хора, и щом приближих до малката църква, усетих как човешки гняв и невъздържаност нахлуват в странното ми прозрачно щастие.

Бързо слязох от кобилата и бутнах вратата на сакристията. Ключалката й поддаде. Влязох, преминах през нефа и стигнах до олтара за причастие.

Не зная какво чувствах в този момент. Може би ми се искаше да се случи нещо. Бях изпълнен с кръвожадност. И не удари гръм. Вглеждах се в червеното сияние на свещите за бдение на олтара. Вдигнах очи към фигурите, замръзнали в осветената чернота на стъклописите.

И в отчаяние прескочих оградата на олтара за причастие и положих ръце върху самата дарохранителница. Отворих мъничката й порта, бръкнах вътре и извадих украсения със скъпоценни камъни съд за причастие с осветената нафора. Не, тук нямаше никаква сила, нищо, което бих могъл да почувствам, да видя или да усетя с моите чудовищни сетива, нищо, което да ми откликне. Тук имаше късчета хляб, злато, восък и светлина.

Положих глава на олтара. Сигурно съм изглеждал като свещеник посред литургията. После затворих всичко обратно в дарохранителницата. Затворих всичко както си беше, та никой да не разбере, че е извършено светотатство.

А после обиколих едната страна на църквата и завих по другата, яркоцветната живопис и статуи ме запленяваха. Осъзнах, че виждам работата на скулптора и художника, не просто чудото на творчеството. Виждах начина, по който лакът улавя светлината. Виждах грешчици в перспективата, изблици на неочаквана експресивност.

Как ли ще изглеждат великите майстори за моите очи, мислех си аз. Вглеждах се в най-простите орнаменти, изрисувани по измазаните с хоросан стени. После коленичих, за да огледам жилките на мрамора, и най-сетне се усетих, че съм се проснал и вторачил с широко разтворени очи в пода под носа ми.

Това почваше да ми се изплъзва, без съмнение. Станах, малко разтреперан, малко поразплакан, и се загледах в свещите, сякаш бяха живи, и от всичко това ми призляваше.

Време е да изляза оттук и да вляза в селото.

Два часа прекарах в селото, и през повечето време никой не ме видя и чу.

Беше ми абсурдно лесно да прескачам градинските стени, да скачам от земята върху ниските покриви. Можех да скоча на земята от височината на три етажа и да се изкача по стената на сграда, като се вкопчвам с нокти и с палците на краката в мазилката между камъните.

Надничах в прозорците. Виждах двойки да спят в разхвърляните си легла, бебета, дремещи в люлките си, старици, които шият на мъждива светлина.

А къщите ми приличаха на кукленски къщи със своята завършеност. Идеални колекции от играчки с изящните си дървени столчета и излъсканите полици на камините, кърпените пердета и добре изстърганите подове.

Виждах всичко това като някой, който никога не е бил част от живота и се вглежда с обич в най-простите детайли. Колосана бяла престилка, закачена на куката си, износени ботуши върху решетката на камината, кана до леглото.

И хората… О, хората бяха истински чудеса.

Разбира се, аз долавях миризмата им, но бях утолил глада си и тя не ме правеше нещастен. По-скоро изпадах в глупашки възторг от розовата им кожа и деликатни крайници, точността, с която се движеха, целият процес на живота им, сякаш никога не съм бил един от тях. Това, че имаха по пет пръста на всяка ръка, ми се виждаше забележително. Те се прозяваха, плачеха, въртяха се в съня си. Бях омагьосан от тях.

А когато заговореха, и най-дебелите стени не можеха да ми попречат да чувам думите им.

Но най-очарователната страна на моите изследвания беше, че аз чувах мислите на тези хора, точно както бях чувал и злия прислужник, когото убих. Нещастие, мъка, очаквания. Това бяха потоци във въздуха, някои слаби, други — заплашително силни, трети — само някакво трепване, утихнало, преди да разбера откъде идва.

Ала, реално погледнато, не можех да чета мисли.

Най-баналните мисли бяха скрити за мен, и когато сам изпадах в размисъл, дори и най-силните страсти не ми пречеха. Накратко, до мен достигаха силните чувства и то само когато аз желаех да ги долавям, а имаше души, които дори и в огъня на гнева не ми даваха нищо.

Тези открития ме разтърсиха и почти ме раниха, както и простата красота навсякъде, накъдето погледнех, великолепието на обикновеното. Но аз съвършено добре знаех, че зад нея се крие бездна, в която бих могъл съвсем изведнъж, безпомощно, да пропадна.

В края на краищата, аз не бях едно от тези топли, пулсиращи чудеса на сложността и невинността. Те бяха моите жертви.

Време бе да напусна селото. Тук бях научил достатъчно. Ала преди да си тръгна, аз извърших една последна дръзка постъпка. Не можах да се удържа. Просто бях длъжен да го направя.

С вдигната висока яка на червеното ми наметало аз влязох в хана, намерих си ъгълче далеч от огъня и си поръчах чаша вино. Всички в тясната кръчмичка ме огледаха, но не защото разбраха, че сред тях има свръхестествено създание. Те просто зяпаха богато облечения господин! И аз останах там двайсет минути, като отивах все по-далеч в предизвикателствата си. Никой, дори и мъжът, който ме обслужи, не забеляза нищо! Разбира се, дори не докоснах виното. Само го подуших и разбрах, че няма да понесе на тялото ми. Но важното беше, че можех да подвеждам смъртните! Можех да се движа сред тях!

Излязох от хана тържествуващ. Щом стигнах гората, побягнах. И бягах толкова бързо, че небето и дърветата се размазваха пред погледа ми. Почти летях.

После спрях и заскачах, затанцувах наоколо. Събрах камъни, и ги запокитвах толкова надалеч, че не виждах къде падат. А когато видях един паднал клон, дебел и пълен с мъзга, го вдигнах и го скърших на коляното си, като да беше вейка.

Закрещях, а после отново запях с цяло гърло. Строполих се върху тревата, разтърсен от смях.

А после станах, захвърлих наметалото и меча си и започнах да въртя цигански колела. Въртях цигански колела досущ като акробатите в театъра на Рено. А после направих идеално салто. Повторих го, този път назад, а после напред, а после започнах да въртя двойни салта, тройни салта и скочих право нагоре във въздуха на около петнайсет стъпки над земята, а после паднах на краката си позадъхан и ми се искаше да продължа с номерата.

Но утрото идваше.

Едва доловима промяна във въздуха, в небето, ала аз го знаех толкова добре, сякаш биеха камбаните на Ада. Камбаните на Ада зовяха вампира да се прибере у дома и да заспи съня на смъртта. Ах, разтапящата се прелест на небето, прелестното видение на мъгляви камбанарии. И ми хрумна странна мисъл — че в ада светлината на огньовете ще е толкова ярка, че ще е равна на слънчевата, и това ще е единствената слънчева светлина, която някога ще видя пак.

Но какво съм направил, питах се аз. Не съм искал това, не съм му се отдал. Дори и когато Магнус ми каза, че умирам, аз му се съпротивлявах, ала въпреки това сега чувам камбаните на Ада.

Е, на кого му пука?

Когато стигнах църковния двор, готов да препусна с кобилата към дома, нещо отвлече вниманието ми.

Стоях и държах поводите на кобилата, загледан в малкото гробище, и не можех да разбера какво точно има. После то се появи отново и разбрах. Усетих ясно доловимо присъствие в църковния двор.

Замрях, толкова неподвижно, че чувах грохота на кръвта във вените си.

То, това присъствие, не беше човешко! То нямаше мирис. И откъм него не се носеха човешки мисли. По-скоро ми се струваше прикрито, защитено, и то знаеше, че аз съм тук. Наблюдаваше ме.

Дали си въобразявах?

Стоях, ослушвах се, оглеждах се. От снега се подаваха разпръснати сиви надгробни камъни. А по-надалече се изправяше редица от стари крипти, по-големи, с украса, но също толкова порутени, колкото и надгробните камъни.

Струваше ми се, че присъствието витае някъде около криптите, и щом тръгнах към обкръжаващите ги дървета, го усетих съвсем ясно.

— Кой си ти? — попитах. Чух гласа си — режеше като нож. — Отговори! — провикнах се още по-силно.

Усетих бурно вълнение у него, у това присъствие, и бях сигурен, че то побягна стремглаво.

Втурнах се подире му през църковния двор, усещах как то постепенно отслабва. Ала нищо не видях в пустата гора. И осъзнах, че съм по-силен от него и то се страхуваше от мен!

Я си представете. Да се страхува от мен.

А аз нямах представа дали то е телесно или не — вампир, същият като мен, или нещо безтелесно.

— Е, едно е сигурно — рекох на глас. — Ти си страхливец!

Трепет във въздуха. Гората като че задиша за миг.

Чувството за собственото ми могъщество, което постепенно бе набирало сила, ме обзе цял. От нищо не ме беше страх. Нито от църквата, нито от тъмното, нито от червеите, които разяждаха труповете в моята тъмница. Нито дори от тази странна, тайнствена сила, която бе избягала в гората и като че пак бе съвсем наблизо. Дори и от хората.

Аз бях необикновен демон! Ако седях на стълбището на ада, подпрял лакти на коленете си, и дяволът ми кажеше: „Лестат, ела, избери какъв точно демон желаеш да си, за да скиташ по земята“ как бих могъл да избера по-добър от този, който бях? И внезапно ми се стори, че страданието е идея, която бях познал в друго свое съществуване и нивга повече нямаше да позная.

Сега не мога да удържа смеха си, когато се сетя за онази първа нощ, и особено точно за този момент.

9

Следващата нощ нахълтах в Париж с толкова злато, колкото успях да понеса със себе си. Слънцето току се бе скрило зад хоризонта, когато отворих очи, и небето все още излъчваше ясно лазурно сияние, когато яхнах кобилата и препуснах към града.

Умирах от глад.

И съдбата се разпореди тъй, че още преди да стигна градските стени, ме нападна главорез. Той изскочи с гръм от гората, от пистолета му блъвна огън и аз успях да видя как куршумът изскача от дулото му и прелита покрай мен. Скочих от коня и го нападнах.

Той беше силен мъжага, и аз се смаях колко много ми харесваха неговите проклятия и съпротивата му. Злобливият прислужник, чиято кръв бях изпил снощи, беше стар. Този имаше стегнато, младо тяло. Дори и грубия допир на зле обръснатата му брада ме блазнеше, и бях във възторг от силата на ръцете му, когато замахваше да ме удари. Но това не беше игра. Той застина, щом забих зъби в артерията му, и когато кръвта бликна, това бе чисто сладострастие. Всъщност толкова прелестна бе, че напълно забравих, че трябва да го пусна, преди сърцето да е спряло.

Бяхме коленичили и двамата в снега, и животът, който влизаше в мен заедно с кръвта, бе като зашеметяваш удар. Дълго време не можех да помръдна. Хммм, наруши вече правилата, помислих си. Сега ще умра ли? Не изглежда много вероятно. Само този разтърсващ делириум.

И клетото мъртво копеле в ръцете ми, което щеше да гръмне и да ми отнесе лицето с пищова си, ако му бях позволил.

Взирах се в здрачното небе, в огромната, обсипана със светлини, маса от сенки напред, която бе Париж. И съществуваше само онази топлина след всичко и очевидно нарастващата сила.

Дотук добре. Изправих се и избърсах уста. После запокитих тялото възможно най-далече в снежния покров. Бях по-силен отвсякога.

Постоях там, обзет от ненаситност и кръвожадност, искаше ми се пак да убия, за да продължи този екстаз вечно. Но не можех да пия повече кръв и постепенно се успокоих, а и настъпи малка промяна. Връхлетя ме безутешност. Самота — сякаш крадецът е бил мой приятел или сродник, и ме е изоставил. Не можех да го проумея — освен това, че пиенето на кръвта бе нещо много интимно. Сега миризмата му бе полепнала по мен и това донякъде ми харесваше. Но ето го, лежеше там, на метри от мен върху набръчканата снежна кора и лицето и ръцете му изглеждаха сиви на светлината на изгряващата луна.

По дяволите, този кучи син възнамеряваше да ме убие, нали така?

За час успях да открия способен адвокат на име Пиер Роже в дома му в Маре, амбициозен млад мъж, чиято душа за мен бе като отворена книга. Алчен, умен, добросъвестен. Тъкмо какъвто ми трябваше. Не само можех да му чета мислите, когато не говореше, но и вярваше на всичко, което му кажа.

Той гореше от желание да услужи на съпруга на богата наследница от Сен Доминик. И, разбира се, би угасил всички свещи и би остави само една, щом очите все още ме болят от тропическа треска. Що се отнася до моето богатство от скъпоценни камъни, той работел с най-почтените бижутери. Банкови сметки и кореспонденция с моето семейство в Оверн? Да, незабавно.

Това беше по-лесно и от ролята на Лелио.

Но ми беше адски трудно да се съсредоточа. Всичко ме разсейваше — димящият пламък на свещта върху месинговата поставка за мастилница, позлатените орнаменти по китайските тапети и изумителното личице на мосю Роже с очички, лъщящи зад очилца с осмоъгълни стъкла. Зъбите му ми напомняха клавишите на клавир.

Най-обикновени предмети из стаята сякаш танцуваха. Един сандък се взираше в мен с месинговите си топчести дръжки очи. А жената, която пееше на горния етаж и заглушаваше тихото боботене на печката, сякаш изговаряше думи на някакъв тих, искрометен таен език — думи като „Ела при мен“.

Но явно така щеше да е вечно, и аз трябваше да се взема в ръце. Парите трябва да се изпратят още тази нощ по куриер до баща ми и братята ми, и до Никола дьо Ланфан, музикант от Дома на театралите на Рено, на когото да се каже само, че богатството е дошло от неговия приятел Лестат дьо Лионкур. Желанието на Лестат дьо Лионкур е Никола дьо Ланфан незабавно да се премести да живее в приличен апартамент на „Ил Сен Луи“ или на друго подобаващо място, а Роже, разбира се, трябва да помогне в това, а подир туй Никола дьо Ланфан трябва да започне да учи цигулка. Роже трябва да купи на Никола най-добрата възможна цигулка „Страдивариус“.

И последно, отделно писмо да се напише до майка ми, маркиза Габриел дьо Лионкур, на италиански, та никой друг да не може да го прочете, и да й се изпрати специална кесия. Ако може да го понесе, нека тя да замине за южна Италия, за рожденото си място — може би така ще спре влошаването на охтиката си.

При мисълта за нея и свободата й за бягство ми се замая главата. Зачудих се какво ли ще си помисли тя.

Дълго време изобщо не чувах думите на Роже. Представях си я облечена веднъж в живота си като маркиза, каквато беше, да излиза през портата на нашия замък в своя собствена карета, запретната с шест коня. А после си спомних съсипаното й лице и чух кашлицата в дробовете й, сякаш тя бе тук, при мен.

— Изпратете й парите и писмото още тази вечер — казах. — Не ме интересува каква ще е цената. Направете го — и положих пред него толкова злато, че с него тя можеше да живее в охолство до края на живота си, ако й оставаше живот.

— А сега — продължих, — познавате ли търговец, който търгува с изящна украса — картини, гоблени? Някой, който би могъл да отвори магазините и складовете си за нас още тази вечер?

— Разбира се, мосю. Позволете да си взема палтото. Тръгваме начаса.

След минути вече бяхме потеглили към Фобур Сен Дени.

А след това с часове скитах с простосмъртния си придружител из същински рай на материалните богатства и придобивах всичко, което поисках. Дивани и столове, порцелан и сребърни сервизи, драперии и скулптури — всичко, което можех да взема, беше мое. И наум преобразявах замъка, в който бях израсъл, докато изнасяха все повече и повече стоки, които да бъдат опаковани и незабавно изпратени на юг. На малките си племеннички и племенници изпратих играчки, които не бяха и сънували — миниатюрни корабчета с истински платна, кукленски къщи, изработени с небивало майсторство, съвършено изпипани.

От всеки предмет, който докосвах, научавах по нещо. И имаше мигове, когато всички цветове и текстури ставаха твърде бляскави, до непоносимост. Ридаех вътрешно.

Но щях да се преструвам на човек колкото ми душа иска, без никой нищо да заподозре, ако не беше едно твърде злощастно произшествие.

По някое време, докато обикаляхме из склада, изскочи един плъх, както правеха наглите градски плъхове, и хукна покрай стената много близо до нас. Нищо необичайно, разбира се. Но там, сред гипса и твърдото дърво, сред бродираните платове, плъхът чудато биеше на очи. И мъжете, които се заблудиха, естествено, припряно замърмориха извинения заради плъха и започнаха да тропат, за да го прогонят.

За мен гласовете им се превърнаха в смесица от звуци, като яхния, клокочеща в гърне. Можех да мисля само за това, че плъхът има много мънички крачета, и че още не съм разглеждал плъх, нито пък някакво друго дребно топлокръвно създание. Посегнах и хванах плъха, комай твърде лесно, и огледах крачетата му. Исках да разгледам що за ноктенца има на краката и каква беше плътта между пръстенцата му, и напълно забравих за мъжете.

Внезапното им мълчание ме накара да дойда на себе си. И двамата ме гледаха втрещено.

Усмихнах им се с възможно най-невинната си усмивка, пуснах плъха и продължих с покупките.

Е, те и дума не обелиха за това. Но аз си взех поука. Много ги бях уплашил.

По-късно същата нощ възложих още едно, последно поръчение на адвоката си: да изпрати подарък от сто хиляди крони на един собственик на театър на име Рено с благодарствено писмо от мен за проявената от него любезност.

— Разберете какво е положението с неговото театърче — заръчах. — Разберете дали то има някакви дългове.

Разбира се, никога нямаше да припаря до театъра. Те никога не биваше да се досетят какво се е случило, не биваше да се излагат на заразата ми. И засега бях сторил каквото мога за всички онези, които обичах, нали?

И когато всичко това приключи, когато часовникът на църквата удари три часът над белите покриви, а аз бях толкова гладен, че подушвах кръв, накъдето и да се обърнех, стоях сред пустия булевард „Дю Тампл“.

Мръсният сняг се бе разтопил до киша под колелата на каретите, и аз гледах Къщата на театралите с оцапаните й стени и изпокъсаните афиши, на които все още с червени букви бе изписано името на един млад смъртен актьор — Лестат дьо Валоа.

10

Следващите няколко нощи вилнях. Изпивах Париж, сякаш градът беше кръв. В ранната вечер връхлитах в най-западналите квартали, забърквах се с крадци и убийци и често им давах игрив шанс да се защитават, а после с ръмжене ги стисвах в смъртоносна прегръдка и пирувах лакомо.

Вкусвах най-различни жертви: грамадни здравеняци, жилави дребосъци, космати и тъмнокожи, но най-любимите ми бяха съвсем младите негодници, готови да те убият, за да ти вземат петачетата от джобовете.

Обичах сумтенето и проклятията им. Понякога ги хващах с една ръка и им се присмивах, докато изпаднат в яростен гняв, захвърлях ножовете им по покривите, мятах пистолетите им по стените и ги раздробявах на парчета. Но общо взето пълната ми сила бе като котка, на която никога не й позволяваха да нападне. И единственото, което мразех в тях, бе страхът им. Ако жертвата беше много уплашена, губех интерес.

С времето се научих да отлагам убийството. Пийвах по малко от един, по повечко от друг, а после поемах разтърсващата глътка на смъртта от третия или четвъртия. Проточвах преследването и борбата за собствено удоволствие. И когато за една вечер ловувах и изпивах толкова, че да стигне за шест здрави вампира, обръщах поглед към останалата част на Париж, към всички онези славни развлечения, които преди не можех да си позволя.

Но не и преди да се отбия в къщата на Роже за новини от Никола или от майка ми.

Писмата й преливаха от щастие, че ми е провървяло, и тя обещаваше да замине за Италия през пролетта, стига само да събере сили за пътуването. В момента искаше книги от Париж, разбира се, и вестници, и нотни листове за клавесина, който й бях изпратил. Бях ли истински щастлив? Бях ли сбъднал мечтите си? Тя се отнасяше твърде подозрително към богатството. Толкова щастлив бях при Рено. Трябвало да й се доверя.

За мен бе мъчение да слушам как ми четат тези думи. Време беше да стана лъжец насериозно, какъвто никога не съм бил. Но заради нея бях готов на това.

Що се отнася до Ники, трябваше да се досетя, че той няма да се задоволи с подаръци и неясни приказки, че ще настоява да ме види и ще продължи да настоява. Той малко плашеше Роже.

Но това не помагаше. Адвокатът не можеше да му каже нищо повече от онова, което аз му бях обяснил. А аз толкова внимавах да не видя Ники, че дори не попитах къде се намира къщата, в която се бе нанесъл. Казах на адвоката да се увери, че той учи със своя италиански маестро и че разполага, с каквото му душа пожелае.

Но все пак до слуха ми стигна, против волята ми, че Никола не е напуснал театъра. Той все още свиреше в Дома на театралите на Рено.

Това ме вбеси. Защо, по дяволите, да продължава? — мислех си аз.

Защото и той обичаше това място, също като мен, ето защо. Нужно ли беше да ми се обяснява? Там, в това театърче мишеловка всички ние бяхме сродни души. Не мисли за мига, когато завесата се вдига, когато публиката започва да вика и да ръкопляска. Прати на театъра каси с вино и шампанско. Прати цветя на Жанет и Лучина, момичетата, за които се борех с другите най-големи любимци, и още златни дарове за Рено. Изплати му дълговете.

Но нощите отминаваха, даровете пристигаха и на Рено започваше да му става неудобно от всичко това. Две седмици по-късно Роже ми съобщи, че Рено е излязъл с предложение.

Той искаше аз да купя Дома на театралите и да го задържа като директор, като му предоставя достатъчно капитал да поставя по-големи и по-дивни спектакли отвсякога преди. С моите пари и с неговия ум сме можели да накараме всички в Париж да заговорят за театъра.

Не дадох отговор веднага. Отне ми доста време, докато осъзная, че мога просто ей така да стана собственик на театъра. Да го притежавам така, както скъпоценните камъни в сандъка, или дрехите на гърба ми, или кукленската къща, която изпратих на племенничките си. Отказах и затръшнах вратата.

И веднага влязох отново.

— Добре, купете театъра — казах — и му дайте десет хиляди крони, да прави каквото си иска — това беше цяло състояние. А аз дори не знаех защо го направих.

Тази болка ще мине, мислех си, трябва да мине. И аз трябва да овладея мислите си, да разбера, че тези неща не могат да ме засягат.

В края на краищата, къде си прекарвах времето сега? В най-разкошните театри в Париж. Сядах на най-хубавите места да гледам балет и опера, драмите на Молиер и Расин. Мотаех се пред светлините на рампата и зяпах великите актьори и актриси. Имах ушити костюми във всички цветове на дъгата, пръстени със скъпоценни камъни по пръстите, перуки по най-последна мода, обувки с диамантени токи и златни токове.

И имах цяла вечност, за да се опивам с поезията, която слушах, да се опивам с пеенето и замаха на ръцете на танцьорите, да се опивам от пулса на органа в огромната пещера на Парижката Света Богородица, да се опивам от камбаните, които отброяваха часовете за мен, да се опивам от снега, беззвучно падащ над пустите градини на Тюйлери.

И всяка нощ ставах все по-малко предпазлив сред смъртните, все по-спокойно общувах с тях.

Не мина и месец, и събрах куража да нахлуя сред многолюден бал в „Пале Роял“. Бях загрят и зачервен след поредната жертва и незабавно се влях в танца. Не предизвиках ни най-малко подозрение. По-скоро си личеше, че привличам жените, и се възторгвах от допира на горещите им пръсти и мекия натиск на ръцете и гърдите им.

След това се врязах право сред ранните вечерни тълпи по булевардите. Притичах покрай театъра на Рено и започнах да се набутвам в другите театри, за да гледам куклените представления, мимовете и акробатите. Вече не бягах от уличните лампи. Влизах в кафенета и си поръчвах кафе, само за да усетя топлината му с пръстите си, и докато избирах, разговарях с хората.

Дори спорех с тях за състоянието на монархията, втурнах се неистово да овладявам билярда и игрите на карти и ми се струваше, че стига да поискам, мога да вляза в Дома на театралите, да си купя билет и да се промъкна на балкона, за да видя какво става там. Да видя Никола!

Е, не го сторих. Какво си въобразявах — да се доближа до Ники? Да баламосвам непознати, мъже и жени, които никога не са ме виждали, бе едно, но какво щеше да види Никола, ако се взре в очите ми? Какво щеше да види, ако погледне кожата ми? Освен това си имам твърде много работа, рекох си.

Научавах все повече и повече за своята природа и възможности.

Косата ми например бе по-лека, ала по-гъста, и изобщо не растеше. Не растяха и ноктите на ръцете и краката ми, които бяха станали по-лъскави, въпреки, че ако ги изпилех, през деня те пак израстваха до дължината им, когато умрях. И въпреки, че хората при оглед не можеха да разкрият тези тайни, те усещаха други неща — неестествения блясък на очите ми, прекаленото изобилие от отразяващи се в тях цветове, и бледото сияние, което излъчваше кожата ми.

Когато бях гладен, това сияние ставаше особено отчетливо. Още една причина да се нахраня.

И разбрах, че мога да карам хората да изпадат в транс, ако се взирам упорито в тях, а гласът ми изисква много строго модулиране. Можех да говоря твърде тихо за слуха на смъртните, а ако креснех или се засмеех твърде гръмогласно, можех да спукам нечии тъпанчета. Можех да увредя и собствените си уши.

Имаше и други трудности — движенията ми. Аз вървях, тичах, танцувах, усмихвах се и жестикулирах като човешко същество, но при изненада, ужас, скръб тялото ми можеше да се извива и криви като тялото на акробат.

Дори и израженията на лицето ми можеха да бъдат карикатурно преувеличени. Веднъж се унесох, докато вървях по булевард „Дю Тампл“ и мислех за Никола естествено — седнах под едно дърво, вдигнах колене и обхванах глава с длани като скръбен елф от вълшебна приказка. Господата от осемнайсети век, с брокатени рединготи и бели копринени чорапи, не правеха такива неща, поне не и на улицата.

А друг път, потънал в съзерцание на променливите светлини по повърхностите, подскачах и сядах с кръстосани крака върху някоя карета, подпрял лакти на колене.

Е, това стряскаше хората. Плашеше ги. Но най-често, дори и когато бледата ми кожа ги плашеше, те просто извръщаха поглед. Бързо осъзнах — те се самозаблуждават, че всичко си има обяснение. Такова бе обичайното рационално мислене на осемнайсети век.

В края на краищата, от сто години не бе имало случаи на вещерство — последният, за който се сещах, бе съдът срещу Ла Воасин, гадателка, изгорена жива по времето на Луи, Краля Слънце.

Ала това бе Париж. И затова, ако случайно счупех при вдигане някоя кристална чаша или отварях врати и те се удряха в стената, хората решаваха, че съм пиян.

Но понякога отговарях на въпроси, преди смъртните да са ми ги задали. Изпадах в ступор само от съзерцаване на свещи и дървесни клонки и толкова дълго не се помръдвах, че хората ме питаха дали съм болен.

А най-тежкият ми проблем беше смехът. Можех да получа пристъпи на смях и да не мога да заспя. Всичко можеше да ги предизвика. Самото безумие на собственото ми положение ги предизвикваше.

Това все още може да ми се случи доста лесно. Никакви загуби, никакви болки, нито все по-дълбокото осъзнаване на трудната ми съдба го променя. Нещо ми се струва смешно. Аз започвам да се смея и не мога да се спра.

Това вкарва в ярост другите вампири, между другото. Но аз изпреварвам хода на разказа.

Както вече сигурно сте забелязали, не съм споменал досега други вампири. Работата беше там, че не можех да намеря такива.

Не можех да намеря друго свръхестествено създание в цял Париж.

Вляво от мен — смъртни, вдясно от мен — смъртни, и само от време на време — тъкмо когато съм се самоубедил, че нищо не се получава — усещах онова неясно и влудяващо неуловимо присъствие.

То никога не доби по-голяма плътност от онази първа нощ в селския църковен двор. И неизменно се случваше в близост до някое парижко гробище.

Аз винаги спирах, обръщах се и се опитвах да го изловя. Но полза никаква — то изчезваше, преди да се уверя, че съм го усетил. Никога не бих могъл да го открия сам, а вонята на градските гробища беше толкова противна, че не можех, не бих могъл да се принудя да вляза в тях.

Започваше да ми се струва, че това е нещо повече от префиненост или лошия спомен от собствената ми тъмница под кулата. Отвращението от вида или миризмата на смъртта като че бе присъщо на естеството ми.

Не можех да гледам екзекуции — също както когато бях разтреперано момче от Оверн, а при гледката на трупове покривах лицето си. Мисля, че смъртта бе оскърбление за мен, освен ако аз не бях нейна причина! И имах нужда да се отърва от мъртвите си жертви почти незабавно.

Но да се върнем към въпроса за присъствието. Започнах да се питам дали това не е някакъв друг вид преследвач, създание, което не можеше да общува с мен. От друга страна, бях с ясното впечатление, че присъствието ме наблюдава и може би умишлено ми се разкрива.

Какъвто и да бе случаят, в Париж не срещах други вампири. И започвах да се питам дали в даден период от време биха могли да съществуват повече от един от нас. Може би Магнус бе унищожил вампира, от когото бе откраднал кръвта. Може би той е трябвало да загине, след като предаде на друг силите си. И аз също щях да умра, ако трябваше да създам още един вампир.

Но не, това беше неразумно. Магнус притежаваше голяма сила дори и след като ми даде кръвта си. И бе оковал своята жертва вампир във вериги, когато е откраднал силите му.

Огромна тайна, която ме влудяваше. Но засега невежеството действително бе блаженство. И аз се справях много добре с откритията без помощта на Магнус. И може би тъкмо така го е бил замислил Магнус. Може би това е бил и начинът, по който той е добивал познания преди векове.

Спомних си думите му, че в тайната стая в кулата ще намеря всичко, нужно ми, за да благоденствам.

Часовете отлитаха, а аз се скитах из града. И умишлено напусках компанията на човеците само за да се скрия денем в кулата.

Ала започвах да се питам: „Щом можеш да танцуваш с тях, и да играеш с тях билярд, и да разговаряш с тях, тогава защо не можеш да живееш сред тях така, както живееше, докато бе жив? Защо не би могъл да минаваш за един от тях? И отново да се вплетеш в самата тъкан на живота, там, където има… Какво? Кажи го!“

А тук вече се запролетяваше. И нощите ставаха все по-топли, а Домът на театралите поставяше нова драма с нови акробати между действията. И дърветата отново разцъфваха, и всеки буден миг аз мислех за Ники.

Една нощ през март, докато Роже ми четеше писмото от майка ми, осъзнах, че и аз мога да чета не по-зле от него. Бях се научил да чета от хиляда източника, без дори да се опитвам. Прибрах писмото у дома.

Дори и вътрешната стая вече не беше много студена. И аз седнах до прозореца и за пръв път зачетох думите на майка си насаме. Почти я чувах как ми говори:

„Никола пише, че си купил театъра на Рено. Значи сега си собственик на малкия театър на булеварда, където бе толкова щастлив. Но притежаваш ли все още щастието? Кога ще ми отговориш?“

Сгънах писмото и го пъхнах в джоба си. Кървавите сълзи напираха в очите ми. Защо тя трябва да разбира толкова много, и все пак — толкова малко?

11

Вятърът вече не хапеше. Всички аромати на града се завръщаха.

А пазарите бяха препълнени с цветя. Втурнах се към къщата на Роже, без изобщо да мисля какво правя, и настоях да ми каже къде живее Никола.

Щях само да му хвърля един поглед, да се уверя, че е в добро здраве, да съм сигурен, че къщата е достатъчно хубава.

Тя беше на „Ил Сен Луи“ и много внушителна — тъкмо както аз бях искал, но всички прозорци, гледащи към кея, бяха затворени.

Дълго време стоях и гледах как каретите една след друга преминаваха с трясък по близкия мост. И знаех, че е нужно да видя Ники.

Започнах да се катеря по стената, точно както се бях катерил по стените в селото, и открих, че е изумително лесно. Катерех се етаж след етаж, много по-високо, отколкото някога в миналото бях дръзвал да се изкача, а после претичах през покрива и се спуснах надолу към вътрешността на двора, за да потърся апартамента на Ники.

Подминах няколко отворени прозореца, преди да стигна до този, който ми трябваше. И ето го Никола, огрян от сиянието на масата за вечеря, и Жанет и Лучина бяха с него на късната вечеря, която изяждахме заедно след затварянето на театъра.

Щом го видях за пръв път, аз се отдръпнах от касата на прозореца и затворих очи. Можеше да падна, ако дясната ми ръка не се бе вкопчила бързо в стената, сякаш притежаваше собствена воля. Мярнах стаята само за миг, но всяка подробност се бе запечатала в мислите ми.

Той беше облечен в старо зелено кадифе, премяна, която тъй небрежно бе носил по кривите улички у дома. Но навсякъде около него се виждаха признаците на богатството, което му бях изпращал — книги с кожени подвързии по лавиците и инкрустирано писалище с окачена над него овална картина, а италианската цигулка блестеше върху новото фортепиано.

Носеше пръстен със скъпоценен камък, изпратен от мен, а кестенявата му коса бе привързана отзад с черна копринена панделка. Седеше замислен, облакътен на масата, и не хапваше нищо от скъпата порцеланова чиния пред него.

Внимателно отворих очи и отново го погледнах. Всичките му природни дарби бяха там, окъпани от сиянието на лампата: изящните, ала силни крайници, големи и сериозни кафяви очи, а устните му, какъв сарказъм и каква ирония бе това, бяха детински и готови да бъдат целувани.

В него като че имаше някаква крехкост, която никога не бях възприемал или разбирал. Ала все пак изглеждаше безкрайно интелигентен, моят Ники, изпълнен с объркани безкомпромисни мисли, докато слушаше бързото говорене на Жанет.

— Лестат се е оженил — каза тя, а Лучина кимна. — Жена му е богата и той не може да й каже, че е бил най-обикновен актьор, много е просто.

— Предлагам да го оставим на мира — додаде Лучина. — Той спаси театъра от затваряне и ни обсипва с дарове…

— Не го вярвам — отрече с мъка Никола. — Той не би се срамувал от нас — в гласа му се долавяше потисната ярост, тежка скръб. — И защо той напусна така? Аз го чух, че ме викаше! Стъклото на прозореца бе разбито на парченца! Казвам ви, в просъница чух гласа му…

Възцари се неловко мълчание. Те не вярваха на неговия разказ — как съм изчезнал от мансардата, и ако го разкажеше отново, това само би го отстранило и огорчило още повече. Усещах го в мислите на всички тях.

— Вие не познавахте Лестат — каза той почти сърдито, завърна се към поносимия разговор, който другите смъртни биха му позволили да води. — Лестат би плюл в лицето на всеки, който би се срамувал от нас! Той ми праща пари. Какво да правя с тях? Той си играе с нас!

Отговор от другите не последва — здравомислещите, практични създания, които не желаеха да говорят против тайнствения благодетел. Всичко вървеше прекалено добре.

И в проточилото се мълчание аз усетих колко дълбоко е страданието на Ники, знаех го, сякаш надничах в черепа му. И не можех да го понеса.

Не можех да понеса да се ровя в душата му, без той да подозира. Ала не можах и да не усетя обширната тайнствена местност вътре в него, по-мрачен може би, отколкото някога бях сънувал, и отново си припомних думите му, че мракът в него е като мрака, който бе видял в хана, и че се опитвал да го скрие от мен.

Почти я виждах, тази местност. И действително тя се намираше отвъд неговия разум, сякаш разумът му бе просто порта към хаоса, който се простира оттатък границите на всичко, което познаваме.

Твърде страшно бе това. Не исках да го виждам. Не исках да чувствам онова, което чувстваше той!

Но какво бих могъл да сторя за него? Това бе важното. Какво бих могъл да сторя, че да прекратя това мъчение веднъж завинаги?

И все пак аз исках да го докосна — дланите му, ръцете му, лицето му. Исках да почувствам плътта му с тези нови безсмъртни сетива. И открих, че шепна думата „Жив“. Да, ти си жив и това означава, че можеш да умреш. И когато те погледна, всичко, което виждам, е съвсем безплътно. Това е смесицата от миниатюрни движения и неопределими цветове, сякаш ти изобщо нямаш тяло, а си само сбор от топлина и светлина. Ти си самата светлина, а какво съм аз сега?

Макар и вечен, аз се свивам като прашинка пепел под лъчите на това сияние.

Ала атмосферата в стаята се бе променила. Лучина и Жанет се сбогуваха учтиво. Той сякаш не ги чуваше. Беше се обърнал към прозореца и се надигаше, сякаш го зовеше таен глас. Изражението му бе неописуемо.

Той знаеше, че аз съм там!

Мигновено се стрелнах към покрива по хлъзгавата стена.

Но все още го чувах там, под мен. Погледнах надолу и видях голите му ръце върху перваза на прозореца. И в тишината дочух неговата паника. Той бе усетил присъствието ми! Моето присъствие, забележете — той го бе усетил точно както аз усещах присъствието в гробищата. Но как, спореше той със себе си, би могъл Лестат да е тук?

Бях твърде потресен да предприема каквото и да било — вкопчен в улука, усетих как другите си тръгват, усетих, че той вече е сам. Единственото, за което бях способен да мисля, бе: Какво, в името на ада, е това присъствие, което той усети?

Та нали аз вече не бях Лестат. Аз бях този демон, този могъщ и алчен вампир, и все пак той усети присъствието ми, присъствието на Лестат, на младежа, когото познаваше!

Престанах да го слушам. Просто лежах на покрива.

Ала знаех, че той обикаля долу. Разбрах кога вдигна цигулката от мястото й на пианото и разбрах, че пак е застанал на прозореца.

И запуших уши с ръце.

Ала звукът пак се чуваше. Той извираше от инструмента и разсичаше нощта, сякаш бе някаква бляскава стихия, а не въздух и светлина, и материя, която можеше да се издигне чак до звездите.

Той удряше по струните и аз, притворил клепачи, почти го виждах как се люлее напред-назад с глава, склонена върху цигулката, все едно искаше да се разтвори в музиката, а после всички усещания за него изчезнаха и остана само звукът.

Протяжните, трептящи ноти и смразяващите глисанди и цигулката, която пееше на свой собствен език, за да накарат всякаква друга реч да зазвучи фалшиво. Ала със задълбочаването си мелодията се превърна в самата същина на отчаянието, сякаш красотата й бе ужасяваща случайност, гротеска, в която нямаше и капка истина.

В това ли вярваше той, в това ли бе вярвал винаги, докато аз говорех ли говорех за добротата? Той ли караше цигулката да го каже? Нарочно ли създаваше тези протяжни, чисти, струящи ноти, за да каже, че красотата не значи нищо, защото идва от отчаянието вътре в него и в края на краищата тя няма нищо общо с отчаянието, защото отчаянието не бе красиво, и значи красотата бе ужасяваща ирония?

Не знаех отговора. Но звученето надделя над него, както винаги е било. То надрасна отчаянието. То без всякакво усилие премина в бавна мелодия, като вода, която търси своя собствен път надолу по планинския склон. Тя ставаше все по-богата и още по-мрачна, и в нея имаше нещо необуздано и отрезвяващо, и сърцераздирателно, и огромно. Аз лежах по гръб на покрива с очи, взрени в звездите.

Светлинни точици, незрими за смъртните. Облаци фантоми. И суровият, пронизителен звук на цигулката, който бавно, с изящно напрежение, утихна.

Не помръднах.

Безмълвно разбирах езика, на който ми говореше цигулката. Ники, да можехме да поговорим пак… Де да можеше нашият разговор да продължи…

Красотата не бе вероломство, както вярваше той, тя по-скоро бе земя, за която нямаше съставена карта и в която човек би могъл да допусне хиляди фатални грешки, див и безразличен рай без знаци за добро и зло.

Въпреки всички усъвършенствания на цивилизацията при създаването на изкуство — опияняващото съвършенство на струнния квартет или ленивото величие на платната на Фрагонар — красотата бе дива. Тя бе също тъй опасна и разюздана, както е била земята цяла вечност преди в главата на човека да се роди една-единствена свързана мисъл или да започне да записва правила за поведение върху глинени плочки. Красотата бе Дива градина.

Защо тогава го раняваше, че най-отчаяната музика е изпълнена с красота? Защо от това го болеше, и заради това бе циничен, и тъжен, и недоверчив?

Добро и зло — това са представи, създадени от човека. И човекът всъщност е по-добър от Дивата градина.

Но може би дълбоко в себе си Ники винаги бе мечтал за хармония сред всичко, което аз винаги съм знаел, че е невъзможно. Ники бе мечтал не за доброта, а за справедливост.

Но вече никога не бихме могли да обсъждаме всичко това помежду си. Никога вече нямаше да можем да отидем в хана. Прости ми, Ники. Доброто и злото все още съществуват, и винаги ще съществуват. Но нашият разговор приключи завинаги. Ала въпреки това, когато си тръгнах от покрива и се запромъквах тихо далеч от „Ил Сен Луи“ аз знаех как ще постъпя.

Не го признавах пред себе си, но знаех.

Следващата вечер, когато стигнах на булевард „Дю Тампл“ вече беше късно. Бях се нахранил добре в Ил дьо ла Сите и първото действие в Къщата на театралите на Рено вече бе започнало.

12

Бях се облякъл, все едно отивам в съда — в сребърен брокат и с лавандулово наметало на раменете. Бях запасал нов меч със сребърна дръжка, украсена с дълбок релеф, и обичайните тежки, богато украсени токи на обувките, обичайните дантели, ръкавици, триъгълна шапка. И дойдох в театъра с наета карета.

Ала щом платих на кочияша, се върнах обратно по уличката и отворих вратата към сцената, точно като едно време.

Веднага потънах в старата атмосфера, миризмата на плътен грим и евтини костюми, пропити от пот и парфюм, и прахоляк. Виждах частица от осветената сцена да пламти отвъд струпаните камари от тежки декори, чувах изблици на смях откъм залата. Група акробати чакаше да излезе на сцената по време на антракта — тълпа шутове в червени клинове, кепета и мърляви яки, украсени със златни звънчета.

Зави ми се свят и за миг ме обзе страх. Това място ме захлупваше, тук беше тясно и опасно, ала въпреки това бе чудесно, че пак съм тук. И в мен се надигаше тъга, не, всъщност паника.

Лучина ме видя и нададе писък. Навсякъде се заотваряха вратите на малките тесни гримьорни. Рено скочи към мен и ми разтърси ръката. Там, където преди миг имаше само дървения и драперии, сега кръжеше цяла вселена от развълнувани човешки същества, лица, покрити с ярки цветове и влага, и аз се дръпнах от един димящ канделабър и бързо промълвих:

— Очите ми… Угасете го.

— Угасете свещите, от тях го болят очите, не виждате ли? — провикна се Жанет. Усетих допира на влажните й разтворени устни по лицето си. Всички ме бяха наобиколили, дори и акробатите, които не ме познаваха, и старите художници на декори и дърводелците, които ме бяха научили на толкова много неща.

— Доведете Ники! — извика Лучина, и аз едва не извиках: „Не!“

Ръкопляскания разтърсиха малката постройка. Дръпнаха завесата от двете страни. Старите актьори мигом ме накупчиха, а Рено поръчваше, да донесат шампанско.

Бях затулил очите си с ръце, сякаш, като Василиск, ще ги избия до един, ако ги погледна, и усещах, че сълзите ми текат, и знаех, че преди да са видели кървавите сълзи, аз трябва да ги избърша. Но те бяха толкова близо, че не можех да си извадя кърпичката, и внезапно обзет от ужасна слабост, аз прегърнах Жанет и Лучина и притиснах лице в Лучининото. Като птички бяха те — с въздушни костици и сърца като пърхащи криле, и за миг аз се вслушах с ухото на вампир в тяхната кръв, ала това ми се стори скверно. И само се отдадох на прегръдките и целувките, пренебрегнах туптенето на сърцата им, и ги прегръщах, и миришех напудрената им кожа, и отново чувствах как устните им се притискат в лицето ми.

— Не знаеш колко ни разтревожи! — боботеше Рено. — А после, тия истории за твоето забогатяване! Всички, всички! — той заръкопляска. — Тук е мосю дьо Валоа, собственикът на това велико театрално заведение… — и той каза още много помпозни и игриви думи, довличаше нови актьори и актриси да ми целуват ръката, предполагам, или краката. Стисках здраво момичетата, сякаш щях да се пръсна на парчета, ако ги пусна, а после чух Ники и знаех, че е само на крачка от мен и ме гледа и че толкова много се радва, че ме вижда, че вече не ми е сърдит.

Не отворих очи, но почувствах допира на ръката му по лицето си, а после тя се вкопчи в тила ми. Сигурно му бяха направили път, и когато той потъна в прегръдките ми, през мен премина малък гърч на ужас, ала тук светлината бе мъждива и аз се бях нахранил като звяр, за да съм топъл и да имам човешки вид, и отчаяно си мислех, че не зная на кого да се моля измамата ми да не се разкрие. А после остана само Никола, и вече не ме интересуваше.

Вдигнах очи и се вгледах в лицето му.

Как да ви опиша как ни изглеждат смъртните! Направих малки опити да го опиша, когато говорех за красотата на Ники от предната нощ като смесица от движения и цветове. Но не можете да си представите какво е за нас да гледаме жива плът. Тя притежава милиарди цветове и едва забележими съчетания от движения, да, които съставляват живото същество, върху което се съсредоточаваме. Но лъчезарието изцяло се смесва с мириса на плът. Прекрасно — такова е за нас всяко човешко същество, ако нагазим в тези размисли, дори и старците, и болните, и угнетените, които на улицата не забелязваш. Всички те са прекрасни, като вечно разтварящи се цветя, пеперуди, вечно измъкващи се от пашкула.

Е, когато видях Ники, аз видях всичко това, и долових мириса на туптящата в него кръв, и за един упоителен миг ме преизпълни обич и само обич, и тя изтри всеки спомен за извратилите ме ужаси. Всяка зла наслада, всяка нова сила и удовлетворяването й ми се струваха нереални. Може би ме изпълваше и дълбоката радост, че все още можех да обичам, ако някога се бях усъмнил в това, и че е постигната трагична победа.

Целият този стар, смъртен уют ме опияняваше, можех да затворя очи и да изгубя свяст, отнасяйки го със себе си, или поне така ми се струваше.

Но и нещо друго се пробуждаше в мен и набираше сила толкова бързо, че мислите ми препускаха, за да го настигнат и да го отрекат, дори и когато то заплашваше да се изплъзне от моята власт. И аз знаех какво е то, нещо чудовищно и огромно, и така присъщо на естеството ми, както слънцето не бе присъщо. Аз исках Ники. Исках го също толкова силно, колкото и всяка жертва, с която някога се бях борил на Ил дьо ла Сите. Исках кръвта му да потече в мен, желаех и вкуса й, и аромата й, и топлината й.

Театърчето се тресеше от викове и смях, Рено нареди на акробатите да продължат с антракта, а Лучина отвори шампанско. Но ние бяхме заключени в прегръдката си.

Жежката топлина на тялото му ме накара да се вцепеня и отдръпна, въпреки, че привидно дори не помръднах. И изведнъж ме влуди това, че онзи, когото аз обичах, както обичах майка си и братята си, този, който бе породил в мен единствената нежност, която някога бях изпитвал, бе непревземаема цитадела, която удържаше здраво на напора, в неведение за моята жажда за кръв, когато толкова много, стотици жертви, толкова лесно се бяха предали.

Ето за това бях създаден. Това бе пътят, по който бе предначертано да поема. Какви бяха сега за мен другите — крадците и убийците, които бях повалил сред парижката пустош? Ето това исках аз.

И чудовищният, величествен факт, че смъртта на Ники е възможна, се взриви в ума ми. Мракът под затворените ми клепачи бе станал кървавочервен. Съзнанието на Ники, което се заличава в онзи последен миг, отказва се от своята сложност заедно с живота.

Не можех да помръдна. Усещах кръвта, все едно тя преминава в мен, и докоснах с устни врата му. Всяка частица в мен крещеше: „Вземи го, отвлечи го от това място, далече от него, и се нахрани с него, и се нахрани с него, докато…“ Докато какво? Докато той умре!

Изтръгнах се от прегръдката му и го отблъснах. Тълпата около нас ревна и зашумя. Рено крещеше на акробатите, които зяпаха всичко случващо се. Публиката навън настояваше за забавления в антракта с нестихващо ритмично пляскане с ръце. Оркестърът извиваше жизнерадостната песничка — музикалният съпровод на акробатите. Кости и плът ме бодяха и блъскаха. Всичко се бе превърнало в една неразбория, пропита от миризмата на готовите да паднат в касапницата. Усетих как ми се повдига, прекалено човешки.

Ники като че бе излязъл от равновесие и когато се погледнахме в очите, аз почувствах обвиненията, които струяха от неговите. Почувствах нещастието и, още по-тежко, че той е на ръба на отчаянието.

Разбутах всички, всички акробати със звънтящи звънчета, и не зная защо тръгнах напред, към кулисите, вместо да изляза през страничната врата. Исках да видя сцената. Да видя публиката. Исках да проникна в дълбочина в нещо, за което нямах нито име, нито дума.

Ала в тези мигове аз бях обезумял. Да кажа, че съм желаел или мислел, няма никакъв смисъл.

Гърдите ми се вълнуваха и жаждата дереше отвътре като котка, която се мъчи да се измъкне. Опрях се на дървената греда до завесата. Ники, обиден и недоумяващ за всичко, отново дойде при мен.

Оставих жаждата да бушува. Да разкъса всичките ми вътрешности. Вкопчих се в гредата и пред очите ми се заизреждаха всичките ми жертви — утайката на Париж, остъргана от канавките й, и разбрах колко налудничав път съм избрал, и колко лъжлив, и какво съм всъщност. Каква върховна идиотия — да помъкна със себе си и онзи презрян морал, да повалям само прокълнатите, да търся спасение въпреки всичко? Какво си мислех, че съм — добродетелен съюзник на съдиите и екзекуторите в Париж, които смачкват бедните заради престъпления, които богатите извършват всеки ден?

Силно вино бях пил от нащърбени и счупени чаши, и сега жрецът стоеше пред мен в подножието на олтара със златния потир в ръце, и виното в нея бе кръвта на Агнеца.

Ники говореше припряно:

— Лестат, какво има? Кажи ми! — сякаш другите не можеха да ни чуят. — Къде се изгуби? Какво се е случило с теб? Лестат!

— Качвайте се на сцената! — изрева Рено на зяпналите от почуда акробати. Те изприпкаха покрай нас, навлязоха в задимената светлина на сцената и започнаха да правят верижни салта.

Оркестърът превърна инструментите си в чуруликащи птички. Червен проблясък, ръкави на Арлекин, дрънчащи звънчета, насмешките на неуправляемата тълпа. „Покажете ни нещо, де, ама хайде покажете нещо!“

Лучина ме целуна и аз се втренчих в бялото й гърло, млечните й ръце, виждах вените по лицето на Жанет и меката възглавничка на долната й устна, която все повече се приближаваше. Шампанското се плискаше в десетки малки чаши, пиеха го. Рено държеше някаква реч за нашето „съдружие“ и как малкият фарс от тази вечер бил само началото, и скоро сме щели да бъдем най-великолепния булеварден театър. Видях се пременен за ролята на Лелио и чух песничката, която пеех на Фламиния, застанал на коляно.

Пред мен дребните смъртни се премятаха тежко и публиката се разкряска, когато водачът на акробатите направи някакво вулгарно движение със задните си части.

И преди да се усетя, вече бях излязъл на сцената.

Стоях в самия й център, усещах горещината, която се лееше от светлините на рампата, димът щипеше очите ми. Гледах претъпканата галерия, закритите с паравани ложи, редовете, препълнени със зрители чак до задната стена. И чух как изръмжавам на акробатите да се махат.

Избухналият смях бе оглушителен и насмешките и крясъците, с които ме посрещнаха, бяха спазми и избухвания, и зад всяко лице в публиката ясно се виждаше ухилен череп. Тананиках песничката, която бях пял като Лелио — само частица от ролята, но онази, която бях понесъл след това по улиците с мен: „Прелестна, о, прелестна Фламиния“ — и отново и отново думите се редяха, безсмислени звуци.

Обиди надвикваха шумотевицата. „Представлението да продължи!“ и „Бива си те, красавецо, ама хайде, да видим нещо по-живо!“ От галерията някой хвърли полуизядена ябълка, която се изтърколи покрай краката ми.

Разкопчах виолетовата пелерина и я оставих да падне. Същото направих и със сребърния меч.

Песента, която се лееше от устата ми, се беше превърнала в несвързано тананикане, но в главата ми тътнеше безумна поезия. Виждах пустинята на красотата и нейната дивост, както я бях видял снощи, докато свиреше Ники, и светът на морала изглеждаше като някаква отчаяна мечта на разума, която в тази пищна и зловонна джунгла нямаше ни най-малкия шанс. Това бе видение, и аз го виждах, не го разбирах, ала бях част от него, тъй естествено, както котката забива изящните си и безстрастни нокти в гърба на пищящия плъх.

— Бива си го красавецът, Мрачния жетвар — произнесох непонятно, — който може да угаси всички тези нетрайни пламъчета на свещи, всяка трепкаща душа, която изсмуква въздуха в тази зала.

Ала не можех да достигна до думите. Те се рееха в някакъв въздушен слой може би, където съществуваше бог, и той разбираше цветните шарки по гърба на кобрата и осемте величествени ноти, които съставят музиката, изригваща от инструмента на Ники, но не и принципа отвъд грозотата и красотата — „Не убивай“.

Стотици мазни лица се бяха втренчили в мен от мрака. Опърпани перуки, фалшиви скъпоценни камъни и мръсни премени, кожата като вода струеше по разкривените кости. Тайфа парцаливи просяци подсвиркваше и дюдюкаше в галерията — един гърбав, друг едноок, трети със смрадлива патерица под мишница и със зъби с цвят, какъвто имат зъбите на черепите, които събираш в пръстта на гроба.

Разперих ръце. Подгънах коляно и започнах да се въртя като акробатите и танцьорите — кръг и още един, и още един, стъпил на един крак върху топката, без усилие, все по-бързо и по-бързо, а после се преметнах напред и описах кръг с цигански колела, а после и със салта, подражавах на всичко, което бях виждал някога да играят по панаирите.

Мигом гръмнаха аплодисменти. Аз бях също тъй пъргав, както и в селото, а сцената бе малка и ме спираше, а таванът като че ме затискаше, и димът от лампите ме притискаше отвсякъде. Песничката на Фламиния отново изникна в ума ми и аз я запях с цяло гърло и отново започнах да скачам и да се въртя, а после зяпнах в тавана, подгънах колене, готов за скок, и издигнах тялото си нагоре.

Само след миг докоснах гредите и беззвучно, грациозно се спуснах на пода.

Публиката ахна. Малката тълпа зад кулисите се смая. Музикантите в оркестровата яма, които бяха замлъкнали, се въртяха и споглеждаха. Те виждаха, че въже няма.

Но аз отново се издигах за възторг на публиката и този път въртях салта чак догоре, пак се издигнах над изрисуваната арка и се спуснах в още по-бавни и по-изящни въртения.

Крясъци и ликуване заглушиха ръкоплясканията, но онези зад кулисите бяха онемели. Ники стоеше на самия край и устните му беззвучно изговаряха името ми.

— Трябва да е фокус, илюзия! — шушнеха от всички страни. Хората настояваха съседите им да се съгласят. Пред мен за миг лъсна лицето на Рено, със зяпнала уста и мигащи очи.

Но аз отново се бях впуснал в танц. И този път публиката вече не я бе грижа за неговото изящество. Почувствах го, защото танцът се превърна в пародия — всеки жест изпълнявах с по-широк замах, по-продължително и по-бавно, отколкото би могъл да издържи всеки човек танцьор.

Някой кресна зад кулисите и го сгълчаха да мълчи. Музикантите и публиката от предните редове започнаха да подвикват. Хората се обезпокоиха и си зашепнаха, ала сганта от галерията продължи да ръкопляска.

Внезапно се метнах към публиката с намерението да ги сплаша за назидание за проявената грубост. Няколко души толкова се стреснаха, че скочиха и се опитаха да побегнат в проходите. Един от тръбачите изтърва инструмента си и се изкатери навън от ямата.

Виждах възбудата и дори гнева по лицата им. Какви бяха тези илюзии? Изведнъж бях престанал да ги забавлявам — те не можеха да проумеят уменията ми, и нещо в сериозното ми държание ги плашеше. За един ужасен миг усетих тяхната безпомощност.

Усетих и че са обречени.

Огромна орда от тракащи скелети, увити в плът и дрипи — това бяха те, ала в тях пламтеше кураж, и те ми крещяха в своята неудържима гордост.

Бавно вдигнах ръце, за да привлека вниманието им, и с много силен, нетрепващ глас запях песничката за Фламиния, моята прелестна Фламиния, глупав малък куплет се преля в друг куплет, и гласът ми кънтеше все по-силно и по-силно, и изведнъж хората пред мен започнаха да стават и да крещят, ала аз пеех все по-силно, докато заглуших всеки друг шум, гласът ми премина в непоносим рев и аз ги виждах всичките, стотици, как стават и преобръщат пейки, стиснали главите си.

Устите им бяха изкривени в гримаси, от тях се изтръгваха беззвучни викове.

Пандемониум. Писъци, проклятия, всички се препъваха и напираха към вратите. Съдираха завеси от окачалките им.

Мъже скачаха от галерията, за да побегнат на улицата.

Спрях да пея ужасяващата песен.

Стоях и ги гледах в кънтящата тишина — слабите изпотени тела, които се щураха тромаво във всички посоки. Вятърът нахлуваше през отворените врати, и аз усетих как сърнен студ сковава всичките ми крайници, а очите ми сякаш бяха стъклени.

Без да погледна, аз вдигнах меча си и пак го закопчах, закачих с пръст кадифената яка на смачканата ми, прашлясала пелерина и я вдигнах от пода. Всички тези жестове изглеждаха гротескни, като всичко останало досега, и ми се струваше маловажно, че Никола се опитваше да се изтръгне от хватката на двама актьори, които го удържаха, уплашени за живота му, а той крещеше моето име.

Ала нещо сред хаоса привлече вниманието ми. Стори ми се важно — всъщност ужасно, ужасно важно — че една фигура се бе надигнала в едната от отворените ложи и тя не се мъчеше да избяга, дори не помръдваше.

Бавно се обърнах и го погледнах, сякаш го предизвиквах да остане там. Той беше старец и угасналите му сиви очи се впиваха в мен с упорита наглост, и аз се взирах в него и чух как от зяпналата ми уста се изтръгна мощен рев. Той сякаш излизаше от дълбините на душата ми, този рев. И ставаше все по-силен и по-силен, докато малцината, останали долу, отново се разтрепериха и запушиха уши и дори Никола, устремен напред, се преви, стиснал главата си.

И все пак мъжът не помръдваше от ложата — намръщен, гневен, стар и упорит, с рунтави вежди, надничащи изпод сивата му перука.

Засилих се и прескочих празния театър, приземих се в ложата право пред него. Ченето му увисна против волята му, а очите му се разтвориха отвратително широко.

Изглеждаше обезобразен от възрастта — с прегърбени рамене и разкривени пръсти, ала духът в погледа му бе над всякакви суета и компромис. Устата му се сви, брадата му щръкна. Из пазвата на редингота си той извади пистолет, стисна го с две ръце и се прицели в мен.

— Лестат! — изкрещя Ники.

Ала изстрелът гръмна и куршумът ме удари с пълна сила. Не помръднах. Стоях също тъй неподвижно като стареца преди. Вълна от болка ме заля и утихна, и остави подире си ужасно туптене във вените ми.

Кръвта бликна. Тя шуртеше така, както не бях виждал кръв да шурти. Попи в ризата ми и усещах как потече по гърба ми. Но туптенето нарастваше все повече, и по гърба и гърдите ми се разля топло, парещо чувство.

Мъжът гледаше втрещен. Пистолетът падна от ръката му. Главата му се отметна назад, очите му се подбелиха и тялото му се свлече, сякаш му беше излязъл въздухът, и той се строполи на пода.

Ники бе изтичал по стълбите и сега нахлу в ложата. От устата му излизаше тихо, истерично мърморене. Мислеше, че е станал свидетел на моята смърт.

А аз стоях и продължавах да се вслушвам в тялото си, обзет от онази ужасна самота, която бе моя, откакто Магнус ме бе преобразил във вампир. И знаех, че раните вече ги няма.

Кръвта засъхваше по копринената жилетка, засъхваше по гърба на разкъсаното ми сако. Тялото ми пулсираше там, където куршумът бе преминал през мен, и онова туптене отново разтърсваше вените ми, ала раната вече я нямаше.

Никола, когато дойде на себе си и ме погледна, видя, че съм невредим, въпреки че разумът го убеждаваше, че не може да е вярно.

Промъкнах се покрай него и тръгнах към стълбището. Той се хвърли върху мен и аз го блъснах. Не можех да го гледам, не можех да понеса мириса му.

— Махни се от мен! — извиках.

Ала той отново се хвърли върху мен и сключи ръце около шията ми. Лицето му бе подпухнало, и издаваше някакъв ужасен звук.

— Пусни ме, Ники! — креснах заплашително. Ако го бутнех твърде грубо, щях да изтръгна ръцете му от ставите, да му строша гръбнака.

Да му строша гръбнака…

Той хленчеше и пелтечеше. И само за една мъчителна частица от секундата звуците, които издаваше, бяха също тъй ужасни, както и цвиленето на умиращото ми животно в планината, моята кобила, смазана като насекомо в снега.

Не осъзнавах какво върша, когато разкъсах хватката му. Тълпата се разбяга с писъци, когато излязох на булеварда.

Рено се втурна напред, въпреки, че се мъчеха да го удържат.

— Мосю! — той сграбчи ръката ми, понечи да я целуне и спря, втренчен в кръвта.

— Няма нищо, драги ми Рено — казах му, изненадан от спокойствието и мекотата в гласа си. Ала нещо ме разсея, когато заговорих отново. „Трябва да се вслушам в това нещо“ — помислих си, ала продължих. — Изобщо не мисли за това, драги ми Рено. Фалшива кръв — сценичен реквизит, илюзия, нищо повече. Всичко беше илюзия.

Нов вид театър. Драма на гротеската, да, на гротеската.

Ала същото онова отново ме разсея, нещо, което усещах в мелето край себе си — хората се скупчваха и се натискаха да дойдат по-близо, ала не твърде близо, слисаният Никола ме гледаше.

— Продължавайте с вашите представления — говорех, но едва успявах да се съсредоточа върху думите си. — С вашите акробати, с вашите трагедии, с вашите по-цивилизовани спектакли, ако желаете.

Извадих банкнотите от джоба си и ги пъхнах в разтрепераната му ръка. Разсипах монети по плочника. Актьорите страхливо се стрелнаха да ги събират. Заоглеждах тълпата — търсех с очи източника на това странно разсейване, какъв бе той? Не бе Никола, който ме гледаше с покрусена душа, застанал на вратата на опустелия театър.

Не, беше нещо друго, познато и непознато едновременно, свързано с тъмнината.

— Наемете най-добрите артисти — бръщолевех аз. — Най-добрите музиканти, великите сценографи — още банкноти. Гласът ми отново добиваше сила, вампирският глас, отново виждах гримасите и ръцете, които се вдигаха нагоре, ала те се бояха да ги видя, че запушват уши. — Няма никакви ограничения, НИКАКВИ ОГРАНИЧЕНИЯ пред онова, което можете да вършите тук!

Освободих се от тълпата, повлякъл пелерината подире си, а мечът дрънчеше странно, защото не бе закопчан както трябва. Създание на мрака.

И когато се втурнах в първия изникнал пред мен сокак и побягнах, разбрах какво съм чул, какво ме е разсеяло — в тълпата аз неопровержимо бях доловил присъствието!

И когато го осъзнах със сигурност, се заковах на място.

Намирах се само на миля от булеварда и кривият сокак около мен бе тесен и тъмен като всички сокаци, които бях виждал някога. И ги чух, преди те, съвсем нарочно и много рязко, да млъкнат.

Бях твърде измъчен и нещастен, за да си играя с тях! И твърде зашеметен. Изкрещях стария въпрос:

— Кои сте вие? Говорете ми! — стъклата на близките прозорци се раздрънчаха. Смъртните се размърдаха в стаичките си. Тук нямаше гробище. — Отговорете ми, банда страхливци! Говорете, ако имате глас, или веднъж завинаги ме оставете на мира!

И тогава разбрах, ала как го разбрах, не мога да ви кажа, че те ме чуваха и можеха да ми отговорят, ако решат. И разбрах, че онова, което винаги бях долавял, бе непоклатимото доказателство за тяхната близост и сила, което те не можеха да прикрият. Ала можеха да потулват мислите си — и ги бяха потулили. Т.е. Те имаха разум, имаха и реч.

Въздъхнах тихо и продължително.

Бях жегнат от мълчанието им, ала стотици пъти по-силно ме бе жегнало онова, което се случи, и, както толкова пъти в миналото, аз им обърнах гръб.

Те ме последваха. Този път ме последваха и колкото и бързо да се движех, те ме застигаха.

И аз продължавах да усещам този техен странен беззвучен трепет чак докато стигнах Плас дьо Греви влязох в катедралата „Света Богородица“.

Останалата част от нощта прекарах в катедралата, сгушен в едно тъмно кътче до дясната стена. Жадувах за изгубената кръв, и всеки път, щом смъртен се приближеше, усещах силно изопване и парене там, където бяха раните.

Ала чаках.

И когато една млада просякиня с детенце се приближи, разбрах, че мигът е дошъл. Тя видя засъхналата кръв и започна трескаво да настоява да ме отведе в близката болница „Хотел Дьо“. Лицето й бе измършавяло от глад, ала тя се опита да ме повдигне с крехките си ръце.

Загледах я в очите, докато видях как се изцъклят. Усетих топлината на гърдите й, изпъкващи под дрипите. Мекото й сочно тяло рухна върху моето, отдаде ми се, и аз я обвих с кървавите брокат и дантела. Целунах я, всмуках топлината й, махнах мръсния шал от гърлото й и се наведох да отпия толкова умело, че сънената й рожба изобщо не видя. После с предпазливи, треперещи пръсти разтворих дрипавата риза на детето. И това, и това тъничко вратле бе мое.

Няма думи, с които да опиша това опиянение. Преди бях изпитал целия екстаз, който насилието можеше да ми даде. Но тези жертви ми се отдадоха в съвършено подобие на любов. Самата кръв сякаш бе стоплена от тяхната невинност, обогатена с добротата им.

После ги гледах как спят един до друг в смъртта. Тази нощ катедралата не бе светилище за тях.

И разбрах, че видението ми за градината на дивата красота е истина. В думите имаше смисъл, да, и в законите, и в неизбежността, ала те бяха свързани единствено с естетиката. А в тази Дива градина мястото на тези, невинните, бе в прегръдките на вампира.

Хиляди други неща могат да се кажат за света, ала само естетическите принципи могат да бъдат потвърдени и само тези неща остават завинаги едни и същи.

Вече бях готов да се прибера у дома. И когато излязох навън в ранната утрин, разбрах, че е паднала и последната преграда между мен и моята жажда.

Сега вече никой не бе в безопасност от мен, колкото и да бе невинен. И това включваше и скъпите ми приятели от театъра на Рено, и моя обичен Ники.

13

Исках те да заминат от Париж. Исках да свалят афишите, да залостят вратите. Исках тишина и мрак да се възцарят в малкия театър мишеловка, където бях познал най-голямото и трайно щастие в живота си на смъртен.

Дори и дузина невинни жертви на вечер не можеха да ме накарат да спра да мисля за тях, не можеха да накарат болката ми да се разтвори и изчезне. Всяка улица в Париж водеше към техния вход.

И ме обземаше мъчителен срам, когато си мислех как ги уплаших. Как можах да им го причиня? Защо имах такава яростна нужда да си докажа, че никога повече не бих могъл да съм един от тях?

Не. Аз купих театъра на Рено. Аз го бях превърнал във витрина на булеварда. Сега щях да го затворя.

Не че те подозираха каквото и да било. Те вярваха в простите и глупави оправдания, които им пробутваше Роже — че току-що съм се завърнал от жарките тропически колонии, че хубавото парижко вино ме е ударило в главата. Пак хвърлих много пари, за да поправя вредата.

Само Бог знае какво са си помислили наистина. Факт бе, че те възобновиха редовните представления още на следващата вечер, а преситените тълпи на булевард „Дю Тампл“ несъмнено бяха измислили десетина разумни обяснения за безобразието. Под кестеновите дървета се виеше опашка.

Само Ники не вярваше на нищо от това. Бе влязъл в тежък запой и отказваше да се върне в театъра и да продължи да изучава музика. Когато Роже го навестяваше, той го обсипваше с оскърбления. Ходеше в най-долните кафенета и кръчми и се скиташе сам из опасните нощни улици.

Е, това е общото между двама ни, мислех си аз.

Всичко това Роже ми разказа, докато аз се разхождах напред-назад, достатъчно далеч от горящата на масата му свещ, а лицето ми бе маска, прикриваща истинските ми мисли.

— Този младеж никак не държи на парите, мосю — говореше той.

— През живота си младежът е разполагал с много пари — ми напомняше. — Той говори неща, които ме тревожат, мосю. Никак не ми харесва как звучат.

Роже приличаше на герой от детско стихче с фланелените си шапчица и нощница, с боси крака и ръце, защото пак го бях вдигнал посред нощ и не му бях оставил време дори да си обуе чехлите и да се среше.

— Какво казва той? — настоях.

— Говори за магии, мосю. Казва, че притежавате необикновени способности. Говори за Ла Воасин и Шамбр Ардент, стар случай на магьосничество от времето на Краля Слънце, вещицата, която изготвяла талисмани и забърквала отрови на придворните.

— Кой би повярвал сега на тези дивотии? — разиграх пълно озадачение. Истината бе, че космите по тила ми настръхнаха.

— Мосю, той сипе тежки обиди — продължи той. — Че вашата пасмина, както той се изразява, винаги е имала достъп до големи тайни. Непрекъснато споменава някакво място във вашия град, което са наричали Мястото на вещиците.

— Моята пасмина!

— Това, че сте аристократ, мосю — каза Роже. Беше му малко неловко. — Когато човек е сърдит, колкото е сърдит мосю дьо Ланфан, тези неща стават важни. Ала той не подшушва подозренията си на другите. Споделя ги само с мен. Казва, че вие ще разберете защо той ви презира. Отказали сте да споделите с него откритията си! Да, мосю, вашите открития. Постоянно говори за Ла Воасин, за неща, съществуващи между небето и земята, за които няма разумни обяснения. Твърди, че знае защо сте плакали на лобното място на вещиците.

Не можех да погледна Роже. Така прелестно бе извратено всичко! И все пак уцелваше истината право в сърцевината. Колко великолепно и напълно несъстоятелно. По свой начин Ники бе прав.

— Мосю, вие сте най-милостивият човек… — поде Роже.

— Спестете ми това, моля…

— Но мосю дьо Ланфан разправя фантасмагории, неща, които изобщо не бива да разправя в днешно време, в нашата епоха — че видял как куршум минава през тялото ви, куршум, който е трябвало да ви убие.

— Куршумът не ме улучи — казах. — Роже, зарежете това. Изведете ги от Париж, всичките.

— Да ги изведа? — възкликна той. — Но вие вложихте толкова много пари в това малко начинание…

— Е, и какво? Кой дава пет пари? — отвърнах. — Изпратете ги в Лондон, на „Друри Лейн“. Предложете на Рено сума, достатъчна да открие собствен театър в Лондон. Оттам те биха могли да заминат за Америка — Сен Доминик, Ню Орлиънс, Ню Йорк. Направете го, мосю. Не ме интересува колко ще струва. Затворете моя театър и ги разкарайте оттук!

И тогава болката щеше да си отиде, нали? Щях да спра да ги виждам, скупчени около мен зад кулисите, да спра да мисля за Лелио, момчето от провинцията, което им изливаше кофите с помия и бе във възторг от това.

Роже изглеждаше изключително плах. Какво ли е да работиш за добре облечен умопобъркан, който ти плаща три пъти повече от всички, за да забравиш разумните си преценки?

Никога няма да узная. Никога повече няма да узная какво е да си човек — във всякакъв смисъл, тялом и духом.

— Що се отнася до Никола — продължих, — ще го убедите да замине за Италия, и аз ще ви обясня как.

— Мосю, дори да го убедя да се преоблече би изисквало доста усилия.

— Това ще е по-лесно. Знаете колко болна е майка ми. Е, накарайте го да я заведе в Италия. Така ще е идеално. Той може да изучава музика в Неаполската консерватория, а точно там ще замине майка ми.

— Той действително й пише… Много е привързан към нея.

— Именно. Убедете го, че без него тя няма да преживее пътуването. Уредете му всичко необходимо. Мосю, трябва да успеете в това. Той трябва да напусне Париж. Давам ви време до края на седмицата, а после ще се върна, за да ми съобщите новината, че е заминал.

Исках много от Роже, разбира се. Но за друг начин не се сещах. Никой не би повярвал на приказките на Ники за магия, това не ме тревожеше. Ала вече заех, че ако Ники не напусне Париж, той бавно ще загуби разсъдъка си.

Нощите минаваха, и всеки миг, в който бях буден, аз се борех със себе си да не тръгна да го диря, да не рискувам с един последен разговор.

Само чаках, и бях съвсем наясно, че го губя завинаги и че той нивга няма да научи причините за нищо от случилото се. Аз, който някога се бях бунтувал срещу безсмислието на нашето съществуване, го пропъждах без обяснение — несправедливост, която може би щеше да го измъчва до края на дните му.

По-добре това, отколкото истината, Ники. Може би сега разбирам всички илюзии малко по-добре. И дано да успееш да накараш майка ми да замине за Италия, ако тя все още има време…

Междувременно сам можех да се погрижа Домът на театралите на Рено да бъде затворен. В съседното кафене дочух да се говори, че трупата заминавала за Англия. Така че тази част от плана бе изпълнена.

Вече наближаваше зората на осмата нощ, когато най-сетне се появих на прага на Роже и дръпнах звънеца.

Той отвори по-скоро, отколкото очаквах. Изглеждаше замаян и тревожен в обичайната си бяла фланелена нощница.

— Тази ваша одежда почва да ми допада, мосю — казах уморено. — Не мисля, че щях да ви се доверявам толкова, ако бяхте облечен с риза, бричове и палто…

— Мосю! — прекъсна ме той. — Нещо съвсем неочаквано…

— Първо ми отговорете. Рено и останалите заминаха ли благополучно за Англия?

— Да, мосю. Те вече са в Лондон, но…

— А Ники? Заминал е при майка ми в Оверн. Кажете ми, че не греша. Заминал е.

— Но, мосю! — възкликна той, и млъкна. И съвсем неочаквано съзрях образа на майка ми в мислите му.

Ако се бях замислил, щях да се досетя какво означава това. Доколкото знаех, майка ми никога не се бе появявала пред очите на този мъж — как той можеше да си я представя наум? Ала аз не прибягнах до разума си. Всъщност той се бе изпарил.

— Нали тя не е… Нали не ми казвате, че вече е късно?

— Мосю, нека си взема палтото… — изрече той необяснимо и посегна да дръпне звънеца.

И ето го пак нейният образ, нейното лице, изпито и бледо, и толкова живо, че не можех да го понеса.

Сграбчих Роже за раменете.

— Вие сте я видели! Тя е тук!

— Да, мосю. Тя е в Париж. Сега ще ви заведа при нея. Младият дьо Ланфан ми каза, че тя пристига. Ала не можех да се свържа с вас, мосю! Нямам представа как да се свържа с вас. И вчера тя пристигна.

Бях твърде слисан и не можех да му отговоря. Свлякох се на стола и образът й в моята памет така засия, че затъмни всичко, което се излъчваше от него. Тя беше жива, и беше в Париж. А Ники все още беше тук и беше с нея.

Роже се приближи до мен и протегна ръка, сякаш искаше да ме докосне.

— Мосю, вие тръгвайте, докато аз се облека. Тя е в Ил дьо Сен Луи, третата врата вдясно от вратата на мосю Никола. Трябва незабавно да тръгнете.

Погледнах го глупашки. Дори не го виждах. Пред очите ми бе тя. Оставаше по-малко от час до изгрев-слънце. Три четвърти от това време щеше да ми отнеме прибирането до кулата.

— Утре. Утре вечер — стори ми се, че изпелтечих. — Сетих се за онзи стих от „Макбет“ на Шекспир. „Това безкрайно утре, утре, утре2“.

— Мосю, вие не разбирате! Майка ви няма да пътешества до Италия. Тя е предприела последното си пътуване, за да дойде тук да ви види.

Аз не отговорих и той ме награби и се опита да ме разтърси. Никога досега не бях го виждал такъв. За него аз бях едно тяло, и той беше човекът, който трябваше да ме накара да дойда на себе си.

— Настанил съм я в жилище — рече той. — Сестри, лекари, всичко, което бихте могли да пожелаете. Но не те я поддържат жива. Вие я поддържате жива, мосю. Тя трябва да ви види, преди да склопи очи. А сега забравете колко е часът и вървете при нея. Дори и силна воля като нейната не може да твори чудеса.

Не можех да отговоря. Не можех дори да оформя в главата си една свързана мисъл.

Станах и тръгнах към вратата, като повлякох и него със себе си.

— Отидете сега при нея — наредих му — и й кажете, че ще дойда там утре вечер.

Той тръсна глава. Беше гневен и отвратен. И се опита да ми обърне гръб.

Нямаше да му го позволя.

— Вървете там веднага, Роже! — заповядах. — Останете с нея през целия ден, разбирате ли, и се погрижете тя да изчака… да ме изчака да дойда! Пазете я, ако заспи. Събудете я и й говорете, тръгне ли да си отива. Ала не й позволявайте да умре, докато не пристигна там!